"Мъртвите сибирски полета" - читать интересную книгу автора (Фалк Виктор)

LXVII. ПОЖАРЪТ В ЖЕНСКИЯ ЗАТВОР

Доктор Греч пристигна при Иван Кардов 10 минути след уволнението на директора на петербургската полиция. Той още държеше вълшебния царски ръкопис, непрекъснато четеше съдържанието му и не искаше да повярва на писаното, когато в стаята влезе доктор Греч.

Това неочаквано посещение не беше по волята на Кардов, но въпреки това той нищо не му каза, а му подаде стол, но докторът не го прие поради важните съобщения, които имаше да прави. Смяташе за голямо щастие, че може да изненада директора с тази новина.

Отначало Кардов мислеше, че докторът се шегува с него, но после, като видя сериозното изражение на лицето му, разбра, че се е случило нещо, което ще тикне в ново направление живота му.

Докторът разказа на Кардов всичко, което Наталия му беше разправила: за майка си, занятието на баща си, къде са родени, как е живяла с майка си в Сибир.

— Така е, както ви казах. Невъзможно е тя да е лъгала.

— Сестра ли, в женската тъмница? — учудено извика Кардов, като се замисли. След това се удари по челото и започна да се смее. — О, времена, о, нрави! Тъкмо когато след толкова години работа и труд успях да достигна блестящо положение и сега, когато се сгромолясвам от това високо място — тъкмо сега се явява сестра ми, за да ми се присмее.

Ако императорът я помилваше, сестра му щеше да бъде твърде опасна. В такъв случай той ще трябва по какъвто и да е начин да я премахне. Ако действително сестра му се намира в женския затвор — нещо, в което не се съмняваше, — то той трябваше по всякакъв начин да я махне вън от Петербург. Никой в Петербург не бива да узнае, че той е пожертвувал майка си и сестра си заради кариерата си.

— Благодаря ви за труда, господин докторе — каза Кардов, като му подаде ръка. — Но не ми се ще да повярвам, че тази, за която ми говорихте преди малко, е моя сестра. Без съмнение тя ще е някоя лъжкиня. Вярно, аз имах сестра, но тя отдавна почива в земята.

— Как, сестра ви е умряла?

— Умря в твърде ранна възраст. Аз я погребах.

— Невъзможно е момичето в тъмницата да лъже.

Кардов прехапа устни. Търсеше начин да се отърве от Наталия.

— Сами ли бяхте с тази лъжкиня, когато тя ви разправяше чудната си историйка?

— Аз бях сам, но струва ми се, че надзирателката на заведението беше и узна тази тайна.

— Тогава, моля ви, господин докторе, не казвайте никому нищо за станалото.

— Обещавам ви — отговори докторът. — Дали това момиче е ваша сестра или не, това не е моя работа и не желая да се бъркам в чуждия живот.

— Така е. А сега да отидем при нея, за да видя дали ще има нахалството да ми каже това право в очите.

Те излязоха заедно. На входа се разделиха.

Щом се качи в тройката, Кардов заповяда да го откарат в женския затвор. Изскочи бързо от тройката и се изкачи по стълбите. Казаха му долу, в работилницата, в коя стая се намира тази, която търсеше.

Щом се отвори вратата и пристъпи в стаята, той се загледа втренчено в Наталия. Това беше значи малкото момиченце, което той заедно с майка си изпрати в Сибир. Колко хубава е станала, здрава и млада.

В този момент Наталия беше не само хубава, но и горда. Решила беше да не започва първа да говори и с това да издаде слабостта си пред своя брат. Стоеше изправена гордо като царица.

Кардов се приближи и й подаде ръцете си.

— Нима така трябва да ме посрещнеш, моме? — Беше решил да играе ролята на нежен брат, за да я предразположи към себе си.

Надзирателката се беше скрила в един ъгъл на стаята.

— Сестро — добави Кардов, като видя, че Наталия не продумва, — не ме отбягвай, ела в братските ми прегръдки и ми кажи, че няма вече да се разделим!

