"Всички страхове" - читать интересную книгу автора (Кланси Том)

13.ХОД

„Защо приех този пост?“

Роджър Дърлинг бе горд човек. Преминал през загубата на почти сигурно сенаторско място, станал най-младият губернатор в историята на Калифорния, той знаеше, че гордостта е порок, но сладък, когато има защо.

„Можех да изчакам няколко години, да вляза в Сената и сам да прокарам пътя си към Белия дом. А сега какво? Осигурих изборната победа на Фаулър в замяна на… това?“

„Това“ беше самолет номер две — кодово наименование за машината, с която пътуваше вицепрезидентът. Очевидният контраст със самолет номер едно бе поредният повод за шеги с теоретично втория по значимост пост в Съединените щати. Джон Нанс Гарнър78 духовито го бе окачествил като „плювалник“. Според Дърлинг цялата вицепрезидентска институция бе грешка, допусната от бащите на конституцията. Но положението определено се бе подобрило. Според първоначалния проект вицепрезидент е трябвало да става загубилият в президентските избори кандидат. Предполагало се е, че той патриотично ще заеме мястото в правителството на съперника си и ще ръководи Сената, забравяйки дребните политически дрязги в името на родината. Наивността на Джеймс Медисън79 си оставаше загадка дори и за историците, но грешката бързо била премахната още с дванадесетата поправка на конституцията от 1803 година. Явно дори и по времето, когато джентълмените, извикали се един друг на дуел, са се наричали „сър“, хората не са могли да бъдат толкова благородни. И така законът бе променен, за да превърне вицепрезидента от разгромен противник в придатък. Фактът, че толкова много вицепрезиденти са успявали да заемат върховния пост, бе по-скоро случайност. А обстоятелството, че са се справили добре с него — като Теодор Рузвелт, Андрю Джонсън, Хари Труман, — направо не бе за вярване.

Във всеки случай Дърлинг никога нямаше да има такава възможност. Боб Фаулър бе както физически, така и политически здрав. Също както и предшествениците си от… Айзенхауер насам. Дърлинг се зачуди дали не бърка. Може би дори ФДР80? Важната, почти равнопоставена роля, която Картър отреди на вицепрезидента Уолтър Мондейл, бе забравена. Фаулър вече нямаше нужда от Дърлинг. Президентът ясно го показваше.

И така Дърлинг се занимаваше с незначителни — дори не второстепенни — задължения. Фаулър летеше съвсем сам в приспособен за нуждите му „Боинг 747“. Роджър Дърлинг получаваше някои от свободните самолети — в случая VC-20B „Гълфстрийм“, който се използваше едва ли не от всеки. С тях летяха сенатори и конгресмени, ако участваха в необходимите комисии или пък ако президентът бе решил да ги поласкае.

„Ставаш дребнав — каза си Дърлинг. — А щом си дребнав, значи се принизяваш до нивото на глупаците, с които трябва да се занимаваш.“

Грешката му бе голяма почти колкото тази на Медисън, мислеше си вицепрезидентът, докато самолетът му кацаше. В надеждата си, че един политик може да сложи страната над собствените си амбиции, Медисън бе оптимист. А постъпката на Дърлинг бе глупава, защото не отчиташе политическата действителност. Фактът, че разликата между президента и вицепрезидента е доста по-голяма, отколкото между Фаулър и който и да е председател на комисия в Сената или Конгреса, просто му бе убягнал. За да върши работата си, президентът трябваше да контактува с Конгреса, но не и с вицепрезидента си.

Как бе позволил да се озове в такова положение? Дърлинг изръмжа учудено, въпреки че си задаваше въпроса поне за хиляден път. Трябва да е било от патриотизъм, но не от политическата му версия. Той бе осигурил подкрепата на Калифорния, без която и двамата с Фаулър щяха все още да бъдат губернатори. Единствената му награда — назначаването на Чарли Алден за съветник по националната сигурност — бе отишла на вятъра. Самото присъствие на Чарли променяше облика на кабинета. И сега Роджър трябваше да се задоволи с мръсната работа. Да произнася речи, които никога не влизаха в новините — за разлика от членовете на кабинета. Речи, които да поддържат вярата в партията на президента. Речи, с които прокарваше нови идеи — обикновено лоши и рядко негови — и след които чакаше гръмотевицата да тресне него вместо президента. Днес щеше да говори за важността от увеличаването на данъците за запазването на мира в Близкия изток. „Прекрасна политическа възможност“ — помисли си той. Роджър Дърлиш щеше да говори пред влиятелни бизнесмени в Сейнт Луис. Аплодисментите ще са оглушителни!

Но той бе приел поста с обещанието да изпълнява задълженията си. Ни ма ако не ги изпълняваше, положението му щеше да се промени?

Самолетът се заклатушка покрай хангара и различните други машини. Тук бе и „Боинг 747“ — НВКПИП — Национален въздушен команден пункт при извънредно положение, известен още като „Нийкап“ или „Самолета на страшния съд“. Той винаги се намираше най-много на два часа път от президента. Особено сложно ставаше, когато президентът лети за Русия или Китай. По време на евентуална ядрена криза самолетът бе единственото сигурно място за президента. Но този проблем май че вече не съществуваше. Дърлинг видя, че от боинга излизаха и влизаха хора. Бюджетът му още не бе спрян — все пак той представляваше част от президентския флот — и стоеше в постоянна готовност за излитане. Роджър се зачуди колко ли време ще измине, докато и това се промени. Както и всичко останало.

— Готови сме за излитане. Закопчахте ли колана си, сър? — попита го сержантът стюард.

— И още как. Хайде да потегляме — отвърна с усмивка Дърлинг. Той знаеше, че на самолет номер едно пътниците обикновено не закопчаваха коланите си, за да покажат, че са уверени както в машината, така и в екипажа. Още едно от доказателствата, че самолетът му бе втора класа. Вицепрезидентът не можеше да изкрещи на сержанта за това, че си гледа работата, пък и в неговите очи Роджър Дърлинг бе важна персона. Вицепрезидентът си помисли, че сержантът се държи по-достойно от повечето политици. Но това не бе толкова странно, нали?

— Излитаме!

— Пак ли? — попита Райън.

