"Мъртвите сибирски полета" - читать интересную книгу автора (Фалк Виктор)

XCV. В БАЩИНАТА КЪЩА

Осем часа далеч от Рига, в една чудесна долина близо до морския бряг се намира едно огромно имение, което от незапомнени времена принадлежи на семейство Пал. Друго такова имение нямаше в цялата околност.

Полетата бяха пълни с плодовити дървета, отрупани с плодове. Къщите в селото бяха чисто измазани, дворовете изметени. Навсякъде бе чисто. Къщата на господарите бе голяма, обаче изглеждаше доста стара. Жителите бяха със засмени лица, което показваше, че са доволни от господаря си.

Той изглеждаше на пръв поглед весел и човек би казал, че е напълно щастлив, но ако го запиташе някой, той му отговаряше:

— Не, приятелю, ти се лъжеш, като мислиш, че съм щастлив. Да, някога бях такъв, но това време отлетя. Докато бе жива жена ми и децата бяха при мене, бе съвсем друго…

Старият Пал бе днес в кабинета си. Срещу него бе седнал един възрастен човек с очила.

— Вчера получих писмото ви и ето ме — каза господинът.

— Благодаря ви, че дойдохте. Вие знаете, че сме стари приятели, господин нотариус.

Нотариусът стисна нежно ръката на приятеля си.

— Нека се заловим сега за работата — каза Пал, като започна да рови някакви книжа, от които извади един лист.

— Навярно сте ме викали относно вашето завещание.

— Да — отговори Фридрих Пал, като се заразхожда развълнуван из стаята. — Искам да направя завещанието си, затова ще обърнете голямо внимание, тъй като ще дойде време, когато ще се вдигне спор. Затова нека внимаваме.

Нотариусът намести добре очилата си.

— Първо, моля за имената на децата ви.

При споменаването на децата му Пал се намръщи.

— Защо ли пък мислите, че аз ще оставя имота си на децата си?

— За всеки, който има деца, те са на първо място.

— Да, но тези деца трябва да са честни и почтени. Затова моля да не ми напомняте за тях.

Старият нотариус потри ръце.

— Добре ли обсъдихте всичко това, господин барон? — каза той. — Защото това, което имате намерение да сторите, ще обиди вашия син и дъщеря.

— Син, дъщеря имах едно време, но се отказах от тях.

— Много добре. Едно време, когато са били непослушни, тогава сте имали право да се отказвате от тях, но можете ли да докажете, че не са се поправили? Откакто се познавам с вас и станахме приятели, има повече от 30 години, затова смятам за свой дълг да ви дам моите съвети по този въпрос. Постъпката ви не ми харесва, защото се отказвате от собствената си плът и кръв, която тече в жилите на вашите деца. Да предположим, че много са сгрешили, обаче трябва ли да накажете и техните деца, ако имат такива, поради греховете на родителите им? Ако почитате името Пал, трябва да живеете и да умрете като такъв, а не като някой обущар или шивач. Ако настоявате още да лишите собствените си деца от средства за живот, можете да повикате някой друг нотариус.

Старецът стана и тръгна да си отива, но Пал го спря:

— Ти ще останеш, драги приятелю, и ще чуеш как моите деца опетниха честта ми. Вие, който познавате моята дъщеря, моята любима Елисавета, ако знаете днес на какво прилича, щяхте сам да се отвратите. Ако знаехте каква развратница е тя, тогава не бихте ме осъждали.

Пал имаше да каже още нещо, но изнемощял се отпусна на канапето.

— Желаете ли чаша вода?

— Няма нужда, всичко ми премина, споменът за моите деца ме потресе.

— Как си обяснявате това? Нима защото дъщеря ви е послушала гласа на сърцето си, е развратница?

— Не бих имал нищо против, ако тя вземеше за мъж и най-бедния човек. Но тя стана блудница, която очерни цялото семейство — стана държанка на един човек!

— Има ли деца от тази любов?

— Мисля, че има едно момченце.

