"Мъртвите сибирски полета" - читать интересную книгу автора (Фалк Виктор)

LXV. ПОКУШЕНИЕТО СРЕЩУ ЦАРЯ

Това се случи в един чудесен ден, следобед. Слънцето грееше весело и се усмихваше над Петербург. То огряваше и царските палати, кубетата и кулите, които се издигаха над другите здания.

Улиците бяха пълни с хора. По лицата на всички се четеше скрита радост. Всеки бързаше да изпълни своите длъжности с по-радостно сърце отвсякога.

Никой не подозираше, че днес се готви тайно страшна катастрофа. В долния етаж на царския палат убийците готвеха ужасна смърт за господаря на Русия. Яники и Пал решиха да изпълнят решението на нихилистите относно Александър II. Всичко необходимо за тази цел бе готово. На тавана в зимника, където живееха, бе поставена една кутийка, пълна с достатъчно количество динамит. Днес Яники бе отлепил фитила, който достигаше до кутийката и бе залепен с вар.

Яники и Пал провериха още веднъж работата и се увериха в изправността на всичко.

— За да стигне огънят до кутийката, по моето пресмятане, са необходими 15 секунди време, в което трябва да се спасим.

— Ако сполучим да стигнем до стълбите на първия етаж, бихме могли да се спасим, понеже с един скок през прозореца ще се намерим в градината.

— Не мислиш ли, че патрулът ще стреля по нас? — попита Пал.

— Те не ще имат време да мислят за това — каза Яники. — Във всеки случай ние трябва да знаем, че ни очаква явна смърт.

Пал се замисли; не му бе приятно да умре толкова млад.

Яники забеляза това и помисли да ускори експлозията. Тихо се приближи до леглото и взе едно дръвче, намазано със смола. Запали дръвчето и изведнъж зимникът се освети с ярка светлина. Яники се обърна още веднъж към Пал и стисна ръката му.

— Прощавай, Пал! Нека Бог прости и на двама ни.

— Сбогом, Пал! За да бъдем по-сигурни, улови бравата на вратата.

Пал не искаше да стори това, но Яники с повелително посочване към вратата пропъди колебанието му.

Яники се приближи смело до фитила.

Постави запаленото дърво до фитила и… веднага трябваше да последва експлозията…

Разстоянието от пламъка до фитила ставаше все по-малко и по-малко.

Яники затвори очите си…

— Дъще моя, не ще те видя вече! — каза той. — Сбогом, сбогом, драго дете! Умиращият ти баща те благославя.

— Тате — дочу се глас откъм полуотворената от Пал врата и на нея се показа една хубава женска фигура.

При думата „тате“ Яники се обърна и запаленото дърво падна от ръката му.

— Сън ли е това или те виждам в действителност?

— Това съм аз, тате — каза момичето, като падна на гърдите му, — аз съм, твоята Лидия.

Лидия, дъщерята на Яники, не можа да задуши желанието си да види още веднъж баща си. Тя знаеше пялата тайна, знаеше какво възнамерява да прави баща й, затова бе дошла да се прости с него за последен път.

Караулът с помощта на Бояновски я бе пуснал в двореца.

Яники обсипа с целувки дъщеря си и като постави ръка на главата й, каза:

— Нека Бог те благослови, дъще! Бъди по-щастлива от баща си! Сега си върви, за да не стане късно. Тази работа не мога повече да отлагам. Имаш време да излезеш от тука. Пал, стори път на дъщеря ми да излезе!

Пал не отговори нищо, но мълком посочи фитила. Една искра бе хвръкнала и запалила фитила.

— Късно е! — извика Яники. — Ти трябва да умреш заедно с нас!

Той събори дъщеря си на пода, ала Лидия имаше достатъчно сила да отблъсне баща си.

Пал бе отдавна вън.

— Следвай ме! — извика Лидия. — Аз знам пътя за градината.

Това бяха последните думи, които изговори Лидия. Последва силен трясък, като че бе предизвикан от хиляди топовни гърмежи. Цялото здание се разтресе.

След няколко секунди този гръм щеше да вдигне във въздуха цялото здание и всичко, което се намира в него!…

Отчаяни викове се разнесоха из целия дворец.

