"Мъртвите сибирски полета" - читать интересную книгу автора (Фалк Виктор)

XXXIII. ПИРШЕСТВО С ШАМПАНСКО

Който познаваше милионера Ягодкин от по-рано, сега щеше да намери промяна у него.

Това можеха да забележат най-добре неговите слуги, които бяха около осемдесет души.

Напоследък Ягодкин бе станал търговец в пълния смисъл на думата, от глава до пети. Въпреки че не бе необходимо да наглежда работниците, както това правеше някога, той обикаляше големите колела, които движеха работната машина. Удължи работното време от 12 на 18 часа и затова стана милионер.

Ягодкин работеше без почивка и искаше същото от своите работници. Много често нощем в кабинета му светеше и заобиколен с книги, Ягодкин работеше сам.

По-рано се обличаше просто. Не обръщаше никога внимание на външността си и не търсеше развлечения. Той обичаше да си стои у дома.

През последната седмица се бе променил. Като че някаква вълшебна ръка се бе докоснала до него и той от тих и кротък човек бе станал човек, пълен с живот.

Най-прочутият шивач шиеше дрехите му, и то по последната парижка мода. По-рано отбягваше да носи украшения, а сега разни диаманти и брилянти блестяха на ръцете му. Ягодкин обръщаше голямо внимание на модата. Не му оставаше време да ходи в кантората си и затова по-рядко го виждаха там.

Касиерът на „Ягодкин и сие“ клатеше главата си, когато трябваше да изплаща по-големи суми.

Ягодкин теглеше значителни суми от касата и веднъж, когато касиерът трябваше да изплати 40000 рубли, ръката му затрепера и той си каза:

— Това не отива на добре.

Подчинените на Ягодкин се мъчеха да узнаят причината за тази промяна и не след дълго я откриха.

С проницателния си поглед гениалният пълководец Наполеон I в някои неприятни случаи казваше, като отпускаше рамене:

— Къде е жената?

Това правеше и Фридрих Велики.

Тези двама велики мъже при лоши случаи винаги търсеха причината у някоя жена.

Понеже Фридрих Велики и Наполеон правеха така, защо да не сторят това и чиновниците на Николай Ягодкин? Те подозираха, че е замесена някоя красива жена. Това бе Феодора Бояновска. Феодора и Ягодкин бяха станали приятели.

Преди известно време Феодора се премести в Къщата на духовете и всеки ден Николай Ягодкин я посещаваше.

Актът на къщата бе в ръцете на Феодора, въпреки че не бе броила никакви пари. Тя бе подарък за Феодора. Последваха още много подаръци. Феодора казваше открито на Ягодкин, че не уважава неговата личност, а парите му. Тя му каза също, че посещенията му ще имат успех само когато той изпълнява всяко нейно желание.

Отговорът на това бе един — екипаж с четири коня, и то такива, каквито няма в цял Петербург. Следваха други подаръци; скъпоценности, мебели, дрехи, цветя.

Феодора постигна целта си. Тя разбра, че коленичилият пред нея човек е милионер.

Въпреки всичко, милионерът не можеше да каже, че е получил от нея дори един благ поглед.

Феодора търпеше вечерните му посещения; той идваше, добре загърнат с пелерината си. Не му отказваше да й целуне ръка, но ако искаше нещо повече, му се надсмиваше.

— Дългоочакваното щастие — казваше тя — е най-сладко, затова чакай.

Това чакане, разбира се, не се харесваше на Ягодкин. Когато напускаше къщата й, той свиваше юмруци от яд. Бе се заклел да спечели любовта на Феодора и не се отчайваше.

За пръв път той се отдаде така пламенно на една жена. Когато страстта се вмъкне под бяла коса, тогава е най-опасна.

Красивата вдовица Бояновска го бе завладяла напълно, особено откакто жена му бе отпътувала. Сега животът му бе взел съвсем друга посока.

Но защо ли и Клариса се бе изменила от известно време? По-рано тя не ходеше на балове, нито на театър, живееше настрана от хората. Тази самотност дразнеше самия Ягодкин — тя обичаше домашния живот. Ала неочаквано всичко се промени.

Ягодкин се зарадва, че дъщеря му изказва желание да ходи заедно с него в обществото. Той не се колебаеше да я води и по концерти, и в театри.

От своя страна, Клариса умееше да живее като истинска милионерска дъщеря.

Не е нужно да припомняме на читателите, че това не бе истинската дъщеря на Ягодкин, а друга зае мястото на Клариса.

Един ден истинската Клариса изчезна от дома на милионера.

Онази, която зае мястото й, бе пълна нейна противоположност. Клариса бе склонна към тих живот, а Франциска искаше да изпита всички сладости на живота. Със страх очакваше тя деня, когато за пръв път ще се покаже като милионерска дъщеря.

В онази вечер, веднага щом комедиантът се отдалечи с Клариса, Франциска се изтегна на Кларисиното легло и се помъчи да заспи. Но сънят не идеше. Сърцето й бурно туптеше, а главата й бе в огън. Мислеше си дали ще издържи първия изпит. Въпреки уверенията на Бакунин, че толкова много прилича на Клариса, та никой няма да може да узнае лъжата, тя все пак се страхуваше да не би да я познаят. Може ли собственият баща да не познае дъщеря си? Обезпокоена, тя стана, притискайки с пръсти слепите си очи. Сега разбра каква дръзка роля се е заела да играе. Бе заслепена от жаждата да играе в света голяма роля като милионерска дъщеря.

Ако Ягодкин забележеше, че истинската му дъщеря е отвлечена и на нейно място е поставена друга, тя е загубена. При тази мисъл Франциска се разтрепера. Но вече бе късно, жребият бе хвърлен.

— Не ми остава нищо друго, освен да играя смело ролята, с която се заех доброволно. — Като каза това, тя се отпусна на копринените възглавници и сънят я обори.

Колко бе спала, не знаеше, но когато се събуди, слънцето беше вече доста високо. До леглото й тихо стоеше слугинята.

От разказа на Бакунин тя знаеше, че слугинята се казва Саша и че била духом и телом предана на господарката си.

Тази слугиня беше като трън в очите й и затова тя си постави за цел да я отстрани от длъжността й. Някакъв вътрешен глас й говореше постоянно, че именно тя е най-опасна.

На Кларисината прислужница са били познати най-подробно всички привички на господарката й и затова Франциска се страхуваше да не би един ден да я познае.

— Добро утро, мила Саша — каза лъжливата Клариса, след като се надигна от леглото. — Ела и по-скоро ме облечи, защото искам да пия чай с баща си.

Скоро бе облечена и можеше да отиде пред огледалото, за да оправи прислужницата косата й.

— Но бъди внимателна, Саша, гледай да не ме скубеш, бавно минавай с гребена, докато се оправи косата ми.

Неочаквано Франциска прекъсна разговора. Тя забеляза, че прислужницата се смее.

— Но защо се смееш? — попита я тихо. — Изглежда, че тази сутрин си в добро разположение.