— Къде е сега дъщеря ви?

— Аз сам не зная, но чакай, мисля, че е в сибирския затвор.

— В Сибир? — удиви се Котар. — Как позволихте това?

— Семейство Пал е достатъчно гордо, за да проси милост от царя.

— Мислихте ли, че вашата постъпка е горда, когато става въпрос за свободата на дъщеря ви? И вие останахте равнодушен? В такъв случай аз предпочитам да съм обикновен гражданин, тъй като у нас няма надмощие и гордост. Нека се върнем на въпроса. Ако някога вашата дъщеря пожелае да се върне в бащината си къща, ще я приберете ли?

— Никога не ще сторя това. Елисавета не съществува за мене, тя не е вече моя дъщеря.

— А вашият син? Къде остана той?

— Хуго можете да считате за крадец.

— Това не мога да разбера.

— Много просто — моят син е крадец и вагабонтин. Да не говорим за него. Моля ви, не казвайте никому за това.

— Ще мълча като гроб — обеща старият Котар.

Баронът стисна ръката му в знак на благодарност.

След няколко минути и двамата бяха около масата.

— Всичките ми движими и недвижими имоти са означени в тази книга. Моля ви, прегледайте ги добре.

След като нотариусът прегледа книгата, където беше означен имотът му, той не се сдържа и извика от учудване, че баронът е най-богатият човек в Курландия.

— Въпреки че съм тъй богат, малко са хората, които ще ми завидят. Но по-добре да пристъпим към работа.

— Аз имам готов документ, кажете само името на лицето, което ще получи наследството ви.

— Има ли наблизо някое благотворително заведение?

— Тук няма. Има само в Петербург.

— В такъв случай завещавам парите си на дома за превъзпитавате на развратни жени. Нека от тези пари се построи сграда, където ще се приютяват такива жени.

— А недвижимия си имот кому завещавате?

— Оставям го на Екатерининското дружество за превъзпитавате на развратниците.

След като продиктува всичко, старият барон се наведе над нотариуса, за да провери написаното от него.

— Виждате ли, драги приятелю — каза той, — при завещанието на наследството си съм се ръководил изключително от желанието да помогна на сина си и на дъщеря си.

— Господин барон, вие сте за съжаление.

След това Пал подписа документа.

Нотариусът се поклони и без да продума думица, сгъна документа за наследството:

— Ще ми позволите ли да си ида, господин барон?

— Както обичате. Щом като бързате, аз не искам да ви задържам — каза старият барон, след като се ръкува с Котар. — Но моля ви, почакайте една минута. Обещавате ли ми, че ще ме защитавате, когато хората ме обвинят в жестокост, понеже съм лишил децата си от наследство?

— Извинете, господин барон, но аз не ще мога да ви бъда полезен в тоя случай. Това, което направихте, е голяма грешка. Сега сбогом.

Нотариусът излезе.

„Той ме смята за безсърдечен — помисли си Пал. — Не знае какви мъки изпитах аз. Но по-добре ще бъде да не мисля повече по това. А какъв прекрасен ден е днес! Да изляза да се поразведря малко.“

След това той взе дебелия си бастун, сложи шапката си и отиде в градината. Оттам се запъти към гробищата. Спря се пред един мраморен паметник.

„Дали спътницата на моя живот, която почива тук, знае, че любимите й деца потъпкаха родителската обич? Щастлива си ти, честна ми жено, защото не си изпитала срама от ужасните постъпки на нашите деца! И аз скоро ще дойда при тебе.“

Старецът внезапно се обърна.

— Кой ме смущава в моите молитви? Чий глас повтаря моите думи?

Пал видя близо до себе си едно момиче. То бе облечено бедно, бе много изпрашено и изглеждаше, че идва от далечен път. То държеше една кърпа в лявата си ръка, а в дясната носеше букет цветя, който навярно бе взело от някой гроб.

— Смили се, Боже! — повтаряше то.

