"Дневен патрул" - читать интересную книгу автора (Лукяненко Сергей, Василиев Владимир)

ПРОЛОГ

Отпред вече мъждукаха светлините на гарата, но покрайнините на мрачния занемарен парк до завод „Заря“ бяха скрити под гъстата студена тъмнина. Заледената снежна кора, която до утре на обед вероятно щеше да се разтопи, хрущеше под краката. Далечното свирене на локомотивите, неразбираемите обяви по радиоуредбата на гарата и хрущенето под краката — това беше всичко, което можеше да чуе случаен минувач, решил да поскита в такова време из парка.

Но тук отдавна вече не се шляеха нощем, нито пък вечер. Дори и онези, които разхождаха грамадни озъбени кучета.

Защото кучетата не ги спасяваха от онова, което можеха да срещнат нощем в тъмнината, сред израсналите за четири десетилетия дъбове.

Самотният пътник с обемист сак през рамо явно бързаше за влака и затова беше решил да скъси пътя. Да мине през парка. По хрущящата от леда и на места от ситен чакъл пътека. Звездите гледаха смаяно този смелчага. През изпочупените голи клони надничаше дискът на луната, жълт като локвичка ликьор „Адвокат“. Странните очертания на лунните морета изглеждаха като сенки на хорските страхове.

Когато до последните дървета оставаха трийсет метра, пътникът забеляза отблясъка на чифт очи. Гледаха го от храстите, които се простираха покрай пътеката и които по това време на годината приличаха на скелети. Нещо тъмно се виждаше там, в гъсталака; даже не нещо, а някой, защото това струпване от мрак беше живо. Или най-малкото — подвижно.

Приглушено ръмжене, не рев, а просто тих крясък — това беше всичко, което съпровождаше мълниеносната атака. Под лунната светлина блеснаха зъбите — пълен комплект.

Луната вече се бе подготвила за нова кръв. За нова жертва.

Но нападателят неочаквано застина за миг, сякаш се беше натъкнал на невидима преграда, а после се стовари върху пътеката, надавайки смешен писък.

Пътникът спря.

— Какво правиш, глупако? — прошепна той на нападателя. — Да извикам ли Нощния патрул?

Струпването от мрак под краката на пътника изръмжа обидено.

— Имаш късмет, че закъснявам… — Пътникът намести сака на рамото си. — Мамка му, доживяхме Различните да нападат Различни…

Той прекоси бързо последните метри на парка и без да се обръща, ускори крачка към гарата.

Нападателят изпълзя от пътеката под дърветата и едва там извърши трансформацията, превърна се в голо, съвсем голо тяло на двайсетгодишен младеж. Висок и широкоплещест. Ледът възмутено заскърца под босите му крака. Младежът, изглежда, не усещаше студа.

— Проклятие! — прошепна той с въздишка и едва тогава настръхна зиморничаво. — Кой ли беше този?

Той си оставаше гладен и зъл, но странната, неосъществена жертва премахна у него всякакво желание за лов. Беше уплашен, макар само допреди няколко минути да беше убеден, че той е този, от когото трябва да се страхуват — от него, върколака, излязъл на лов. На опияняващ и упояващ лов на хора. Лов без лиценз — от това усещането за риска и за собствената му смелост ставаше още по-остро.

Две неща охладиха напълно ентусиазма на ловеца. Първо, думите „Нощен патрул“ — той все пак нямаше лиценз. И второ — фактът, че не бе успял да разпознае в несъстоялата се жертва Различен. Такъв като самия него.

До съвсем неотдавна както върколакът, така и всеки от познатите му Различни биха заявили, че това е чисто и просто невъзможно.

Както си беше в облика на гол човек, той забърза през храсталака към мястото, където беше оставил дрехите си. Сега щеше да му се наложи да се крие много, много дни, вместо да се скита нощем из парка в търсене на случайна жертва — да седи заключен и да чака наказание от Нощния патрул. А може би и от своите.

Единствената му надежда беше, че самотният пътник, дръзнал да прекоси парка през нощта, независимо дали беше Различен или се правеше на такъв, наистина закъсняваше за влака. И че щеше да го хване и да напусне града. И следователно нямаше да се обърне към Нощния патрул.

Различните също умеят да се надяват.