— Драга и милостива госпожице, учудва ме, че днес се обърнахте към мен на „ти“.

Клариса цяла пребледня. Тя разбра грешката си, но бързо се съвзе и отвърна:

— Но не мога ли, мила Саша, да си направя удоволствието да се обърна към теб на „ти“?

Прислужницата се поклони на Франциска и целуна ръката й.

— Много съм щастлива, госпожице, тъй като това „ти“ от вашите уста звучи много хубаво, но вие си спомняте, драга госпожице, че когато постъпих на служба у вас и ви помолих да се обръщате към мен на „ти“, вие ми казахте, че с нищо и никаква слугиня няма да бъдете на „ти“. И сега аз се чувствувам много щастлива, госпожице Клариса, че устояхте на думата си.

— Добре, момиче, добре, повече не говорете, заловете се за работа.

Саша започна да плете дългите къдрави коси на господарката си.

— Знаете ли, госпожице, нещо ми дойде на ума.

— Какво? — попита Франциска.

— Изглежда, че вашата коса за една нощ е станала по-тъмна.

— Възможно е поради слабата светлина през зимата. Но готова ли си вече?

Саша се отдръпна.

— Коя утринна рокля ще пожелаете да облечете? — попита тя.

— За Бога, не ме разпитвай толкова. Знаеш, че не обръщам чак толкова внимание на това.

— Истина е — отвърна с въздишка слугинята и извади от гардероба една синя като небето рокля.

— Ех, ако бях на ваше място, госпожице, щях да нося много по-хубави тоалети.

— Донякъде имаш право, Саша — отвърна Франциска. — Защо да не се радвам на по-хубави тоалети? Като дъщеря на милионер аз мисля, че тоалетът ми е твърде скромен. Но отсега нататък няма да бъде така. Веднага пиши на моята модистка да дойде и да ми вземе мярка за няколко бални рокли.

— Ракун да дойде при вас? Парижката модистка? Но нали знаете, госпожице, че тази горда жена не ходи при никого, а ако някой желае нещо, сам трябва да отиде при нея.

Франциска прехапа устни. Пак сгреши. По дяволите, не беше много лесно да играе ролята, с която се беше нагърбила.

— Мисля, че тази горда госпожица ще се откаже от глупостта си и ще дойде при мене, щом се касае за хубава печалба. Пиши й, че ще направя поръчка за няколко хиляди рубли. А сега няма да оставя баща си повече да ме очаква. Навярно той ме чака в трапезарията.

— Във всеки случай, почитаема госпожице, отпреди един час, както обикновено, четеше вестници.

Франциска излезе от спалнята и се отправи за трапезарията. Тя знаеше точно къде е. Бакунин й бе описал цялото разположение на къщата. Ягодкин закусваше.

Самоварът вреше, а на масата бяха сложени чинии, в които имаше кифли с масло, яйца, студено печено, шунка и хайвер.

— Добро утро, мило мое дете — каза Ягодкин при влизането на Клариса. — Как прекара нощта?

— Благодаря, татко, много добре — отвърна Франциска и се втурна към Ягодкин да го прегърне.

Бащата тихо я привлече до гърдите си. От безпокойство сърцето на Франциска силно биеше. Тя очакваше, че той може да я познае.

Настъпи най-решителната минута. Ако и сега Ягодкин не подозираше, че тя не му е дъщеря, играта бе спечелена. Ягодкин я милваше по русата коса.

— Колко си хубава, миличка — каза Ягодкин. — Но защо ми създаваш грижи, като изпускаш един такъв случай.

Франциска с признателност разбра какво означават тези думи.

— Ах, да не говорим за това, татко. Аз обичам Фелзингер и откровено ти го казах. Ти го доведе вкъщи. Вече се познаваш с него. Какво е мнението ти?

— Той е много даровит и честен човек — отвърна Ягодкин. — Ала ако кажа, че в негово лице виждам един идеален зет, няма да е истина. Аз искам моят зет да принадлежи към по-други кръгове. Например като барон Бронт — прибави той колебливо.

— Баронът не — рече Франциска, — ти вече знаеш, че аз обичам Конрад Фелзингер. — След като каза това, тя стана от мястото си и седна до масата срещу Ягодкин.

— Значи си непреклонна, Клариса. Аз ти казвам, че ти още не умееш сама да вземаш решения за каквото и да било. Но това твое романтично бленуване не е нищо друго освен последица от лошото възпитание — виновница за което е майка ти. Вместо да блестиш във висшето общество, тя никъде не те водеше; ти все вкъщи си стоеше.

— Ако това зависеше от мене, аз съвсем по друг начин щях да постъпвам.

— Но знаеш ли какво, Клариса? Чини ми се, че и сега не е късно. Искаш ли да те въведа в петербургското общество? Аз щях да те въведа в общество и салони, където се събира пялата аристокрация. И сега, когато майка ти я няма, струва ми се, че имаме благоприятен случай. Само трябва да ми кажеш, че желаеш.

Франциска подаде ръка на Ягодкин.

— Ти знаеш, че твоето желание, татко, е заповед за мен дори когато се отнася до моето сърце. Че защо да не те придружавам в обществото? Мястото ми не е ли до теб?

— Превъзходно, дете мое — каза радостно Ягодкин. — Ако искаш, можеш още днес да ме придружиш.

— Но къде, тате?

— В салона на красивата вдовица Бояновска. Да, дете мое, аз ти казвам, че тази жена знае да живее и има вкус и грация като никоя друга. Какво решаваш? Мога ли днес да разчитам на тебе?

— Добре, татко, но при едно условие.

— Някакво условие? В какво се състои това условие?

— Да дойде с нас и господин Фелзингер.

— Фелзингер! — извика Ягодкин. — Но какво ще търси Фелзингер в едно общество, където никога не е бил?

— Не те разбирам, татко. Ти ще ме заведеш за пръв път там. А нали и той трябва да бъде въведен в обществото, за да се сдобие с познати и приятели? Няма да откажеш на молбата ми, нали, татко? И те моля веднага да съобщиш на господин Фелзингер за това.

Милионерът гневно отпусна рамене.

— Чудна работа. Но както искаш.

Той натисна сребърния звънец на масата и в стаята влезе един слуга.

— Кажете на господин Фелзингер, че го моля да благоволи да дойде тук за няколко минути.

Слугата се поклони и излезе.

Останала отново насаме с Ягодкин, Франциска се обърна към него с думите:

— Татко, аз се съгласих да дойда с тебе на бал, но трябва и ти да проявиш своята любезност. Помисли си, аз нямам никакъв скъпоценен накит.

— Та това зависеше само от тебе, Клариса. Ти винаги си се отказвала от брилянтите и диамантите, които съм ти поднасял. Не си ли спомняш какво ми каза, когато ти дадох за Новата година златна огърлица?

— Как да не си спомням? — отговори Франциска, въпреки че тя не знаеше за какво й говори Ягодкин.

