"Жега в Мадрид" - читать интересную книгу автора (Божилова Петя)II. Ивана— Извинявай, Нинче! Колкото повече бързам, толкова по-малко ме слушат пръстите! Мара закопчаваше с трескава бързина копчетата на бялата лекарска престилка, която миришеше остро на дезинфектант и перилни препарати. Мушна и последното в малкия илик, нахлузи големите сиви болнични чехли и се изправи облекчено: — Най-сетне! Можем вече да излизаме! — Ти можеш! — изпъшка Ивана и придърпа реверите на своята. — Но аз как да пъхна своето коремче в дрехата на този дребосък! — Добре си и така, мамо! Блузата ти отдолу е бяла и не личи! — Защо шепнете? — усмихна се Нина и натисна копчето на асансьора. — Вече можете да говорите спокойно. — Веднъж само да влезем при Роско! Тогава ще се отпусна! — Всичко ще бъде наред! Вече пристигаме. Ивана плъзна поглед по дребната фигурка, изправена до нея. Виж я ти, Нинчето! С това делово изражение на лицето, слушалката на гърдите, пейджъра в джобчето на снежнобялата престилка и табелката «Д-р Нина Михова, педиатър», тя си беше истинска лекарка! И Мара, застанала до нея с този бял лекарски костюм и удължено лице… «Няма ги вече моите момиченца. А сякаш вчера играеха на криеница в хола и ми чупеха саксиите…» Сви се в ъгъла на задушната кабинка на асансьора и притисна до гърдите си дамската чанта. «Остаряхме, моето момиче! — помилва тя протритата, мека кожа. — И двете се поомачкахме и поувиснахме тук и там… Изглежда, че ставаме вече само за работа.» — Пристигнахме. Мара мушна длан под лакътя на майка си и впи пръсти в ръката й. Очите й се разшириха и тя преглътна шумно. Ивана трепна и изпъчи гърди. Над люпилото на мама квачка падаше сянката на ястреб! — Влизаме ли вече? — усмихна се тя на своето вцепенено пиленце, вперило поглед в табелката Росен лежеше със затворени очи, изпълнил тясното креватче. Голото му коремче учестено се повдигаше и спадаше над синьото слипче. Две метални стойки стърчаха от двете страни на възглавницата като гротескни абажури, от които вместо крушки висяха прозрачни стъклени банки, пълни с бистра течност. От едната от тях се спускаше тясно маркуче, което завършваше с дебела метална игла, забита във синкавата веничка. — Защо е вързан за леглото? — изохка Мара. — Ръката трябва да е неподвижна — поясни д-р Михова и отбеляза нещо в картона, закачен на лицевата табла на креватчето. — Всичко е наред. Пейджърът в джобчето на униформата й настойчиво запиука. Тя натисна копчето и се усмихна на Таня, която беше станала да ги посрещне: — Сега трябва да вървя. Седнете на тези столчета тук, до леглото. След половин час ще мина да ви взема. Ивана остави пълните пликове на малкото метално шкафче зад вратата и послушно се сви на столчето. Погледът й се плъзна по лицето на спящия Росен и тя помилва челото му. Не беше толкова зачервен и не гореше така, както преди седмица. И не беше отслабнало детето, напротив! Системите, които непрекъснато му вливаха, бяха загладили бузките. За сметка на това пък майка му… — Ти хапнала ли си нещо през тази седмица! — сопна се тя вместо поздрав на свитата до нея Таня. — Не помня, лельо Ваня… Мисля, че ядох. — Мислиш си ти!