Старецът гледаше учудено лицето на момичето. Той не можеше да си спомни къде бе виждал това лице. То трябва да е било много отдавна. Фридрих Пал се приближи до момичето.

— Сигурно тук почива някой твой близък? Сълзите ти издават това.

Момичето само наведе глава.

— Аз едва си спомням за този, който почива тука — отговори момичето. — Всичко ми е като насън, защото съм била тогава много малка. Но един вътрешен глас ми казва, че той ми е бил всичко на света. Всичко, което имах едно време и което обичах, почива тук, в този гроб. И след толкова мъки и страдания дойдох да свърша живота си тука.

— Как, вие искате да умрете? Не знаете ли, че ще направите голям грях?

— Този, който е страдал колкото мене, не може да греши, господине, ако желае да умре. Аз нямам кой да скърби за мене.

— Как, вие сама ли сте?

— Съвсем сама, никого нямам на света.

— Нима имате кураж да вдигнете ръка срещу себе си?

— Защо не, господине? Всички, които обичах и които ме обичаха, не са вече живи. Има само един, но за него да не говорим, защото само произнасянето на името му ще смути лежащия в този гроб.

— А вие откъде идвате? — попита Пал.

— От Петербург, и то пеша. Навсякъде срещах добри хора, които ми даваха своето гостоприемство и ме поддържаха. Понеже разбираха, че аз отивам на бащиния си гроб, всички ме посрещаха добре.

— На гроба на баща си ли, казахте вие? Значи този, който почива тук, е вашият баща?

— Да, това е той. Той живееше на село.

— А как се казва баща ви? — попита Пал, като хвана момичето за ръка.

— Аз се казвам Наталия Кардова.

Фридрих Пал се изненада.

„Това е игра на съдбата“ — помисли си той и се приближи до момичето.

— И така, значи вие сте дъщеря на доктор Кардов, който живееше тук? Да, аз се сещам за малката Наталия, която някога заточиха с майка й.

— Тя почива в Сибир, където след много мъки предаде Богу дух.

— А онзи несретник, който хвърли майка си в това нещастие, какво прави?

— Иван ли? Не, той не е вече директор на петербургската полиция. Говорят, че бил заточен в Сибир.

— Бог справедливо го е наказал. Дори баща му от гроба би го проклел.

— Моля ви, на колене ви моля, тук, на това място, не споменавайте името на Иван.

— Да, нека го оставим него. Сега да говорим за тебе, Наталия. Ти вече не ще бъдеш сама и изоставена от хората. Виждаш ли онази къща, която се издига над другите? Там ще дойдеш да живееш и ще подслаждаш последните дни от живота ми като моя дъщеря. Ще дойдеш ли, дете мое?

— О, как да ви благодаря за тази добрина, която ми правите? — каза Наталия, като коленичи пред Пал.

Старият барон повдигна момичето, прегърна го, целуна го и го заведе в своята къща.

От този ден той вече не беше умислен, както по-рано. Радваше се на момичето, което четеше желанието в очите на стария.

Наталия беше щастлива, защото не беше вече сама и отритната. Старият Фридрих Пал също беше щастлив. Той, който отбягваше по-рано хората, сега ходеше навсякъде с Наталия — по вечеринки, на лов. Когато бяха вкъщи, Наталия му четеше, а той слушаше.

Пал й разправяше пък за миналия си живот, но никога не споменаваше името на дъщеря си или на сина си. И Наталия, от своя страна, беше внимателна — тя също не споменаваше имената им.

Един ден Пал гледаше през прозореца в градината. Денят беше прекрасен. Слънцето беше огряло цялата градина. В този момент той забеляза една жена, която държеше малко дете.

„Коя ли ще е тази жена — помисли си Пал. — Не е от нашата околност. Пък и какво търси по това време в градината? Трябва да е някоя чужденка, която търси убежище. Като че ли съм виждал това лице!… Трябва да отида и да разбера какво иска тя.“

Той отиде в градината и попита коя е и кого търси. Младата жена молеше да й отворят.