— Ти ми каза тогава едни хубави, но непрактични думи — подзе Ягодкин. — Не искам да нося диаманти, защото блясъкът им ще ми напомня „за сълзите, бедите и нещастията“.

— И сега съм на същото мнение — отвърна Франциска. — Аз мисля, че ако всички жени се съгласят да жертвуват накитите си, нещастия и бедност няма да има.

Ягодкин се засмя доволно.

— Това звучи много добре, но на практика не може да стане, защото, ако всички жени жертвуват накитите си, те няма да имат онази стойност, която имат днес, и няма да струват нищо.

— Да си призная, татко, този накит аз го искам не за себе си, а защото подхожда на нашия дом. Трябва ли да оставим онези горди жени да казват, че единствената дъщеря на милионера няма накити, че Ягодкин не е в състояние да и купи. Не, татко, не трябва да им позволяваме това. Името на нашия дом трябва да пазим, а чрез блясъка и да го издигнем.

Докато Франциска говореше, Ягодкин бе благоразположен. От радост той започна да пляска като малко дете.

— Браво — извика, — браво! Това ще рече да говориш умно. И ти се увери най-после, драга моя Клариса, че трябва да държим сметка за обществото и да правим дори жертви. А у нас, мило мое дете, в къщата на Ягодкин, трябва да има още по-голям блясък. Ще дойдеш ли заедно с мен при златаря или да му кажа той да дойде тук?

— Той сам нека дойде, за да мога да си избера нещо по мой вкус и по моя воля.

— Искаш да избираш! Ето думите, които отдавна трябваше да чуя от устата на моята дъщеря. Самостоятелна, самостоятелна трябва да бъде една Ягодкина, защото богатството я издига до висотата на княгиня. Не зная защо, но струва ми се, че ти за една нощ си се изменила и ако не целувах лицето ти, което безброй пъти съм целувал, бих помислил, че това не е вчерашната Клариса.

Вратата се отвори. Влезе Конрад Фелзингер. Ягодкин го поздрави и той учтиво се поклони.

— Вие сте заповядали да дойда — каза Фелзингер.

— Знаете, че аз не мога нищо да ви заповядам, господин Фелзингер. Аз ви считам за гост в моята къща и ви моля и вие да се чувствувате така.

— Вие сте повикан по мое желание — присъедини се към разговора Франциска — и се надявам, че не сме ви събудили.

— От три часа съм на писалищната маса — отвърна Фелзингер.

— Тъй прилежен — каза Франциска. — Ас какво се занимавате?

Фелзингер я погледна учудено.

— Това ме питате вие, госпожице Клариса? Вие знаете защо ставам толкова рано да работя.

Франциска се сепна. Усети, че бе невнимателна. Но имаше време да поправи грешката.

Тя отиде близо до Фелзингер и като го погледна любезно, сложи ръка на рамото му.

— Знам какво ви приковава към писалищната ви маса, но исках да го чуя още веднъж, и то пред баща ми.

— Вие имате тайни с дъщеря ми, господин Фелзингер? — запита Ягодкин. — Ако не ми кажете тайната, ще ви се разсърдя.

— Сега ще ви я кажа. Това е една невинна тайна. Прочетох стиховете на прочутия немски поет Хайнрих Хайне. Тези стихове харесаха много и на госпожица Клариса. Тя ме помоли да й преведа няколко песни на руски. Например тя знае достатъчно немски, за да може да разбира всичко. Аз побързах да изпълня молбата й.

Сега Франциска дишаше по-спокойно, защото знаеше това, което искаше.

— Колко сте добър, господин Фелзингер! — каза тя, като му стисна ръката. — Коя песен преведохте днес?

— Една много тъжна — каза Фелзингер. — Песен, която описва човешката съдба с няколко думи. Завършва с трагична любов.

— Дайте ми тази песен — замоли го Франциска.

— С най-голямо удоволствие, госпожице.

Фелзингер запя със своя печален тенор една песен, която разплака Франциска. Това не бяха престорени, а истински сълзи. Тези сълзи бяха предизвикани от проникновените стихове. Франциска нямаше лошо сърце, но бе суетна и лекомислена.

Като видя тези сълзи, Фелзингер каза:

— Ако Хайнрих Хайне не е получил друга награда за стиховете си, то вашите сълзи са достатъчни.

Конрад пееше, а Ягодкин често поглеждаше часовника. Бе време да тръгва, тъй като за вечерята у Бояновска имаше да се уреждат още някои работи.

— Бих ви помолил, драги господин Фелзингер, да ни придружите на гости у една наша домашна приятелка.

— Мислите ли, че ще бъда приятен гост на тази дама?

— Не ще и съмнение — каза Ягодкин. — Достатъчно е, че аз ви каня. Ще дойдете с нас, нали?

Фелзингер се поклони в знак на съгласие.

— Ще ми бъде приятно да ви придружа.

— Благодаря ви за това. А сега трябва да отида в кантората си и точно навреме ще се върна, за да те заведа, Клариса. Днес имам много работа, затова прощавай.

Той прегърна дъщеря си, целуна я по устата и челото и се сбогува с Фелзингер. След малко бе в кантората си. Седна до писалището и поиска да му донесат днешната поща. Влезе Пристов.

— Има ли нещо ново, Пристов? — запита Ягодкин.

— Да, нещо важно и печално — каза той, — Жак Листер и сие са спрели плащанията в Лондон.

— Жак Листер и сие са фалирали! — извика Ягодкин, като побледня. — По дяволите, Пристов, ако не се лъжа, тази фирма ни дължи повече от милион.

— Повече ще е, а не по-малко — рече Пристов. — Често съм ви казвал да не се доверявате на тези англичани, но…

— Стига, не ми трябват съветите ти. Ще отида сам в Лондон. Не, няма да замина. Работата може и с писмо да се уреди. Поне каквото можем, трябва да спасим.

— Говори се, че в касата им няма пукната пара — каза Пристов.

— Нека пропадне милионът тогава — рече Ягодкин изплашено. — Тази загуба няма да съсипе Никола Ягодкин и сие. Кредитът ми е толкова голям, че и да бяха пет милиона, пак бих могъл да го удвоя. Искам да остана самичък.

Пристов се отдалечи, като клатеше недоверчиво глава. Не му се вярваше, че може да се удвои тази сума.

Като остана сам, Ягодкин отвори чекмеджето на масата, взе една розова картичка и започна да пише:

Свърши писмото, постави го в плик и го надписа за вдовицата Бояновска.

Разнообразно общество се бе събрало във Вилата на духовете.

Феодора канеше хора, които знаеха как да живеят. Имаше и богата вечеря. Феодора бе заповядала на готвача си, французин, да приготви разкошна вечеря, колкото и да струваше тя.

На никой княз не е била поднесена по-хубава вечеря от тази, която голямата красавица на Петербург бе подготвила тази вечер в своята вила. Какво ли впечатление направи това на Франциска? Където и да погледнеше, виждаше само богатства, коприни, бисери, брилянти, злато, ордени и други знаци за заслуги. Ще споменем и онази атмосфера, която само Феодора можеше да създаде. Тя целуваше и прегръщаше Клариса, не липсваха и ласкави думи. Лицето на Ягодкин сияеше от радост. Той бе толкова подъл, че се радваше, когато тази жена, която искаше да направи своя държанка, любезничеше с дъщеря му.

