"Всички страхове" - читать интересную книгу автора (Кланси Том)

1.НАЙ-ДЪЛГОТО ПЪТУВАНЕ

Арнолд ван Дам се просна на въртящия се стол с елегантността на парцалена кукла, захвърлена в ъгъла. Джак никога не го бе виждал да носи сако освен в присъствието на президента. Но понякога Ван Дам не се съобразяваше дори и с него. Райън се питаше дали Арни трябва да бъде заставен ОТ въоръжен бодигард да се появява на срещи, които изискваха човек да носи черна вратовръзка. Самата вратовръзка бе доста разхлабена около незакопчаната яка и Джак се зачуди дали въобще някога е била стегната. Ръкавите на раираната синьо-бяла риза на Ван Дам бяха навити. Въпреки това се виждаше, че са зацапани по лактите — резултат от навика на Анри да чете с ръце, поставени на хронично задръстеното от документи бюро. Когато говореше с някого обаче, той спираше да работи. За особено важните разговори пък Ван Дам се облягаше на стола и опираше крак върху чекмеджето на бюрото си. Едва петдесетгодишен, Арнолд ван Дам бе с изтъняла сива коса и уморено лице, набръчкано като стар пергамент. Но светлосините му очи бяха винаги нащрек. Пъргавият му ум пък успяваше да се ориентира във всяка ситуация и да не изпусне нито един детайл. Това качество явно се предаваше заедно е поста „Шеф на президентската канцелария“.

Той взе голяма порцеланова чаша с емблемата на Белия дом от едната страна и името му, гравирано на другата, и си наля диетична кола. После хвърли изпълнен със загриженост и обич поглед към заместник-директора на Централното разузнаване.

— Жаден ли си?

— Бих пийнал една истинска кола, ако, разбира се, ти се намира там някъде — отвърна с усмивка Джак.

Ръката на Ван Дам изчезна под бюрото и след малко червената кутия летеше към Джак, който я хвана, преди да тупне в скута му. Ако я отвореше веднага, напитката сигурно щеше да се разлее по ризата му. Затова Райън демонстративно обърна клипсата към Ван Дам, преди да я дръпне. „Независимо дали го харесвам или не, този човек поне има стил“ — помисли си Джак. Работата ни най малко не го бе деформирала. Арни се държеше официално само когато трябва, а точно сега случаят бе по-различен. Ван Дам важничеше пред външни хора. Вътрешните не заслужаваха подобно отношение.

— Шефът иска да знае какво, по дяволите, става там — започна Ван Дам.

— Аз също — каза Чарлс Алден, съветник по националната сигурност, който тъкмо влизаше. — Извинявай, че закъснях, Арни.

— Ние също, господа — обади се и Джак. — От няколко години положението е едно и също. Вие искате най-добрата информация, с която разполагаме.

— Разбира се — каза Алден.

— Следващия път, когато отидеш и Москва, оглеждай се за голям бял заек с жилетка и джобен часовник8. Ако ти предложи да отидете в дупката му, моля те, приеми и после ми разкажи какво си видял — продължи Райън със сериозен тон, в който обаче се промъкнаха подигравателни нотки. — Вижте, аз не съм от тези идиоти с десни убеждения, които крещят за завръщането на студената война. Тя обаче си имаше и предимства. Действията на руснаците до голяма степен бяха предвидими. А сега тези нещастници започват да играят като нас. Въобще не можеш да разбереш какво са намислили. Смешното в цялата история е, че най-после осъзнавам какъв тормоз сме били за КГБ. Ситуацията там се сменя с часове. Нармонов е най-хитрият играч на политическата сцена в света, но всеки път, когато се захваща за работа, кризата не закъснява.

— Що за птица е той? — попита Ван Дам. — Разкажи, нали си се срещал с него.

За разлика от Алден Арни не бе виждал руския президент на живо.

— Само веднъж — отвърна Райън.

Алден се намести в креслото си.

— Виж, Джак, ние прегледахме досието ти. Шефът също. По дяволите, почти го накарах да те уважава. Две разузнавателни звезди, случаят с подводниците и, за бога, онази работа с Герасимов. Чувал съм, че тихите води са най-дълбоки, но чак пък толкова. Нищо чудно, че Ал Трент те см та за дяволски умен.

Разузнавателната звезда е най-голямото отличие в ЦРУ. Всъщност Джак имаше три такива. Почетната грамота за третата обаче бе толкова усърдно скрита, че дори президентът не знаеше за нея. И сигурно никога нямаше да научи.

— Сега просто искаме да ни го докажеш — продължи мисълта си Алден. — Хайде, говори.

— Нармонов е от рядко срещания тип хора, които виреят най-добре в хаоса. Познавам няколко такива лекари. Те обикновено цял живот работят в спешните отделения, където другите не се задържат и година. Има хора, които просто привикват към постоянното напрежение и стреса, Арни. Той е един от тях. Не мисля, че това му харесва особено, но пък е добър в областта си. Сигурно има конска издръжливост…

— Повечето политици я имат — забеляза Ван Дам.

— Блазе им. Във всеки случай изниква въпросът, дали Нармонов знае де точно отива. Според мен отговорът е и „да“, и „не“. Той има някаква представа накъде води страната си, но не знае как да стигне дотам и какво ще завари при пристигането. Затова се иска кураж.

— Значи го харесваш. — Това не беше въпрос.

— Той можеше да ме убие по-лесно, отколкото аз отворих тази кутийка. И въпреки това не го направи. Да — отвърна с усмивка Джак, — този факт наистина ме кара да го харесвам поне мъничко. Трябва да си пълен глупак, за да не уважаваш хора като него. Дори и да бяхме все още врагове, пак щях да му изкажа почитанията си.

— Значи сега не сме врагове? — попита с кисела усмивка Алден.

— Как можем да бъдем — отзова се Джак с подправена изненада. — Президентът казва, че всичко е вече минало.

— Политиците говорят много неща — изръмжа шефът на канцеларията. — В крайна сметка за това им плащат. Ще успее ли да се справи Нармонов?

Райън погледна през прозореца, отвратен от неспособността си да отговори на въпроса.

— Погледнете ситуацията от този ъгъл: Андрей Илич е най-добрият политик, който някога са имали. Но той върши извънредно деликатна и опасна работа. Разбира се, че е най-добрият, но спомнете си за Карл Валенда9, който също бе толкова добър. И какво стана с него? Завърши земния си път като червено петно на паважа, защото бе направил една грешка в занаята, който не търпи издънки. Андрей Илич е в същото положение. Ще успее ли да се справи? Хората си задават този въпрос вече осем години. Ние мислим така, аз мисля онака, но… но, по дяволите, това е terra incognita10, Арни. Ние никога не сме били там. Нито пък той. Дори и една скапана прогноза за времето се базира на някаква информация. Двамата най-добри специалисти по руска история, които имаме — Джейк Кантровиц в „Принстън“ и Дерек Андрюс в „Бъркли“, — са на коренно противоположни мнения. Преди две седмици и двамата бяха в Ленгли. Лично аз клоня към мнението на Джейк, но пък главният ни руски аналитик смята, че Андрюс е прав. Плащаш си и поемаш риска. Това е всичко, с което разполагаме. Ако искате по-авторитетно мнение, прочетете вестниците.