Нека сега уважаемите читатели дойдат с нас, за да видим какво ставаше преди това в двореца.

Много оживено и весело бе в стаята на дежурните офицери в царския дворец. Тъй като те не бяха на служба, седяха пред пълна бутилка, за да измине времето във веселие.

Император Александър II разрешаваше на дежурните си офицери да ядат, да пият и да се веселят на воля.

На една друга маса бяха насядали още петима офицери, които весело пиеха шампанско. Най-младият от тях бе най-весел — красивият поручик, който се намираше на служба в двореца отскоро. Най-старият от тях, капитанът, се смееше от все сърце на шегите на поручика.

— Шегата настрана, поручик Данишев, вие сте сбъркали професията си, тъй като можете да бъдете прекрасен артист.

— И сега сме артисти, господин капитан — каза младият офицер, — тъй като всички сме осъдени да играем разни комедии, с тая разлика, че някой играе по-добре от другия. Смятам себе си от по-способните.

— Като отворихте разговор за артистите — започна друг един офицер, Борков, — кажете ни тогава в какви отношения се намирате с артистката от немския театър?

— Да, вие имате предвид веселата София — каза младият поручик, като поглаждаше острата си брада. — Аз имам големи успехи сред жените.

— Нима тя ви е удостоила?

— Казах ви, че имах това щастие.

— Разправете ни тогава тази интересна история.

— Жалко, че не мога да разкажа това, тъй като е наша тайна.

— Да пием тогава за здравето на нашия юнак Данишев и за неговата красива артистка! — каза друг един млад офицер, като вдигна чашата.

— Да живее любезният ни другар Данишев! — извикаха всички в един глас и чукнаха чашите си.

След това Данишев се изправи, приближи се до прозореца и погледна в градината. Той видя как караулите се разхождат нагоре-надолу из двора. Взе една цигара и механически хвърли поглед към градината. Отдръпна се внезапно: видя, че караулите доведоха в градината един младеж, когото оставиха да влезе, след като взеха разрешение. Появата на този младеж много заинтересува Данишев.

„Това е Лидия — помисли си той. — Това е тя! Въпреки че е облечена в мъжки дрехи, аз я познах. Какво ли търси тя тука и защо се е преоблякла? Трябва да има някаква тайна, навярно ще ми изневерява? Колко съм лош, не зная ли, че сърцето на Лидия е чисто като сълза?! Предчувствувам нещо лошо, нещо страшно! Тя е крила досега от мене, че съществува някаква тайна между нея и баща й. Каза ми, че голяма пропаст ни разделя, тъй като баща й никога не ще й разреши да се оженим. Да не би баща й да е в двореца и да е дошла да го търси тука?“

Той реши сега да не предприема нищо, но при първата им среща да я разпита.

— Знам, че ще ми каже самата истина!

Данишев се запозна с Лидия по един особен начин. Това стана на улицата. Двама мъже преследваха едно момиче, като го обиждаха с разни думи. Момичето, като видя Данишев, изтича при него и извика:

— Защитете ме, господине, от тези хора.

Данишев помогна на момичето. Тези, които я преследваха, избягаха в съседната улица.

Младото момиче беше Лидия. По пътя до къщата на момичето младият офицер успя да размени с него някои чувства и мисли. Момичето обеща да се срещне с офицера.

И Лидия удържа на думата си. Оттогава между тях се породи искрена любов. Тази обич бе възвишена, без всякакъв интерес.

Заклеха се, че ще бъдат верни един на друг до гроб.

— До проверката в двореца има още време — каза капитанът, — нека поиграем на карти, за да мине времето.

Донесоха веднага картите и започнаха да играят на пари. Всички пожелаха да играят освен Данишев, който се умисли в един ъгъл на стаята.

Изведнъж се разнесе гръм и за миг както стаята, така и всичко в нея полетя във въздуха. Страшният взрив не пощади ни стаята на дежурните, ни стаята над тях, в която се хранеше царят. Стана така, че бедните офицери нямаха време да извикат. От всичките объркани гласове се чуваше само: „Лидия! Лидия!…“

В царската трапезария масата бе готова. Дворцовият маршал бе застанал сред стаята и преглеждаше дали всичко е в ред. Очакваше се да пристигне царят. Бе точно обяд.