— Да, сър — отвърна му гласът по телефона.

— Добре, дайте ми пет минути.

— Да, сър.

Райън допи кафето си и отиде в кабинета на Кабът. Присъствието на Гудли там го изненада. Младежът се държеше на почетно разстояние от пурата на директора и Джак си помисли, че Маркъс прекалява с имитирането на Патън или каквото там си мислеше, че прави.

— Какво има, Джак?

— КАМЕЛОТ — отвърна Джак, без да крие раздразнението си. — Тарикатите от Белия дом отново се правят на ударени. Искат пак да отида вместо тях.

— Е, ти май нямаш много работа.

— Сър, говорихме по този въпрос само преди два месеца. За хората от Белия дом е важно да…

— Президентът и помощниците му са заети с нещо — обясни му уморено директорът.

— Сър, тези неща се планират със седмици напред. Вече четвърти пореден път…

— Знам, Джак.

Райън не отстъпи:

— Директоре, някой трябва да им разясни важността на мероприятието.

— Опитах се, по дяволите — не му остана длъжен Кабът и Джак знаеше, че говори истината.

— А опитахте ли да предадете съобщението си чрез държавния секретар Талбът или може би чрез Денис Банкър? — попита Джак. „Тях поне президентът ги слуша“, добави мислено той.

Но Кабът разбра подтекста.

— Виж, Джак, не можем да заповядваме на президента. Можем само да го съветваме и той не е длъжен да се съобразява с нас. Както и да е, чух, че си доста добър в упражнението. Денис обича да играе с теб.

— Чудесно, сър, но работата ми е съвсем друга. Дали поне четат бележките, които водим?

— Чарли Алден ги четеше. Предполагам, че и Лиз Елиът го прави.

— Обзалагам се, че е така — забеляза ледено Райън, без да се съобразява с присъствието на Гудли. — Сър, това е безотговорно.

— Мисля, че малко преувеличаваш, Джак.

— А аз мисля, че е малко истина, директоре — отвърна Райън, като се мъчеше да не избухне.

— Мога ли да попитам какво означава КАМЕЛОТ? — намеси се Бен Гудли.

— Игра — отвърна Кабът. — Обикновено се тренира овладяване на кризисни ситуации.

— О, като „Сага“ и „Глобъл“?

— Точно така — отвърна Райън. — Президентът никога не я играе. Причината е, че не можем да си позволим изтичане на информация за решенията му в определени ситуации. Похватът е малко византийски, но винаги е било така. Неговото място се заема от съветника по националната сигурност или друг служител на администрацията. След това те трябва да докладват на президента как е протекло всичко. Само че президентът Фаулър не иска да си създава главоболия и сега подчинените му започват да действат по същия глупав начин.

Джак бе толкова гневен, че използва думите „глупав“ и „президент Фаулър“ в едно изречение.

— Наистина ли е нужна? — попита Гудли. — Звучи ми като анахронизъм.

— Имаш ли застраховка за кола, Бен? — попита Джак.

— Разбира се.

— А катастрофирал ли си някога?

— Не и по моя вина — отвърна Гудли.

— Тогава защо си правиш застраховка? — попита Джак и сам отговори: — Защото е подсигуряване, нали? Не очакваш, не искаш да ти потрябва, но харчиш пари — в този случай време, защото може да ти потрябва.

Президентският стипендиант махна с ръка.

— Хайде, хайде, това е нещо съвсем различно.

— Точно така. Губиш само колата си. — Джак спря проповедта — Добре, директоре, аз изчезвам за останалата част от деня.

— Предложението и оплакванията ти са отбелязани, Джак. Ще им ги съобщя при първа възможност. А, преди да тръгнеш, исках да те питам за НИИТАКА…

Райън спря сепнато и погледна към Кабът.

— Сър, господин Гудли не трябва да чува тази дума, а още по-малко да знае за случая.

— Сега не обсъждаме случая по същество. Кога ще бъдат готови хората от долните етажи… — „Добре, че не каза МЕРКУРИЙ“, помисли си Джак — за, модификационните операции. Искам да бъда държан в течение.

— Шест седмици. Дотогава ще трябва да прилагаме методиките, които обсъждахме по-рано.

Директорът на Централното разузнаване кимна.

— Чудесно. Белият дом е много заинтересован от въпроса, Джак. Всички можем само да спечелим.

— Радвам се да го чуя, сър. До утре — каза Джак и излезе.

— НИИТАКА? — попита Гудли, след като вратата се затвори. — Звучи японско.

— Съжалявам, Гудли. Трябва да забравиш думата при първа възможност. Кабът я бе споменал само за да напомни на Джак длъжността си, и по-добрата част от него вече съжаляваше за лекомислието.

— Да, сър. Мога ли да ви задам един страничен въпрос?

— Разбира се.

— Слуховете говорят, че Райън е много добър професионалист. Вярно ли е?

Кабът загаси останалата част на пурата за огромно облекчение на госта си.

— Има доста заслуги.

— Наистина ли? Всъщност вече съм чувал за това. Целта на пребиваването ми тук е да изследвам личностите, които влияят върху решенията. Имам предвид, как точно човек израства в работата тук? Доколкото знам, Райън го е сторил със светкавична бързина. Ще ми бъде интересно да науча как го е постигнал.

— Като е направил повече правилни, отколкото грешни ходове. Освен това е участвал в операции, които дори на мен ми се струват невероятни — обясни Кабът след кратък размисъл. — Но това в никакъв случай не бива да излиза от сградата, доктор Гудли.

— Разбрано, сър. Мога ли да видя личното му досие?

Директорът учудено повдигна вежди.

— Всичко, което научаваш тук, е секретно. Ако се опиташ да напишеш или публикуваш нещо…

— Извинете, но знам това, сър. Всичко, което ще напиша, подлежи на рецензиране от съображения за секретност. Подписал съм декларацията. За мен е важно да проследя значението на индивида в управлението. Мисля, Райън е идеалният обект за изследване. В крайна сметка именно за това съм пратен тук от Белия дом — подчерта Гудли. — Трябва да им докладвам за резултатите от проучването си.

Кабът замълча за момент.

— В такъв случай предполагам, че всичко е наред.