Ван Дам изръмжа и продължи нататък:

— Какъв е другият проблем?

— Въпросът с малцинствата е доста костелив орех — каза Джак. — Предполагам, че и сами се досещате. Как точно ще се раздели Съветският съюз? Кои републики ще го напуснат? Кога и по какъв начин? Мирен или чрез война? Нармонов се занимава с това всеки ден. Все още нищо не се знае.

— Повтарям го вече година. Кога най-после нещата ще тръгнат? — попита Алден.

— Навремето аз бях най-големият оптимист по въпроса за обединението ни двете Германии. Твърдях, че ще стане за една година. И сбърках с единадесет месеца. В тези случаи всяко обвързване със срок е глупаво.

— Други критични точки? — зададе следващия си въпрос Ван Дам.

— Близкият изток, разбира се… — Райън прекъсна, защото в очите на мъжа срещу него заблестяха пламъчета.

— Искаме да решим този въпрос възможно най-бързо.

— Единственото, което мога да направя за вас, е да ви пожелая късмет. В Близкия изток работим още от времето на Никсън и Кисинджър през 1973. Разбира се, оттогава нещата доста се поуспокоиха, но основните проблеми все още стоят. Рано или късно ще трябва да се захванем и с тях. Доброто в случая е, че по всяка вероятност Нармонов няма да ни пречи. Може би ще подкрепя старите си приятели. Все пак оръжейният бизнес му носи доста пари. Но ако нещата вземат лош обрат за тях, той със сигурност няма да реагира както едно време. Добър пример за това бе Ирак. Дори и да продължи да ги снабдява с оръжие, което според мен е малко вероятно, руският президент няма да направи нищо повече. Няма да подкрепи арабска атака срещу Израел. Със сигурност няма да изпрати корабите си там, нито пък ще постави армията си в бойна готовност. Дори и арабите да пораздрънкат малко оръжие, той няма да реагира. Андрей Илич твърди, че оръжието му е предназначено само за защита, и мисля, че е искрен. Не съм склонен да вярвам на сведенията на израелците, които се опитват да ни убедят в обратното.

— Това сигурно ли е? — попита Алден. — Държавният секретар май е на друго мнение.

— И бърка — отвърна просто Райън.

— Но шефът ти също го подкрепя — отбеляза Ван Дам.

— В такъв случай, сър, принуден съм да изразя почтителното си несъгласие с гледната точка на директора на Централното разузнаване.

— Сега вече знам защо Трент те харесва — кимна Алден. — Ти съвсем не говориш като бюрократ. Нима фактът, че винаги отстояваш мнението си, ти е помогнал да се задържиш толкова дълго в този занаят?

— Може би — засмя се Райън и после стана сериозен. — Помислете логично. При наличието на толкова много етнически проблеми активното участие на Нармонов в международни конфликти крие доста рискове. Не, той продава оръжието си за валута, и то само когато на хоризонта няма нищо. Това е чисто и просто бизнес. Нищо повече.

— Значи, ако намерим начин да уредим нещата… — изказа мислите си на глас Алден.

— Той дори може да ни помогне — завърши Райън. — В най-лошия случай ще стои настрана и ще ругае, че не се е включил в играта. Но как смятате да уредите нещата?

— Като понатиснем малко Израел — отвърна простичко Ван Дам.

— Ходът ви няма да донесе нищо по две причини. Ще бъде грешка да се оказва натиск върху Израел, преди опасенията за сигурността им да са изчезнали. А те ще продължават да ги имат, докато не се разрешат някои от основните проблеми.

— Например?

— Например причината за целия конфликт. — „Това е нещо, което всички недоглеждат“, добави мислено Райън.

— Причината е религията — избумтя Ван Дам. — Но, по дяволите, тези глупаци вярват в едни и същи неща. Миналия месец четох Корана и да не мръдна от мястото си, ако в него не намерих същото, на което ме учиха в неделното училище.

— Вярно е — съгласи се Райън. — Но това все още не значи нищо. И католиците, и протестантите вярват, че Христос е син Божи, което ни най-малко не пречи на конфликта в Северна Ирландия. На този свят е най-добре да си евреин. Побърканите християни са толкова заети с взаимното си избиване, че нямат време за антисемитски настроения. Виж, Арни, колкото и незначителни да ни изглеждат разликите между религиите, за вярващите те са достатъчно основание да се избиват един друг. В техните очи тези разлики са големи точно колкото им трябва, приятелю.

— Сигурно си прав — съгласи се неохотно шефът на канцеларията. — Ерусалим ли имаш предвид? — попита след кратък размисъл той.

— Точно в десетката!

Райън довърши колата си и смачка алуминиевата кутийка, преди да я хвърли в кошчето.

— Градът е свещен за три религии — ако искаш, представи си ги като три племена, — но принадлежи само на едното от тях. То воюва с другото. Нестабилната обстановка в региона изисква там да бъдат разположени нечии умиротворителни сили. Но кои? Спомняте си, че наскоро някакви арабски ненормалници затвориха достъпа до Мека. Ако в Ерусалим се появят арабски войски, незабавно се създава заплаха за израелската сигурност. Ако пък се запази сегашното положение — с израелски войници, — се обиждат арабите. И забравете за сините каски. Израел няма да ги хареса, защото евреите все още не са се закрепили стабилно. Идеята няма да се понрави и на арабите, защото в града ще пристигнат твърде много християни. И най-после ние също няма да одобрим този вариант, защото ООН не си пада много по нас. Излиза, че единствените международни въоръжени сили не се ползват с ничие доверие. Пълна безизходица.

— Президентът обаче иска действия — отбеляза шефът на канцеларията. „Трябва да направим нещо, за да не личи, че БЕЗДЕЙСТВАМЕ.“

— В такъв случай може би следващия път, когато види папата, ще го помоли за високопоставено посредничество — каза Джак, но богохулната му усмивка внезапно замръзна.

Ван Дам си помисли, че Райън се въздържа да не говори лошо за президента, макар и да не го харесва. Внезапно обаче лицето на Джак стана напълно безизразно. Арни не го познаваше достатъчно добре, за да разбере какво означава това.