— Нима не ме познаваш? — попита тя.

— Да те познавам ли? — каза старецът. — Твоят лик ми напомня за едно същество, по глупаво е да вярвам, че това си ти.

— Ами ако това е истина, какво ще кажеш? — попита жената.

— Ако това е вярно, то аз незабавно ще те изпъдя оттук.

— Аз вярвам, че ти не можеш да бъдеш толкова немилостив.

— Кой ти каза? — извика строго Пал. — Нещастието прави човека немилостив. А моето нещастие е от дъщеря ми, която най-много обичах, на нея се надявах, но тя ме напусна.

— Тя те е напуснала, за да отиде подир човека, когото е любила. Нали и в Библията се казва, че жената трябва да отиде подир мъжа, когото обича.

— Да, но не и невенчана.

— Нима ще ни държиш още тука, на прага?

— Аз още не зная коя си, пък и не желая да зная. Моля, съжалете се над един старец, намерете другаде подслон.

— Не, татко, ние идваме отдалече, от много далече, само и само да подсладим последните дни от живота ти. Бъди милостив, татко!

— Аз не съм твой баща. Аз те заличих от списъка на живите. Иди при богатия си любовник, нека той да те прибере. Моето сърце е твърдо като камък, не ще можеш да ме омилостивиш.

— Щом като аз не мога да смекча сърцето ти, то нека го стори това дете. Прегърни го и коленичи, дете мое. Помоли го да ни прибере в къщата, която е и наша. Ние трябва да останем тук.

Владимир се отправи към стареца, но неговата студенина го върна пак към майка му.

— Не мога, майко, аз се страхувам от него — каза детето тихичко.

— Не бой се, дете мое. Той е нашият най-близък човек в този свят. Коленичи, дете мое, прегърни го и му кажи: „Дядо, прости на мама, твоята дъщеря!“

Детето послуша майка си, отиде при дядо си и му каза: „Дядо, добри ми дядо, прибери ни при тебе и бъди добър към нас!“

Фридрих Пал беше развълнуван. Той искаше да избяга, в същото време прегърна Владимир.

— Дете на моето дете — каза просълзен Фридрих Пал. — Добре си дошъл в замъка на дедите си!

— Мили ми дядо! — извика радостно детето и увисна на врата на дядо си, който като луд искаше от Детето да казва думата „дядо“. Детето повтаряше тази дума, а старецът го целуваше непрестанно.

После той оставя детето и се вгледа в бледото лице на дъщеря си.

— Елисавета, дете мое, добре си дошла!

— Добре съм дошла? Значи ме приемаш, татко, в дома си? Ти ми прощаваш? Колко си добър, татко! — каза Елисавета, като се хвърли в прегръдките на баща си и така остана за дълго време, без да продума.

Ето вече цяла седмица, откакто Елисавета се намираше в бащината си къща. Баща й ставаше от ден на ден все по-щастлив и си играеше с Владимир. С него той обиколи цялата местност. Много му бе приятно да отговаря на въпросите на внучето си.

Елисавета изглеждаше щастлива. Но добрият психолог би прочел по лицето й, че тя страда в душата си.

Когато оставаше сама, тя често въздишаше. Много често искаше да започне разговор за изгубения си брат, обаче всяко напомняне за Хуго променяше настроението на стареца, който й заповядваше никога да не изговаря името му. Елисавета не се отчайваше, тя започваше отново:

— Защо не му простиш, татко, както прости на мене!

— Защото ти не си сторила престъпление. Ти послуша сърцето си, а той… Да не говорим за него!

— Няма ли никога да му простиш?

— Никога! — отвърна Пал.

— Бедният Хуго, бедният ми брат!

Едип ден Пал каза на Наталия, че ще пътува, затова да му приготви пътната чанта.

— Ще трябва да замина, мило дете, важни работи ме заставят да замина за Рига.

— Не ще ли вземеш и мене със себе си? — намеси се Елисавета в разговора им.