— Ако желаеше да бъда при тебе, можеше да дойдеш по-рано. Ти знаеше къде се намирахме с мама. Вярно, че пътят за Сибир е труден, но с добро желание всичко може да, се стори.

— Обичам ли те или не, сестро, в тоя момент не трябва да говорим. Млада си още и не познаваш живота. Не знаеш също, че не винаги човек е свободен да разполага с волята си. О, Наталия, ако зависеше само от мен, отдавна щяхме да бъдем заедно! — Очите на Кардов се напълниха със сълзи.

Въпреки че Наталия бе скитала толкова по света, видяла толкова различни хора, все пак не можа да долови тая преструвка на брат си. Да, Кардов чудесно се преструваше.

„Това не ще да е преструвка — каза си трогната тя. — Той плаче! Навярно след като е живял в охолство, не намира вече смисъл в тази суета. Той чувствува сърцето си пусто!“

— Не, Иване, ако в тази минута майка ни, която ни гледа отгоре, види, че съм хладна към тебе, би се разсърдила.

— Наталия — извика Кардов, който изкусно следеше всяка промяна върху лицето на сестра си, — кажи ми нещо за майка ми, жива ли е тя още? Ах, как много страдам от това, че приех служба, която ме принуди да върша престъпления!… Но стореното назад не се връща. Аз бях слуга на императора и бях длъжен да изпълнявам заповедите му. Не посмях нито думица да възразя на царя за неправилното заточение на майка ми в Сибир.

— Милата ми майка, тя е мъртва — отговори Наталия с препълнени от сълзи очи. — Почива под снега на Сибир, където понякога дневната светлина открива самотния й гроб.

Кардов лицемерно шепнеше:

— Умряла значи, наистина умряла. Значи няма вече никога да видя майка си, никога!

След това той захлупи лице върху ръцете си и така постоя няколко минути.

Наталия все пак се смили над брат си. Тази сцена я трогна.

„Мама често ми е казвала, че у някои хора само наглед имало щастие. Те крият болките си в блясъка на положението си. Като тия хора е и брат ми“ — разсъждаваше Наталия.

— Иване, ако мама беше тук, уверена съм, и тя щеше да ти прости.

— Вярваш ли, сестро? — каза Кардов, като хвана ръката й. — Уверена съм. Аз познавам доброто сърце на майка си. То беше най-благородното сърце.

— А сега, Наталия, ще ме признаеш ли наистина за твой брат и ще останеш ли при мене?

— Какъв е този въпрос? Ако ти наистина се разкайваш, Иване, то и аз заедно с тебе ще се моля на Бога да прости греховете ти.

— Тогава никога не ще се разделим — каза Кардов, като я целуна по челото. — Още днес ще се преместиш в моята къща. О, да знаеш колко е хубава и за нас двама ни ще е дори голяма. Горката, как са те измъчили! Благодарение на заблуждението на полицейските ти си попаднала тук. Но ти си с арестантски дрехи. Почакай да ти донеса други — каза Кардов и тръгна към вратата.

Той се сепна, като видя пред себе си надзирателката. Тя беше чула всичко и на лицето й бе изписана подигравателна усмивка.

— Вие тука ли сте? — извика строго Кардов.

— Съжалявам, че ви обезпокоих с присъствието си, но нямаше какво да правя — аз бях тук, когато вие влязохте. Исках да изляза, но не посмях. Ах, господин директор, аз не бях виждала по-трогателна среща от вашата. А и колко хубава сестра имате! Млада, невинна, благородна, възвишена — цял ангел!

Иван бе навел глава и нищо не отговори. Мрачни мисли го измъчваха. Надзирателката бе чула всичко. Тя знаеше, че Наталия е негова сестра. За тази тайна ще трябва да заплати с главата си, а и Наталия не бива да живее. Той реши да погуби и двете.

— Драго ми дете — обърна се той към Наталия, — аз ще отида да се погрижа за дрехи и за жилището.

Преди да стигне до вратата, надзирателката го спря.

— Ваше Благородие, мисля, че не ще забравите, че чрез мене вие намерихте сестра си.