— Изчакайте за минута…

Шефът на канцеларията цъкна с език. В края на краищата в една среща между президента и папата нямаше нищо лошо. Даже напротив. Гласоподавателите щяха определено да я харесат. След това президентът можеше да проведе и една дискретна вечеря с Б’ней Б’рит11 за да покаже толерантността си към всички религии. Всъщност Ван Дам добре знаеше, че след като децата на президента пораснаха, той ходеше на църква само от куртоазия. Това, разбира се, беше доста забавно. В стремежа си да утвърдят моралните ценности в обществото руснаците отново се обръщаха към църквата. Американската политическа левица пък отдавна се бе отвърнала от нея и явно нямаше намерение да променя отношението си. Освен ако, разбира се, не й се наложеше да търси същите морални ценности, от които се нуждаеха руснаците. Ван Дам бе започнал политическата си кариера с леви убеждения. Двадесет и пет годишната работа в правителството обаче то бе излекувала от тях. Понастоящем отричаше и двете идеологии с еднакъв плам. За него бе без значение политическата окраска на дадено решение, стига то да премахва проблема. Тези възгледи за политиката в момента му пречеха да се задълбочи в обсъждането.

— Да не би да си намислил нещо, Джак? — попита Алден.

— В крайна сметка всички сме „хора на писанието“, нали? — отвърна на въпроса с въпрос Райън, докато се опитваше да формулира смътната си идея.

— Е, и?

— А Ватиканът е истинска държава със съответен дипломатически статут, но без въоръжени сили… Те са швейцарски… а Швейцария е неутрална. Дори не е член на ООН. Арабите влагат парите си в нейните банки… По дяволите, чудя се дали идеята ще му се понрави?

Райън отново се замисли, но Ван Дам забеляза, че в един момент очите му заблестяха. Винаги му бе интересно да гледа раждането на някоя идея. Но не и когато не знаеше за какво става въпрос.

— Какво да му се понрави? На кого да се понрави? — попита с известно раздразнение шефът на канцеларията. Алден чакаше.

Райън им обясни:

— В крайна сметка цялата тази каша е забъркана заради светите места, нали? Мога да говоря с някои от моите хора в Ленгли. Имаме доста добри…

— С какви контакти разполагаш? — поинтересува се Ван Дам и се облегна на стола си. — Да не би да имаш предвид разговор с нунция?

Райън поклати отрицателно глава.

— Нунцият е просто един благочестив старик, който е тук само за блясък. Кардинал Джианкати. Ти си от доста време тук, Арни, и би трябвало да го знаеш. Ако наистина искаш да разговаряш с хора, които са вътре в играта, то тогава имаш нужда от отец Райли в Джорджтаун. Той ми преподаваше, докато учех в Джорджтаунския университет. Смея да твърдя, че сме доста близки. Отец Райли поддържа директна връзка с Генерала.

— Този пък кой е?

— Отецът генерал от „Обществото на Исус“. Шефът на йезуитите — испанец на име Франсиско Алкалде. Двамата с отец Тим са преподавали заедно в римския университет „Св. Робърт Белърмайн“. И двамата са историци. Понастоящем отец Тим е неофициалният представител на Генерала тук. Никога ли не си се срещал с отец Райли?

— Не. Пропуснал ли съм нещо?

— И още как. Той е един от най-добрите учители, които съм имал. Познава окръг Колумбия като собствения си джоб. Има доста добри връзки и във Ватикана — усмихна се Райън.

— Можеш ли да уредиш един дискретен обяд? — попита Алден. Не тук, разбира се. Някъде другаде.

— Клуб „Космос“ в Джорджтаун. Отец Тим членува в него. Университетският клуб е по-близко, но…

— Добре. Може ли да пази тайна?

— Йезуит да пази тайна? — разсмя се Райън. — Ти сигурно не си католик, нали?

— Колко време ще ти отнеме, за да уредиш обяда?

— Утре или вдругиден. Добре ли е?

— А дали е лоялен? — попита внезапно Ван Дам.

— Отец Тим е американски гражданин и в това отношение не представлява опасност. Но той е и свещеник, чиито обети за него самия са по-важни от конституцията. Можете да разчитате, че ще изпълни всичките си задължения, но не забравяйте какви точно са те — предупреди Райън. — Освен това не можете да му заповядвате.

— Добре, уреди обяда. Струва ми се, че на всяка цена трябва да се срещна с този отец. Кажи му, че ще бъде нещо като запознанство — каза Алден. — И побързай. Свободен съм утре и вдругиден по обяд.

— Да, сър — изправи се Райън.

Клуб „Космос“ във Вашингтон се намира на ъгъла на авеню „Масачузетс“ и авеню „Флорида“. Помещава се в сградата на бивше имение. Райън си помисли, че къщата изглежда някак си гола без четиристотинте акра земя, конюшнята с расови коне и постоянно живеещата в имението лисица, за която собственикът редовно ходи на лов, но никога не убива. В действителност къщата никога не бе притежавала подобни удобства и Джак се зачуди защо е била построена точно тук. Тя бе в явно несъответствие с реалността на Вашингтон, но собственикът й все пак бе спечелил от нея. „Космос“ се смяташе за клуб на интелигенцията. Членовете му се подбираха по-скоро заради определени „постижения“, отколкото заради парите им. Клубът имаше репутацията на място за ерудирани разговори. Според всеобщото мнение тук се предлагаше най-лошата кухня в един град с посредствени ресторанти. Райън поведе Алден към малките дискретни стаички на втория етаж.

Докато чакаше гостите, отец Тимъти Райли от „Обществото на Исус“ прелистваше сутрешния „Поуст“, захапал шипкова лула между зъбите си. До дясната му ръка се виждаше чаша с остатъци от шери по дъното. Отец Тим бе облечен с риза и сако, които се нуждаеха от незабавно гладене. Официалната свещеническа униформа, ушита в един от най-добрите магазини на авеню „Уискънсин“, се пазеше за по-официални случаи. Въпреки това обаче бялата колосана свещеническа якичка бе на мястото си. На Джак му хрумна, че въпреки дългите години на католическо образование той така и не бе научил от какво всъщност се правят тези якички. От колосан памучен плат? Или пък са целулоидни, досущ като сменяемите яки от времето на дядо му. И в двата случая твърдостта на якичката сигурно постоянно напомняше на притежателя си за мястото му както в този, така и в отвъдния свят.

— Здравей, Джак.

— Здравейте, отче. Това е Чарлс Алден — отец Тим Райли. Последваха ръкостискания, след което и тримата седнаха. Един келнер влезе, взе поръчките им и изчезна, като затвори вратата след себе си.

— Как е новата работа, Джак? — попита Райли.

— Перспективите постоянно се увеличават — призна Джак.

Той се ограничи само с това, защото свещеникът сигурно вече знаеше за проблемите му в Ленгли.

— Хрумна ни една идея за Близкия изток и Джак предположи, че ще е добре да я обсъдим с вас — намеси се Алден, като им припомни за какво са се събрали.

Междувременно келнерът се върна с поръчките и отново се възцари мълчание. След излизането му Алден изложи идеята.

— Звучи интересно — каза Райли, след като чу всичко.