… Това с мислене не става! Трябва дъвчене! Младата жена неочаквано се извърна към нея и скри лице в рамото й. Мара, седнала от другата страна на креватчето, погледна укорително майка си. — Извинявай, моето момиче! — помилва Ивана потрепващите рамене. — Аз през тези дни съм станала една такава… Таня се отдръпна, пое дълбоко въздух и стисна здраво дланта й. — Ти си една прекрасна жена! — раздвижи тя устни в усмивка. — Вие просто не знаете колко е хубаво… Колко е хубаво да има някой до теб, който да ти се скара! — Да ти оставя тогава мама за няколко дни! — подхвърли Мара. — Няма да ме изтрае! Още утре ще поиска да се измъкне! Таня завъртя отрицателно глава: — Не, няма! От тук сама не тръгвам! Или излизаме с детето, или… — Какви са тези приказки! — стисна Ивана ръката й. — Как така няма да излезете! Толкова хора ви чакаме! — Нинчето вчера беше категорична — усмихна се Мара. — Животът му е вън от всякаква опасност. Но третият ви ден тук е бил… Вече са мислели как да те подготвят за най-страшното. Сега Ивана сви вежди и погледна с укор дъщеря си. Таня улови погледа й и стисна успокоително влажните пръсти. — Аз знаех, лельо Ваня. Никой нищо не ми казваше, но аз разбирах. Виждах как лекарите докосват детето, как ме гледат сестрите… Санитарката, милата, три денонощия ме заобикаляше като чумава и не смееше да ме заговори… Дните някак си минаваха, но нощите… След залез слънце започваше най-страшното. Температурата скачаше, Роско се унасяше… Шкафът зад вратата беше пълен с детски памучни ританки, а санитарката ми донесе една бутилка оцет… До сутринта налагах челото и крачетата… Таня протегна ръка и плъзна ръка по босото краче. Детето трепна в съня си и тя светкавично се отдръпна. — Не се измъчвай повече! — вметна Мара. — Всичко вече е минало. — Нека ни разкаже! — настоя Ивана. — Ще й олекне. — На сутрешната визитация миналия ден — продължи тихо, като на себе си младата жена — изведнъж ми просветна на очите. Нинчето донесе резултатите от последната пункция на гръбначния мозък. Не ми каза нищо, но ми се усмихна. А завеждащият отделението д-р Белоусов след прегледа плесна Роско по дупето. И на мен какво ми стана, не разбрах. Само усетих, че подскачам като жабче и целувам доктора и по двете бузи! — Виж ти! — вдигна вежди Мара. — А той какво? — Той ли? Изчерви се повече и от мен! След това погледна строго и ме смъмри: «Следващият път, когато решиш да ми се нахвърлиш на врата, държа да ме предупредиш! Да не съм ял риба и да съм обръснат!» — Горкичкият! — поклати глава Ивана. — В чудо се е видял! С кого да се оправя първо: с Росен или с майка му! Мара плъзна поглед по металната стойка и иглата, забита във веничката и присви зиморничаво рамене: — Какви хора са лекарите! От къде намират сили да се шегуват на такова място? Ето и Нинчето. Облече ли бялата престилка — не е същата! Таня вдигна глава и я погледна в очите. — Тук никой не остава същият — каза тя кротко. — Минеш ли през Ада и Чистилището, вече си друг. Неизбежно е. — Така е в болницата, моето момиче — помилва я Ивана. — Докато си отвън, мислиш, че всички около теб са здрави. Когато влезеш тук, изведнъж ти се струва, че целият свят е болен. Таня завъртя отрицателно глава. — Не, не е това, лельо Ваня! Тук… Тук усещаш Смъртта. Чуваш стъпките й в тъмното, край креватчето, усещаш дъха й ей тук, зад темето, миризмата й те дави и стиска за гърлото… А може би това не е самата смърт, а твоят страх от нея… Но каквото и да е То, обгаря всяка твоя клетка поотделно. И всяка клетка поотделно се събужда и изкрещява: «Глупак! Какво правиш с Живота?» — Просто си изморена — вметна Мара. — Като излезете оттук ще се възстановиш и ще забравиш! — Да забравя?