Когато шампанското започна да шуми в чашите, а сладкото вино зачерви страните на Франциска и кръвта й взе да се вълнува, тя се сети, че трябваше докрай да изиграе ролята си. Един млад артист стоеше до нея — храбър, любимец на един от фаворитите на царския театър в Петербург. Той изпразваше чаша след чаша, като канеше и нея да пие. Очите й блестяха, главата й започна да се върти. Тя не можа да се сдържи, стана и извика:

— Да живее веселието, да живее щастието!

Всички се зачудиха, като видяха това хубаво момиче, което държеше с пълните си ръце чаша шампанско.

— Колко е хубава! — шепнеха всички.

— Какъв огън, какво въодушевление! — казваха всички.

— Щастлив е наистина Ягодкин. Не само че стана милионер за кратко време, но Бог му е дал такава прелестна и мила дъщеря — казваха си трети на края на масата.

Само един-единствен човек от присъствуващите гледаше с учудване. Всичко това му се видя странно. Този човек бе Конрад Фелзингер. Не му се вярваше, че това е същата Клариса, която държеше чашата с шампанско. Това ли бе онази тиха и блага Клариса, която избягваше обществата — като цвят, който не е осветен от слънцето? Не, това не бе дъщерята на Ягодкин, която той довчера знаеше. Човек би казал, че се е променила изцяло. Това не бяха кротките черти на Клариса.

Тя се бе изправила като някоя богиня, пълна с живот и дух, с чаша в ръка и канеше всички да се веселят. Очите й светеха. Те бяха примамливи, една неискреност се забелязваше в гънчиците около устата й, която Фелзингер не бе забелязал досега.

— Виното е причината — каза си Конрад. — То е причината, че възбуди наивното момиче и то изгуби всякакъв срам. Утре тя ще бъде пак същата Клариса и няма да ми повярва, когато й разправя какво е правила тази вечер. Не искам да я видя такава. Никога не ще изчезне този образ от главата ми.

Той я съжаляваше и щеше на драго сърце да напусне къщата на вдовицата Бояновска, ако приличието не го задържаше. Право да си каже, това общество не му харесваше. Въпреки че тук присъствуваха дворяни, офицери и артисти, според мнението на Фелзингер това общество не бе подходящо за жени, тъй като тази вечер се разиграваха сцени, които го отегчаваха все повече. Не липсваха и оперни певици и танцьорки. До Конрад бяха седнали две госпожици от цирка, които разговаряха, без да се стесняват, за някакви подаръци, които получили от кавалерите си. Това го обиждаше, но той не издаде негодуванието си, нито пък напусна мястото си, но колкото и да е странно, започна по-внимателно да следи разговора на тези две госпожици.

Феодора, която не обичаше Клариса, ликуваше пред тази картина. Клариса така се бе отпуснала. Това ли беше същата оная Клариса, която познаваше? Феодора беше доста хитра, за да забележи, че момичето знае да се забавлява, да слуша пикантни историйки и да поглежда мъжете с кокетни погледи. Тя не можа да се стърпи и каза на Ягодкин:

— Погледнете дъщеря си, любезни приятелю, струва ми се, че никога не е била така прелестна. От очите й излиза огън. Струва ми се, че скоро ще има сватба.

— Това е най-голямото ми желание — рече Ягодкин. — Искам тя да вземе някой от нашето общество. Вие виждате, драга приятелко, че и Клариса иска това.

Феодора се засмя.

— Това е интересна новина — каза тя. — Аз мисля, че дъщеря ви не обича никого. Тази вечер наблюдавах дъщеря ви, мнението ми се измени, тъй като чета любовен огън в очите й; вие като баща трябва да й помогнете или пък да изкорените това от главата й.

— Да й помогна в любовта? — възкликна Ягодкин. — Да се омъжи за нищожен човек? Не, никога!

Феодора отпусна рамене.

— И това говорите вие? — рече, като го погледна кокетно. — Вие, който знаете силата на любовта?! Без съмнение вие ще й говорите да не се жени за него, ще я отстраните от Петербург. Но какво ще помогне това? Един ден тя ще забегне с любовника си.

— По дяволите, какво приказвате?

— Казвам ви какво може да се случи и нищо повече, драги мой, и с това свършвам. Какво ще правите, когато тя падне на колене пред вас и ви помоли за нещо?

Ягодкин хвана ръката й и я стисна с всичка сила.

— Спрете, спрете, Феодора, не говорете повече. Това, което казахте, разбунтува кръвта ми и ако чуя такова нещо от устата на дъщеря си, ще се откажа от нея. Бих могъл да стана и убиец — каза той.

— На кого е отдала Клариса своята любов?

— На един беден немски учител — отговори Ягодкин. — Доведох го тук по желанието на дъщеря си. Погледнете онзи, седнал е през осем стола от нас.

Вдовицата се обърна и видя хубавото лице на Конрад.

— Клариса има добър вкус — рече тя на любовника си. — Този Фелзингер е интересна личност.

— Само че е беден — каза Ягодкин. — Той има много непрактичен идеал. Такъв, като го оставиш пред пълни кесии със злато, няма да напълни джобовете си. Тези прехвръкнали тук немци остават бедняци през целия си живот, в случай че не са се родили богати. На такъв човек ли трябва да дам единствената си дъщеря! За него ли спечелих тези милиони, за него ли се трудих? Не, хиляди пъти не, аз ще премахна тези романтични мисли от главата на дъщеря си.

— Зная един лек, с който можете да махнете тази любов от главата й и всичко да забрави.

— Колко благодарен ще ти бъда! — възкликна Ягодкин.

— Да ви кажа ли какъв е? Колко ще ми платите за това? — попита Бояновска.

На лицето му се показа недоволство. Тази хубава и лукава жена все иска да й се плаща. Както и да е, трябва да се покаже весел.

— Вие ми казахте преди малко, че ви харесва конят на княгиня Мешчинска? Не й се иска да го продаде, тъй като се страхува животното да не осакати някого, защото е много буйно.

— Аз ще го укротя — прекъсна го Феодора. — Вие знаете, че съм способна да укротявам.

— Щом желаете да имате този кон, аз ще ви го купя, въпреки че княгинята иска много за него. Щом подаръкът е за вас, не ми струва скъпо.

— А аз ви обещавам, че ще излекувам дъщеря ви от тази любов към Фелзингер.

— Какво смятате да правите?

— Това е тайна — рече хубавата вдовица. — Но нека изпием по една чаша шампанско за моя план.

Чашите се чукнаха и докато пиеше, Феодора отправи странен поглед към Фелзингер, който бе застанал мирно в един ъгъл на стаята. Този поглед изразяваше не само страст и копнеж, но и демонско коварство.