— Какво е мнението ви по въпроса? — поинтересува се съветникът по националната сигурност.

— Интересно… — повтори Райли и се замисли. — Дали папата…

Райън накара Алден да млъкне. Не биваше да притесняват Райли, докато мисли. В края на краищата той бе историк и нямаше припряността, с която се отличават лекарите.

— Планът ви определено е елегантен — обади се след около половин минута свещеникът. — Основният проблем обаче ще бъдат гърците.

— Гърците ли? Откъде-накъде? — запита учудено Райън.

— Гръцката православна църква е доста свадлива. Постоянно се кара дори и по най-незначителни административни въпроси. Сигурно знаете, в сравнение с християнските свещеници равините и имамите се разбират доста добре помежду си. Трудността при общуването с религиозни хора е, че никога не можеш да предвидиш реакциите им. Всъщност споровете между римляни и гърци са главно по административни въпроси. Като например под чия опека да бъде даден храм. Неща от този род. Миналата година имаше голяма караница кой да отслужи среднощната меса във Витлеемския храм. Звучи разочароващо, нали?

— Твърдите, че планът няма да успее, защото двете християнски църкви не могат…

— Казах само, че е възможно да има спорове, доктор Алден. Не и че планът няма да се осъществи.

Райли отново замълча.

— Трябва да сформирате една тройка… Мисля, че естеството на работата ще ни помогне да получим необходимото съдействие. Във всеки случай не можете да минете без гръцката православна църква. Както знаете, те доста добре се разбират с мюсюлманите.

— И как така? — попита Алден.

— Когато езичниците са изгонили Мохамед от Мека, той е приютен в православния манастир „Света Катерина“ в Синай. Монасите му помогнали в труден за него момент. Оттогава манастирът е под покровителството на мюсюлманите. Мохамед е бил човек с достойнство. Въпреки всичките неразбории в региона вече хиляда години манастирът си живее мирно и кротко. Между другото в исляма има много достойни за уважение неща. Ние често ги пренебрегваме заради онези идиоти, които наричат себе си мюсюлмани. Сякаш и в християнството няма същите проблеми. Религията им има много достойнства. Пък и учените им са с респектираща ерудиция. Въпреки че много от хората тук го знаят — заключи Райли.

— Има ли и други важни пречки? — попита Джак.

— Виенската конвенция — засмя се отец Тим. — Как си пропуснал това, Джак?

— Какво? — попита раздразнено Алден.

— Хиляда осемстотин и петнадесета. Всички го знаят. След окончателното приключване на Наполеоновите войни швейцарците е трябвало да обещаят да не дават никому наемни войски. Но съм сигурен, че ще успеем да се справим с това. Извинете ме, доктор Алден. Все пак гвардията на папата е съставена от швейцарски гвардейци. Същото е било и с гвардията на френския крал — тя е била избита до крак, докато е защитавала крал Луи и Мария-Антоанета. Така е станало и с гвардията на папата. Тогава тя обаче е успяла да задържи врага достатъчно дълго, за да даде време на Светия отец да се скрие на сигурно място. Доколкото си спомням, това е бил замъкът „Гандолфо“12. Разбира се, сега швейцарската гвардия във Ватикана е само за показ, но навремето наистина са се нуждаели от нея. Във всеки случай в ония времена швейцарските наемници са се ползвали с доста зловеща репутация. Дотолкова зловеща, че да принуди Виенската конвенция след края на Наполеоновите войни да им забрани да се бият другаде освен в родината си и във Ватикана. Но както казах, за нас няма да представлява трудност да уредим проблема. Швейцарците с удоволствие ще дадат приноса си за вашия план. Това без съмнение ще повдигне реномето им в район, известен с капиталите си.

— Разбира се — съгласи се Джак. — Особено ако пък осигурим снаряжението им. Танкове М-1, бронетранспортьори „Брадли“, клетъчни комуникации…

— Хайде, хайде, Джак — прекъсна го Райли.

— Не, отче. Мисията безспорно ще изисква наличието на тежко оръжие. Ако не за друго, то за психологическия ефект. Нужно е да се демонстрира сериозността на намеренията. След като това е сторено, останалата част от войниците могат да носят само костюмите на Микеланджело и алебардите си. Но районът безспорно се нуждае от сериозна ръка.

Райли отстъпи.

— Елегантността на плана ви ми допада, господа. Той импонира на благородството. Всички страни в конфликта твърдят, че вярват в Бог, въпреки че го назовават с различни имена. Ако апелираме към тях в Негово име… хмм, това е ключът, нали? Божият град. Кога искате да получите отговор?

— Няма да ви притесняваме със срокове — отвърна Алден.

Райън разбра подтекста. Касаеше се за нещо, свързано с официалните интереси на Белия дом. Именно затова не трябваше да се бърза. Но планът в никакъв случай не трябваше да се оставя да потъне в прах в дъното на нечие чекмедже. Работата бе свързана с опипване на почвата. Точността и дискретността тук бяха от особено значение.

— Е, както сигурно се досещате, бюрокрацията ще ни позабави. Не забравяйте, че Ватиканът има най-старата бюрокрация в света.

— Именно затова се обръщаме към вас — забеляза Райън. — Генералът сигурно е в състояние да поразмърда тези мързеливци.

— Не говори по този начин за църковните принцове, Джак! — отвърна Райли, като едва сдържаше смеха си.

— Но аз съм католик. Чудесно разбирам всичко.

— Ще им драсна някой ред — обеща Райли. „Още днес“ — допълниха очите му.

— Само че тихо — наблегна Алден.

— Да, тихо — съгласи се Райли.

След десет минути отец Тимъти Райли беше в колата си, която го караше в кабинета му в Джорджтаун. Умът му вече работеше. Райън правилно бе преценил връзките и значимостта на свещеника. Райли бе зает с формулирането на съобщението си. То щеше да бъде на старогръцки — езика на философите. В света никога не бе имало повече от петдесет хиляди човека, които да го говорят, но именно на него отец Тим бе изучил Аристотел и Платон преди много години в Уудсток, Мериленд.

Когато пристигна в кабинета си, той нареди на секретарката да отклонява всички телефонни обаждания, затвори вратата след себе си и включи персоналния компютър. Първата му работа бе да сложи дискета, която позволяваше да се използва гръцката азбука. Когато разполагаш едновременно със секретарка и компютър, бързо се отучваш да печаташ. Поради това на Райли му бе необходим цял час, за да напише документа. Той заемаше девет страници. После Райли отвори бюрото си и набра кода за личния си сейф, замаскиран като чекмедже. В него, както Райън правилно подозираше, бе скрита книга с кодове, написана на ръка от прилежен млад свещеник. Райли се подсмихна. Хората надали подозираха, че църквата се занимава с шифроване. Когато през 1944 година адмирал Честър Нимиц поискал от францисканския кардинал Спелман — тогавашния католически отговорник за американския флот — да назначи нов епископ на Марианските острови, кардиналът извадил книгата си с кодове и използвал флотската мрежа, за да предаде съобщението. Както всяка друга организация, и католическата църква имаше нужда от сигурна свръзка. Шифровъчната служби във Ватикана бе с вековна история. За този ден ключът бе дълъг пасаж от един Аристотелов трактат. В него отсъстваха няколко думи, а други бяха написани погрешно. Останалата работа свърши една програма за шифроване.