Колата на Райън пристигна пред Речния вход на Пентагона. Посрещна го сержант от авиацията, който го преведе през металния детектор. След две минути вече се намираха в една от подземните стаи на най-грозната от всички официални сгради.

— Здрасти, Джак — поздрави го от другия край на стаята Денис Банкър.

— Господин министър — кимна към него Джак и седна в стола на съветника по националната сигурност. Играта започна незабавно. — Какъв е проблемът?

— Освен че Лиз Елиът отказа да ни удостои с присъствието си ли? — цъкна с език министърът на отбраната, но веднага стана сериозен. — Един от кръстосвачите ни в Източното Средиземноморие е нападнат. Информацията все още е оскъдна, но корабът е с големи поражения и вероятно потъва. Ще има много жертви.

— Какво точно знаем? — попита Джак, включвайки се в играта. Той закачи на ризата си цветен етикет с име, обозначаващо ролята му. Картичката, висяща от тавана над стола му, имаше същото предназначение.

— Твърде малко — отвърна Банкър и вдигна поглед, за да види влизащия в стаята флотски лейтенант.

— Сър, американският кораб „Кид“ съобщи, че преди пет минути в резултат на тежка авария „Вали Фордж“ е експлодирал и потънал. Оцелели са не повече от двадесет човека. Спасителните операции са в ход.

— Какви са причините за загубата? — попита Райън.

— Неустановени, сър. По време на инцидента „Кид“ се е намирал на тридесет мили от „Вали Фордж“. Командирът на Шести флот е привел всичките си кораби в пълна бойна готовност. Самолетоносачът „Теодор Рузвелт“ изпраща самолет за оглед на района.

— Познавам командира на авиокрилото на „Теодор Рузвелт“ — Роби Джексън — каза Райън, без да се обръща към никого.

Всъщност това нямаше значение, тъй като в момента „Теодор Рузвелт“ се намираше край Норфолк, а Роби се подготвяше за следващия си курс. Имената във военната игра бяха символични, а индивидуалните качества на хората нямаха значение, тъй като се предполагаше, че са фиктивни. Но ако всичко това се случваше в действителност, командирът на авиокрилото на „Теодор Рузвелт“ Роби Джексън пръв щеше да вдигне самолета си във въздуха. Не биваше да се забравя, че тази игра всъщност бе адски сериозна.

— Каква е предварителната ни информация — попита Джак, тъй като не помнеше добре сценария.

— ЦРУ съобщава за вероятен бунт на части от Червената армия в Казахстан. Освен това за безредици в морските бази в Съветския съюз — отвърна флотският капитан, който четеше сценария.

— Има ли някакви съветски части в близост до „Вали Фордж“? — попита Банкър.

— Вероятно подводница — отвърна флотският офицер.

— Спешно съобщение — изпращя високоговорителят на стената. — Американският кораб „Кид“ докладва, че току-що е унищожил ракета земя-земя с помощта на системите си за близък бой. Повредите му са незначителни. Жертви няма.

Джак стана и отиде до кафе-машината, за да си налее една чаша. Усмихна се. „Тези игри си ги бива“ — помисли си той. Наистина му харесваха. Освен това бяха реалистични. Откъсваха го от монотонното ежедневие, поставяха го в някаква стая и му даваха оскъдна и объркана информация, така че да не знае какво, по дяволите, става. В онази стара шега имаше известна доза истина: „По какво военните игри приличат на гъбите? — И двете се държат в тъмни помещения и се торят с лайна.“

— Сър, получихме съобщение по „горещата линия“…

„Добре — помисли си Райън. — Днес наистина ще си поиграем. Сигурно Пентагонът е писал сценария. Да видим дали все още можем да взривим света…“

— Още бетон? — попита Куати.

— Много повече — отвърна Фром. — Всяка от машините тежи по няколко тона. Трябва да се закрепи изключително стабилно. Помещението също трябва да е стабилно и почти херметически изолирано. Необходима е болнична чистота. Не, трябва да е много по-чисто и от най-чистата болница, която сте виждали. — „Е, не по-чисто от немска болница, разбира се.“ — Освен това е нужно електричество. Ще ни трябват три големи генератора и поне две ПИЕ-та…

— Какво? — попита Куати.

— Постоянни източници на енергия — обясни Гусн. — Единият от генераторите, разбира се, трябва да работи непрекъснато.

— Точно така — съгласи се Фром. — Като имаме предвид, че операцията е доста примитивна, ще се постараем да не използваме повече от една машина наведнъж. Основният проблем с електричеството е да имаме сигурна верига. Така че ще използваме ПИЕ, за да се застраховаме от аварии. Компютърните системи са изключително чувствителни. Освен това — продължи Фром — ще са необходими обучени работници.

— Това ще е доста трудно.

Усмивката на немеца учуди всички присъстващи.

— Не чак толкова. Ще е по-лесно, отколкото предполагате.

— Наистина ли? — попита Куати. „Нима този неверник има и хубави новини?“

— Ще ни трябват поне петима добре обучени мъже, но съм сигурен, че ги имате.

— И къде са? В района няма нито една работилница, така че…

— Разбира се, че има. Нима хората тук не носят очила?

— Но…

— Точно така! — възкликна удивено Гусн.

— Вижте — обясни Фром на Куати, — степента на точност, която ни е нужна, не е по-различна от необходимата за изработване на лещи. Освен това машините почти не се различават една от друга с изключение на размерите. Ние просто се опитваме да оформим точно определени вдлъбнатини в твърд материал. Атомните бомби изискват прецизни параметри. Същото е и с лещите за очила. Нашият обект е по-голям, но принципите са идентични. С помощта на машините работата няма да е толкова трудна, колкото изглежда. И така, можете ли да ми намерите нужните хора?

— Няма да е проблем — отвърна Куати, без да показва раздразнението си.

— Трябва да бъдат изключително умели — каза Фром като учител, наставляващ младите си питомци. — Най-добрите, които можете да намерите. За предпочитане е да са учили в Германия или Англия.

— Възниква проблем със секретността — каза тихо Гусн.

— Така ли? И защо? — попита Фром с престорено удивление, което събеседниците му взеха за арогантност.

