"Адмирал Морган" - читать интересную книгу автора (Бенет Чарлс Мун)

Падането на Панама

Докато оръдията на отбраната ревяха и пушечните изстрели от всички страни говореха за ожесточеността на битката, ние трябваше да определим по-нататъшните си действия. След един бърз съвет преценихме, че трябва да останем под прикритието на катедралата, докато ни стане известно дали буканиерите са успели в атаката си. Но не останахме на едно място. Решихме да се изкачим до галерията, която обикаляше цялата катедрала. През един от прозорците й можехме отчасти да набюдаваме битката.

Главната улица на града водеше направо от входа, който бяхме барикадирани, до катедралата, така че от нашите прозорци имахме почти непрекъснат поглед.

— Кажи ми как върви битката, Артър — помоли ме баща ми, чието изтощение го принуждаваше да лежи на земята.

— Още не са атакували вратата — извиках аз. — Ето, едно от оръдията гръмна пак. Но виж! Стана голяма бъркотия пред входа. Някои от буканиерите сигурно са успели да си пробият път!

— Пушечният огън спря — забеляза Дикстън. — Вероятно са влезли в ръкопашен бой пред вратата.

— Отстъпват, татко. Да, бягат.

— Кой? Испанците?

— Да. А сега не се виждат вече. Допускам, че са влезли в един от окопите. Да, престрелката започна отново.

И така ние наблюдавахме превземането на Панама. Между катедралата и градската врата улиците бяха пусти. Само от време на време някоя храбра жена заставаше пред прага на къщата си, за да види как се развиват събитията. Дълго време борбата се води все около вратата. Видяхме как най-после буканиерите обърнаха оръдията към града и започнаха да ги изпразват срещу испанците.

Палабра, както по-късно научих, бил главната причина за превземането на входа.

Но ако буканиерите се биеха за златото, което щяха да ограбят, испанците защитаваха живота си. Между градската врата и катедралата имаше много окопи и почти до всеки от тях се намираха по няколко оръдия, поставени така, че да отбраняват улицата. Всяка от тези барикади се пазеше упорито и когато паднеше една и испанците отстъпеха към друга, от всяка къща край улицата върху буканиерите се изсипваше дъжд от куршуми. Загубите и от двете страни бяха страшни.

Може би два часа загубиха нападателите, за да изтикат испанците към последната барикада, която беше точно пред катедралата. Видях как оцелелите испанци се хвърлиха към последното си прикритие. Не можех да не се удивлявам на огромните усилия, които полагаха, за да се защитят. И само като си помислех колко много от тях, жените им и децата им също, щяха да станат жертва на жестокостите на буканиерите… Но през цялото време не забравях, че сполуката за хората на Морган означава спасение за нас.

Настана затишие преди решителната атака. След това буканиерите се впуснаха диво из улицата и техните пресипнали гласове разцепиха въздуха със страшния си рев. Но испанците не останаха да ги чакат в окопа. Те дадоха един залп, който спали много от нападателите им и спря за момент останалите. Тогава навън от окопите се изсипаха испанци, някои със сабя в ръка, други с приклад на пушка и с ревове, не по-малко мощни от буканиерските, заляха улицата, за да се счепкат с неприятеля.

Беше една неописуема ярост. Като че ли освободени за момент от страха, испанците се хвърлиха неустрашимо напред срещу омразния си противник. Оръжията се вдигаха и падаха. Всички правила на честната борба бяха забравени в този момент на безумие. Ръкопашният бой беше любимата борба на буканиерите. Испанците бяха напуснали удобното си прикритие, обладани от див гняв.

Изглежда, че яростта на испанците щеше да сломи неустрашимостта на буканиерите. Мъчно можеше да се предскаже краят на тази неистова бъркотия.

— Братята отстъпват! — извика отчаяно Джим.

Беше вярно. Отстъпиха около двадесет метра. Неизвестно по каква причина испанците не ги последваха. Може и да се страхуваха от капан, може и да бяха изтощени… Те застанаха на групички между купищата убити, като стадо, което чака ножа на касапина (както се изрази Дикстън, който въпреки цялата си омраза към испанците не можеше да не ги съжалява в този момент).