— Не ще и дума, че няма да забравя. Аз ви благодаря и ще гледам да ви се отплатя — каза Кардов с хрипкав глас.

— Зная, че сте великодушен.

Кардов излезе, като затвори вратата след себе си. В джоба му стоеше писмото, с което го уволняваха от служба.

— Моята къща губи вече почвата на слава и величие, но за да си помогна, аз ще трябва да предприема нещо, с което да унищожа неприятелите си. Но какво да предприема?

Той се спря и погледна едно буре с газ. Като видя, че никой не го гледа, той запали газта и избяга.

Ако изгори къщата, и тайната му ще изгори заедно с хората, които я знаят. Той не се уплаши и от вида на горящата газ. След малко стълбата, на която се намираше бурето, пламна, а след това и цялата къща.

Кардов се качи в една тройка и изчезна.

— Карайте в Екатерининския парк или където щете — каза той на кочияша.

Той искаше да спечели време, за да може да обсъди по-добре положението си. Можеше да лиши от живот стотици и хиляди души, но той трябваше да постигне целта си — да се издигне на предишното си положение.

— Ще отида при императора и ще му кажа, че съм преследвал един нихилист, който се е скрил в женския затвор. После ще хвърля обвинението върху надзирателката, че е в услуга на нихилистите и че като съм влязъл в затвора, за да хвана бягащия нихилист, зданието се е запалило. По такъв начин ще се оправдая за отсъствието си от двореца по време на атентата.

Додето Кардов разсъждаваше така, пожарът в тъмницата се увеличаваше. Цялото здание се изпълни с дим. Чиновниците се разбягаха, без да се погрижат за живота на клетниците, които бяха на най-горния етаж.

Грамадният пожар се виждаше от целия Петербург.

— Пожар, пожар, Женският затвор гори! — цепеше въздуха изплашен вик. Този пожар беше второто нещастие след атентата. Хората виждаха лош знак. И това е дело на нихилистите. Те искат да запалят целия град.

— Да ги избием, защото ще турят отрова във водопроводите, за да измрем всички.

— Полицията не предприема нищо, тя е в съюз с тях! — Такива бяха виковете на събралия се народ.

— Къде е директорът на полицията, къде е Иван Кардов? Той е виновен. Да го убием, хора, да го убием.

Една тълпа се отправи към къщата на Кардов, а друга — към пожара.

Огънят се усилваше, а пожарникари имаше малко. Отвътре се чуваха отчаяни писъци на жени и деца. Много от тях се задушаваха от пушека. Които искаха да бягат, биваха или завличани от огнените езици, или пък затиснати от някоя греда.

Наталия и надзирателката бяха зашеметени. След като Кардов излезе, надзирателката се доближи до Наталия и искаше да я прегърне, но Наталия я отблъсна.

— О, ангелче, как да ви благодаря за това, че премълчахте обидата, която ви нанесох. Вие сте извънредно добра и аз ще ви бъда вечно благодарна.

Малко след това през полуотворената врата влезе пушек. Надзирателката изпищя и падна пред Наталия.

— За Бога, какво ви е? — извика Наталия.

— Какво ли? Нима не виждате на каква опасност сме изложени? О, боже, не мога да дишам. Цялата къща гори.

— Ние можем да се спасим. Нали стълбите не са още изгорели?

Надзирателката подаде главата си от вратата и се ужаси. Откъм стълбите се зададе цял облак пушек и след миг и те с трясък се сгромолясаха.

— Ние сме загубени! — уплашено извика Наталия. — Нима сега, когато можех да бъда щастлива, аз ще трябва да умра?

— Да умрем? Какво говориш? — извика надзирателката диво и хвана Наталия за ръката. — Не, не, ние трябва да се спасим. Нима никой не ще ни чуе. Помощ! — почна да вика тя.

Но никой не я чу.

— Не съм се плашила досега от смъртта, но Бог вижда как искам да живея сега — извика Наталия.

Тя почна да се моли на колене, а надзирателката тичаше като побъркана из стаята.