— Прав сте — съгласи се Куати.

— Другото, което ще ни трябва, са маси за инструментите.

„Още толкова“ — каза си капитан трети ранг Уолтър Клагет. След още четиридесет и пет дни американската подводница „Мейн“ щеше да изплава край пролива Хуан де Фука. Там щеше да бъде взета на буксир и откарана до Бангор, където я очакваше Синият екипаж за следващия патрул. „И нито минута по-малко.“

Приятелите наричаха Уолтър Клагет „Холандеца“. Прякорът му беше излязъл още в морската академия, но Уолтър вече не си спомняше точно защо. Клагет бе чернокож тридесет и шест годишен офицер. Точно преди отплаването му съобщиха, че има реални шансове за предсрочно повишение и командирски пост на подводница. Това беше добре. Двата му опита за брак завършиха с провал — нещо, често срещано при подводничарите. За щастие нямаше деца и сега службата изпълваше целия му живот. Той предпочиташе да прекарва времето си в морето, вместо да се забавлява на плажовете. Да плава, да управлява величествена бойна подводница в „тъмни води“ бе най-хубавото нещо на света за Уолтър Клагет. Приятелството на смели мъже, уважението, спечелено в най-трудната професия, способността да предвижда правилния ход във всяка ситуация, почивката в каюткомпанията, отговорността да ръководи хората си — Клагет обичаше всеки нюанс на работата.

Не можеше да понася единствено командира.

„Как, по дяволите, капитан Хари Рикс се е издигнал толкова високо?“ — запита се той поне за двадесети път през последната седмица. Не можеше да отрече, че Рикс е брилянтен специалист. Той бе в състояние да проектира атомния реактор на подводница върху лист хартия или дори да начертае схемата в главата си. Знаеше подробности за подводните лодки, които проектантите сигурно не бяха и сънували. Можеше да обсъжда детайлите на перископа заедно с оптическите експерти на флота. Познаваше сателитните връзки по-добре от НАСА или който и друг, по дяволите, да управляваше тази програма. Със сигурност разбираше повече от морски балистични ракети „Трайдънт“ II D-5 от всеки специалист в отдела за ракетни системи в „Локхийд“. Само преди две седмици по време на обяд Рикс бе цитирал цяла страница от наръчника по поддръжка на ракетите. От техническа гледна точка капитанът на „Мейн“ сигурно бе най-добре подготвеният офицер във флота на Съединените щати.

Хари Рикс бе квинтесенция на атомния флот. Като инженер просто нямаше равен на себе си. Техниката бе в кръвта му. Клагет също бе добър, но знаеше, че никога няма да достигне нивото на Хари Рикс.

„Но за сметка на това не разбира нищо от подводници и подводничари“ — каза си мрачно помощник-капитанът. Фактът, че Рикс не знае основните правила на моряшката солидарност, бе колкото печален, толкова уверен.

— Сър — каза тихо Клагет, — той е много добър началник. Млад, но умен.

— Не може да контролира хората си — отвърна Рикс.

— Не ви разбирам, капитане.

— Тренировъчните му методи не са такива, каквито трябва да бъдат.

— Може би подходът му е нетрадиционен, но той намали времето за презареждане с цели шест секунди. Торпедата са напълно функционални. Отделението работи като хронометър. Какво повече можем да искаме от него?

— Аз не искам. Аз изисквам. Аз заповядвам. Очаквам заповедите ми да се изпълняват стриктно. По единствения правилен начин. Така и ще бъде — каза Рикс със заплашително тих глас.

Нямаше смисъл да се спори с капитана по подобни въпроси. Особено когато ги поставя по такъв начин. Но Клагет бе помощник-капитан и работата му бе да застава между екипажа и командира, още повече, когато последният греши.

— Сър, позволете ми да не съглася с вас. Мисля, че трябва да държим на резултатите, а те са чудесни. Добрият началник е с широки разбирания и това момче е точно такова. Ако го порицаете, ефектът ще е отрицателен както за него, така и за цялото отделение.

— Помощник, очаквам подкрепа от всичките си офицери и най-вече от теб.

Клагет се изправи в стола си, сякаш бе получил шамар. Въпреки това се опита да говори спокойно.

— Капитане, имате пълната ми подкрепа и лоялност. Но аз не съм робот. От мен се изисква да посочвам различните възможности за работа. Поне така са ме учили — прибави той.

Клагет съжали за последното изречение още преди да го е изрекъл, но то сякаш само излезе от устата му. Тясната каюта на капитана сякаш се стесни още повече.

„Доста глупаво от твоя страна, капитан трети ранг Уолтър Мартин Клагет“ — помисли си с каменно изражение Рикс.

— Ще проведем учение с реактора — каза Рикс.

— Ново ли? Толкова скоро?

„За бога, последното бе направо ИДЕАЛНО. Почти идеално — поправи се Клагет. — Момчетата можеха да спестят още десетина-петнадесет секунди.“ Въпреки че помощник-капитанът не знаеше откъде щяха да ги вземат.

— Ефективността се постига с ежедневни тренировки, помощник.

— Наистина, сър, но момчетата вече са ефективни. Имам предвид, че ПСРР, която проведохме с капитан Росели, преди да ни напусне, почти изравни рекорда на ескадрата, а с последното упражнение подобрихме предишното.

— От екипажа трябва да се изискват по-добри резултати от постигнатите. Така уменията постоянно нарастват. На следващата ПСРР искам нов ескадрен рекорд, помощник.

„Иска ескадрен рекорд, световен рекорд, може би и грамота, подписана от Бога — помисли си Клагет. — Нещо повече, иска рекорд в досието си.“

Вътрешният телефон иззвъня. Рикс го вдигна.

— Капитанът слуша… Да, идвам веднага. Сонарът е прехванал нещо — каза той, след като затвори телефона.

Клагет излетя през вратата, а капитанът го последва.

— Какво е? — попита Клагет. Освен, че бе помощник-капитан, той отговаряше и за тактическите операции.

— Отне ми две минути, докато го уловя — докладва дежурният на сонара. — Много слаб контакт. Мисля, че е клас 688. Движи се на курс нула-девет-пет. Сега контактът е ясен, сър.