— Не, дъще, трябва сам да отпътувам. Моето заминаване е свързано с една тайна: аз завещах всичкия си имот за благородни дела, обаче сега, когато се върна, ще отида да променя завещанието си. Не ще променя само това, което оставих на Наталия, останалото ще бъде твое и на детето ти.

— Много ти благодаря, татко, чувствувам се много щастлива, че ми прости.

Пал прегърна дъщеря си.

— Днес е много горещо, най-добре ще е да отложите пътуването си за утре.

— Аз не се плаша от времето — отвърна старецът. — Не знаете колко ме мъчи това завещание! Кой знае дали ще живея до утре! В такъв случай моята Елисавета и детето ще останат бедни.

След това всички си отидоха да спят.

Когато всички бяха заспали, Елисавета отвори прозореца на стаята си. Нощта бе чудесна.

„Трябва да бързам сега — каза си Елисавета. — Трябва да съобщя всичко на Хуго още тази вечер.“

Елисавета се забули с една кърпа и излезе от стаята. Тя се намери скоро на шосето и се отправи към близката гора. Вървеше по тясна пътека, докато стигна до един храст. Тук тя се спря и плесна три пъти с ръце. Показа се мъжка фигура.

— Ти ли си, Елисавета? — попита един мъжки глас.

— Да, аз съм, Хуго. Дойдох да ти съобщя нещо много важно. Татко ще замине утре за Рига, за да промени завещанието си, затова ела с мене веднага. Още тази вечер трябва да се свърши тази работа.

— Мислиш ли, че ще се реша да сторя това?

— Не ти остава друго. Ти ще дойдеш с мене вкъщи и когато утре заран се събуди, ще бъдеш край леглото му.

— Възможно е да се уплаши, щом ме види. И това може да му причини смърт.

— Ела с мене, моля ти се Никой досега не е умрял от радост.

Хуго се колебаеше.

— Уверен съм, че ще ме изпъди, но пак ще дойда с тебе.

Елисавета разказа из пътя на брат си, че баща им обича Владимир и че от известно време в къщата им се намира едно добро момиче Наталия.

Когато дойдоха до къщи, Хуго още веднъж се поколеба дали да прекрачи прага. Най-после влязоха вътре.

— Да вървим. Може би татко още не е заспал — каза Елисавета на Хуго, като го дръпна за ръката.

Те се доближиха до вратата и се увериха, че баща им не бе си легнал още. Той се разхождаше из стаята, като си говореше сам.

Елисавета потропа тихо на вратата.

— Кой е? — запита старецът.

— Аз съм, татко! Бих желала да говоря с тебе.

— Нима не си легнала още?

— Имам да ти кажа една радостна новина, татко, затова отвори ми по-скоро.

Старецът бутна резето с разтреперана ръка и Елисавета влезе вътре. Той забеляза, че Елисавета не бе сама в коридора.

— Ти не си сама, Елисавета, кой е с тебе?

— Човекът, който ще падне на колене пред тебе и ще те моли за прошка. Татко, моля те, не го изпъждай, остави го да влезе вътре! Не виждаш ли как стои, бедният, в тъмнината като някой просяк!

Лицето на стареца се промени. Той простря ръце и се разтрепера.

— Какво стори, Елисавета? Не знаеш ли, че като доведе този човек, ти заби нож в сърцето ми?

— Не, татко, аз извадих този нож. Татко, моля ти се, подай му ръката си и му кажи „добре дошъл“!

— Аз не мога да подам ръката си на крадец.

— Хуго е благороден човек — отвърна Елисавета. — Той го доказа с делата си. С риск на живота си той ме спаси.

Елисавета поиска да въведе Хуго в стаята, но баща им попречи.

— Не престъпвай прага ми, стой вън! Аз те проклех и се отрекох от тебе. Не ще потъпча думата си.

— Татко, заклевам се, че ти несправедливо ми даде тогава револвера. Ако се бях самоубил тогава, щеше да бъде без причина. Аз скочих от прозореца, защото не исках този грях да измъчва душата ти.

