"Мъртвите сибирски полета" - читать интересную книгу автора (Фалк Виктор)

VII. ЗАЛУТАН В СИБИРСКИТЕ ПУЩИНАЦИ

Най-ужасната от всички сибирски провинции бе Якутск.

Тя представляваше грамадно животно, спящо под снега. Там не бе проникнала културата. Грамадни вековни гори се простираха по цялата й земя. Там рядко бе стъпвал кракът на европеец. Тези, които се бяха решили да дойдат в тази пустош, не се завръщаха вече назад в своето отечество. В грамадните африкански гори може да се изсече път за преминаване. Но кой би се решил да стори това тук, сред тези затрупани със сняг степи, където нямаше храна дори за зверовете? Якутск бе населен с азиатски племена, които бяха дотолкова примитивни, че живееха заедно с животните в подземни дупки. Нечистотия, гнила слама, развален въздух — ето каква бе храната на жителя на Якутск.

Европеецът не може да яде тяхната храна. Готвеха без сол почти изгнило месо и цялото семейство се хранеше от една паница. Там никой не знаеше какво е това пране, къпане, вестници. Не знаеха да четат и пишат. Речникът им беше по-беден и от тоя на австралийците.

В техните бедни колиби винаги се намираше по някоя съмнителна за полицията личност, която тук бе съвсем в безопасност.

Много от заточениците, на които бе писано тук да прекарат живота си, свършваха със самоубийство или пък полудяваха — друг изход нямаше за тях. И самите диви якутци се страхуваха от дивите зверове, които върлуваха тук и които разкъсваха пътниците.

Беше цяло чудо, когато през 1860 година в пустите гори на Якутск се появи човек. Той със страх и несигурно се движеше напред. Бе олицетворение на бедата и изнемощението. През окъсаните дрехи се подаваше пожълтялото му от студ тяло.

Черната му коса вече се беше прошарила и сплъстила. Брадата и мустаците му бяха покрити със сняг. Под кожата на измършавялото му лице ясно изпъкваха костите. Голите му рамене бяха само кости и кожа.

Като че някакъв скелет се движеше. Но в очите се четеше твърда воля. Този самотен пътник беше Бояновски.

— Няма ли да свърши тази пуста гора? — каза си клетникът, изнемощял от път и мъки. — Ето че нощта приближава и вълците излизат от леговищата си. Денем те не се решават да нападат, но нощно време човек не може да се скрие от тях.

Той извади един малък револвер и го разгледа внимателно.

— Бива го — каза си, — щом мога да стрелям още 10–15 пъти с него. Това малко оръжие ме е спасявало много пъти от моите преследвачи. Не зная как да благодаря на провидението, че ме избави от казака, който ме преследваше и когото убих с оковите си.

През деня Бояновски вървеше бодро, с надежда, че ще попадне на добри хора, които ще го приберат и ще му помогнат в бягството.

Но когато настъпи нощта, тази ужасна нощ, той изгуби всяка надежда и отчаяно насочи оръжието към гърдите си, за да се спаси от мъките.

Мисълта за жена му го спираше. Неговата хубава жена, която мислеше за него. Искаше му се да я прегърне и след това да умре.

Когато го отвеждаха, тя беше почти като луда. Струваше му се, че още чува отчаяните й молби и викове, отправени към този, който го отвеждаше.

Той знаеше, че като се върне в Петербург, пак ще го затворят, но въпреки това искаше да види още веднъж скъпата си и любима жена.

Да, само още веднъж искаше той да види жена си, образа от сънищата му, само веднъж да я прегърне, да я целуне и да почувствува дъха й, а след това да свърши с измъчения си живот.

Обзет от тия мисли, Бояновски си легна на снега, като сложи ръка под главата си и револвера до себе си.

Мъките на глада бяха ужасни. Ако не стигнеше до някоя къщурка, ако не намереше някоя добра душа да го нахрани и напои, той беше сигурен, че не ще види вече изгряването на слънцето.

Но Бояновски предпочиташе да умре тук, в тази гъста гора, отколкото да живее в сибирските рудници.

— Бедна Елисавета! Как ми се къса сърцето, като си помисля, че не можах да те освободя! Тебе, която се пожертвува за всички ни.

Той се отдаде на мисли за онези сцени и приключения, които се бяха разиграли в рудника.

Когато Елисавета, под предлог, че иска да съобщи на коменданта някаква тайна, влезе в къщата на Николин, останалите заточеници, които се бяха заклели или да умрат, или да се освободят, започнаха да действуват бързо.

В това време Бояновски вече се беше освободил от тежките окови.

Как бе успял да ги счупи?

Още от първия ден на затвора си той пилеше веригите си, докато металът така се изтъни, че можеше да се счупи с камък.