— Искам да видя всичко отначало — заповяда Рикс. Операторът застана пред друг екран, тъй като по неговия все още личаха отметките от маркера, които не искаше да изтрива.

— Ето тук, капитане. Виждате ли, контактът е изключително слаб… Тук вече сигналите станаха по-силни и тогава ви се обадих.

Капитанът посочи с пръст екрана.

— Трябваше да си го прихванал още тук, старшина. Изгубил си цели две минути. Следващия път си отваряй очите по-добре.

— Тъй вярно, сър.

Какво друго можеше да отговори един двадесет и три годишен старшина? Рикс излезе от сонарната кабина. Клагет го последва, като не забрави да потупа оператора насърчително по рамото.

„По дяволите, капитане!“

— Курс две-седем-нула, скорост пет възела, дълбочина сто и петдесет метра. Намираме се под слоя — докладва дежурният офицер. — Поддържаме контакт със „Сиера-11“, която е с курс едно-девет-пет. Огневият екип е готов. Имаме торпеда в първа, трета и четвърта тръба. Втора е празна заради профилактика. Шлюзовете са затворени, тръбите са сухи.

— Кажи ми нещо повече за „Сиера-11“ — заповяда Рикс.

— Директен контакт. Намира се под нивото на температурната амплитуда, точното разстояние все още не е установено.

— Какво е състоянието на водата?

— На повърхността е напълно спокойно. Термоклинът както обикновено е на около тридесет метра дълбочина. Водата около нас е в добро изотермично състояние. Чудесни условия за работа на сонара.

— Първоначални сведения за „Сиера-11“. Разстоянието между нас е над девет хиляди метра — обади се мичман Шоу.

— „Контрол“, тук „Сонар“. Според нас „Сиера-11“ определено е клас 688, американска атакуваща подводница. Вероятната й скорост е около четири надесет-петнадесет възела, сър.

— Охо! — забеляза Клагет към Рикс. — Прехванали сме „Лос Анжелис“ на повече от девет километра. Някой май ще яде бой заради това…

— „Сонар“, тук „Контрол“. Искам информация, а не предположения — каза Рикс.

— Капитане, той се справи чудесно, като улови сигнала сред толкова много шум — обади се много тихо Клагет.

През лятото в залива на Аляска бъкаше от риболовни кораби и китове. Те вдигаха много шум и затрудняваха работата на хидроакустиците.

— Дежурният оператор е дяволски добър.

— Плаща му се, за да е добър, помощник. Никой не получава медали само защото си вършиш работата. Искам по-късно отново да прегледам информацията, за да проверя дали не е пропуснал нещо.

„При повторна проверка и баба ми може да открие нещо“ — помисли — си Клагет.

— „Контрол“, тук „Сонар“. Долавям слаб шум от винт… Струва ми се, че скоростта е четиринадесет възела плюс-минус един, сър.

— Чудесно. Така е по-добре, „Сонар“.

— Капитане… може би е по-близо от девет хиляди… не много, малко по-близо. Екипът за проследяване го потвърждава… разстояние осем хиляди и петстотин метра, вероятен курс три-нула-пет — докладва Шоу, очаквайки избухването на капитана.

— Значи сега не е на девет хиляди метра?

— Тъй вярно, сър, по-скоро на осем хиляди и петстотин.

— Обади ми се, когато пак си промениш мнението — отвърна Рикс. — Намалете скоростта на четири възела.

— Скоростта свалена на четири възела — отвърнаха от машинното.

— Ще го оставим да ни подмине ли? — попита Клагет.

— Точно така — кимна капитанът.

— Имаме готовност за стрелба — обади се офицерът от огневия екип.

Клагет погледна часовника си. Не можеше да стане по-бързо.

— Много добре. Радвам се да го чуя — отвърна Рикс.

— Скоростта е четири възела.

— Хванахме го на мушка. „Сиера-11“ се намира на две-нула-едно. Разстояние осем хиляди и шестстотин метра. Курс три-нула-нула. Скорост петнадесет възела.

— Вече е мъртъв — каза Клагет. „Разбира се, той ни улесни с голямата си скорост.“

— Вярно. Това ще стои доста хубаво в дневника за патрула.

— Става опасно — забеляза Райън. — Ситуацията съвсем не ми харесва.

— Нито пък на мен — съгласи се Банкър. — Предлагам да пуснем в действие бойната група „Теодор Рузвелт“.

— Съгласен съм, ще посъветвам президента.

Райън вдигна слушалката. Според правилата на играта президентът трябваше да се намира някъде над Тихия океан в самолет номер едно, на връщане от неназована тихоокеанска държава. Решението на президента трябваше да бъде взето от комисия, намираща се в друга стая на Пентагона. Джак даде препоръката си и зачака отговора.

— Само при самозащита, Денис.

— Глупости — каза тихо Банкър. — Той се вслушва в съветите ми.

Джак се усмихна.

— Съгласен съм, но този път е по-различно. Не трябва да предприемаме нападателни действия. Ще действаме само в защита.

Министърът по отбраната се обърна към дежурния офицер:

— Предай съобщението на „Теодор Рузвелт“. Кажи им, че очаквам пълна бойна готовност и въздушни патрули. Искам да ми се докладва за всичко, приближаващо се в зоната над двеста мили. Ако някой влезе в този кръг, командирът на бойната група е свободен да действа по свое усмотрение. За подводници границата е петдесет и пет мили. Ако някой я наруши — да се унищожи.

— Оригинално решение — каза Джак.

— Все пак „Вали Фордж“ бе нападнат.

Според последните сведения това бе станало при внезапна атака на съветска ракетна подводница. Изясни се, че части от руския флот действат на своя глава или поне не се подчиняват на Москва. И тогава положението стана още по-лошо.

— Съобщение по „горещата линия“. Преди малко е бил нападнат руски стратегически ракетен полк, въоръжен с ракети СС-18, базиран в Средна Азия.

— Заповед за излитане на всички готови за това бомбардировачи! Джак, съобщи на президента какво съм наредил.

— Връзката пропадна — обади се високоговорителят на стената. — Радиовръзката със самолет номер едно е изгубена.

— Искам още информация! — обади се Джак.

— Не знаем нищо повече, сър.

