"Изгубеният символ" - читать интересную книгу автора (Браун Дан)

7

Катрин Соломон припряно пресичаше паркинга под студения дъжд. Искаше й се да е облякла нещо повече от дънки и кашмирен пуловер. Когато наближи главния вход на сградата, ревът на гигантските въздухопречистватели се усили. Тя обаче едва го чуваше — ушите й още пищяха след телефонния разговор, който току-що беше провела.

„Онова, което според брат ви е скрито във Вашингтон… Може да бъде намерено“.

Самата мисъл й се струваше невероятна. С човека, който й се беше обадил, имаха да обсъждат още много неща и се бяха уговорили да го направят по-късно същата вечер.

Когато стигна до входа, изпита същото вълнение, което я обземаше винаги на влизане в гигантската сграда. „Никой не знае, че това място е тук“.

Табелата на вратата съобщаваше:

Въпреки че в Националния парк имаше над десет огромни музея, Смитсъновият институт притежаваше толкова голяма колекция, че едновременно можеха да се излагат само два процента от нея. Другите деветдесет и осем трябваше да се съхраняват някъде. И това някъде беше… тук.

Нищо чудно, че в тази сграда се пазеха удивително разнообразни неща — гигантски статуи на Буда, ръкописни кодекси, отровни стрелички от Нова Гвинея, ножове, инкрустирани със скъпоценни камъни, каяк от китови мустаци. Също толкова изумителни бяха природните съкровища — скелети на плезиозаври, безценна колекция метеорити, гигантска сепия, дори слонски черепи, донесени от Теди Рузвелт след сафари в Африка.

Ала всички тези неща не бяха причината преди три години Питър Соломон, секретар на Смитсъновия институт, да доведе сестра си в ЦПСМ. Не я беше довел да гледа научни чудеса, а да ги създава. И тъкмо с това се занимаваше тя.

Дълбоко в тази сграда, в мрака на най-далечните й недра, имаше малка изследователска лаборатория. Втора като нея не съществуваше в целия свят. Последните открития в областта на ноетичната наука, които беше направила там Катрин, имаха значение за всички дисциплини — от физика и история до философия и религия. „Скоро всичко ще се промени“, помисли си тя.

Влезе във фоайето и охранителят на входа прибра радиото си и смъкна слушалките.

— Здравейте, госпожице Соломон!

— Редскинс ли?

Той се изчерви и на лицето му се изписа гузно изражение.

— Разгрявката.

Катрин се усмихна.

— Няма да те издам. — Отиде при детектора за метал и си изпразни джобовете. Когато изхлузи златния картие от китката си, я обзе обичайната тъга. Часовникът беше подарък от майка й за осемнайсетия й рожден ден. Бяха изтекли почти десет години, откакто майка й беше загинала — бе умряла в ръцете й.

— Е, госпожо Соломон? — шеговито прошепна охранителят. — Ще разкриете ли изобщо на някого какво правите там вътре?

Катрин вдигна поглед.

— Някой ден, Кайл. Няма да е тази вечер.

— Я стига — настоя той. — Секретна лаборатория… в таен музей? Сто на сто правите нещо яко.

„Много повече от яко“ — помисли тя, докато събираше вещите си. Всъщност се занимаваше с толкова модерна област, че вече дори не приличаше на наука.