Най-накрая Райли извади съобщението на принтера и изключи компютъра. Така бе изтрит всякакъв спомен за предаването. После отец Тим пусна писмото до Ватикана по факса. Цялото занимание му отне около три изморителни часа. Когато Райли най-сетне приключи с това, знаеше, че ще се НАЛОЖИ да работи до полунощ. За разлика от обикновените бизнесмени обаче отецът не ругаеше.

— Тази работа не ми харесва — забеляза тихо Лиъри, без да сваля бинокъла от очите си.

— На мен също — съгласи се Полсън. Той гледаше през малък оптически мерник, който му позволяваше да вижда по-добре. Ситуацията бе напрегната. ФБР преследваше този човек вече десет години. Свързан с убийството на двама специални агенти и един шериф, Джон Ръсел (известен и под псевдонимите Мат Мърфи, Ричард Бъртън и Червената мечка) бе член на организация, наречена „Воинско общество на сиукската нация“. Въпреки това той нямаше ни най-малко основание да се нарича „воин“. Роден в Минесота, далеч от резервата на сиуксите, той бе крадец на дребно, чието първо по-сериозно престъпление го бе пратило в затвора. Именно там Джон Ръсел бе открил етническата си принадлежност. Пак там му бяха насадили в главата изопачения образ на коренните жители на Америка, който според Полсън повече се връзваше с Михаил Бакунин, отколкото с Кочис или Тухулхулзот13. След присъединяването си към друга основана в затвора група — „Американско индианско движение“ — Ръсел се бе замесил в дузина нихилистични акции, завършили с убийството на трима федерални служители.

После следите му се изгубиха. Един по един обаче всички членове на организацията бяха заловени и днес идваше ред на Джон Ръсел. Един от начините, чрез които воинското общество си набавяше средства, бе пласирането на наркотици в Канада. Грешка на организацията обаче бе позволила на ФБР да разкрие плановете им.

Бяха се укрепили в порутените останки на някакво селце недалеч от границата с Канада. Екипът по спасяване на заложници, който както обикновено нямаше работа, сега бе превърнат в ударна група на Бюрото. Десетте човека, предвождани от Денис Блек, се намираха под командването на специален агент, отговарящ за района. Този факт бе лишил професионалистите от Бюрото от възможността да покажат обичайната си ефективност. Местният специален агент старателно бе подготвил подробен план, който бе започнал зле и се намираше само на крачка от пълния провал. В болницата вече имаше трима агенти с наранявания от автомобилните каскади. Други двама бяха с огнестрелни рани. В замяна на това един от „обектите“ бе мъртъв, а друг може би ранен. Никой обаче не знаеше със сигурност какво точно е състоянието му. Останалите трима или четирима — и това не знаеха точно — се бяха укрепили в руините на някакъв мотел. Бяха сигурни само, че телефонът в мотела все още работи или пък някой от „обектите“ притежава клетъчен телефон. Резултатът — журналистите вече бяха налице. Всичко в момента бе толкова объркано, че без съмнение би заслужило възторга на Финис Т. Барнъм14. Местният специален агент се опитваше да спаси последните късчета от репутацията си, като използваше журналистите в своя подкрепа. За съжаление той не бе съобразил разликата между професионалистите от Денвър и Чикаго и местните репортери, току-що излезли от журналистическите школи. Сравнението определено не бе в полза на последните.

— Бил Шоу утре ще изяде това момче с парцалите — забеляза тихо Лиъри.

— Да, но въпросът е какво да правим сега — изръмжа в отговор Полсън.

— Какво става там? — попита по радиото Блек.

— Забелязва се движене, но не можем да различим лицата — отвърна Лиъри. — Много е тъмно. Тези юнаци може и да са тъпи, но в никакъв случай не са луди.

— „Обектите“ са поискали да им бъде изпратен телевизионен репортер с камера.

Специалният агент се съгласи.

— Денис, имаш ли… — започна Полсън, като едва не строши оптическия мерник от гняв.

— Да, имам — отвърна Блек. — В крайна сметка заповедите дава той, а не аз. Поне така ми каза.

Парламентьорът, натоварен от Бюрото да преговаря — психиатър с огромен опит, — все още бе на два часа път от мотела. А местният специален агент явно искаше да чуе нещо за себе си във вечерните новини. На Блек му идваше да го пребие, но нямаше да го стори.

— В крайна сметка не могат да го арестуват за некадърност — изкоментира Лиъри с ръка на микрофона. „Е, единственото нещо, което онези момчета нямат, е заложник. Защо пък да не им го дадем?! Така поне парламентьорът няма да стои без работа.“

— Имаш ли още нещо за казване, Денис? — попита Полсън.

— Действайте по „Обвързващата наредба“. На моя отговорност — нареди специален агент Денис Блек. — Репортерът е жена, двадесет и осем годишна, руса коса, сини очи, висока около метър и шейсет и пет. Операторът е черен, с тъмна кожа, метър и деветдесет. Казах му от коя страна да върви. Той е схватливо момче и разбра за какво става въпрос.

— Ясно, Денис.

— От колко време си на спусъка, Полсън? — попита Блек.

По правило снайперистът трябваше да дежури най-много тридесет минути, след което двамата с наблюдателя се разменяха. Денис Блек реши, че все някой трябва да изпълнява инструкциите.

— Около петнадесет минути, Денис. Добре съм… Виждам журналистите. Те вече се бяха приближили. Намираха се на около стотина метра от мотела. Светлината бе добра. Слънцето щеше да залезе след около час и половина. Времето обаче не бе особено хубаво. В прерията духаше горещ югозападен вятър и пълнеше очите на Полсън с прах. Нещо повече. Скоростта на вятъра бе около четиридесет километра в час и той духаше перпендикулярно на линията на очите му. Това можеше да отклони куршума от целта с около десет сантиметра.

— Журналистите няма да влизат вътре — обади се Блек. — Току-що успях да издействам „Компромисни правила“.

— Е, поне не е пълен кретен — отвърна по радиото Лиъри.

Той бе твърде ядосан, за да го е грижа дали местният специален агент ще чуе думите му или не. Най-вероятно тъпанарът пак се бе панирал.