И когато настъпи часът, той хвърли оковите. Но в същата минута някой подсвирна наблизо.

— Тук, всички братя на нещастието! — извика Бояновски като тигър. — Минутата е близко. Нека Бог ни е на помощ!

— Ставай, псе! — извика един от приближаващите се казаци и насочи пълния си револвер към Бояновски.

Но преди той да успее да стреля, Бояновски му пръсна главата с чука си.

Казакът се строполи със силен вик на земята.

— Това заслужавате всички вие, безчовечни създания, всички, които така ни измъчихте — извика Бояновски.

В този момент заточениците нахлуха в изхода на рудниците. Никой не им попречи, защото те бяха избрали момент, когато казаците закусваха заедно със стражарите. Обикновено при смяна на караула казаците изпиваха по едно шише ракия, пък и по няколко чаши отгоре.

Днес сториха същото и Бояновски много се радваше.

— Сполучихме — пошепна той на другарите си по нещастие. — Останете тук, за да не вдигате шум със синджирите си, а аз ще отида да затворя вратата отвън, докато намерим време да я счупим. — Храброто сърце на Бояновски биеше силно, когато затваряше вратата.

Той се поколеба дали да завърти ключа, защото в това време се чу гласът на един казак, който викаше на другарите си да влизат вече в рудника. Казакът бутна вратата, но Бояновски успя да я заключи, след което се отправи към другарите си в рудника.

Казаците можеха да повярват в какво ли не, но не и в това, че заточениците могат да избягат. Те помислиха, че някой от другарите им се е пошегувал и ги е затворил в рудника. Удряха по вратата с юмруци, смееха се и викаха: „Отворете, хей, дяволи, отворете!“

Осъдените излязоха от рудника, предвождали от Бояновски. Пред караулното помещение се виждаха пушките на казаците, заточениците ги грабнаха и се запътиха към къщата на коменданта.

— Ние трябва да освободим Елисавета — каза Бояновски. — Тя трябва да е убила Николин и сигурно са я задържали. Чувате ли писък? Любовницата му вика за помощ, защото нещастникът май се търкаля на земята. Ускорете крачка, приятели! По-скоро да отървем Елисавета!…

— Напред! — извикаха заточениците и оковите им глухо издрънкаха. Бледните им лица пламнаха от възбуждение и стиснали оръжието с измършавелите си ръце, те влязоха в къщата на коменданта.

— Ето ни, Елисавета, идем — извика Бояновски и прескочи няколко стъпала, мислейки, че и другарите му го следват.

Но чу глас, който викаше за помощ.

Бояновски се обърна, сякаш предчувстваше, че се бе случило нещо лошо. Но косите му настръхнаха от онова, което видя. На пода, до вратата на стаята имаше друга врата, която водеше някъде надолу. Вратата изведнъж се отвори и нещастниците пропаднаха в мрачното подземие.

Бояновски бързо и ясно разбра какво става. В рудника се говореше, че в къщата на Николин се намирали някакви зимници, входът за които знаели само капитан Николин и любовницата му. Тези входове с врати водели нагоре. Нечия ръка трябва да ги бе отворила точно когато заточениците минаваха.

От дълбочините на зимника се чуха ужасни викове и охкания. Никой не знаеше колко дълбоки бяха тези зимници, но повечето от хората изпочупиха ръцете и краката си при падането.

Бояновски хвърли още един поглед върху тези нещастници и съобрази, че трябва да се спасява.

Пред него имаше открита пропаст. Ако слезеше по стълбите, щеше да попадне в ръцете на казаците. В същия миг няколко казаци, които навярно бяха разбили вратата, нахлуха вътре, за да си отмъстят на заточениците.

Бояновски мислеше, че е изгубен. Той бързо сграбчи револверите, които бе взел от казаците в рудника, и твърдо реши скъпо да продаде живота си.

След това вратата на къщата се отвори пред казаците и те се намериха пред зимника, откъдето нещастниците викаха за помощ.

— Млъкнете! — извика един от войниците, които веднага се приготвиха да стрелят.

— Огън!

Дванадесет пушки гръмнаха и дванадесет души се търколиха в зимника.

Скрит зад един стълб, Бояновски наблюдаваше страшното зрелище. Той яростно стискаше юмруци.

— Сега идва моят ред — каза си той, щом димът от пушките се разнесе, казаците се канеха да прескочат вратата на зимника; ала тъкмо когато реши да се остави на съдбата си или да се самоубие, забеляза едно прозорче, което гледаше към градината.

Той удари с юмрук по стъклото и то се разтроши на хиляди късчета.

Бояновски скочи бързо през прозореца и падна на снега.