— Къде се намира вицепрезидентът?

— На борда на втория „Нийкап“ — шестстотин мили южно от Бермудските острови. „Нийкап-1“ лети на четиристотин мили пред самолет номер едно и се подготвя за кацане в Аляска. Там президентът трябва да се прехвърли в него.

— Достатъчно близко до Русия, за да ги засекат… но е малко вероятно… не ги очакват — заразмишлява на глас Банкър. — Освен ако не се натъкнат на съветски кораб с ракети земя-въздух… Вицепрезидентът временно поема управлението.

— Сър…

— Аз трябва да взема това решение, Джак. Президентът е или извън обсега ни, или собствените му системи за свръзка не работят… Министърът на отбраната обявява, че вицепрезидентът поема командването, докато връзката с президента се възстанови чрез необходимата за случая кодова дума.

Нареждам БОЙНА ГОТОВНОСТ — ЕДНО на собствена отговорност.

„Една от заслугите на Денис Банкър — помисли си Райън — е, че никога не спира да се бори.“ Той вземаше решения и ги отстояваше докрай. И повечето пъти, както и в случая, бе прав.

Досието на Райън бе дебело повече от десет сантиметра. Гудли бе сам с него в малкия си кабинет на седмия етаж. Студентските години на Райън изглеждаха впечатляващо — особено докторатът му по история в Джорджтаунския университет. Е, Джорджтаун не бе Харвард, но се ползваше със заслужена репутация. Първата му работа в управлението бе по университетската програма на адмирал Джеймс Гриър. А първият му доклад — „Агенти и агенции“ — се занимаваше с проблемите на тероризма. Гудли си помисли, че съвпадението е доста странно, особено ако се имаха предвид следващите събития.

Документите на Райън, свързани с Лондон, заемаха шестдесет страници Състояха се главно от полицейски рапорти и снимки. Гудли започна да си води бележки. Първото, което написа, бе: „Каубой.“ „Да се хвърлиш ей така надолу с главата“ — каза си младежът. Двадесет минути по-късно той вече беше прочел резюмето от втория доклад на Райън за ЦРУ. В него уверено се твърдеше, че тероризмът никога няма да има почва в Америка. Няколко дни по-късно терористите бяха нападнали семейството на Райън.

„Тук май си сбъркал, а, Джак?“ — цъкна с език Гудли. Макар че всички го смятаха за умен, той явно също правеше грешки…

По време на работата си в Англия също бе допуснал няколко. Не бе предвидил, че Черненко ще наследи Андропов. Въпреки това бе предсказал завземането на властта от Нармонов далеч преди всички останали. Освен Кантровиц в Принстън, разбира се, който отдавна бе убеден в качествата на Андрей Илич. Гудли си спомни, че по това време бе още в колежа. Тогава спеше с онова момиче от Уелсли — Дебора Фрост… „Какво ли е станало с нея?“

— Мамка му… — прошепна след няколко минути Бен. — Мамка му… Съветската ракетна подводница „Червеният октомври“ е… аварирала. И Райън пръв го е заподозрял… Райън, аналитик в станция Лондон, е… Провел операция в морето! Убил руски моряк. Отново се е проявил като каубой. Не е могъл просто да арестува човека, а е трябвало да го застреля като на кино…

„По дяволите! Авария в руска атомна подводница ракетоносец… И всички са си замълчали… О, по-късно лодката е потънала.“

След това отново се е върнал за няколко месеца в Лондон, преди да се прибере у дома и да се превърне в специален и безспорен наследник на Гриър. Следва някаква интересна работа с военните…

„Не може да бъде. Председателят на КГБ — загинал при самолетна катастрофа…“

Сега вече Гудли сериозно се зае да си води бележки. Лиз Елиът сигурно не знаеше и думичка по въпроса.

„Не търсиш информация, която да изтъква заслугите на Райън“ — напомни си той. Разбира се, Елиът не му го бе казала направо, но от думите й ясно личеше, че иска точно това… „Или поне така си мисля“ — поправи се Гудли. И изведнъж разбра в колко опасна игра се е забъркал.

„Райън убива хора.“ Той бе застрелял най-малко трима. Но, от друга страна, не правеше впечатление на такъв. В крайна сметка животът не бе уестърн. Хората не се разхождаха по улиците с пистолет в ръка. Гудли не потръпна, но си каза, че с Райън човек трябва да бъде внимателен. Бен никога досега не бе срещал човек, убивал други хора. Не бе толкова наивен, че да смята Райън за герой или нещо повече от себе си, но все пак си взе бележка.

По времето около смъртта на Джеймс Гриър в досието на Райън имаше празноти… Май точно тогава беше цялата шумотевица около Колумбия. Бен си записа още нещо. В този период Райън е бил заместник-директор на ЦРУ. Но след избирането на Фаулър и оставките на съдия Артър Мур и Робърт Ритър Сенатът е избрал Райън за заместник-директор на Централното разузнаване. И толкова. Гудли затвори професионалния раздел и погледна в частта, отнасяща се до личния живот и финансовото положение на Райън.

— Лоша работа… — каза Райън с двадесетминутно закъснение.

— Мисля, че си прав.

— Твърде късно. Къде сбъркахме?

— Не съм сигурен — отвърна Банкър. — Кажи на „Теодор Рузвелт“ да спре огъня и дори да се оттегли.

Райън се загледа в картата на стената.

— Може би притиснахме Андрей Илич в ъгъла… Да го пуснем да излезе.

— Как? Как ще го направим, без самите ние да заемем мястото му?

— Мисля, че в сценария нещо е объркано… Не знам какво, но…

— Дали да не му опарим задника — размишляваше на глас Рикс.

— Какво имаш предвид, капитане? — попита Клагет.

— Как е положението във втора тръба?

— Празна. Бяхме я подготвили за проверка — отвърна командирът на торпедния отсек.

— В ред ли е?

— Да, сър. Проверката приключи половин час преди да установим контакта.

— Добре — усмихна се Рикс. — Искам да изстреляте от втора тръба сгъстен въздух. Нека го поразбудим с един фалшив изстрел.

