"Ударът" - читать интересную книгу автора (Гришам Джон)

4

Квартирата ми се състои от две скапани стаички на втория етаж в порутена тухлена сграда със звучното име Хамптън; струва двеста седемдесет и пет долара месечно, които рядко успявам да платя навреме. Намира се само на една пресечка от оживените улици и на километър и половина от университета. Вече трета година я смятам за свой дом. Напоследък често ми хрумва да се измъкна тайничко посред нощ, а после да преговарям за постепенно изплащане на дълга през следващите дванайсет месеца. Досега в тия планове винаги се предвиждаше работа и месечна заплата от „Броднакс и Спиър“ В Хамптън е пълно с безпарични студенти като мен и хазяинът е свикнал да се кара за наемите.

Когато пристигам малко преди два, паркингът е мрачен и тих. Паркирам край кофите за боклук и докато се изнизвам навън, усещам наблизо внезапно движение. Някакъв тип изскача от колата си, затръшва вратата и тръгва право към мен. Замръзвам на тротоара. Наоколо мрак и покой.

— Ти ли си Руди Бейлър? — пита онзи от упор.

На вид е същински каубой — островръхи ботуши, стегнати джинси, дънкова риза, къса подстрижка и брада. Жвака дъвка и като нищо може да ме замлати.

— Кой сте вие? — питам аз.

— Ти ли си Руди Бейлър? Да или не?

— Да.

Той вади от задния си джоб някакви хартии, пъха ги под носа ми и искрено казва:

— Съжалявам.

— Какво е това? — питам аз.

— Призовки.

Бавно поемам хартиите. Прекалено е тъмно за четене, но и без това знам какво пише.

— Значи разнасяте призовки — унило констатирам аз.

— Аха.

— От Тексако ли?

— Аха. И от Хамптън. Изхвърлят те.

Ако бях трезвен, сигурно щях да се стресна, че държа предупреждение за напускане. Но след днешните удари още съм замаян. Поглеждам зловещата мрачна сграда с боклуци из тревата и бурени по тротоара. Гледам я и се чудя как може тая жалка развалина да ме надвие.

Разносвачът прави крачка назад и обяснява:

— Всичко е написано. Дата на явяване, адвокати и тъй нататък. Ако нещо не ти е ясно, ще се оправиш по телефона. Не че ме засяга. Само си върша работата.

Ама че работа. Дебнеш из сенките, атакуваш с призовки невинните хора и след някой и друг безплатен съвет хукваш да тормозиш нова жертва.

Той вече се отдалечава, но изведнъж спира.

— А, да ти кажа още нещо. Аз съм бивше ченге и имам приемник в колата. Преди няколко часа чух една щуротия. Някой си Руди Бейлър потрошил адвокатска кантора в центъра. По описанието прилича на теб. И колата е същата. Сигурно съвпадение.

— Ами ако не е?

— Не ме засяга, ще знаеш. Но ченгетата те търсят. Посегателство върху частна собственост.

— Искаш да кажеш, че ще ме арестуват?

— Аха. На твое място бих отишъл да спя някъде другаде.

Той хлътва в колата си. Кара БМВ. Гледам го как се отдалечава.

Букър ме чака на верандата пред спретнатото двустайно бунгало. Върху пижамата е наметнал пъстра хавлия. Обул е чехли на бос крак. Може и да е беден студент, който брои дните до постъпването на работа, към модата обаче се отнася много сериозно. Няма кой знае какво в гардероба, но затова пък го подбира грижливо.

— Какво става, по дяволите? — тревожно пита той.

Очите му са подпухнали. Преди малко го събудих от телефона в близкия денонощен магазин.

— Извинявай — казвам аз, докато влизаме вътре. Забелязвам Шарлийн с пристегната коса, подпухнали очи и също тъй пъстър халат да вари кафе в миниатюрната кухничка. Някъде изотзад долита детски плач. Наближава три след полунощ и съм разбудил цялата фамилия.

— Сядай — казва Букър и лекичко ме придръпва към канапето. — Пил си.

— Пиян съм, Букър.

— Имаш ли някакъв повод?

Изпъчил се е над мен като ядосан баща.

— Дълго е за разправяне.

— Спомена нещо за полиция.

Шарлийн слага чаша горещо кафе на масичката до мен.

— Добре ли си, Руди? — пита тя с нежен глас.

— Страхотно — отвръщам като същински баровец.

— Виж какво правят децата — казва Букър и тя изчезва.

— Извинявай — повтарям аз.

Букър сяда на ръба на масичката, съвсем близо до мен, и изчаква. Не посягам към кафето. В главата ми блъскат чукове. Излагам своята версия на събитията откакто се разделихме вчера следобед. Езикът ми е подут и натежал, затова не бързам и опитвам да се съсредоточа върху разказа. Шарлийн сяда на съседния стол и слуша с дълбока загриженост.

— Извинявай — шепна й аз.

— Няма нищо, Руди. Няма нищо.

Бащата на Шарлийн е проповедник нейде из селата на Тенеси, затова тя не търпи пиянство и мърлявщини. Откакто се знаем, двамата с Букър сме пили заедно само няколко пъти, и то скришом.

Изпил си цяла дузина? — смаяно пита той.

Шарлийн излиза да види детето, което пак се е разревало. Приключвам разказа си с разносвача на призовки, делото и изхвърлянето. Адски скапан ден беше.

— Трябва да си намеря работа, Букър — казвам аз и посягам към кафето.

— Засега имаш по-важни грижи. Изпитът за правоспособност е след три месеца, после ще ни проучват. Арестуват ли те за тия подвизи, свършен си.

Не бях мислил за това. Главата ми се цепи, чуковете бъхтят с всичка сила.

— Може ли един сандвич?

Призлява ми. С вторите шест бири взех и пакетче солени бисквити, но не съм хапвал нищо друго от обяда с Боско и мис Бърди.

Шарлийн ме чува от кухнята.

— Какво ще речеш за малко бекон с яйца?

— Чудесно, Шарлийн. Благодаря ти.

Букър се е замислил дълбоко.

— След няколко часа ще звънна на Марвин Шанкъл. Той ще се обади на брат си и може да намерят някоя връзка в полицията. Трябва да предотвратим ареста.

— Звучи ми добре — казвам аз. Марвин Шанкъл е най-видният чернокож адвокат в Мемфис и бъдещ шеф на Букър. — Щом ще му звъниш, питай го дали не се отваря някое място.

— Ама че го рече! Значи искаш да работиш в негърска фирма за граждански права.

— Както е тръгнало, бих работил и в корейска фирма за разводи. Не се засягай, Букър, трябва да си намеря работа. Пред банкрут съм, човече. Отде да знам, току-виж, вън в храстите дебнат още кредитори и само чакат да ми се метнат на врата с разни призовки. Това не е живот.

Бавно се отпускам на канапето. Шарлийн пържи бекон и тежкият аромат долита в тесния хол.

— Къде са документите? — пита Букър.

— В колата.

Той изскача и след минута се връща. Сяда на стола до мен и проучва призовката и предупреждението за напускане. Шарлийн продължава да шета, носи ми кафе и аспирин. Часът е три и половина след полунощ. Хлапетата най-сетне са мирясали. Става ми топло, чувствам се защитен и дори обичан.

Стаята бавно кръжи около мен. Затварям очи и се унасям.