Вечерята най-после свърши, всички станаха и се отправиха към съседния салон. Кавалерите отидоха да изпушат по една цигара, а дамите да оправят тоалета си. Франциска излезе сама на балкона. Тя бе разгорещена от изпитото вино и от голяма душевна възбуда. Поиска да се поразхлади и посъбере мислите си. Беше прекрасна зимна нощ и тя от балкона й се наслаждаваше. Погледът й блуждаеше и почти не виждаше очарователната гледка. Стори й се, че целият Петербург се намира под краката й и сякаш в един миг можеше да завладее тази горда столица. Пламъкът на ужасна суета бушуваше в душата на това момиче. От една проста самотна къща тя изведнъж се бе намерила в милионерски дом. Но вече желаеше нещо повече.

Ето отсреща се извисяваше гордо царският дворец. Как блестяха позлатените кубета и шарените полилеи! Нима не беше възможно да се вмъкне през някоя врата, да влезе и там? Колко бедни момичета са ставали княгини! Такива случаи имаше в руската история. Който разчиташе на красотата си, можеше да се надява на големи неща.

— Аз не съм бедна, а дъщеря на милионер. Защо тогава да не бъда щастлива? Но първо да изпълня дадената дума на Бакунин. Трябва да съсипя този човек.

Балконската врата се отвори и Конрад Фелзингер влезе.

— Вие сте тук, Клариса? — възкликна Фелзингер. — Търсих ви. Имам нещо важно да говоря с вас.

Това не се хареса много на Франциска.

— Сега искате да приказвате с мене, а на вечерята думица не ми казахте.

— Но моля ви се, Клариса.

— Не заемайте веднага тази учителска поза. Аз видях какви погледи отправяхте към онази дама от цирка, забелязах и как внимателно слушахте онези две госпожици, а на мене не обърнахте никакво внимание.

— Повече, отколкото вие предполагате — прекъсна той момичето. — Да, аз често поглеждах ония момичета, но го правех заради вас. Стана ми много мъчно, като ви видях в такова общество. Желая да си кажа мнението, затова ви търсих, Клариса. Считам за свой дълг като ваш приятел да ви кажа това.

— Вие искате да ме съветвате — каза лъжливата дъщеря на Ягодкин и като се облегна на перилата на балкона, погледна Фелзингер: — Говорете тогава, аз слушам.

— Вие често сте ме назовавали ваш приятел, Клариса — започна Фелзингер, — и винаги съм бил горд от това. Тази дума чух от устата на едно момиче, което е идеал за жените. Срамежливостта, сдържаността, кроткостта, скромността и любезността ви, Клариса, ме възхитиха и щяха да бъдат опасни за мене, ако един лош спомен не затвори сърцето ми. Откакто сте в тази къща, вие не сте същата Клариса. Вие се отдръпвате, вашето стеснение ми говори, че одобрявате. Аз се срамувам, Клариса, че се намирате тук и че това общество ви се харесва. Въздухът в тази къща е така задушен, хората са без всякакъв характер и струва ми се, не е право да се допре човек до челото на едно момиче. Под лъжливата интелигентност се крие просташко безсрамие. Махнете им кожите и ще видите безсрамието им.

— Помислете какво говорите, господин Фелзингер.

— Да, аз дълго обмислях дали да говоря откровено с вас, но какво ще стане, ако злото не бъде унищожено из корен? Моля ви, не посещавайте тази къща. Отбягвайте тази красива жена, която има за цел да лови стари и доверчиви хора в мрежата си. Страхувам се, че тази жена ще ви донесе някое нещастие, затова ви моля, странете от Феодора Бояновска.

Клариса направи гримаса на досада.

— Стига, не искам повече да ви слушам, господин Фелзингер. Изслушах всичко, което се отнасяше за мене, и то защото съм ви дала голяма свобода. Вие споменахте преди малко за някакъв старец, без да кажете името му, но аз се сещам кой е. Длъжна съм да защитавам баща си от тези съмнения. Той не заслужава да го пренебрегвате пред детето му. — Гласът на лицемерката затрепера и тя се обърна, за да скрие сълзите си.

За минутка Фелзингер остана като вкаменен, а след малко прибави печално:

— Значи така изтълкувахте добрите ми намерения? Добре тогава, няма да ви отегчавам вече никога с учителските си наставления. Виждам, че и вас е завладял този демон — златото. Вие не сте същата Клариса, която познавах до вчера, която ненавиждаше богатството и веселието. Вие сте съвсем чужда за мен. Няма да ви смущавам повече с присъствието си. Аз дълго размислях, докато реша да приема молбата на баща ви да дойда да живея у вас. А сега се уверих, че съм бил прав в предчувствията си.

— Нима искате да ни оставите? — попита Франциска. Тя не можа да скрие радостта, която се появи на лицето й. Искаше и се да отстрани всеки, който можеше да я познае.

— Ще напусна дома на баща ви — каза Фелзингер. — Още утре ще му кажа това. Но макар и далеч от вас, аз ще остана ваш приятел. Ако някога имате нужда от приятелска помощ, разчитайте на мене. Аз съм готов винаги да изпълня желанията ви. Сбогом засега, желая ви щастие.

Той я погледна още веднъж и излезе.

— Благодаря на Бога, че този човек няма да ме преследва като шпионин, най-много се страхувах от него, остава сега да отстраня слугинята и тогава пътят ми е свободен. Но време е вече. Тя трябва да си отиде още утре. Това момиче лесно може да ме познае.

От съседната стая долетя музика.

— Валсът е започнал, аз трябва да бъда царицата на бала. Тя отвори вратата на балкона и цяла група кавалери я заобиколи.

През това време Ягодкин и Феодора се бяха оттеглили в будоара на красивата Бояновска.

— Вие още не сте ми се похвалили, мила моя, с новото жилище. Харесва ли ви? — рече той, като се облегна на канапето.

— Вие сам виждате колко е хубаво — каза Феодора, като се приближи до огледалото и напръска с парфюм облите си гърди.

— Но аз исках да кажа друго. Известно ви е, че вашата вила се нарича Вила на духовете. Интересно дали сте забелязали нещо досега?

Феодора стана бледа като платно. Тя се овладя изведнъж и се засмя принудено.

— Суеверие, нищо друго. Досега не съм видяла никаква сянка и както виждате, жива и здрава съм.

— И при това чудно хубава — рече милионерът.

Той се приближи до нея и искаше да я прегърне, но тя се отдръпна и каза:

— Не така интимно, вие знаете, че съм ваша приятелка, но не и любовница.

— Напразно! — въздъхна Ягодкин. — Да знаете как копнея за вас, Феодора!

Феодора му се присмиваше открито.

— Вие, клети човече — каза тя с печален тон, — вие наистина ме обиждате, но ще се уверите, че не мога да излекувам болките ви.

— Колко сте лоша, Феодора!

— Лоша? Какво искате от мене? Нима искате толкова да се унижа, че да стана ваша държанка? Ако истински ме обичате, самата мисъл трябва да ви плаши.