Придворният маршал ръкомахаше недоволно в знак, че не може да разбере причините за закъснението на паря.

След малко слугата съобщи, че императорът разговаря с брат си, великия княз Константин.

— Разговорът им трябва да е много важен — потвърди маршалът.

— Вярно, Ваше благородие — работата се отнася до генерал Кнудзон. Великият княз пак се опита да омилостиви брат си, за да помилва генерала. Но както ми се струва, нищо няма да излезе от това, тъй като императорът постоянно твърдеше, че генералът бил във връзка с нихилистите. Слугата каза същото. Великият княз бе с императора, като се стараеше да го убеди, че генералът му е най-добрият поданик.

— Ако онзи, който спаси Русия, завърши своя живот в Сибир, тогава не ще има кой да защитава същата Русия в случай на нужда — каза великият княз. — Пуснете го, Ваше Величество. Не позволявайте старият генерал да умре в Сибир. Позволете му да живее във Франция, Англия или другаде, но само не го оставяйте да умре в Сибир.

— Константине, ти не си преживял това, което съм преживял аз. Нарочно постъпих така с генерала, за да дам пример, че мога да бъда безмилостен дори към най-близките си приятели. Предполагаш ли, че генералът може да бъде безвреден поради напредналата си възраст? Ако мислиш така, много се мамиш. Ако генералът е нихилист, то той ще има още няколко хиляди привърженици.

— Щом не съм в състояние да ви убедя в невинността на генерала, Ваше Величество, позволете ми да обърна вниманието ви към Петропавловската крепост, в която гинат много хора. Ваша длъжност е да обикаляте този земен кът и лично да се уверите за тамошните нещастия.

— Е, добре, като настояваш толкова, ще изпълня желанието ти — днес да отидем двамата.

Царят сложи шапката си и излезе заедно с великия княз. Те се упътиха през друг коридор. Императорът внезапно се спря.

— Чакай, Константине, аз едва не забравих. Днес съм поръчал да сготвят най-любимото ми ястие. Позволи ми да си хапна малко.

Великият княз го задържа.

— Александре, моля ти се, не отивай сега. Някакво предчувствие ме кара да не те пускам. Хайде да вървим, не се бави!

— Е, за да спася живота си, ще пожертвувам тези няколко залъка — каза шеговито царят. — Да вървим.

Преди да пристъпят няколко крачки, чуха силен гърмеж.

Императорът хвана брат си за ръката и искаше да му каже нещо, но не можа да продума нито дума.

— Това е атентат! — извика той най-после.

Откъм трапезарията се дочуха отчаяни викове.

— Жив ли си, брате? — извика великият княз. — Да не би да си ранен?

— Благодаря на Бога, здрав съм. В трапезарията трябва да се е случило нещо ужасно.

От всички страни се дочуха викове. По стълбите и коридора тичаха офицери, слуги и караулни в безпорядък.

— Предателство! Нихилисти!

— Нихилисти! — извика Константин, като извади револвер. — Аз ще те заведа до стаята ти. Ти спусни железните преградки и не се бой, никой не ще се приближи до теб.

— Добре, придружи ме! — каза царят.

Великият княз прегърна брат си и след това го придружи близо до трапезарията, откъдето изкарваха ранени.

— Нататък мога да вървя и сам. Ти слез долу и ми прати караул.

— Да, имаш право, най-добре ще е да ти пратя караул!

След това той изтича по стълбите. Но стаята му беше станала на развалини.

— Боже, какво е това? Хей, момчета, има ли някой тука?

— Помощ! — извика измежду тухлите един офицер.

Константин се наведе да повдигне нещастника, но не можа, защото гредата беше много тежка.

За щастие в тази минута пристигнаха няколко души.

— Елате тука, хора! — извика великият княз. — Елате да спасим този затрупан човек.

Слугите помогнаха и извадиха офицер в дворцова униформа. Той беше ранен на много места. Поиска вода.

— Как ви е името, поручик?

— Поручик Данишев, Ваше Височество.

— Вие ли бяхте днес на караул?

— Да, Ваше Височество, аз и още четирима другари.

— Къде са тогава другите?

— Мъртви, затрупани, Ваше Височество.

— Ужасно! Кой предизвика тая експлозия?