Снайперистът и наблюдателят носеха маскировъчни облекла. Търсеното на подходяща окраска им бе отнело цели два часа, но сега бяха почти незабележими. Камуфлажът им успешно се сливаше с изкорубените дървета и прерийната трева. Лиъри наблюдаваше приближаването на журналистите. „Момичето е симпатично — помисли си той, — но сухият вятър сигурно съсипва косата и грима и.“ Операторът изглеждаше така, сякаш бе играл защитник на „Викингите“. Може би щеше да бъде достатъчно здрав и бърз, за да разчиства пътя на новия уникален полузащитник Тони Уилис. Лиъри прогони мислите си.

— Операторът носи предпазна жилетка, но момичето — не.

„Тъпа кучка — каза си Лиъри. — Знам, че Денис те е предупредил що за измет са онези в мотела.“

— Денис каза, че бил схватлив — обади се Полсън, докато насочваше пушката си към вратата на сградата. — Забелязвам движение!

— Нека всички се опитаме да бъдем схватливи — промърмори Лиъри.

— Излиза Обект 1 — обяви Полсън. — Излиза Ръсел. Обект 1 е на мушка.

— Обект 1 е на мушка — обадиха се почти едновременно три други гласа.

Джон Ръсел бе грамаден. Над метър и деветдесет, той тежеше около сто и двадесет килограма. Но мускулестото му някога тяло бе започнало да се превръща в топка лой. Бе гол до кръста и обут в джинси. Дългата му коса бе вързана с лента. На гърдите му личаха множество татуировки. Някои от тях професионални, а други правени с подръчни материали в затвора. Ръсел бе от хората, които полицаите предпочитаха да срещат само когато са въоръжени. Движеше се с арогантна небрежност — сигурен знак, че не възнамерява да играе по правилата.

— Обект 1 носи голям пистолет — осведоми колегите си Лиъри. „Прилича на Смит…“, добави наум той. — Аз, ъъъ, Денис, в него има нещо странно…

— Какво? — попита незабавно Блек.

— Майк е прав — обади се Полсън, докато разглеждаше лицето на Ръсел през окуляра. Очите му светеха диво. — Намислил е нещо, Денис. Дрогиран е. Върни журналистите обратно.

Но беше късно за това.

Полсън държеше на мушка главата на Ръсел. За него той вече не беше живо същество. Просто обект, мишена. Сега екипът действаше по „Компромисни правила“. Добре, че местният специален агент се беше съгласил на тях. Това означаваше, че ако стане нещо опасно, екипът по спасяване на заложници можеше да предприема всякакви действия за овладяване на положението. Правилата на „Обвързващата наредба“, касаеща снайперистите, пък не можеха да бъдат по-точно формулирани. Те гласяха, че ако се появи опасност, застрашаваща гражданин или специален агент, десният показалец на снайпериста трябва да се стегне върху спусъка и да пусне оръжието в действие.

— Нека всички да запазим спокойствие, за бога — прошепна снайперистът.

Оптическият му мерник бе с червен кръст в центъра. Полсън коригира дистанцията и се намести удобно, докато умът му се занимаваше с ефекта, който можеше да окаже вятърът. Червеното кръстче на окуляра бе кацнало точно на ухото на Ръсел, което представляваше чудесна мишена.

Ако всичко не бе толкова страшно, то сигурно щеше да бъде смешно. Журналистката се усмихваше и докато задаваше въпросите си, местеше микрофона. Огромният оператор се стараеше да държи Ръсел на фокус насочил срещу него мощния прожектор, захранван от батериите около кръста му. Ръсел говореше разпалено, но нито Лиъри, нито пък Полсън можеха да доловят думите му. Пречеше им вятърът. Още в началото на интервюто индианецът гледаше заплашително и досега изражението му не бе станало по-благосклонно. След малко лявата му ръка се сви в юмрук, а пръстите ни дясната още по-силно стиснаха пистолета. Вятърът залепваше копринената блузка на репортерката на гърдите й. Тя явно не носеше сутиен. Лиъри си спомни, че Ръсел има репутацията на полов атлет, който не обича отказите. По лицето на индианеца обаче не бе изписано нищо. Изражението му се променяше от пасивно към разпалено, но причина за това явно бяха погълнатите химически вещества. Нещо, което правеше агентите на ФБР още по-нервни. Внезапно Ръсел се успокои, но в спокойствието му се долавяше нещо неестествено.

„Този тъпанар, местният специален агент! — изруга наум Лиъри. — Трябваше просто да се отдръпнем и да изчакаме да излязат. Обстановката беше спокойна. Нямаше къде де избягат. Можехме да преговаряме по телефона и просто да ги изчакаме да излязат…“

— Опасност!

Лявата ръка на Ръсел сграбчи рамото на журналистката. Тя се опита да се отскубне, но силите й не стигнаха доникъде. Операторът се размърда. Едната му ръка пусна камерата. Той бе силен мъж и може би щеше да успее да освободи момичето, но движението му само провокира Ръсел. Дясната ръка на обекта, която стискаше пистолет, започна да се движи.

— На мушка, на мушка, на мушка — извика припряно Полсън.

„Спри, глупако, СПРИ ВЕДНАГА.“ Снайперистът не можеше да позволи обектът да вдигне оръжието си. Мозъкът му работеше трескаво, преценявайки ситуацията. Голям пистолет „Смит Уесън“. Вероятно калибър 44. Пробиваше големи кървави рани. Може би обектът просто искаше да подчертае думите си, но Полсън не ги чуваше, нито пък го интересуваха. Може би просто казваше на оператора да спре. Пистолетът сякаш сочеше повече към него, но той продължаваше да се издига и…

Гърмежът на пушката запечата мига, сякаш бе снимка. Пръстът на Полсън сам бе натиснал спусъка. Явно тренираността му просто бе взела връх. Пушката потръпна и ръката на снайпериста вече се движеше, за да я зареди отново. Вятърът бе избрал лош момент да задуха. Поривът му измести куршума леко вдясно. Вместо да простреля главата на Ръсел точно в центъра, той се удари доста преди ухото. При удара в костта куршумът се пръсна. Лицето на обекта сякаш се отлепи от черепа. Носът, очите и челото се превърнаха в кървава червена маса. Виждаше се само разкривената от крясъци уста. Кръвта пръскаше от главата на Ръсел като фонтан. Умиращ, но псе още жив, индианецът успя да стреля срещу оператора, преди да падне пред журналистката. Операторът се свлече на земята, а момичето просто остана да стои на едно място. Тя явно не бе имала време да се изплаши от кръвта и парченцата кожа, опръскали лицето и копринената й блуза.

Ръцете на Ръсел се вдигнаха към лицето му, което вече не съществуваше, и се отпуснаха безжизнено. Нечий глас закрещя по радиото на Полсън: „Мърдай, мърдай, мърдай!“, но той сякаш не го чу. Снайперистът отново зареди пушката си и забеляза едно лице, надничащо от прозореца на мотела. Полсън го бе виждал на снимка. Беше „обект“. Престъпник. Освен това имаше оръжие. Приличаше на стар уинчестър. Започна да се движи. Вторият изстрел на Полсън бе доста по-точен от първия. Куршумът мина точно през челото на „обект 2“, чието име бе Уилям Еймс.