— Феодора — каза Ягодкин, като я улови за ръката, — нима не пожертвувах за вас всичко, каквото пожелахте? Или имате още някое желание? Готов съм да изпълня и него.

Феодора въртеше цигара между пръстите си.

— Това е истина. Щедър сте като всеки милионер.

— Добре, какво още искате от мене?

Хубавата вдовица му разреши този път да се доближи и да я прегърне.

— Какво още искате, Феодора, кажете? Тя вдигна полека очи и го погледна.

— Желая да стана ваша жена, Ягодкин — рече тихо. Милионерът се изненада.

— Вие знаете, че съм женен.

— Ще изпълните желанието ми. Това няма значение.

— Това е невъзможно — рече Ягодкин. Феодора стана и го погледна право в очите.

— Когато човек иска, всичко може. Каза го кратко и ясно.

— Малко ли са случаите, когато мъжът напуска жена си?

— Какво ще кажат хората за мене! Това е невъзможно, Феодоро!

— Както всички, и вие се страхувате от хората. Вие сте страхливец.

— Аз имам право да се страхувам, защото работя с тях.

— А ако смъртта ви раздели с жена ви, тогава какво ще правите?

— Това е друго нещо; тогава щях да бъда вдовец и свободен.

Феодора се засмя лукаво.

— Помолете се тогава на дявола да ви раздели с жена ви. Ягодкин я погледна уплашено.

— За бога, какво говорите! — възкликна Ягодкин. — Ами ако ни чуе някой?

— Глупости, никой не ни слуша. Е, ако наистина ме обичате, ще отровите жена си.

— Да я убия? — каза Ягодкин.

— Да отстраниш от пътя си човек, който ти пречи, не е убийство, а егоизъм.

Ягодкин избърса потното си чело.

— Не ще успееш много, Феодора, с тази твоя философия — рече Ягодкин. — Законът ще нарече този егоизъм убийство. Тогава и двама ни ще обесят. Кой ще извърши убийството?

— Аз.

— Вие, Феодора? Жена ми е в Париж.

— Това, че е в Париж, е щастие за нас. Аз ще отида там. Ако една чужденка изчезне в Париж, никой няма да обърне внимание.

Ягодкин се сви на стола. Планът на Феодора съвсем го изненада. В душата му се водеше борба.

Феодора го наблюдаваше, както доктор наблюдава кризата на болен.

— Струва ми се, че моят план не ви се нрави. Тогава да отидем в салона, музиката отдавна свири. — Тя се обърна, за да излезе.

— Почакайте, Феодоро — извика Ягодкин, след като стана от стола и се приближи до нея. Феодора остана за минутка.

— Какво желаете, приятелю?

— Слушайте.

— Казвайте.

— Мислите ли наистина, че това убийство може да остане скрито?

— А как ще го разкрият, когато госпожа Ягодкина няма да умре от насилствена смърт?

— Ненасилствена смърт? А каква тогава? Тя го хвана за ръка и му пошепна на ухото:

— От отрова.

— Но докторите ще познаят отровата.

— Нищо — каза Феодора, — има отрови, които не могат да се познаят. Аз знам една жена, която изпи такава отрова и след това не откриха следа.

Феодора внезапно замълча. Погледът й се спря на вратата, която тъкмо се беше отворила. Тя изпищя като луда и устните й замърдаха. След това започна уплашено да говори:

— Там, там… трупът на старата… трупът… ето го пак… както всяка вечер… иде към мене… иска…

Ягодкин отправи поглед натам, където гледаше и Феодора. Той цял се разтрепера. Истина ли бе или сън това, което виждаше? На вратата имаше едно бяло видение. Лицето на една стара жена ги гледаше. Той взе Феодора на ръце и я занесе до прозореца. Когато се обърна отново, видението беше изчезнало. Вдовицата Бояновска лежеше в несвяст в неговите ръце. Изби го студена пот и той я отнесе до масата, на която бе звънецът.

Веднага след като той позвъни, Леония се яви в стаята. Ягодкин предаде Феодора на слугинята, след което отново се върна в салона при гостите.

Щом съобщиха, че домакинята се е разболяла, музиката спря да свири. Не мина много време и цялото общество се разотиде по домовете си, а Вилата на духовете пак остана пуста.

Колата на Ягодкин също така бързо се носеше по улиците. В колата се беше излегнала Франциска, която, въпреки късния час, не се чувствуваше уморена. Тя бе сложила глава на меките възглавници и сладко сънуваше онова, което бе видяла тази вечер, а и една хубава бъдеща картина. Срещу нея беше седнал Фелзингер, който не продума през целия път.

Ягодкин също беше завладян от мислите си.

— Какво ли се е случило на Феодора? — питаше се Ягодкин. — Онова видение, което може да беше някаква игра, толкова я потресе? Дали в предишния й живот няма някое черно петно?

— Но какво съм се замислил, нека става каквото ще — каза си той. — Феодора е хубава, аз я любя и тя трябва да бъде моя.

Най-после файтонът спря пред къщата на Ягодкин. И тримата излязоха от колата и тъкмо се приближиха до входа, един просяк клекна пред краката на Франциска и извика с тъжен глас:

— Смилете се, хубава госпожице, студено е, а аз съм стар и освен това гладен. Подарете каквото и да е!

Колко дързък беше този просяк! Той стискаше ръката й и искаше да я целуне. Но какво беше това? Не мушна ли той в ръцете й една смачкана хартийка? Франциска взе тази хартийка и изтича вкъщи. С нетърпение очакваше да се сбогува с баща си и да остане сама. Слугинята вече я очакваше в стаята й. Саша запали лампата и попита дали госпожицата ще обича да й свали дрехите.

— Сама ще се съблека — отговори Франциска.

По дяволите, защо ли слугинята така странно я погледна, като излизаше от стаята?

Тя сложи бележката, която й беше дал просякът, на масата и след като свали шала и дрехите си, започна да чете:

— Това пише Бакунин — рече Франциска. — Неговият план с кесията е твърде добър и аз ще работя по него.

На другия ден, когато Ягодкин влезе в кантората си, вратата се отвори и се появи Франциска.

— Как, Клариса, така рано? — извика Ягодкин. — Стават вече десет години, откакто не си влизала в канцеларията ми.

— Извънредна случка ме накара да дойда при вас, тате. Ах, аз съм още така развълнувана!

Като каза това, тя седна на едно канапе срещу баща си и изглеждаше, като че действително е развълнувана.

Ягодкин се тъкмеше да я попита кой е този, който е дръзнал да я смущава, но вратата се отвори и слугата заяви, че господин Фелзингер желае да говори с него.

Ягодкин хвърли поглед на дъщеря си.

— Пуснете го да влезе — отговори Франциска. Малко след това Фелзингер беше при тях. Франциска стана, приближи се до баща си и му каза:

— Тате, в къщата си имаме крадец.

— Крадец? — извика Ягодкин.