Успя да се задържи на крака и хукна да бяга. Прескочи зида на градината и без да забележи, че от ръката му тече кръв, забърза напред, сигурен, че сега започват нови теглила и мъки.

— Невъзможно е още дълго да издържа на тоя път — каза си Бояновски, както бе легнал да си почине. — Трябва да избирам между свобода и живот! Ако не стигна скоро до някоя колиба, очаква ме смърт.

Бояновски не искаше да заспи и дълго се бори със съня, но най-после заспа дълбоко на снега.

— Щастлив си, Бояновски, защото сега не изпитваш мъка. Почивай тихо, защото пробуждането ти ще е ужасно и страшно.

Той чу страшен вой и изведнъж се сепна.

Изправи се и видя две блестящи очи, вперени в него.

— Вълци! — извика той, разтрепера се и отпусна ръцете си, с които стискаше револверите.

Съвсем тихо се изправи. Вълкът следеше всяко негово движение.

Щом направи няколко крачки, вълкът се изпречи отпреде му.

Бояновски се прицели с револвера в гладното животно, гръмна и вълкът се затъркаля в локва кръв.

Като си пое дъх, Бояновски погледна умиращото животно.

Силният гръм бе отекнал по целия път и му се стори, че цялата местност оживя.

Бояновски се ослушваше. Дали не бе сбъркал с този гърмеж?

Той дълго стоя в неведение, докато от всички страни се разнесе воят на гладните вълци.

Бояновски бе като попарен, защото знаеше, че скоро ще стане жертва на сибирските вълци.

Чуваше как вълците тичат, защото бяха подушили, че наблизо има човек.

Искаше му се да живее.

Изведнъж той се обърна и хукна да бяга. Зад него вълците се приближаваха все повече и повече.

Цялата гора ехтеше от вълчия вой. Той щеше да стане тяхна жертва, ако не си служеше с лукавството, което индианците употребяват, т.е. криволиченето.

Вълците бяха на три крачки зад него и на Бояновски се стори, че чува дишането им. Още веднъж се опита да им се опре. Още веднъж помисли за своята хубава, любима жена, след което се обърна бързо и гръмна в глутницата. Най-близкият вълк се свлече на земята. Останалите се събраха около него и мигом го разкъсаха на парчета. Бояновски се възползува от това и започна да бяга. Но скоро се убеди, че радостта му е била преждевременна. Вълците набързо унищожиха убития и пак почнаха да гонят човека.

Нещастният Бояновски напрягаше последните си сили. Толкова бързаше, че въпреки студа се беше изпотил. Изведнъж му се стори, че забелязва бяла точка. Това го развесели, защото знаеше, че се намира на шосето. Ако можеше да стигне до него, имаше надежда да се спаси; знаеше, че сибирските вълци не излизат от гората. Гърдите му се издуваха. Кървава пяна излизаше от устата му. Той изнемощя съвсем, но все пак тичаше. Вик на радост се изтръгна от гърдите му, когато разбра, че е излязъл на сибирското шосе.

Вълците спряха накрай гората. Изръмжаха още веднъж, когато разбраха, че жертвата им се е изплъзнала, и се върнаха обратно в гората.

Бояновски залиташе. Той едва се държеше на краката си, но се утешаваше, че още малко му остава да върви.

Месечината осветяваше пътя с ясна светлина. Бог като че ли му помагаше да види накъде да върви.

Изведнъж се показа малка къщичка, покрита със слама.

Кой би могъл да опише радостта на Бояновски в тази минута?

Той не знаеше какви хора живеят тук. Но мисълта, че не е сам в гората, облекчи тежкия му товар.

Той се намираше само на няколко крачки от къщата и тъкмо когато вдигна ръка да почука на вратата й, падна в безсъзнание. Денят настъпи, а той още лежеше. Вече усещаше, че го тресе, но не знаеше, че това бе начало на опасна болест. Мъчеше се да се повдигне, но не можеше. В отчаянието си той се търколи в снега и тъкмо когато затваряше отново очи, вратата се отвори и на прага се показа едно младо момиче. В ръцете си то държеше стомна, с която отиваше за вода.

Бояновски мислеше, че вижда свръхестествено създание.

Не можеше да каже нито думица. Вдигна ръце, като че молеше за милост. Момичето го погледна със съжаление.

То притича и сложи ръката си под главата му, за да го повдигне.

Като видя, че не ще може само да го вдигне, то се изправи и каза:

— Ще викна майка си. Не се страхувайте, зная, че сте беглец от рудниците, но сам Бог ви е изпратил в къщата ни. Тук ще бъдете спокоен, защото и ние с майка ми сме изгнаници. Тук живеем в усамотение, далеч от хората и света. Потърпете малко. Майка ми не позволява нещастните да мръзнат пред нашата къща.