— Какво правиш! — извика тя на Наталия. — Вместо да гледаш как да се спасим, ти си седнала да се молиш.

— Невъзможно е, не виждаш ли, че смъртта е дошла — извика Наталия.

— Тогава да скачаме от прозореца. Задушавам се, умирам…

Тя падна на земята, а Наталия се мъчеше да я свести.

Същото се случи и с Наталия. Тя скоро падна в несвяст.

Оставаше им да живеят няколко минути, ако не дойдеше някой да ги спаси.

Хората по улицата с ужас гледаха тази картина и един от тях извика:

— Не бива да оставим да изгорят всички вътре. Няма ли някой да се реши да влезе?

Пожарникарите и командирите им свиваха рамене, като с това искаха да кажат, че подобни юнаци няма. На улицата стояха две тройки, които поради голямата навалица не можеха да преминат.

Един добре облечен господин извика високо, че който се реши да спаси някого от тази къща, ще получи 5000 рубли. До него стоеше Франциска.

Той не направи това предложение от човеколюбие, а с цел да му се прослави името в Петербург.

Понеже никой не му отвърна, той повтори предложението си:

— Нима между вас няма никой, който да иска да получи тази сума? Този, който спаси някого от тази къща, още сега ще получи парите.

— Какъв добър човек! — говореха хората помежду си.

— Как ли се казва?

— Нима не познавате Андрей Ягодкин?

— Значи никой не иска да спечели тези пари?

— Дръжте парите за себе си, господине — извика един силен мъжки глас. — Аз ще се помъча да спася няколко, ако мога, но за това не ми е нужно вашето възнаграждение.

Говореше един млад момък, който се провря през навалицата и се приближи до горящото здание.

Красивият млад момък с къдрава коса беше Конрад Фелзингер. Той се чудеше как измежду толкова хора никой не се решава да спаси някого от пожара. Макар че се излагаше на голям риск, все пак се реши. Фелзингер намокри няколко кърпи, сложи ги на главата си и се изкачи на третия етаж.

Пламъкът беше голям и едва се дишаше от пушека. Тъкмо когато искаше да се върне, понеже разбра, че не ще намери жив човек, чу вик от четвъртия етаж. Това беше последният вик, който Наталия издаде, преди да падне в безсъзнание.

— По-скоро горе! — извика Фелзингер. — Тук има живи хора.

Понеже стълбите бяха на много места изгорели, Фелзингер едва можеше да се качва по тях, но въпреки тази опасност той влезе в стаята, където намери лежащите на пода.

— Не се бойте, ще ви спася — каза той, като вдигна Наталия. Фелзингер можеше да спаси само нея. Мисълта, че трябва да остави другата жена да изгори, го мъчеше. Но нямаше много време да се разсъждава и той тръгна с Наталия. Много трудно беше движението му в пламъците. В момента, когато беше на двора, се чу трясък. Покривът падна. До младежа едва достигаше свеж въздух. Любопитното множество го поздрави с успеха. Един офицер, който беше наблизо, също поздрави изнемощелия Фелзингер. Спасената и спасителя сложиха в една тройка и ги откараха в най-близката болница.

Сред пламъците на горящата тъмница починаха повече от стотина жени.

Тълпата, която беше тръгнала да търси Иван Кардов, за да го накаже, стигна до къщата му и почна да вика да излезе директорът на полицията. Но той не беше вкъщи, а в Екатерининския парк. Тълпата почна да чупи прозорците му с камъни.

— Защо чупите прозорците? — извика един от тълпата. — По-добре ще направим да намерим вълка в дупката му. Който е съгласен, да тръгне с мене.

Няколко младежи се присъединиха към викащия и тръгнаха към къщата. Стражата, която беше наоколо, не им попречи да влязат там. Те с трясък счупиха вратите и почнаха да унищожават мебелите му. Но нима нямаше никой в тази къща? Трябваше да намерят някого от неговите кучета. След дълго търсене откриха на тавана Ашинов, когото завлякоха пред този, който ги водеше.