— Откраднаха ми кесията, която неотдавна започнах да нося със себе си. В нея имаше няколко златни монети и макар че не ми е жал за парите, все пак мисълта, че в къщата ни има крадци, ме смущава.

— Права си, дете мое, няма нищо по-ужасно от това да имаш вкъщи нечестни хора. Но ти в кого се съмняваш?

— Слугинята ми Саша сигурно е крадла. Никой друг.

— Как? Нима Саша? Аз я смятах за честно момиче, не е възможно да е тя.

— Честно момиче — извика Франциска. — Някои изглеждат честни, но не са такива. Тя е крадла и се обзалагам, че в дрехите й ще се намери моята кесия с парите, но този път няма да й се размине така леко. Аз ви моля да повикате полиция.

Думата полиция не се хареса на Ягодкин, но тъй като беше свикнал да се покорява на дъщеря си, той приближи до вратата, за да каже на Пристов да повика стражар.

Но Фелзингер го задържа.

— Малко по-после, господин Ягодкин, вие виждате в какво положение се намирате. Именно за това, т.е. преди да погубите едно бедно момиче, искам да ви кажа нещо.

— Какво е то, господине?

— Аз мисля, че ще бъде по-добре първо да проверите точно как стои работата, преди да подозирате когото и да било.

— И вие още мислите, господин Фелзингер, че тя е честна, при все че чухте обвинението срещу нея?

— Това е само обвинение, драга госпожице, къде ви са доказателствата?

— Те ще се намерят, щом дойде полицията.

Как отвратителна се видя на Фелзингер дъщерята на Ягодкин! Но учителят се извърна, щом се загледа внимателно в лицето й. Това не беше благото лице на Клариса, което той бе обикнал. Всичко бе странно. В него се зароди голямо съмнение, като че ли тя беше някоя чужденка, заела мястото на предишната Клариса. Особено очите й и хладното изражение на лицето не бяха на Клариса.

— И аз, скъпо дете, мисля — каза Ягодкин, — че първо трябва да изслушаме обвиняемата, защото твърде е възможно и ти да си се излъгала.

— Както обичаш, тате, но с това ще изгубим само време и ще й дадем възможност да скрие откраднатите неща.

Ягодкин приближи до вратата и каза на Пристов да доведе Саша.

— Желаете ли да се оттегля, докато разпитвате момичето? — попита Фелзингер.

— Не, останете, проницателният ви поглед може да ни помогне.

След няколко минути в стаята влезе Саша. Тя беше съвсем спокойна и попита какво желае господарят.

— Досега бяхме доволни от тебе — каза Ягодкин, — особено дъщеря ми всякога се е хвалила с теб, но нейната благосклонност бе възнаградена зле. Сега ти остава едно — да оправдаеш постъпката си, като признаеш вината си.

Саша изгледа всички въпросително. Тя не разбра нищо.

— За Бога, аз не ви разбирам, господине. Нищо лошо не съм направила.

Франциска извика сърдито:

— Не се преструвай — ти, неблагодарно създание. Маската ти падна. Дълго време ме лъга, но сега знам каква лицемерка прибрах вкъщи и я награждавах. Ти си крадла!

Саша изпищя колкото сила имаше.

— Аз да съм крадла? Нима аз? Фелзингер изгледа враждебно Клариса.

— Има случаи — каза той, — когато човек не намира думи и не иска да се защитава, а този е тъкмо случаят, когато обвиняват невинен.

След това се доближи до Саша, на която каза:

— Момиче, ако си невинна, оправдай се. Ако си сгрешила, признай и искай прошка от господарката си.

Тя се изправи.

— Бог ми е свидетел, че съм невинна — извика решително.

— Значи вие настоявате, че не сте откраднали кесията ми?

— Настоявам — рече Саша, — невинна съм. Ах, госпожице — каза през плач, — аз вече не мога да ви позная — вас, която винаги сте били така добра, блага и доверчива. Защо сега изведнъж ме обвинявате, че съм крадла? Невъзможно е да сте казали вие това, моята госпожица Клариса не може да стори такова зло. Това не сте вие. Боже мой, от вчера това съмнение не ми излиза от главата.

— Млъкни, клетнице! — В същата минута Франциска вдигна ръка, за да я удари по главата, но Ягодкин я задържа.

— Не се тревожи, може да ти се отрази зле — каза той, като се обърна към Саша, на която каза, че ще провери дали действително е крадла.

Той отвори вратата и повика Пристов.

— Пристов — рече Ягодкин, — идете с няколко души в стаята на Саша и добре я претърсете. Вижте дали ще намерите една зелена кесийка.

Пристов излезе, след като се поклони на господаря си. Саша бе застанала като убита в един ъгъл на стаята. Ягодкин говореше с дъщеря си, а Фелзингер непрестанно наблюдаваше Франциска.

— Помогни ми, Богородице, и измий този позор от лицето ми.

Като отговор на това от съседната стая се зачуха викове; влезе Пристов, който държеше една зелена кесийка в ръцете си.

— Намерихме я, ето я, парите са вътре.

Фелзингер побледня. Нима се бе измамил? Нима Саша бе крадла?

Франциска тържествуваше, а Саша бе побледняла като платно.

Ягодкин се приближи до Пристов, взе кесийката от него и я показа на Саша, като я държеше до очите й.

— Ще отричате ли още, че не сте я откраднали, госпожице?

— Аз не съм откраднала, нито съм скрила тази кесийка. Не вярвам у мене да сте я намерили.

— Намерихме я във вашата стая, увита в един шал — каза Пристов.

— Някой друг трябва да я е сложил там, някой, който е искал да ми напакости — рече Саша. — Ей Богу, аз не съм я виждала.

— Че кой тогава ще отиде в стаята и ще я постави там? — дразнеше я Франциска.

— Някой е имал интерес от това — каза Саша.

— Никой няма да ви повярва — рече Франциска. — Истина е, че сте я откраднали.

Слугинята за миг забрави болката и отчаянието и гордо каза:

— Истината, цялата истина ще кажа. Ха, ха. Богатият Ягодкин е измамен, срамно изигран. Той смята, че прегръща собствената си дъщеря, а това не е тя!

— Клетницата полудя — обади се Ягодкин. — Защо пребледня, мило дете, защо се разтрепера? За Бога, опомнете се, Клариса!

Франциска се страхуваше да не би да я познаят. Саша я погледна радостно.

— Вижте как побледня — каза тя. — Тя е лъжкиня, само мене не може измами. Аз познавам много добре кроткото и благо лице на госпожица Клариса.

Фелзингер се приближи, улови я за ръката и рече:

— Какво приказваш, нещастнице? Ако не докажеш това, което твърдиш, ти си загубена.

— Да го докажа ли? Ще дам доказателства. Къде е малкият червен белег, който госпожица Клариса имаше на тила си? Като вчесвах заранта тази лъжла, забелязах, че го няма. Питам, къде е този белег?

— Това е прекалено — каза Ягодкин. — Пристов, повикай стражари, а вие изхвърлете тази жена оттук!

