Велимир Петров19 февруари 2007

Понеделник е. 19 февруари! Рано-рано съм пред компютъра. Чета Събитиен календар на Dir BG… 134 години от обесването на Васил Левски. Световен ден за защита на китовете. И вместо да сведа глава пред Апостола и в 02:25 часа да се опитам да навържа, как бяха точно думичките, на — Гарване, и ти черна птицо проклета, защо тъй грозно грачеш… и другото там, дето… виси със страшна сила… ми се проточва пред очите процесията с Кита Голиат!

Щом е Световен ден за защита на китовете, трябва и аз да дам своя принос в това световно начинание. Жив кит нямам под ръка, но жив спомен — да! Поне да го съхраня за поколенията.

Процесия: джип със сирена, говорител и размахващи се палки от прозорците — Вааардааа! Отбий! Дай път! Следва дълга-предълга платформа, с чергило, вътре гушнат Кита Голиат — незнам си колко метра и колко тона! Стража го придружава — сакън да не стане някой сакатлък! Предприемчиви люде го разнасят по Света и у нас да го разглежда народонаселението — левче-кефче. И аз там — къде без нас с жената и децата. Четири левчета — четири кефчета. Народът се тълпи, други кефчета няма. Голямо нещо, хей-бреййй! Че и лакиран, тук там — боядисан. Ето — тая тенекия, дето е закована с ръждиви гвоздейчета, ще да запушва дупката от харпуна! Един предприемчив (тогава още!) индивид, шепне с томление: — Те това, да го напълниш с наркотици и да си ги пласираш по света… Друг дошепва: — Ти какво си мислиш, че не са се сетили ли още…

Китът Голиат преплува българийката, като не пропусна платежоспособно населено място. Мълвата вървеше преди и след него, докато мина Моста и отиде да радва братята румънци. Същата тази мълва премина в румънско и България остана безмълвна. Трябваше да се компенсира с нещо общественото внимание.

Появи се крилатата фраза, щото имаше защо:

— Отиде си кита, докараха Никита!

За Хрушчов ставаше дума; който от мавзолея (имаше такъв дзвер, тогава), размахваше ключа на София, с думите:

— Етот ключ, ключ к серцем бълхарским народам… — беше прав: бълхарски!

Важното е — заради бълхите, да не изгорим юргана!

Това ли е най-важното?