"Острови на течението" - читать интересную книгу автора (Хемингуей Ърнест)

14

Томас Хъдсън се почувствува нещастен веднага, щом момчетата заминаха. Ала си каза, че е естествено да тъгува за тях, затова продължи да работи.

Краят на света за един човек не настъпва така, както в една от големите картини, които беше нахвърлил мистър Боби. Той идва с един от негрите на острова, който се задава по пътя от местната пощенска станция с радиограма в ръка и казва:

— Моля, разпишете се на разписката. Съжаляваме, мистър Том.

Той подаде на раздавача един шилинг. Но чернокожият го погледна и го остави на масата.

— Няма нужда, мистър Том — рече той и си отиде.

Томас Хъдсън прочете радиограмата. После я пъхна в джоба, излезе и седна на верандата към морето. Извади бланката и я прочете повторно:

Радиограмата беше пратена от парижкия клон на нюйоркската му банка.

Дойде Еди. Беше научил вестта от Джоузеф, който пък я беше узнал от прислужниците в радиостанцията. Еди седна до Томас Хъдсън и процеди през зъби:

— Мама му стара, Том, как е възможно?

— Не зная. Предполагам, че са се блъснали в нещо или че друг ги е блъснал.

— Готов съм да се обзаложа, че Дейвид не е бил на кормилото.

— И аз така мисля. Но сега това вече е без значение.

Томас Хъдсън погледна гладкото синьо море и по-тъмните очертания на Гълфстрийма. Слънцето беше слязло ниско и скоро щеше да се скрие зад облаците.

— Допускате ли, че е карала майка им?

— Вероятно. Може би са имали шофьор. Каква е разликата?

— Предполагате ли че е шофирал Анди?

— Не е изключено. Майка му би могла да му разреши.

— Той е твърде самонадеян — добави Еди.

— Беше самонадеян — поправи го Томас Хъдсън. — Повече не е.

Слънцето клонеше на заник, пред него се стелеха облаци.

— При следната радиовръзка ще уведомим Уилкинсън да дойде утре рано, както и да ми запази място в самолета за Ню Йорк.

— Какво трябва да правя, докато отсъствувате?

— Ще се грижиш за имуществата. Ще ти оставя няколко, чека за идните месеци. Ако се надигне буря, вземи си достатъчно помощници за яхтата и за къщата.

— Ще направя, каквото трябва — обеща Еди. — Но сега ми идва да пратя всичко по дяволите.

— И на мене също — призна Томас Хъдсън.

— Остана ни Том.

— Засега — прошепна Томас Хъдсън и за първи път се вгледа право в дългата съвършена перспектива на пустотата, която се откриваше отпреде му.

— Ще се справите криво-ляво — насърчи го Еди.

— Положително. Кога не съм се справял?

— Можете да останете за известно време в Париж, а сетне да се прехвърлите в Куба и Том ще ви прави компания. Можете да продължите да рисувате там и това ще внесе промяна.

— Несъмнено — съгласи се Томас Хъдсън.

— Можете да тръгнете на път и това ще ви облекчи. Качете се на ония големи параходи, за които винаги съм мечтал. Пребродете света с тях. Нека ви отведат навсякъде, където отиват.

— М-да.

— Майка му стара! — изруга Еди. — Как дявол да го вземе може да са убили Дейвид?

— Не се коси, Еди — успокои го Томас Хъдсън. — Знаем ли какво ни носи утрешният ден!

— Майната му на всичко! — изръмжа Еди и килна шапката си на тила.

— Ще играем играта, както можем — заключи Томас Хъдсън.

Ала сега чувствуваше, че играта вече съвсем не го привлича.