Заповедта на Ягодкин бе изпълнена веднага. Извлякоха насила Саша от стаята.

— Каквото и да става с мене — каза тя, — всичко съм готова да понеса, но поне си отмъстих на тази лъжкиня.

Слугите уважаваха Саша, знаеха, че е честна, и никой не искаше да повярва, че тя е откраднала кесията.

Когато тримата останаха сами, Конрад Фелзингер каза на Ягодкин:

— Нима смятате да затворите това нещастно момиче, господин Ягодкин?

Клариса стана.

— Вие я наричате нещастна. Значи сте тогава човек с особени разбирания.

— Особени! — възкликна Фелзингер. — В света наистина има чудни неща, стават такива чудни неща, че човек просто не може да повярва!

— Това е ужасно! — извика Франциска. Фелзингер се престори, че не е чул тази обида.

— Аз дойдох да се сбогувам с вас, господин Ягодкин — рече той, като се обърна към банкера. — Но няма да си отида, докато не ви кажа едно нещо.

Той посочи към Франциска, която го гледаше злобно.

— Пазете се от тази жена — каза той. — С нея в дома ви е влязло нещастието, което ще ви съсипе рано или късно.

— Не забравяйте, господине, че говорите за дъщеря ми.

— Господин Ягодкин, това не е вашата дъщеря. Тази е лъжкиня!

Ягодкин гледаше захласнато младия учител, като да бе изгубил ума си.

— Сериозно ли говорите или се шегувате с мене, господин Фелзингер?

— Сериозно. Това момиче, което стои пред вас, господин Ягодкин, не е ваша дъщеря.

— Не е дъщеря ми? Луд ли съм или ще полудея? Клариса не била моя дъщеря — моя плът и кръв. Моля ви, господин Фелзингер, елате на себе си, страхувам се да нямате прилив на кръв в главата си.

— Това, което ще ви кажа, ще ви учуди и ще ви се види невероятно, но моля ви, изслушайте ме и ще разберете, че имам малко право.

— Не го слушай, татко — обади се Франциска, — ако ме обичаш; не виждаш ли, че всяка дума ме обижда.

Ягодкин гледаше ту Клариса, ту Фелзингер и не знаеше какво да прави. Фелзингер продължи:

— Спомнете си образа на вашата дъщеря, какъв беше преди, направете сравнение между онова кротко и мило създание Клариса и това сега. Аз ви питам: В състояние ли беше Клариса да причини някому зло? Беше ли толкова немилостива, че да погуби едно момиче, което я обича? Задайте си сам този въпрос и тогава всяко съмнение ще изчезне. Ще ви попитам после можеше ли дъщеря ви Клариса да се възхищава от общество като онова, което гостуваше у Бояновска? Не ме прекъсвайте, оставете ме да кажа всичко. Ако не сте уверен в това, тогава повярвайте на знака, за който преди малко ви казаха. Не зная познавате ли този белег, но ако не го знаете, телеграфирайте на жена си да се върне незабавно от Париж. Майката тутакси ще познае дъщеря си. Майчиното ухо ще познае гласа и сърцето й ще усети кръвта на детето си. Майката знае всеки белег на детето си, тя ще познае и този.

Ягодкин бе обзет от нетърпение.

— Стига — каза той, — чух вече много, господине! Зная, че ми говорите така, защото искате да се усъмня в дъщеря си. Мислите ли, че нямам очи и не мога да позная собствената си дъщеря? Но аз се сещам какво може да се е случило между вас и Клариса, че тъй отведнъж станахте неин враг. Отдавна вече съм забелязал, че вие се стараете да се харесате на дъщеря ми и не мога да разбера защо тя още не ви е изгонила.

Франциска тържествуваше. И как да не тържествува, когато всичко се развиваше благоприятно за нея.

— Вие улучихте, татко, но аз имам още нещо да прибавя към това. Известно ви е, че винаги съм защитавала господин Фелзингер, когато някой го е нападал — смятала съм го за човек вдъхновен и надарен. Но преди малко разбрах, че с това приятелство той е имал друга цел. Държанието му ставаше все по-свободно, говореше ми за любов и това, не искам да скривам, ми се харесваше, но не можех да забравя, че съм дъщеря на Ягодкин. Вчера на бала у Бояновска той се възползува от случая, защото бях излязла на балкона, и ми се обясни в любов. От съжаление аз му отговорих, че го уважавам, но жена не мога да му стана. Но той не искаше да разбере и настояваше, като се мъчеше да ме прегърне. Като разбрах това, аз го отстраних. Оттогава ме намрази и търси случай да ми отмъсти.

Докато тя говореше, лицето на Конрад беше бледо и ако доскоро той се съмняваше, сега окончателно се увери, че има работа с лъжкиня.

— Какво ще отговорите на това, господин Фелзингер? — попита предизвикателно Ягодкин.

— Нищо друго, освен че ви съжалявам.

— Благодаря ви, вашето съжаление не ми е потребно.

— Повече, отколкото можете да предполагате, вие, беден богаташ, защото само за една нощ са откраднали вашето добро и мило дете. И понеже виждам, че вие не се стараете да намерите дъщеря си, аз ще се помъча да сторя това и не ще се успокоя, докато не изоблича тази лъжкиня.

Той се поклони и излезе от стаята.

Когато Ягодкин и Клариса останаха сами, той прегърна дъщеря си.

— Разбра ли сега, дете мое, аз имах право, когато ти напомнях да се пазиш от този човек! Ти лудееше по него и искаше да го издигнеш на висотата, на която ти се намираш, но плебеят си остава плебей. Глупаво дете, ти плачеш. Може би ти е жал, че той си отиде?

— Не, татко, тези сълзи не са за него. Плача, защото съм била толкова глупава. Не можах да разбера, че ти ми мислеше доброто, а аз се съмнявах в тебе.

Ягодкин я притисна до гърдите си.

— Мило мое дете, обично дете! И той още твърди, че не си мое дете! Ще видим, господин Фелзингер, няма ли да съжалявате, че излязохте от къщата ми.

От съседната стая се чуха странни гласове. Стражарите бяха дошли да отведат Саша. Вързаха ръцете й на гърба и я повлякоха по стълбите.

Когато я бяха извели навън, Фелзингер се приближи и каза:

— Сега нищо не мога да направя, Саша, но повярвайте, че в Петербург имате един добър приятел, който ще направи всички усилия, за да ви освободи. Наистина, Саша, уверена ли сте, че онази клетница е лъжкиня? — попита Фелзингер.

— Заклевам се в най-скъпото — отвърна тя, като сложи ръката на сърцето си. — Уверена съм, че тя не е Клариса.

— Добре, Саша, тогава и двамата знаем какво трябва да сторим.

Стражарят забеляза, че те разговаряха помежду си, и извика:

— Хайде, отстранете се от крадлата, преди съдията да я е разпитал.

Като каза това, той дръпна Саша.

— Тъй, момиче — обади се един стражар, — при това значи си и крадла!