— Не зная. Но за Бога, дайте ми малко вода. Изгарям! Както играехме на карти, изведнъж подът се разтърси и — о, клети мои другари!

Великият княз заповяда да заведат ранения в съседната стая и да го сложат на легло.

След това великият княз се отстрани. Той знаеше, че му предстои друга работа. Уверен беше, че всичко това е дело на нихилистите.

— Убийци ли ще ставате? — извика великият княз. — Как се осмелихте да извършите подобно нещо, и то тук, в царския дворец?

— Този е дурак, който се нарича нихилист — каза един слуга. Той предизвика експлозията и не трябва да живее.

— Трябва ли или не, съдът ще реши. Вие злоупотребявате с властта си. Внесете го в една стая — заповяда великият княз.

Слугите издигнаха Яники — нещастникът беше той — и го занесоха в приемната стая. Подир тях отиде и великият княз.

— Кой ще докаже, че този човек е причинил експлозията?

— Аз, Ваше Височество — отговори някой. — Този е един от зидарите, които работеха в зимника.

— Откъде знаеш, че е именно той?

— Зимникът, където те работеха, Ваше Височество, се намира под стаите, които пострадаха от експлозията — значи не може друг да бъде причинител на експлозията освен тези двама. Единият е избягал.

— Може би имаш право — отговори великият княз. — Но кажи ми кой ги е довел да работят тук?

— Това е Лафермо. Той се грижи за намирането на такива хора.

— Тогава повикайте по-скоро Лафермо.

Един от слугите тичешком отиде и доведе Лафермо.

— Вие ли сте пазарили двамата зидари, които работеха в зимника? — попита великият княз Лафермо.

— Не, Ваше Височество — отговори Лафермо. — Когато се върнах от отпуска, разбрах, че един от моите подчинени в мое отсъствие ги е наел.

— Заклевате ли се в това?

— Бог ми е свидетел, че казвам истината.

— Добре, вярвате ли, че те са извършили експлозията?

— Подир случилото се — вярвам, Ваше Височество.

Великият княз каза на Яники:

— Искате ли да кажете името си или да ви откарам пред съда?

Яники кимна с глава — в знак, че ще каже доброволно всичко.

— Кажете тогава!

За миг Яники се поколеба, след което рече:

— Казвам се Яники.

— А, известният Яники, аптекарят — каза един слуга.

— Да знаеш нещо повече за него? — попита князът.

Слугата се наведе над ухото на княза и пошепна:

— Този аптекар е добре известен на полицията, а аз съм от тайната императорска полиция. Яники е един от най-върлите нихилисти. Ала ако Ваше величество желае да знае нещо повече за тоя човек, то питайте, моля, по-скоро, защото неговите минути са преброени.

Като се обърна, великият княз видя, че Яники едва дишаше.

— Изглежда, ранен е тежко.

След като се съвзе, Яники стана, погледна кротко княза и каза:

— Мога ли да ви помоля да бъда изслушан насаме от вас?

По знак от великия княз слугите се оттеглиха.

— Говорете сега. Но кажете ми самата истина. След малко ще бъдете пред съда на Всевишния.

— Аз разбирам, че животът ми свършва. Ох, гредата, която падна върху гърдите ми… Ах, боя се, че не Ще мога да се доизкажа…

— Да повикам свещеника?

— Не, не ми е нужен свещеник. Аз сам ще се помиря с Бога. Нали вие сте великият княз Константин?

— Да, аз съм брат на императора. Но защо питате това? По-добре мислете за себе си.

— Велики княже, вие имате син.

Константин се отдръпна и гледаше лежащия пред него човек. Този човек знаеше любовната му тайна. И нейния плод — детето.

— Това дете, което намерих полумъртво пред къщата си, аз го спасих. После го изпратих в едно село, откъдето го откраднаха.

— И вие смятате, че това дете е мое? — прекъсна го великият княз. — Как разбрахте това?

Но Яники не можа да продължи. Прилоша му.

— Това дете е ваше — майка му се казва Елисавета Пал.

— Елисавета Пал? Да, това е мое дете. Вие ли го спасихте?

— Аз го спасих. То беше болно от дифтерит и само бързата помощ, която му дадох, го спаси от явна смърт.