„По дяволите“ — каза си Клагет. Манкузо и Росели щяха да постъпят почти по същия начин. Почти…

— Сър, това ще бъде малко шумно. Достатъчно ще го пораздрусаме, ако му изпратим „танго“ по Гертруд81.

— „Торпедно“, все още ли държиш „Сиера-11“ на прицел? — „Манкузо иска агресивни капитани. Е, ще му покажа какво значи агресивност…“

— Тъй вярно, сър — отговори офицерът.

— Започнете подготовка. Пригответе се да изстреляте сгъстен въздух от втора тръба.

— Сър, потвърждавам, че втора тръба е празна. Торпедата в първа, трета и четвърта тръба са обезопасени.

Офицерът се обади в торпедния отсек, за да му потвърдят информацията и от електронните устройства. Дежурният старшина погледна през малката шпионка, за да се увери, че тръбата е празна.

— Потвърждаваме, че втора тръба е празна. Ще изстреляме сгъстен въздух — обяви офицерът по вътрешната уредба. — Готови сме.

— Отворете люка.

— Тъй вярно, отваряме люка. Люкът е отворен.

— Торпедата?

— Обезопасени.

— ОГЪН!

Офицерът в огневия отсек натисна нужния бутон. Ракетоносецът „Мейн“ се разклати от внезапно изстреляния сгъстен въздух в океана.

На шест хиляди метра от „Мейн“, на борда на американската подводница „Омаха“, операторът на сонара от няколко минути се мъчеше да разбере дали следите по екрана са само обикновен шум. Внезапно там се появи една точка.

— „Контрол“, тук „Сонар“. Смущения, смущения. Механични смущения на нула-осем-осем точно зад кърмата.

— Какво, по дяволите, става? — попита дежурният офицер, Той вече трета седмица заемаше новия си пост като навигатор на подводницата. — Какво става там отзад?

— Смущения, смущения — смущения от залп на нула-осем-осем! Повтарям: ТОРПЕДЕН ЗАЛП!

— Пълен напред! — каза прекалено високо побледнелият лейтенант. — Бойна готовност! Чакайте заповед!

Той вдигна слушалката на телефона за връзка с капитана, но сигналът за тревога вече пищеше и командирът се втурна бос и с разкопчан гащеризон в атакуващия отсек.

— Какво става, по дяволите?

— Сър, имаме смущения от торпеден залп. „Сонар“, тук капитанът. Нещо ново?

— Нищо, сър. Нищо след смущенията. Определено прехванах звук от залп… Но звучеше малко странно, сър. На екрана не се вижда нищо.

— „Рул“ дясно на борд! — заповяда дежурният офицер, пренебрегвайки присъствието на капитана. Вахтата му все още не бе свършила и сега той управляваше подводницата. — Потапяне на сто и двадесет метра. Изстреляйте симулатор.

— Тъй вярно, дясно на борд. Заповедта е изпълнена, определете курса. Скоростта двадесет възела и се увеличава.

— Добре, нов курс нула-едно-нула.

— Тъй вярно, нов курс нула-едно-нула.

— Кой друг е в този район? — попита спокойно капитанът, въпреки че въобще не се чувстваше така.

— „Мейн“ трябва да е някъде наоколо — отвърна навигаторът.

— Хари Рикс! — „Този идиот“, добави наум капитанът, защото в противен случай рискуваше да наруши дисциплината. — „Сонар“, искам информация.

— „Контрол“, тук „Сонар“. Във водата няма нищо. Ако имаше торпедо, щях да съм го прехванал, сър.

— Щурман, свали скоростта до една трета.

— Тъй вярно. Пълен напред с една трета.

— Мисля, че добре го подплашихме — забеляза Рикс, без да откъсва поглед от сонара.

Само секунди след фалшивия изстрел подводницата 688 бе увеличила скоростта си и бе започнала да маневрира.

— Намаляват скоростта, сър. Оборотите на винта падат.

— Аха, разбраха, че никой не ги гони. Е, да им се обадим по „Гертруд“.

— Пълен кретен! Нима не знае, че наблизо може да има съветска „Акула“?! — изръмжа капитанът на американската подводница „Омаха“.

— Не сме усетили нищо, сър. Наоколо има само няколко риболовни кораба.

— Добре. Отбой. Нека ония на „Мейн“ се позабавляват — направи гримаса той. — Грешката е моя. Трябваше да се движим с десет вместо с петнадесет възела. Свалете скоростта до десет.

— Тъй вярно, сър. Какъв курс?

— Онези сигурно ще тръгнат на север. Нов курс на югоизток.

— Тъй вярно.

— Добра реакция, щурман. Можеше и да избегнем торпедото. Поуки?

— Вие сам го казахте, сър. Движехме се прекалено бързо.

— Учете се от грешките на капитана си, господин Обърн.

— Както винаги, сър.

Капитанът потупа младия си колега по рамото и излезе.

На тридесет и две хиляди метра от събитието „Адмирал Лунин“ се движеше точно под нивото на температурната разлика със скорост три възела. Сонарът му опипваше водата.

— Е? — попита капитанът.

— Прехванахме силен шум на едно-три-нула — отвърна хидроакустикът, сочейки точното място. — След това нищо. Петнадесет секунди по-късно нов шум ето тук… малко по-напред от първия. Смятаме, че е американска подводница от клас „Лос Анжелис“, която се движеше с пълна скорост. След това обаче намали и я изгубихме.

— Упражнение, Евгени… Първите смущения бяха от американски ракетоносец… клас „Охайо“. Как ти се струва? — попита капитан първи ранг Валентин Борисович Дубинин.

— Никой досега не е прехващал „Охайо“ в дълбоки води…

— Винаги има първи път.

— И какво ще правим сега?

— Ще се притаим и ще изчакаме. „Охайо“ са по-тихи и от спящ кит, но поне знаем, че е наблизо. Няма да я преследваме. Доста глупаво от страна на американците да вдигат такъв шум. Никога не ми се е случвало да прехващам нещо подобно.

— Правилата вече са други, капитане — забеляза офицерът на сонара. Бяха се променили твърде много. Вече нямаше нужда да казва „другарю командир“.

— Наистина е така, Евгени, сега си играем. Няма нужда да убиваме никого и можем да премерим силите си като на олимпиада.