Времето отново тръгна. Членовете от екипа по спасяване на заложници, облечени в черните си гащеризони, се спуснаха към двете паднали тела. Двама от тях грабнаха журналистката и я изведоха настрани. Други двама сториха същото с оператора, който бе притиснал камерата към корема си. Пети хвърли граната през счупения прозорец на мотела. Денис Блек и останалите се втурнаха през отворената врата. Не се чуха нови изстрели. След петнадесет секунди радиото отново изпука.

— Говори водачът на екипа. Сградата е претърсена. Намерихме два мъртви обекта. Обект номер две е Уилям Еймс. Обект номер три е Ърнест Торн. Той, изглежда, е бил мъртъв от по-рано. Прострелян е два пъти в гърдите. Оръжието на обектите е неутрализирано. Мястото е чисто. Повтарям: мястото е чисто.

— Господи!

За десетте години, прекарани от Лиъри в Бюрото, това бе първият инцидент, в който се стреляше. Полсън се изправи на колене, почисти пушката, прибра стойката и се запъти към мотела. Местният специален агент стоеше изправен с пистолет в ръка до трупа на Джон Ръсел. Индианецът бе обърнат по корем и лицето му не се виждаше. Бетонната пътечка, върху която бе паднал, червенееше от кръв.

— Добре свършена работа! — обърна се към всички местният специален агент.

Той сгреши за последен път в един ден, в който не бе правил нищо друго.

— Скапан некадърен идиот! — блъсна го към стената Полсън. — Ти си виновен за смъртта на тези хора!

Лиъри веднага се намеси и издърпа Полсън от изненадания агент. Денис Блек се появи с каменна физиономия.

— Сърбай си попарата — каза той и поведе хората си, преди де се е случило още нещо. — Как е нашето момче?

Операторът лежеше по гръб и снимаше. Момичето повръщаше коленичило. Имаше доста основателна причина за това. Един от агентите бе избърсал лицето й, но скъпата, изпръскана с кръв блуза още дълго щеше да я стряска насън.

— Добре ли си? — попита Денис. — Спри да снимаш, по дяволите.

Операторът свали камерата от очите си. После кимна и посочи мястото, където го бе ударил куршумът — точно под ребрата.

— Благодаря за съвета, братче. Ще трябва да драсна едно писъмце на хората, които правят тези бронирани жилетки. Наистина…

Внезапно гласът му секна. Той едва сега осъзна какво всъщност се бе случило.

— О, Господи! О, милостиви Боже!

Полсън отиде до шевролета и заключи пушката в бронирания сандък в багажника му. Лиъри и още един агент постоянно ходеха по петите му, като не спираха да повтарят, че е направил точно каквото трябва. Снайперистът не убиваше за пръв път, но макар и инцидентите да бяха различни, всъщност всички си приличаха. Полсън съжаляваше всичките си жертви.

Репортерката се намираше в нормално следшоково състояние. Тя разкъса прогизналата си от кръв блузка, без да си дава сметка, че под нея няма нищо. Един от агентите я загърна с одеяло и й помогна да се успокои. Постоянно изникваха нови журналисти и повечето от тях се запътваха към по разрушения мотел. Денис Блек събра хората си да почистят оръжието си да помогнат на двамата журналисти. След няколко минути момичето се успокои и попита дали убийството е било наистина необходимо. Разказаха й, че животът на оператора е бил спасен благодарение на предпазната жилетка, която самата тя бе отказала да облече. Това предизвика буйната й радост, че все още е способна да диша. Скоро шокът отново щеше да се върне, но тя бе умно момиче и въпреки младостта и неопитността си вече бе научила нещо важно. Следващия път щеше да послуша разумните съвети, които й даваха. Кошмарите само щяха да подчертаят значимостта на урока. Само след тридесет минути тя можеше да стои права без чужда помощ. Бе облякла горната си дреха и с твърд, макар и малко нервен глас разказваше какво точно се бе случило. Но ръководството на Си Би Ес в Блек Рок щеше да се впечатли не от разказа й, а от видеозаписа. Операторът щеше да получи поздравително писмо от директора на новинарския екип. Материалът съдържаше всичко: драматизъм, смърт, една смела (и хубава) журналистка и щеше да стане основен акцент във вечерната емисия новини на този иначе скучен ден. Освен това щеше да бъде повторен от всички телевизионни компании, и то още на следващата сутрин. И при всяко излъчване говорителят тържествено щеше да предупреждава зрителите, че следващият материал може да смути по-чувствителните. Това, разбира се, имаше за цел да осведоми зрителите, че се задава нещо по-пикантно. И тъй като всички имаха възможност да видят заснетото повече от веднъж, много малко хора включиха видеото си на запис. Един от тях бе водачът на „Воинското общество“ — Марвин Ръсел.

Всичко започна съвсем безобидно. Когато се събуди, стомахът го болеше. Сутрешната работа започна да му се струва малко по-изморителна. Сякаш нещо в него се бе променило. „Премина тридесетте — качваше си той, — не си вече момче.“ Освен това не се чувстваше така изпълнен с енергия. Може би бе просто настинка, вирус или пък бе последица от лошата вода. Сигурно бе някакво чревно разстройство. Щеше да се справи с него. Той прибави още тежест в раницата си и започна да носи пушката заредена. Просто бе станал мързелив. Това е всичко. Мързелът се лекуваше лесно. Не познаваше по решителен човек от себе си.

За около месец мерките помогнаха. Разбира се, чувстваше се доста по-изморен, но това бе естествен резултат от петте задължителни килограма, КОИТО НОСЕШЕ. Той прие допълнителната умора като доказателство за воинските си качества, започна да употребява по-прости храни и се застави да спи повече. Това му помогна. Болките в мускулите приличаха на онези, които имаше, когато започна да води този взискателен начин на живот, а сънят му бе на праведник. Трудното стана тежко, но целеустременият му ум продължаваше безмилостно да заповядва на непокорното тяло. Нима щеше да се остави да го тормози някакъв си невидим микроб? Нима не бе побеждавал далеч по-големи и по-опасни организми. Мисълта бе не толкова предизвикателство, колкото шега. Както с повечето решителни хора, борбата се водеше в самия него — непокорно тяло срещу последователен ум.

Въпреки това успя да издържи още един месец, без да се отклонява от разписанието си, освен за единия час допълнителен сън, който наложи на иначе неуморните си хора. И все пак състоянието му се влоши. Е, може би не се влоши, но във всеки случай ни най-малко не се подобри. Може би все пак се дължеше на трупащите се години, призна пред себе си той. В края на краищата бе просто човек независимо от това, че постоянно се стараеше да подобри формата си. В това нямаше нищо лошо и старостта неизбежно идваше напук на всички усилия.