— Аз съм ви крайно признателен.

— Признателен? На кого? На убиеца на царя?

— Това е голям грях, за който ще отговаряте пред Бога. Работата сега е друга; кажете ми как мога да ви се отплатя за сторената от вас услуга?

— С каквато мярка мериш, с такава ще ти се мери — казва поговорката. Аз спасих детето ви, сторете и вие същото с мене.

Великият княз протегна ръцете си към умиращия и каза:

— Бог да ви възнагради и прости за стореното от вас. Заклевам се, че ще се погрижа за вашето дете.

— Дъщеря ми се казва Лидия. Не ще ви е трудно да я намерите, велики княже. Вие се заклехте в това, велики княже?

— Ще изпълня клетвата си.

По лицето на умиращия премина усмивка, после дълбока въздишка, очите му се втренчиха и цялото му тяло се разтрепера. Яники, известният нихилист, почина в двореца на императора, в ръцете на великия княз Константин.

Дълбоко покъртен, великият княз затвори очите на умрелия Яники. За минутка той наблюдаваше стоящият пред него труп. Изповедта не бе измислена, тъй като Яники бе казал името на майката. Всичко би дал, само да можеше да изкопчи още една дума от устата му.

Не каза ли Яники, че след като спасил детето, го пратил на село и по странен начин изчезнало?

„Аз съм му благодарен. Въпреки че искаше днес да убие царя, той е спасил детето ми, милия ми Владимир, от явна смърт.“

Той заповяда на слугите да влязат.

— Този човек е невинен — каза великият княз. — Аз имам достатъчно доказателства, че той не е нихилист. Тъй че заповядвам ви да го заведете в църква и да го погребете с всички почести, които се отдават на един умрял човек.

След това влезе при императора, който го чакаше.

Царят пишеше един доста голям акт.

— Какво пишеш, брате? — попита го великият княз, като влезе.

— Искам да се отърва от неприятелите си, затова ще уволня всичките си приятели.

— Как да разбирам това?

— Вземи това нещо и ще разбереш в какво се състои работата.

Великият княз пое от царя писмото, което гласеше:

— Брате, с този указ ти ще направиш щастливи много от твоите верни и предани поданици. По такъв начин ще освободиш Русия от един инквизитор, който всякъде и всякога с простени и непростени средства е управлявал своеволно и за лични облаги.

Цар Александър махна с ръка.

— Не, Константине, той беше добър чиновник и често ми е правил ценни услуги. Но сега аз ще го принеса жертва на държавата, макар че съм убеден, че като Кардов човек не мога да намеря.

— Не се колебай, брате, а изпълни намисленото.

Александър II предаде писмото на един слуга, за да го занесе на адреса, който беше написал.

Иван Кардов, който току-що беше закусил, запали цигарата си и си почиваше на коприненото канапе. Той разсъждаваше за многото свои приключения: от син на един селски лекар днес той е директор на царската руска полиция, а наскоро очакваше да стане и министър на полицията.

— Добро положение е това — каза си той гласно и почна да се разхожда нагоре-надолу из стаята. — Не са живи баща ми, майка ми, сестра ми, за да ми спомнят за миналото.

Той дръпна копринената завеса на прозореца.

Народът се беше раздвижил по улиците и по лицето на всекиго се четеше страх.

„Трябва да се е случило нещо ужасно — каза си Кардов. — Трябва да узная какво се е случило.“

Отвори прозореца, като разчиташе да види някой стражар. Като не видя стражар, той се обърна към първото момче, което забеляза.

— Хей, момче — извика му той. — Искам да те попитам нещо. Почакай!

— Нямам време. Бързам за двореца.

— Какво се е случило там?

— Нима не знаете? Всички говорят, че императорът е убит, а също и великият княз Константин.

Непознатият се отдалечи, а Кардов остана неподвижен до прозореца.

„Полудял ли съм или императорът наистина е убит? Да съм спал много, не съм спал. За половин час е много…“

Той не се решаваше да помисли другото. Грабна бързо шапката си и се накани да излезе на улицата.

„Ако казаното е истина, аз съм пропаднал.“

Тъкмо хващаше дръжката на вратата, появи се Ашинов. Едва се държеше на краката си от тичане и като се вайкаше колкото му глас държеше, грабна първия стол да седне.

