"Ресторант „На края на Вселената“" - читать интересную книгу автора (Адамс Дъглас)

Глава 7

Марвин бе застанал в края на коридора, откъдето започваше мостът. В действителност той не беше особено малък робот. Сребристото му тяло блестеше под прашните лъчи на слънцето и се тресеше от непрестанните бомбени удари, които продължаваха да се сипят върху сградата.

Изглеждаше обаче затрогващо дребен пред грамадния черен танк, който се дотътри и спря пред него. Танкът го изследва с една сонда. След това сондата се скри.

Марвин продължаваше да стои на мястото си.

— Махай се от пътя ми, дребно роботче — изръмжа танкът.

— Страхувам се, че ме оставиха тук, за да те спра — каза Марвин.

Сондата отново се показа за една бърза проверка. И пак се прибра.

— Ти? Да спреш мен? — изрева танкът. — Опитай се де!

— Не, наистина съм длъжен — заяви Марвин простичко.

— С какво си въоръжен? — изрева танкът, като все още не можеше да повярва на ушите си.

— Познай — каза Марвин.

Двигателите на танка избоботиха, предавките му заскърцаха. Малки като молекули електронни релета, скътани дълбоко в неговия микромозък, се защураха напред-назад от изненада.

— Да позная? — каза танкът.

Зейфод и все още неназованият мъж тръгнаха по един коридор, свърнаха по втори и поеха по трети. Сградата продължаваше да се тресе и люлее и това озадачи Зейфод. Ако целта им беше да разрушат сградата, защо се бавеха толкова?

Добраха се с мъка до една от многото анонимни, с нищо неотличаващи се една от друга врати и се хвърлиха срещу нея. Тя се отвори рязко и те влетяха вътре.

Толкова път, помисли си Зейфод, и толкова тревоги, вместо да си лежи на плажа и да се забавлява, и то за какво? Един-единствен стол, едно-единствено бюро и една-единствена пепелница в един лишен от всякаква украса кабинет. Като изключим няколкото танцуващи прашинки и един нов, модернистичен кламер, бюрото беше празно.

— Къде е Зарниууп? — попита Зейфод, усещайки, че и без това трудно доловимият смисъл на цялата тази операция започва съвсем да му се губи.

— Прави обиколка на галактиките — отговори мъжът.

Зейфод го разгледа внимателно. Сериозен човек, помисли си той, не прилича на зевзек. А вероятно голяма част от времето му отива в тичане нагоре-надолу по люлеещи се коридори, разбиване на врати и даване на непонятни отговори в празни кабинети

— Позволете да ви се представя — каза мъжът. — Казвам се Рууста, а това е моята хавлия.

— Здравейте, Рууста, много ми е приятно — каза Зейфод.

— Здравей, хавлийо — добави той, когато Рууста протегна към него една мръсна стара хавлия на цветчета, и като не знаеше какво да прави с нея, сграбчи единият й край и го раздруса.

Навън, зад прозореца премина с ръмжене още един от огромните, лъскави, подобни на плужек космически кораби.

— Да, опитай — каза Марвин на грамадната бойна машина. — Никога няма да познаеш.

— Ъъъмммм… — каза машината и се замисли, при което започна да вибрира от тази непривична дейност, — лазерни лъчи?

Марвин заклати бавно глава.

— Значи не — промърмори машината с дълбокото си гърлено боботене. — Много е очебийно. Лъчи с антиматерия? — опита шанса си тя.

— Прекалено очебийно — предупреди го Марвин.

— Даа — избумтя машината малко сконфузено. — Ъъъ… да нямаш електронен стенолом?

Това бе нещо ново за Марвин.

— Това пък какво е? — попита той.

— Сега ще ти покажа — каза машината ентусиазирано.

От купола и се показа дълго острие, което избълва един-единствен ослепително ярък лъч. Зад Марвин стената избуча и се свлече в купчина прах. Не след дълго прашният облак се уталожи и слегна.

— Не — каза Марвин, — не е това.

— Ама добра работа върши, нали?

— Много добра — съгласи се Марвин.

— Сетих се — каза бойната машина Фрогстар, след като помисли още малко, — сигурно си въоръжен с един от онези нови Ксантинни Реструктронни Дестабилизирани Зенон Излъчватели!

— Много са добри, нали? — каза Марвин.

— Познах ли? — каза машината със страхопочитание.

— Не — отговори Марвин.

— О — каза машината разочаровано, — тогава трябва да…

— Насоката на разсъжденията ти е грешна — прекъсна го Марвин. — Не вземаш предвид едно основно положение във взаимоотношенията между хората и роботите.

— Ъъъ, сега ще позная — каза бойната машина, не е ли…? — и отново потъна в размисъл.

— Помисли си само — настоя Марвин, — оставиха мен, един най-обикновен робот-слуга да спра теб, огромната, яка като скала бойна машина, а те хукнаха да се спасяват. И какво оръжие, мислиш, ми дадоха?

— Ооо, ъъъ — измънка машината уплашено, — нещо страхотно разрушително, предполагам.

— Предполагаш! — каза Марвин. — Лесно ти е да предполагаш. Да ти кажа ли сега с какво ме оставиха да се защитавам?

— Добре, кажи — продума машината, като се стегна.

— Нищо — каза Марвин.

Настъпи напрегнато мълчание.

— НИЩО? — изрева бойната машина.

— Абсолютно нищо — рече Марвин тъжно, — и електронно кебапче дори нямам.

Машината се размърда гневно.

— Това вече минава всякакви граници! — изрева тя. — Нищо, а? Какво ги интересуваме ние, нали така.

— А да знаеш само как ме болят диодите от лявата ми страна — каза Марвин с тих и нежен глас.

— Идва ти да плюеш, нали?

— Да — съгласи се Марвин прочувствено.

— Дявол да го вземе, това наистина ме ядоса — прогърмя гласът на машината. — Ще взема да съборя онази стена.

Електронният стенолом изстреля още един ослепително ярък лъч и направи на пух и прах съседната до машината стена.

— А имаш ли представа аз как се чувствам? — каза Марвин с горчивина.

— Плюха си на петите и те изоставиха, тъй ли? — изтрещя машината.

— Да — каза Марвин.

— Ще взема да разбия и гадния им покрив! — беснееше танкът.

И с един изстрел отнесе покрива на моста.

— Хей, страшен си — прошепна Марвин.

— Още нищо не си видял — закани се машината. — И този под мога да строша, изобщо не е проблем.

Рече и го направи.

— Какво става, по дяволите! — изрева машината, докато падаше от петнадесетия етаж, преди да се разбие на парчета на земята.

Каква отчайващо тъпа машина — отбеляза Марвин и бавно се отдалечи.