— Охо, това е само оправдание, страхливецо — каза тъжно старецът.

— Значи ти така ме приемаш в дома си? Но знай, старче, че ще се каеш за това някога.

— Аз никога не се разкайвам за това, което правя. Предварително обмислям всичко, затова махай се оттука! Не искам да съм в една къща с крадец!

— Ако някой друг, татко, ме наричаше така, знай, че щеше да ми заплати с живота си.

— Направи и това — отвърна старецът. — Разбойникът може да бъде и убиец — да убие и баща си!

— Боже, Боже, ти виждаш как собственият ми баща несправедливо ме обвинява — каза Хуго, като събра молитвено длани. — И ти си свидетел, Елисавета, когато баща и син се срещнат някога на онзи свят.

— Татко, не бива това да е последната ти дума. Кажи на брат ми да влезе.

Фридрих Пал не отвърна нищо. Той гледаше тъпо пред себе си, като че всичката му кръв бе нахлула в главата.

— Шарлатанин! — викаше той несъзнателно, като почна да залита към канапето и да трепери. Лицето му посиня.

— Татко, какво ти е? — извика Елисавета и коленичи пред баща си.

Старецът само кашляше.

— Бързай, Хуго! Изглежда, че баща ни получи удар. Гледай колко бавно диша, веднага изпрати за лекар!

Хуго се доближи до него.

— Отче, нима не искаш да ме чуеш?

Фридрих се изправи полека.

— Да си проклет! — извика той.

— Той ме прокле на смъртния си час — каза Хуго, като падна на колене пред баща си.

Събитието разбуди целия замък. Всички изтичаха към стаята на умиращия. Наталия дойде първа. Като видя стареца почти вдървен, тя не можа да се сдържи да не заплаче.

— На помощ, помогнете! — викаше тя. — Не виждате ли, че той иска да каже нещо, вижте как си движи устните!

Наталия вдиша внимателно главата му и приближи ухото си до устните му, за да чуе последното желание на добродетеля си.

— Моето завещание — шепнеше старецът — искам… искам… трябва… трябва да се уни… що…

Фридрих Пал не можа да изговори последната сричка. Той се пресели във вечността.

— Почина — каза Наталия.

— Почина, да, почина татко — каза Елисавета.

— Той почина, като ме прокле в последния си час — повтори тъжно Хуго.

— Почивай спокойно, Фридрих Пал — каза набожно старият слуга, като затвори очите на своя господар. — Нека Бог се смили над тебе и те възнагради за добрите ти дела.

Хуго бе застанал неподвижен до умрелия си баща, като държеше ръката му в своята.

— Татко, ако сега се съживеше, ти щеше да отречеш клетвата си, в това съм уверен! Нима не ще продумаш вече? Твоята клетва ще ме преследва през целия ми живот. Аз съм уверен, че тя ще се изпълни през моя живот. Сестро — обърна се той към сестра си, — аз не ще живея вече в Европа.

— Ти искаш да ни оставиш? — каза Елисавета, като го улови за ръката.

— Остави ме, сестро, ще се опитам в Америка да забравя мъката си. Какво ще мога да сторя тука, когато полицията знае, че съм нихилист и ще ме преследва? Аз не бива да се моля над гроба на баща ни. Още утре, сестро, ще отпътувам и ще напусна Европа, като се простя с приятелите си.

— Замини тогава, братко — каза Елисавета, като целуна ръката на Хуго. — Нека Бог те придружава навсякъде и нека ти помогне да забравиш проклятието на баща ни.

Пристигането на лекаря, който констатира смъртта на Фридрих Пал, прекъсна разговора им.

Фридрих стоя три дни непогребан. В това време близките му се прощаваха с него. Всички съпроводиха мъртвия до вечното му жилище. Там още веднъж се помолиха за успокоение душата на добродетели си и си отидоха.