… Кое? Как роптах срещу късмета си, когато разбрах, че съм бременна, а с Георги бяхме още студенти! Как страдах, когато ни съкратиха и двамата от работа! Как ридах, когато прибрах дипломата си в най-долното чекмедже, сякаш човек погребвах! Как се сърдех на Роско, че ми пречи, защото всяко нормално, здраво дете обръща къщата наопаки! Как затънахме с Георги в собствената си алчност и отложихме всичко истинско за след… някога! Първо беше втората сергия, след това — магазинът, след него — новата кола и новите мебели! — Че какво лошо има в това? — възрази Мара. — И аз бих искала един ден да имам като вашата спалня, например! — А, да! Спалнята!… А знаеш ли колко време не сме се любили на нея! Мара сведе смутено глава. — От два месеца! Два безвъзвратно изгубени месеца! А сме само на тридесет и три години! Христовата възраст! Но трябваше да видя собственото си дете, разпънато тук като Христос, за да го осъзная! — Просто ти трябва почивка! — тръсна глава Мара. — Сега си изтощена и виждаш всичко в черно! — Не, Маре! Ти не разбираш! Именно сега в мен е така бяло и чисто, както не е било от години! — Аз те разбирам — помилва Ивана ръката й. — В моменти като този много от нас проумяват това, за което в обикновена ситуация не стигат и години. Лошото е, че след това ежедневието ни поглъща и забравяме какво сме си обещали! — Нали за това си до мен! — усмихна се младата жена. — Да ми припомняш… Дано само и Георги да ме разбере! — Вече е разбрал. — Мислиш ли? — Не мисля. Зная го! — От една седмица спят с котето у нас, на кухненското диванче — поясни Мара. — Казва, че няма да прекрачи прага на жилището ви. Първо ще внесе там теб и Росен. На ръце. — Хайде, майчета! Слагайте термометрите на дечицата! Едрата, червенобузеста медицинска сестра грабна с привичен жест един от живачните термометри на дървената табла, която беше внесла в стаята и го подаде на Таня. След това огледа с вещ поглед банката, висяща на стойката до главата на детето и сръчно дръпна маркучето от иглата. Росен се размърда и отвори очи. — Здравей, моето момче! — гръмкият глас на сестрата можеше да събуди и глух. — Ставай вече, че имаш гости! — Хайде, майчета! Термометрите! — долетя след малко гласът й от съседната стая. — Кака Мара! — надигна се Росен, ухилен до ушите. — И леля Ваня! — Чакай! Къде скочи така? — протегна ръце Ивана. — Няма страшно! — хвана го Таня. — От вчера вече ставаме. Вече не съм ценен кадър! Детето седна в леглото под зоркия поглед на трите чифта очи около него и се изпъчи като петле: — Сега ходя сам до тоалетната! Но до вчера ни съхраняваха пишото в сейф. — Не можеше да става — поясни смутено Таня. — Пишкаше в една празна стъклена банка. — През едната ръка ме пълнят — не мирясваше Росен, — а в другата ми слагат диуретик, за да ме изпразват. Като олимпийски басейн! — Искаш ли да сменим темата? Майка му се беше изчервила до ушите. — Дошли са ти на гости две дами — помилва го Мара по ръчичката. — Какво трябва да им кажеш? — На едната от тях като бебе е напишквал коленете — целуна го по остриганата главичка Ивана. — На нея може да казва всичко, каквото си поиска! — Нека първо да приключа с тази тема! Росен нахлузи огромните болнични чехли и тръгна бавно към вратата, като се държеше за лакътя на майка си. — След малко, като се върна, ще ви обърна внимание, мили дами! — Какво му става? — засмя се Мара. — Уплашил се е — тихо каза Ивана. — Мъжете са особено остроумни, когато се страхуват. Детето отпусна главичка на възглавницата, уморено от кратката разходка. — Кажи ми какво ти пише бате Делян от Мадрид! — впери то очи в Мара. — «Муна синятаки!» — усмихна се тя замечтано. — «Муна…» какво? — «Муна синятаки» Означава «обичам те много» на езика аймара. — Ай… — — Ай, Мара! — ококори