Цветан АнгеловГорделивата кана

Имало едно момиченце. Добро момиченце. Прибрано, работливо. Не чакало да го подканя майка му: измий се, закуси, полей цветята, разтреби… Не чакало да го подсеща за домашните. Написвало ги без подсещане и чак тогава припвало навън — да поиграе с другите деца. И никога не забравяло да изключи радиото.

Но ето че веднъж забравило…

А по радиото предавали чародейна музика — такава, от която всички вещи оживяват и започват, представете си, да разговарят.

Първа оживяла новата чаша за вода. Озърнала се, подскочила и подхванала разговор с една прастара кана — с прабабата на всички днешни кани.

— Колко хубава музика! — възхитила се Чашата. — Чуваш ли, Каничке? Добре, че момиченцето забрави да изключи радиото.

Каната мълчала.

— Ти… да не би да спиш? Така, с отворени очи? Не, не, ти слушаш. Имаш си ухо и слушаш… А вълнува ли те музиката?

Водата в Каната се разлюляла.

— Разбира се, вълнува те — отсякла Чашата… — Ух, колко се разбъбрах. Извинявай. На концерт не бива да се бъбре.

Чародейната музика секнала.

— Ех, чудесна беше! — подскочила бъбрицата. — Нали, добра ми Каничке? Кажи… Кажи поне две думички.

— Ти си глупачка — продумала най-сетне Каната.

— Но това са три думички. „Ти“, „си“, „глупачка“.

— Глупачка си.

— Е, да, сега са две. Но как така да съм глупачка?

— Ей така! — отвърнала троснато Каната.

— Сгреших ли нещо? — недоумявала Чашата. — Може би не биваше да ти досаждам. Аз съм празна. Леко ми е на душата. И звънтя от радост. А на тебе, миличка, е тежичко. Тежи ли ти водата?

— Да.

— Прости ми… Но виновна ли съм, че на теб е тежко? Момиченцето предпочита да ме налива с прясна вода от чешмата. Твоята е застояла.

— То ще те изпусне — рекла злобно Каната.

— Няма — разтреперала се Чашата.

— Ще те счупи.

— Няма!

— Ще те пръсне на триста парчета! И тогава ще те хвърлят в кофата за смет!

— Не искам!

— Искаш не искаш — това ще стане. Вие, чашите, живеете малко. Чукат се с вас, изпускат ви, губят ви. А ние, каните, оставаме. Живеем вечно.

— Колко е то?

— Безкрайно много — надула се Каната.

— Ти… безкрайно много ли си живяла?

— Не. Но скоро ще навърша шейсет и три години. Откакто влязох в тоя дом, край мене изпочупиха 178 чаши. Ти си 179-ата.

— Ах, колко старателно си ги броила!

— Това ми доставяше голямо удоволствие.

Чашата се наскърбила, полегнала на масата, заплакала.

— Не знаех, че си толкова жестока. Даже, даже… Даже те обичах…

— Не обичам да ме обичат — рекла студено Каната.

— А какво?

— Да се гордеят с мене. Да ме хвалят. Мене ме купи покойният прадядо на момиченцето. Купи ме заедно с дванайсет чаши, от които и помен няма сега. И с гордост ме показваше на гостите си, които ядяха дюлево сладко и пиеха студена чешмяна вода. Но после прадядото на момиченцето престаря и…

— Не искам да те слушам! — пресякла думата й Чашата.

— От завист не искаш! — избухнала Каната.

— Предпочитам да живея малко, но да обичам и да ме обичат. Когато водата е студена, момиченцето ме топли в дланите си. А това е щастие.

— Глупости.

— Момиченцето казва, че пие от мене, но в същност ме целува. Да, целува ме! А ти не си целувана.

Каната се понадигнала. Понадула се. Сразила с надменен поглед Чашата.

— Грешиш! — подвикнала. — Не знаеш. Мене ме целуна един генерал. С медали на гърдите. Мустакат. След първата голяма война.

— Нима? — изправила се Чашата. — И пи от тебе тъй, направо?

— Тъй, направо.

— Моля те, не се надувай. Ще се пукнеш.

— Ти не се грижи за мене.

— Твоят генерал е бил невъзпитан.

— Той беше с бели ръкавици.

— Невъзпитаните също носят ръкавици. Всякакви.

— А носят ли медали? — викнала победоносно Каната.

— Моля те, не се надувай — предупредила я повторно Чашата.

— Млък, нищожно стъкълце!

И злобната Кана се придвижила към плахата Чаша.

— Бъди добра, не ме събаряй!

— Хайде в кофата за смет!

Изтласкало я към ръба на масата.

— Момиченце! — извикала за помощ Чашата. — Загивам!

И паднала в ужас от масата.

— Да — рекла с привична жестокост Каната. — Свърши се и с тази. А сега да се разходя самичка по масата. И да се надуя още малко. Тъй. И още малко — докато не са поставили край мене друга стъклена глупачка.

Не щеш ли, в тоя миг се чуло някакво „пук-пук“.

— Ох, нещо ме рязна през половината — изпъшкала горделивата Кана и повече нищо не казала…

Скоро се върнали стопаните на стария дом.

— Я, някой е съборил чашата ми! — потръпнало момиченцето.

— Вдигни я — рекла спокойно майка му.

Момиченцето вдигнало с почуда чашата:

— Паднала върху мозайката, пък нищо й няма!

— Нали е нечуплива, дъще — напомнила му майката.

— Ух, все забравям!

И тогава забелязало, че с каната им се е случило нещо неприятно. Взряло се доброто момиченце, опипало с пръстче издутината край дръжката й.

— Какво е това? Прилича на косъм.

— Това е пукнатина.

— Ами сега? — разтревожило се момиченцето.

— Сега ще я изхвърлим — рекла спокойно майката.

— Горката каничка! От какво ли се е пукнала?

— От старост.

Майката понесла каната към кофата за смет. А момиченцето наляло чашата с прясна вода от чешмата, разхладило се и припнало навън — да си доиграе.

Чашата била честита.

Заподскачала.

Запяла:

— Жива съм! Здрава съм! И даже… ах, не мога да повярвам — нечуплива съм!

А после се замислила. Погледнала към изхода.

— Те не разбраха — казала за стопаните на старата къща, — че Каната се пукна от завист, а не от старост. От завист и от злоба… Хубаво ще е, ако и хората знаят истината за края на старата Кана.