Видях Морган да се появява пред хората си и си представих цялата му реч. Как щеше да ги укорява с дълбокия си глас! Как тъмните му очи щяха да ги обсипят с презрителни погледи и щеше да ги накара да се почувстват засрамени от отстъплението си! Как щеше да им припомни с горчиви, тежки думи, че не ги е довел в Панама, за да види как ще бягат! Морган знаеше как да възпламенява неуморимите си буканиери.

Ето той пак се обърна към неприятеля и размаха оръжието си, преди да се затече сам срещу испанците. За момент дъхът ми спря. Щяха ли буканиерите да оставят адмирала си да напада сам и да намери смъртта си сред испанците? Страховете ми не бяха за дълго. С дружен вик, по-силен от всеки друг, който бях чул през деня, братята се втурнаха след храбрия си водач.

Това наистина беше краят на битката. Малцина устояваха, но за малко. След това останалите още живи се обърнаха и избягаха кой накъдето му видят очите. Буканиерите веднага се разпръснаха на групички и тръгнаха да гонят оцелелите испанци. Нито един не остана жив на улицата.

— Панама е превзета! — извиках на баща си.

Но напрежението, което бях изпитвал през целия ден, ме обезсили. Протегнах ръка, за да се хвана за перилата, и не успях. За момент всичко се завъртя край мен и политнах напред в несвяст.

Когато дойдох на себе си, не знаех къде съм. Готвех се да попитам, но някой сложи ръка на устата ми. Дикстън пошепна на ухото ми:

— Мирно, момче. Нокър е долу, в скривалището. Както виждам, не е дошъл за добро!

Съзнанието ми се проясни и аз си спомних за заговора, който се готвеше против Морган още по пътя. Забравяйки слабостта си, се повдигнах на колене и погледнах през перилата на галерията. Долу двадесетина буканиери се щураха насам-нататък и между тях познах Палабра, Диас и много други от последователите на Нокър.

— Какво търсят? — прошепнах на Дикстън.

— Мисля, че съкровищата на катедралата — отвърна тихо той. — Те са разпитали някого от пленниците и мислят да скрият скъпоценностите на някое тайно място само за себе си.

— Да се издадем ли? — попитах.

— Не — посъветва ме Дикстън. — Понеже не правят нищо добро, много вероятно е да се опитат да ни премахнат.

Но въпреки предпазливостта те откриха присъствието ни. Един от буканиерите се изкачи до мястото, където лежахме, и преди да го накараме да мълчи, се спусна долу с новината. Нокър нареди хората си и видяхме как те извадиха оръжието.

Дикстън се опита да предотврати сблъсъка, като се показа над перилата на галерията.

— Здравейте, приятели — извика той. — Няма от какво да се страхувате, тук сме ние…

— Приятели?! — изръмжа Нокър. — Предатели, по-вероятно. Хващам се на бас, че и копоят на Морган е с вас.

— Ако искате да кажете, че тук е младият Елиъс — да! Но той не е предател, както и аз. Какво предателство има тук?

В отговор Нокър се прицели с пищова си в него и ако Дикстън не се беше снишил навреме, куршумът щеше да го улучи, защото се заби в стената точно където беше главата му преди това.

— Бързо, момчета — подкани ги Дикстън. — Скрийте се, колкото може по-добре. Нищо не ни остава, освен да се бием. Нокър и хората му няма да ни помилват.

В този момент Дикстън стори една рискована глупост, въпреки че ни спаси с нея. Като напусна прикритието си, той неочаквано се хвърли в цял ръст срещу буканиерите. Един пищов гръмна, но не можа да го улучи. Едрият Палабра му препречи пътя с окървавения си нож. Първият удар на Дикстън го повали по гръб. В следващия миг Дикстън беше хванал Нокър и двамата се превиваха най-ожесточено.