се Росен. — Синя маймуна такава! Трите жени впериха поглед в него. — Обяснявам какво всъщност е написал — поясни той делово и добави съчувствено: — Каква младеж възпитахме само! Таня протегна тревожна ръка и пипна челото му. Ивана се засмя и я погали успокояващо по рамото: — Нищо му няма, не бой се! Не е от температурата! След това се изправи с пъшкане и разкопча копчетата на впитата в гърдите й престилка. «За един час на тази табуретка се схванах цялата… Как ли е изтраяла тази душица свита така шест денонощия?» — Какво е това на блузката ти, лельо Ваня? — погледна я Росен. — Значка ли? — Ами, значка! — бръкна в чантата си Ивана. — Някакво врабченце ме е цвъкнало от горе. Сега ще взема салфетка да го изчистя. — Колко е хубаво, че кравите не летят! — усмихна се Росен с разбиране. Таня зяпна от изненада. — Извинете ни! — премигна тя смутено срещу двете жени, които се заливаха от смях. — Не разбирам какво му става днес. До снощи думичка не казваше! — А, казвах! Като ми се пишкаше и акаше, казвах и повече! — Оздравяло ни е момчето! — отсече Ивана и избърса очите си със салфетката. — И по-умно ни го връщат лекарите! Таня поклати глава, безсилна да спори. Само въздъхна уморено и разтърка челото си с ръка. — Хм. Ще я видим тази работа. Само да излезем от тук! — То се вижда и сега — целуна Мара стриганата главичка. — Само една мъдра глава може да ражда такива щуротии! След това погледна угрижено ръчния си часовник и скочи от столчето. — Време е да тръгвам, мамо. — Нинчето се забави… — Възникнало е нещо спешно. Ще позвъня на долния етаж, в отделението, да й се обадя. — И Таня слиза с теб! — гласът на Ивана не търпеше възражение. — Долу, в стаята за майки. Ето и пликовете с храната! Плъзна поглед по изпитото лице на колебаещата се жена и добави по-меко: — Трябва да починеш поне няколко часа. Аз ще остана при детето. Няма да ни е за първи път да се гледаме двамата с него! — Хайде, шампионе! Поиграхме си, стига ни толкова! Сега завивай лапките и стискай очите! Детето послушно придърпа тънкия чаршаф до брадичката си и се намести по-удобно на големите бели възглавници. — Много искам да видя тати — каза тихо. — Но не му позволяват да идва на свиждане. — Болни са — поясни Ивана. — И той, и чичо ти Илия. Д-р Белоусов ги заплаши, че ако се доближат до вас, ще ги хвърли от прозореца! — Няма да може — усмихна се детето. — Закован е заради климатичната инсталация. Отметна чаршафа от гърдите си и хвана ръката на леля си Ивана. — Само на вас с мама ви няма нищо! — погледна я то с възхита. — И на кака Мара! — Слабите жени са за това — помилва Ивана влажната ръчичка. — Да издържат, за да могат силните мъже до тях да оцелеят… А сега заспивай! Детето послушно затвори очи. — Какво точно беше писал бати Делян? — попита то сънено. Не можах да го запомня цялото. «Муна…» — Муна синятаки — довърши тя механично. — Хм — измърмори Росен, без да пуска ръката й. — Струва ми се, че някой тук чете чужда кореспонденция. За това не дават ли под съд? Ръчичката натежа в нейната, а дишането стана равномерно и дълбоко. Тя измъкна лекичко пръстите си и грижливо зави с чаршафа голите гърдички: — Леля ти Ивана отдавна е осъдена, момчето ми… С цели три присъди: жена да се роди, съпруга да стане и дъщеря да има. И сега се моля на Господ само за едно: и трите да са доживотни! Защото трепери от страх да не би той да се смили и да отмени някоя от тях! Затова понякога си вре носа там, където не трябва… |
|
© 2026 Библиотека RealLib.org
(support [a t] reallib.org) |