Най-сетне започна да се оплаква. Другарите му го разбираха. Всички те бяха по-млади от него, а някои го следваха повече от пет години. Боготворяха твърдостта му и ако в крайна сметка по нея се появяваха пукнатини, това не можеше да означава нищо друго, освен че и командирът им е човек. А това го правеше още по-достоен за уважение. Някои дори му предложиха различни методи на лечение. Докато най-накрая един от близките му приятели го укори, че още не е отишъл да се прегледа. Той дори препоръча мъжа на сестра си, който бил завършил медицина в Англия. Решен на всяка цена да приключи с това унижение, той си помисли, че е време да послуша приятелския съвет.

Лекарят наистина бе добър. Седнал зад бюрото си, облечен в бяла престилка, той внимателно изслуша цялата история на заболяването, след което го прегледа основно. На пръв поглед нямаше нищо сериозно. Лекарят посочи като евентуална причина за неразположението стреса — нещо, с което пациентът му бе добре запознат — и наблегна, че е възможно с годините стресът да се натрупа и да причини по-големи неприятности от обичайните. Каза му още за значението на доброто хранене, за опасностите, които крие претоварването, и за абсолютната необходимост от почивка. В крайна сметка лекарят реши, че причината е комбинация от множество по-малки неща. Възможно бе да има и някакво досадно чревно разстройство, за което му предписа успокоителни. Лекцията завърши с монолог за глупостта на пациентите, които са твърде горди, за да се грижат за здравето си. Пациентът кимна одобрително, показвайки уважението си към уменията на лекаря. Той също често изнасяше подобни лекции на подчинените си и бе решен на всяка цена да изпълни дадените му съвети.

В продължение на едва-две седмици лечението помогна. Стомахът му почти възстанови нормалната си дейност. Въпреки подобрението обаче той с известно раздразнение забеляза, че състоянието му е същото както преди. Или може би грешеше? Бе принуден да признае, че никога не е обръщал внимание на такива банални неща като например как се чувства, когато става от сън. В края на краищата разсъдъкът винаги се занимава с велики идеи като акции и цели и оставя тялото само да се грижи за себе си, та да не му пречи. Разсъдъкът не биваше да се безпокои е такива дребни неща. Той даваше заповеди и очакваше да се изпълняват. Смущения като тези не му бяха необходими. Нима великите цели и стомашните болки можеха да живеят заедно? Той бе определил целта в живота си преди много години.

Но болката упорито отказваше да си иде и отново се видя принуден да се върне при лекаря. Този път прегледът бе по-внимателен. Той позволи тялото му да бъде опипвано и натискано, а кръвта му да бъде пролята от спринцовка вместо от оръжията, за които се бе подготвил. Може бе в крайна сметка ще се окаже нещо сериозно, заключи докторът. Например инфекция. Маларията, която някога е била едно от основните заболявания в района, имаше идентични характеристики, но доста по-сериозни последици. Същото важеше и за редица други болести. Често срещани в миналото, сега те лесно можеха да бъдат победени от модерната медицина. Изследванията щяха да покажат истинската причина и лекарят бе твърдо решен да я премахне. Той добре знаеше за целта, която си бе поставил пациентът му, и се солидаризираше е нея, макар и от безопасно разстояние.

Два дни по-късно той отново влезе в лекарския кабинет и веднага разбра, че нещо не бе в ред. Изражението на доктора му бе познато. Толкова често го бе виждал по лицата на разузнавачите си. Нещо непредвидено. Нещо, което объркваше плановете. Лекарят започна да говори бавно, като внимателно подбираше думите си. Опитваше се да съобщи новината си колкото се можеше по-безболезнено. Пациентът му обаче не оцени това. Той бе избрал живот, пълен с опасности, и искаше истината да му бъде казана в лицето. Така както би постъпил самият той. Лекарят кимна разбиращо и обясни всичко. Мъжът срещу него прие вестта, без да трепне. Той бе свикнал с разочарованието. Добре знаеше какво стои в края на живота и бе помогнал на доста хора да се срещнат с него. И така. Сега тя стоеше на пътя му. Можеше и да я избегне, но все пак бе там. Не знаеше дали е далеко или близко. Попита какво може да се направи. Отговорът не бе толкова страшен, колкото очакваше. Лекарят не го обиди с успокоителни слова. Вместо това подробно му описа всички аспекти. Трябваше да се следват определени правила. Можеше и да успеят, но не бе сигурно. Времето щеше да покаже. Отличното му физическо състояние и желязната му воля щяха да помогнат. Правилното отношение към болестта също бе много важно. Пациентът едва се сдържа да не се усмихне на тези думи: по-добре да покаже твърдостта на стоик, отколкото надеждата на глупак. В края на краищата какво бе смъртта? Нима не бе посветил живота си на правдата? На волята Божия? На велика и достойна цел?

Но пречката лежеше именно тук. Той не бе свикнал да губи. Бе избрал цел на живота си и твърдо бе решил да я постигне. Независимо какво щеше да струва това на него или на другите. Под този олтар бе принесъл в жертва всичко, което иначе можеше да постигне. Надеждите на мъртвите си роди юли. Образованието, което му бяха дали с очакването да го използва за преуспяването си и за благото на хората. Спокойният нормален живот с жена, която можеше да му роди синове. Всичко това бе отблъснато заради елин опасен и труден път, който водеше към бляскавата цел.

И сега какво? Нима усилията му са били напразни? Нима животът му щеше да бъде просто безсмислено лутане без резултат? Нима Бог бе толкова жесток? Докато мислите минаваха през главата му, лицето остана напълно безучастно, а погледът предпазлив както винаги. Не. Той нямаше да го допусне. Бог не може да го е изоставил. Нищо не е било напразно. Бъдещето, което стоеше пред него, също нямаше да бъде пропиляно. Той бе твърдо решен да не допусне провал.

Исмаил Куати щеше да изпълни лекарските предписания. Щеше да направи всичко възможно, за да продължи земния си път. Може би дори щеше да победи този невидим враг, които бе не по-малко опасен от истинските му неприятели. Междувременно щеше да удвои усилията си. Да стигне до предела на физическите си сили. Да моли Бог за напътствие. Да търси знак, показващ волята му. Щеше да се пребори с този враг, тъй както се бе борил и с другите — с кураж и пълно себеотдаване. През целия си живот не бе показвал милост към никого. Нямаше да го направи и сега. Ако му бе писано да срещне смъртта, то със сигурност и другите нямаше да я отминат. Но не трябваше да се впуска сляпо в нищо. Щеше да прави това, което трябваше. Щеше да продължи да живее както и преди в очакване на възможността, която съдбата му бе обещала. Възможността, която лежеше някъде между него и края на пътя му. Решимостта му винаги се осланяше на здрав разум. Именно това лежеше в основата на успеха му.