— Ашинов, човече божи, ти си много страшен!… Истина ли е това?…

— Истина е… Експлозия… Нихилисти в стаята за ядене. Всичко е изгубено — отговори Ашинов на пресекулки.

— Ние сме пропаднали — гръмогласно извика Кардов, като се удари по челото.

Ашинов скочи от стола. На лицето му беше изписана саркастична усмивка.

— Ние ли сме пропаднали? Какво разбирате под това, господин директоре?

— Твърде просто: аз и ти не можахме да опазим императора.

— Вие сте отговорен, а не аз. Аз съм изпълнител на вашите заповеди.

Иван Кардов разбра, че е настъпил последният му час.

— Императорът бил убит, но дали е убит и великият княз Константин? Първият не можеше да се спаси по никакъв начин.

— Кой ви е казал, че императорът и великият княз са убити? Косъм от главите им не е паднал.

— Толкова по-зле за мене — отговори Кардов. — Аз ще изгубя и положението, и почестите, които съм имал досега. Но не. Изгубен е този, който падне духом. Аз утре ще отида при императора.

— Императорът е много сърдит за атентата, който щеше да струва живота му при наличието на толкова полицейски. Хората говорят, че… — Ашинов внезапно спря и не довърши започнатата фраза.

— Какво говорят? — запита Кардов, който забеляза, че Ашинов нарочно спря.

— Народът говори, че щели да станат големи промени както в министерството, така и в полицията.

— Има време, докато стане това — каза Кардов.

В тоя момент се позвъни.

— Ашинов, излез, но кажи, че не съм тук. Днес не съм разположен да приема когото и да било.

Ашинов изпълни заповедта му без желание.

Като остана сам, Кардов притисна с ръце развълнуваното си сърце и си мислеше:

„Нима сега, сега, когато бях стигнал до своята цел, сега ли трябва да отстъпя! Аз ще се боря. Аз съм Иван Кардов.“

Вратата се отвори и заедно с Ашинов влезе един императорски куриер. Той предаде на Кардов запечатано писмо. Кардов отвори писмото с треперещи ръце. Куриерът си отиде. Кардов прочете писмото и позеленя.

„Късно е вече, аз съм уволнен.“ Той прочете още веднъж писмото.

„Свършено е! Аз изиграх ролята си. Проклятието на майка ми се сбъдва и нещастието ме преследва.“

Ашинов, напротив, гордо се изправи и радостно наблюдаваше промяната в лицето на Кардов.

Иван Кардов е уволнен, мястото ще го заеме той.

— Ашинов, аз не съм вече директор на полицията. Това писмо гласи уволнението ми. Императорът ми съобщава също, че ще бъда съден.

— Да те съдят? Защо ли ще те съдят? — запита Ашинов лицемерно.

— Императорът ме обвинява в узурпиране на права. Разбира се, че моите неприятели ще се явят да докажат това.

— В такъв случай, Ваше Благородие, позволете ми да ви дам един съвет!

— Кажи да видим какъв е той.

— Вземете колкото можете пари и бягайте!

— Как? Да бягам? Това значи да напусна длъжността си, да се боя от съда!

— Във всеки случай това не ще е по-добро за вас. Ще получите изгнание в Сибир.

— Наистина, Ашинов, предполагаш ли, че ще ме заточат в Сибир?

— Уверен съм.

— Уверен ли си? Откъде знаеш това? Кой те увери?

— Нещастниците, които са затворени в Петропавловската крепост от вас.

— Това ще трябва да се докаже — каза Кардов. — Никой друг освен тебе не може да го направи, а пък и ти не можеш да кажеш нищо, защото и ти самият си забъркан в тия работи.

— И аз съм забъркан? Ха, хубава работа, Кардов! Аз, драги ми, нямам нищо общо с тебе. Аз само съм изпълнявал точно наредбите на шефа си, следователно ти ще бъдеш обвиняемият. Не разчитай на мен, няма да стана клетвопрестъпник. Напротив, за да възстановя истината, аз ще трябва да кажа всичко.

Ашинов излезе.

Кардов като луд се разхождаше из стаята. Той сви юмруци и тихо продума:

— Моряците напускат парахода, значи пропастта е близо.