Въпреки че по ръст не можеше да се сравнява с моя приятел, Нокър не беше лош борец. Като че ли по взаимно съгласие и буканиерите, и ние оставихме сами двамата съперници и жадно наблюдавахме дуела.

Дикстън беше притиснал лявата ръка на Нокър до себе си, но капитанът на буканиерите имаше свободна дясна ръка и бързо успя да извади камата от пояса си. Когато замахна с нея към Дикстън, аз си затворих очите, за да не видя гибелта на другаря си. Но радостната въздишка на Джим ме накара да ги отворя отново. Ударът на Нокър не беше сполучлив. В същия миг Дикстън го бе хванал за китката и му бе отнел ножа.

И сега, само за миг, Дикстън пусна буканиера. С бързо движение се наведе и хвана Нокър през кръста. След това издигна жертвата си високо във въздуха, право над главата си и я понесе бързо над перилата.

— Нокър свършва! — извика със силен глас той и се преви, за да хвърли буканиера на каменния под.

Внезапно изсвирване на рог и шумът, който последва веднага на площада вън, го спря за миг. Той остана, държейки буканиера във въздуха, докато всички ние погледнахме към вратата на катедралата.

Там беше застанал адмирал Морган заедно с най-верните си хора.

Като че ли изваяни от камък, хората на Нокър не мръднаха, докато Морган бавно се изкачваше по стълбите. Следваха го капитан Нежни и други предани буканиери. Когато адмиралът приближи, Дикстън свали човека, когото се готвеше да хвърли, но все още го наблюдаваше добре, да не би да стори нещо отчаяно.

— Капитан Нокър — каза Морган твърдо, като се изправи пред изненадания буканиер, — градът е бил подпален от няколко места. Едип от братята, уловен в това престъпление, е признал, че вие сте заповядали градът да бъде изгорен. Какво има да кажете?

Смутеният поглед и пребледнялото лице на буканиера бяха достатъчно доказателство за вината му, въпреки че не отговори.

— Капитан Нокър — продължи адмиралът, — беше ви заповядано да се отправите веднага към пристанището и да плените всички кораби, които са там на котва. Вместо това ви намирам да биете моите приятели в тази катедрала, където сте дошли да търсите лична плячка. Какво има да кажете?

Отново не последва отговор. Морган даде знак на капитан Нежни, който пристъпи напред.

— Капитан Нокър и вие, Палабра и Диас, сте арестувани. Обвинявате се в конспирация против нашия адмирал и в заговор да откраднете за себе си богатствата, които би трябвало да се поделят между всички участници в експедицията. Последвайте ме!

В пълно мълчание тримата конспиратори изпълниха заповедта. Буканиерите им отнеха оръжието и те излязоха от катедралата, очаквайки смърт като наказание за предателството. След това адмирал Морган се обърна към останалите заговорници и след няколко заклеймяващи слова, които ги накараха да изглеждат, като че желаеха час по-скоро земята да се отвори под тях и да ги погълне, той ги изпрати отново да заемат поста си. Едва тогава се обърна към нас.

— Е, сър Хю! — стисна изнемощялата ръка на баща ми в силната си десница. — Кой би помислил, че ще се срещнем тук след толкова много години. Ти виждаш, Артър, старата вещица на Порт Роял не е била далече от истината. „Ще бъдеш предвождан от злодей“ — а Диас малък злодей ли беше? „Ще вървиш до сина на един стар приятел“ — аз и ти не бяхме ли заедно по време на цялото пътешествие? „Ще бъдеш излъган от човека, на когото се доверяваш най-много“ — е, това беше Нокър, на когото вярвах… И да ви се изповядам — бях достатъчно побъркан… за да му вярвам. И така, тя е предсказала вярно, както се вижда.

— Да, сър — съгласих се, — но тя е забравила да каже още едно нещо: че вие ще срещнете стария си приятел, чийто син пътува с вас през време на експедицията. Да, благодарение на небесата, въпреки че тя не го предсказа, то пак излезе вярно.

— Амин! — промълви Морган.

Изненадах се много, като видях сълзи в очите му.