"Пепел от светове" - читать интересную книгу автора (Андерсън Кевин)

10.Престолонаследникът Даро’х

Миджистра гореше и фероуите се наслаждаваха на пламъците.

Благодарение на саможертвата на безчет стражи престолонаследникът Даро’х бе успял да избяга от Призматичния палат заедно със сестра си Язра’х и петте деца със смесена кръв на Нира. Едва бяха успели да се спасят от пламтящия аватар на Руса’х, който вилнееше из кристалните коридори и унищожаваше всичко по пътя си.

Даро’х стоеше на голото било на един хълм далеч извън Миджистра. Сърцето му се обливаше в кръв, докато наблюдаваше разрушаването на великолепния град. Фероуите продължаваха да бомбардират столицата.

За да спаси колкото се може повече хора, престолонаследникът бе заповядал масово отстъпление и по хълмовете и покрай реките вече се изсипваха цели тълпи бегълци. Няколко бойни лайнера на Слънчевия флот кръжаха близо до земята и стоварваха хора и припаси.

Застанала до Даро’х, Язра’х също не откъсваше поглед от гледката. Очите й блестяха като топази, а дългата й медноцветна грива се вееше на лекия ветрец.

— Хората са по-уязвими, когато са скупчени заедно. Ако фероуите решат да ги подпалят, нямат никаква защита. Не могат да се бият с тях.

При нападението на Руса’х едната от исикските й котки се бе превърнала в пепел, но останалите две обикаляха около краката й.

— Поне засега фероуите са решили да не ги нападат — рече Даро’х. — Трябва да предположа — трябва да повярвам, — че изтреблението на жителите на Илдира не отговаря на плановете на фероуите. Струва ми се, че самите те се намират под контрола на Руса’х. Той иска нещо повече — може би мага-император.

Но баща им не беше на Илдира. В действителност никой не знаеше къде се намира Джора’х.

Язра’х скръсти ръце на гърдите си.

— Въпреки това няма да позволя ти да останеш в някой от откритите лагери или уязвими села, престолонаследнико.

— Искаш да се скрия?!

Тя го изгледа сурово.

— Искам да оцелееш. Заклела съм се да те защитавам. — В отсъствието на мага-император илдирийците нямаха на кого другиго да разчитат; Даро’х бе техният фактически водач.

Язра’х бе открила няколко дълбоки пещери и минни тунели в планините недалеч от Миджистра.

— Избрала съм най-доброто разположение за защита. Адар Зан’нх няма търпение да те отведе там. — Тя вдигна неспокоен поглед към небето. — Смята, че тук, на открито, си прекалено уязвим. И аз мисля така.

Даро’х успя да потисне надигащите се в гърдите му чувства, за да не прокървят в тизма.

— Макар че ме боли при мисълта да предадем града си на фероуите, трябва да подбираме битките си с разум. — Погледна към лайнерите, които кръстосваха небето, и каза: — Ще те послушам. Повикай адара.

Даро’х седна до един от прозорците в малкия бърз катер и се загледа в пейзажа, смаян от това колко много се е променил. Осира’х и нейните братя и сестри седяха до него, опърлени и раздърпани, но живи.

— Създаваме колкото може повече лагери — докладва Зан’нх, който лично пилотираше катера. — Слънчевият флот доставя храна, медицински средства, инструменти и палатки за подслон.

Адарът вече бе установил, че бойните му лайнери не могат да се сражават пряко с огнените кораби: за да унищожи една-единствена топка, той бе загубил два кораба и екипажите им. Сега от септата, която бе довел в Илдира, бяха останали само пет лайнера. Останалата част от Слънчевия флот — остатъците от кохортите, които бяха преживели решителната битка с хидрогите — бе разпръсната по цялата територия на Илдирийската империя, за да държи под око всички отломъчни колонии. Табита Хък и работните й екипи се занимаваха с производството на нови лайнери в индустриалните фабрики в орбита, когато Руса’х бе пристигнал.

И така, Зан’нх бе дал изрични нареждания на капитаните на своите няколко кораба, заклещени на Илдира, да не влизат в пряк бой с фероуите. Завръщащите се от редовния си патрул съдове от Слънчевия флот бяха получили съобщение да се установят в самия край на системата и да чакат удобен случай да предприемат ход. Не можеха да спечелят, а адарът не можеше да рискува да загуби още лайнери. Даро’х знаеше каква горчивина предизвиква у Зан’нх необходимостта да издаде тези „страхливи“ заповеди; въпреки това обаче капитаните на корабите се подчиниха и задържаха големите си съдове в готовност — и в безопасност.

— С ваше позволение, престолонаследнико, един от капитаните ми поиска разрешение да натовари кораба си с бегълци и да се опита да побегне от планетата. — Зан’нх се извърна от пилотското място. — Можем да натоварим десет хиляди души от най-откритите лагери и да ги отведем на безопасно място.

Даро’х се замисли.

— Лайнерът няма да може да се върне. Можем ли да си позволим да го загубим?

— Моите лайнери не могат да се сражават с фероуите, престолонаследнико. Така обаче поне ще можем да спасим десет хиляди души.

— Значи това е разумният избор. Кажи на капитана, че му разрешавам да опита.

Катерът се устреми към голите скали и Даро’х видя тъмни дупки в надвисналите склонове — пещери, до които се стигаше по широки чакълести пътища, прокарани преди векове. Кацнаха на една широка скалиста издатина.

— Тал О’нх и губернаторът на Хирилка Райдек’х са вече в тунелите — докладва Зан’нх. — Започнали са да ги оборудват с необходимите съоръжения, които да ги превърнат в наш нов команден център.

Даро’х слезе от кораба и обезсърчено погледна кръглия тунел, който поне засега щеше да е новият им дом. Преди да успее да каже нещо, Язра’х го погледна укорително.

— Въпреки цялото си великолепие Призматичният палат е просто една сграда. Не забравяй, че ти си престолонаследникът. В този момент ти си нашият водач. Ти си по-важен от Миджистра.

Даро’х се опита да се убеди, че сестра му е права. Трябваше да направи всичко по силите си, за да оправдае вярата й в него.