Последни останаха Хуго и Елисавета.

Хуго целуна за сетен път кръста на баща си, после се обърна към сестра си и каза:

— Аз отивам, сестро, и при раздялата ще ти кажа, че ти трябва да възпитаваш Владимир така, както ти поръча Михаил Бакунин. Нека стане нихилист, като най-добрите хора на Русия.

Това бяха последните думи на Хуго, които той каза на сестра си. След това Хуго изчезна.

За Елисавета настанаха тъжни дни. Тя беше лишена от всякакви развлечения и удоволствия.

Четири седмици по-късно една каляска спря пред замъка и старият нотариус излезе от нея. Слугите съобщиха за пристигането му и Елисавета го прие.

— Заставен съм да ви съобщя нещо неприятно. Вчера в Рига се отвори завещанието на баща ви. Оказа се, че той е завещал имота си за благотворителни цели. Освен Наталия Кардова, никой няма право да вземе нито стотинка. Затова вие трябва да напуснете бащината си къща. От това и аз съм огорчен, защото съм стар приятел на баща ви.

Елисавета замислена гледаше пред себе си.

— Не скърбя, че се лишавам от пари, но скърбя, че ще трябва да напусна къщата, където за пръв път видях светлина. Моят син ще трябва да работи, но той не трябва да забравя, че е от фамилията Пал. Единствената ми утеха и надежда е той.

— Бащата лиши децата си от наследство и ги изпъди от къщата си.

— Но в последния си час той поиска да унищожи завещанието — каза Наталия, която до това време стоеше неподвижна, с наведени очи. — Аз бях там и мога да свидетелствувам какво съм чула и видяла със собствените си очи и уши. Той искаше да замине за Рига, за да унищожи завещанието.

— Смятате ли, че съдът може да унищожи завещанието?

— Няма ли начин, по който може да се унищожи завещание?

— Може да се повдигне процес срещу баща ви, който е завещал онова, което майка ви му е донесла.

— Не — каза Елисавета, — дъщерята на един Фридрих Пал не може да повдига такъв процес. Завещанието е последната воля на баща ми и трябва да се зачита.

— Вие сте истинска дъщеря на рода Пал. Ако баща ви беше жив, щеше да се гордее с такава благородна дъщеря.

— Но тя няма да отхвърли молбата на сестра си Наталия. Аз съм наследница на къщата и на полския имот. Приходът от тоя имот ще бъде достатъчен, за да се прехранваме тримата.

— Ти си благородна, Наталия, но дъщерята на един Пал не може да приема милостиня.

— Вашето отказване е много възвишена постъпка, но при положението, в което се намирате, не бива да отхвърляте това предложение. Истината е, че баща ви е искал да унищожи завещанието, но не е успял. Ако вие приемете предложението на госпожицата, значи ще удовлетворите последното му желание.

Елисавета клатеше глава отрицателно.

— Аз не мога да приема такова нещо, по ще ви помоля да ми направите една услуга като приятел на баща ми. Моля ви да ми покажете някоя търговска къща, където ще мога да работя като книговодител.

— Аз скоро ще ви намеря такова място — с учудване каза нотариусът и си отиде.

На следващия ден Елисавета отпътува за Рига, въпреки увещанията и молбите на Наталия. Тя намери стария нотариус, който я прие твърде любезно. Той беше се погрижил за място при фирмата „Еферсон и сие“ — английска търговска къща.

— Как да ви благодаря за това? — каза Елисавета.

— Няма нужда от благодарности. Аз съм доволен, че успях да ви настаня и да удовлетворя желанието ви. Ако пък имате нужда от пари, мога да ви дам.

— Приемам предложението ви, защото вярвам, че скоро ще мога да ви се издължа.

Старият Котар даде 100 рубли на Елисавета. Тя отпътува за Петербург.

„Сега ми предстои голяма, трудна задача: възпитанието на Владимир е в моите ръце. Аз ще го възпитавам да обича майка си, а да мрази този, който я опропасти.“