— Забележки?

— Лично аз бих се приближил по-близо, преди да стрелям, сър — отвърна офицерът от торпедния отсек. — В интерес на истината той можеше да избегне торпедото.

— Съгласен съм. Но ние просто искахме да го поразбудим — каза Рикс.

„Тогава за какво беше цялата дандания? — запита се Клагет. — О, разбира се, да покажем колко сме агресивни.“

— Мисля, че постигнахме целта си — каза помощник-капитанът, за да подкрепи Рикс.

Всички се усмихнаха. Ракетоносците и атакуващите подводници често провеждаха съвместни учения, но обикновено предварително планирани. Както винаги „Охайо“ бе спечелила. Екипажът знаеше, че „Омаха“ е в района. Знаеше също, че тя търси руска „Акула“, която патрулният самолет Р-3 бе изгубил преди няколко дни при Алеутските острови. Сега обаче руската лодка сякаш бе потънала вдън океана.

— Вахтен офицер, поемете южен курс. С този залп доста се разшумяхме. Нека се опитаме да изчезнем, като се престорим за малко на „Омаха“.

— Тъй вярно, сър.

— Добра работа, момчета — каза Рикс и се прибра в каютата си.

— Нов курс?

— Южен — каза Дубинин. — Ще се опитаме да се скрием в района, който „Лос Анжелис“ вече е претърсила. Ще излезем над слоя и ще се опитаме да ги проследим.

Капитанът знаеше, че няма големи шансове, но все пак съдбата обичаше смелите. Или нещо подобно. Лодката му трябваше да се прибере в базата след седмица. Там щеше да влезе в док и да й бъде монтиран нов сонар. Той беше доста по-добър от сегашния и даваше големи преимущества. Вече три седмици се движеха южно от Аляска. Ако разузнавачите не грешаха, засечената току-що подводница бе „Мейн“ или „Невада“. В такъв случай тя щеше да завърши този патрул, да презареди, да извърши още един, отново да презареди и да излезе на патрул през февруари. Това съвпадаше с края на ремонта на неговата лодка. Значи следващия път отново щеше да се срещне със същия капитан. Той бе допуснал грешка. След ремонта „Адмирал Лунин“ щеше да бъде с по-тих и по-добър сонар. Дубинин се зачуди кога ли най-после ще има шанс да си поиграе с американците… „Хубаво би било“ — помисли си той. Трябваше му толкова много време, за да стигне дотук. Прекрасните години, през които учеше занаята в Северния флот при Марко Рамиус. Колко жалко, че такъв прекрасен офицер загина при нещастен случай. Но дежурството в морето бе опасно и винаги щеше да е такова. Преди да потъне, Марко бе спасил екипажа си… Дубинин поклати глава. Ако инцидентът бе станал в днешно време, американците може би щяха да му помогнат. Може би? Със сигурност щяха, точно както би постъпил и екипажът на руска подводница с авариралите си американски колеги. Промените в страната му и в света караха Дубинин да върши работата си с още по-голямо желание. Откакто се помнеше, военната игра винаги беше оспорвана, но смъртоносната й цел вече я нямаше. Разбира се, съветските и американските подводници все още бяха насочили ракетите си едни към други, но сигурно скоро и този етап щеше да отмине. Но докато заплахите все още съществуваха, той трябваше да продължава да върши работата си. Сякаш по ирония на съдбата точно когато подводниците от клас „Акула“ имаха възможност да се изравнят с американските, нуждата от тях щеше да отпадне. В момента руските лодки наподобяваха по механика на първите американски подводници от клас „Лос Анжелис“. „Нима всичко щеше да прилича на приятелска игра на карти?“ — запита се Дубинин. Защо пък не?

— Каква скорост да поддържаме, капитане?

Дубинин се замисли за момент.

— Предполагаемото разстояние между нас е двадесет морски мили, а скоростта на целта пет възела. Мисля, че можем да си позволим седем. Така няма да вдигаме много шум и вероятно ще успеем да го хванем… На всеки два часа ще коригираме скоростта, за да увеличим ефективността на сонара… Да, това е планът.

„Следващия път, Евгени, ще имаме двама нови хидроакустици, които ще ти помагат“ — напомни си Дубинин. Съкращенията в съветската армия бяха оставили много млади специалисти без работа и сега те се преквалифицираха. Броят на офицерите в подводниците щеше да се удвои, а този факт способстваше за усъвършенстването им дори повече от новата техника.

— Издънихме се — каза Банкър. — Аз се издъних. Дадох на президента лош съвет.

— Не си единственият — призна Райън и се протегна. — Но нима този сценарий бе реалистичен? Искам да кажа, наистина реалистичен?

В края на краищата излезе, че всичко е номер от страна на изпаднал в затруднение съветски лидер, който се опитва да си възвърне влиянието в армията. Затова решил да предприеме действия, които да изглеждат работа на метежници.

— Не е за вярване, но е възможно.

— Всичко е възможно — забеляза Джак. — Какво ли казват в техните военни игри за нас?

Банкър се засмя:

— Сигурно не ни споменават с добро.

В крайна сметка Америка бе приела загубата на кръстосвана си „Вали Фордж“ в замяна на подводница от клас „Чарли“, която един от хеликоптерите на „Кид“ бе открил и потопил. Размяната бе преценена като неизгодна — пешка срещу офицер. Съветските войски в Източна Германия преминаха в повишена бойна готовност и отслабените натовски сили се усъмниха дали могат да се справят с тях. В резултат на това руснаците бяха спечелили споразумение за изтегляне на противниковите военни части. Според Райън сценарият бе пресилен, но в това нямаше нищо чудно. Целта бе да се оттренира овладяването на необичайна кризисна ситуация. В случая двамата с Банкър сгрешиха, като избързаха с решаването на второстепенни въпроси и се забавиха с разглеждането на важните. Но разбраха за грешките си твърде късно. Изводът винаги бе един и същ: „Не прави грешки.“ Това го знаеше всеки първолак и въпреки всичко хората продължаваха да грешат. Разликата между грешките на първолака и на държавния служител обаче бе, че последните могат да се окажат непоправими. Този извод коренно се различаваше от първия, но малцина го правеха.