— Падай на колене, куче! — извика водачът.

Ашинов не изпълни заповедта.

— Какво искате от мене? Какво съм ви направил?

— Ти си секретар на директора на полицията и съучастник в извършените от него престъпления.

— Лъжете се, хора, аз съм народен човек.

— Охо, това няма да ти помогне. Ще те накажем хубавичко. Но първо кажи ни къде са най-хубавите вина на директора.

— Добре — каза Ашинов, — ще ви кажа, но по-напред ме оставете да ви съобщя една приятна новина, след която виното ще ви се услади повече.

— Да чуем, да чуем! — извикаха в един глас.

— Съобщавам ви, че Иван Кардов не е вече директор.

— Не, невъзможно е!

— Да живее Александър II. Ура-а-а!

— Най-после той се увери, че Кардов е голям негодник — извика един от тях. — И сега имаме право да го наказваме за неправдите, които ни нанасяше без милост.

— Него съд ще го осъди още — прибави Ашинов.

След малко се чу глъчка. Бяха заловили Кардов, който, без да знае, че къщата му е нападната, се връщаше, за да се облече в парадна униформа, за да иде при императора. Щом тълпата го забеляза, почна да вика, но той не се уплаши, а каза на кочияша да кара пред къщата му.

„Какво ли иска тази тълпа? — мислеше си той. — Да не би да са узнали, че съм уволнен!“

Щом спря пред къщата, тълпата го обкръжи и не му позволи да слезе.

— Този е петербургският тигър — чуха се викове.

— Този път няма да му се размине така лесно.

Заканата уплаши Кардов. Той разбра, че му е нужна помощ.

Сети се, че само револверът е у него. Преди обаче да си послужи с него, той реши да държи реч.

— Какво искате от мене, хора? Защо ме спирате?

— Затова, нищожни човече, защото си в съюз с убийците на императора. Толкова дълго време измъчва невинните.

— Кой може да докаже това?

Никой нищо не му отговори. Но след малко някой се провикна:

— Помниш ли генерал Кнудзон?

Тези думи силно подействуваха на тълпата, понеже всички обичаха и почитаха генерала, който в старите си години трябваше да се мъчи в Сибир.

Кардов хвърли поглед към говорещия.

— Исидор, проклети евреино!

— Спомни си за Феодора — пошепна му Исидор, — жената, която открадна от ръцете ми. Знай, че жив ще те разпъна — това ще ти е наказанието и отмъщението ми.

Като чу тия думи, Кардов гръмна с револвера си, но не го улучи, а удари една жена, която беше наблизо.

Този изстрел раздразни много тълпата. Те свалиха Кардов от тройката и викаха:

— Разкъсайте го на парчета! Той заслужава това!

В тая минута се зачу военна тръба.

— Казаци идват. Бягайте, защото ще ни изпотъпчат с конете си.

Казаците пристигнаха. Тълпата се отдели на една страна и в тоя момент Кардов беше свободен.

Ротмистърът слезе от коня си и учтиво каза на Кардов:

— Ваше Благородие, бъдете под моята защита и не се бойте от нищо.

Иван Кардов наведе глава.

— Ако Ваше Благородие желае, ще отстъпя коня си.

— Когато Кардов искаше да се качи на коня, един от тълпата се приближи и извика: Какво му правите тази чест, не знаете ли, че той е уволнен от служба? Той вече не е директор на полицията.

— Уволнен! Истина ли е това, Ваше Благородие?

Кардов мълчеше, което значеше, че потвърждава това, което го питат.

Ротмистърът се възкачи на коня си и си мислеше:

„Значи Кардов е изпаднал пак в немилост! Ако знаех, нямаше да изморявам казаците си.“

— На конете, момчета! Хайде в галон в казармата!

Кардов поглеждаше тъпо след казаците, които се изгубиха пред очите му.

„Изпаднах в немилост — каза си Кардов. — Изпаднах в немилост!“

Кардов насочи револвера към челото си, но в оръжието нямаше нито един патрон — за него не беше останал.