"Мъртвите сибирски полета" - читать интересную книгу автора (Фалк Виктор)CXIV. МНИМАТА ГОДЕНИЦААлександър II бе погребан с почестите, полагащи се на един император. Чуждите посланици украсиха с богати венци останките на могъщия монарх. Преди да балсамират тялото му, те го спуснаха в приготвената гробница. Александър III заповяда да дойде следователят. — Какви доклади има по убийството? — залита императорът. — Има ли още някой жив? — Единият, Бояновски, е жив, Ваше Величество, а на другия отсякоха главата. Аз мисля, че трябва да помъчим този, когото имаме в ръцете си, и по този начин ще го принудим да предаде другарите си. — Вие сте прав. Направете всичко необходимо да изкопните нещо от този нихилист. Присъдата на нещастния Бояновски бе изречена. Въпреки че отнеха всичките му средства да се самоубие, той намери в сламата едно въже. Върза го за гредите и направи примка. Преди да тури примката на главата си, той си припомни миналия си живот и любимите си близки. Искаше да се прости за последен път с тях. „Сбогом, приятели, сбогом, Бакунин! Аз не ще ви предам. Ето, аз ида при тебе, мила Феодора! Аз отивам там, където няма подлост и където сърцата по-искрено се обичат. Аз те обичах, но за това получих твоята неблагодарност!…“ След скръбната изповед Бояновски тури примката на главата си и след няколко трепвания се пресели в другия свят. Бояновски се обеси. Императорът много се разсърди, когато се научи това. — Вие всички сте нихилисти! — извика той на директора на затвора. В скоро време той свика министерския съвет и отмени промените, с които покойният му баща бе подобрил злата съдба на своя народ. От ден на ден Русия ставаше по-деспотична страна. Александър III управляваше много строго Русия и освен това се отнасяше зле със семейството си. Той много мразеше братовчедка си Вера и заповяда на великия княз да я застави да се омъжи за пруския принц, когото тя не обичаше. Великият княз отпусна раменете си и като си отиде у дома, каза желанието на императора. — Добре, татко, аз ще изпълня волята на императора. — Мое мило дете, ти всичко жертвуваш! Как да ти благодаря за това? — Моето желание, татко, е да подобря последните ти дни. — Благодаря ти, Вера. Моят племенник Александър III не е като баща си. Той заповяда още утре да заминеш за Германия. Иди, драго дете, и се приготви за път. Вера излезе от стаята на баща си и отиде в стаята на Владимир. — Идвам да ти съобщя нещо много важно — каза Вера. — Отнася се за моето и твоето щастие и за моя живот. Владимир се отдръпна. — Ако се отнася за твоя живот, Вера, аз съм готов да… — Ти не можеш нищо да ми помогнеш, понеже виновникът за нещастието ми е самият император. — Императорът ли? — Да, той. Той иска още утре да отпътувам. Той ме насилва да се омъжа за пруския принц. — Не, това не трябва да стане! Нима е възможно аз да позволя, Вера, друг да те прегърне? Не, това няма да стане! Ние трябва да избягаме. — И аз мисля така, Владимире! Трябва да избягаме, и то още тази вечер. Да избягаме в Америка, Владимире, там ще бъдем щастливи. Владимир я прегърна страстно. — Вера, моя мила Вера, ти ще бъдеш моя, само моя! Целувките следваха една след друга, целувки, които не бяха братски, а страстни и горещи. Те стояха прегърнати дълго време. Най-после Вера се отдръпна и изтича в стаята си да се приготви за път. Същото стори и Владимир. Той намисли да се преоблече в савойски дрехи. Занесе скрито и разтреперан тези дрехи в стаята си и с нетърпение очакваше уговорения час. Този ден император Александър III приемаше на аудиенции. Последната направи дворцовият маршал Савори. Той беше французин, но отдавна живееше в двореца и се ползуваше с царското доверие. — Ваше Величество, вие сте ме викали? — Да, въпросът е за принцеса Вера, тя трябва да се сгоди за немския принц. Понеже вие разбирате от такава работа, аз ви избрах да я придружавате. — Това е голяма чест за мене, Ваше Величество. — Ще отидете тази вечер при великия княз, където ще ви се повери принцесата. Обещайте ми, че добре ще опазите принцесата. — Давам честната си дума, че нито косъм не ще липсва от главата й. — Това исках да ви кажа. Сега можете да си вървите. Маркизът се поклони и излезе. В девет часа една каляска чакаше пред двореца на великия княз. Вера прегърна още веднъж баща си и излезе на улицата. — Сбогом, татко, не ме придружавай повече, не увеличавай мъката от раздялата. Когато Вера слезе на двора, насреща й дойде една жена, която за голяма изненада приличаше много на нея. — Ти ли си, Валеска? — Аз съм, Ваше Височество. Време ли е? — Да, качвай се бързо на каляската и не говори с никого. — Сбогом, принцесо — каза Валеска, като се качи на каляската. Мнимата принцеса се качи на каляската, а истинската отиде в стаята на Владимир. Маркиз Савори очакваше принцесата при голямата врата. Като я видя, той се поклони учтиво. — Ваше Височество — каза той тихо. — Негово величество императорът ми възложи неприятната за мене длъжност, тъй като аз всичко знам, но мой дълг… — Смея ли да ви предложа ръката си? Валеска го хвана под ръка и се качи заедно с него в приготвената каляска. Тя мълчеше, за да не се издаде и беше спуснала целия си воал. Маркизът даде знак да тръгнат. Като дойдоха на гарата и се качиха в купето, Валеска се успокои и си помисли, че господарката й е вече спасена. Когато тренът тръгна, тя помоли маркиза да я остави сама, понеже не се чувствувала разположена. Маркизът й отговори, че императорът му заповядал да не я оставя сама. Без да проговорят, пътниците заспаха. Когато дойдоха до предпоследната гара за Германия, маркизът се събуди и видя, че тази, която придружаваше, не беше Вера, понеже целият воал от лицето й бе свален. Валеска бе върната обратно на другия ден в Петербург. Императорът, ядосан от измамата, издаде заповед всичките влакове, които отиват за границата, да бъдат строго прегледани. През това време Вера и Владимир пристигнаха до германската граница. Като видя, че всички влакове за странство се претърсват, Владимир веднага събуди Вера. Когато се прощаваха за сетен път с Русия, директорът на Петербургската полиция, новоназначеният Данишев, влезе в купето и им съобщи, че Владимир и Вера са негови пленници. — Нима ти, Данишев, си шпионин? — Аз изпълнявам само дълга си — отвърна Данишев. — Къде ще ме закараш? — В Петропавловската крепост. — Излъга и тогава последното ми желание, остави ме да се простя с баща ми. Аз ще ти кажа кой е моят баща. Великият княз, когото ти добре познаваш — каза шепнешком Владимир. Данишев пребледня. — Аз ще изпълня желанието ти, но трябва да ми обещаеш, че не ще избягаш. След един час двамата бяха на път за двореца на великия княз. След изчезването на Вера и Владимир там бе настанала голяма тревога. Княгиня Хела неспирно молеше да й кажат къде е детето й. Великият княз мислеше, че Вера бе избягала при Елисавета и затова й писа да дойде при него. — Какво желаете, Ваше Височество? — запита Елисавета, като влезе в стаята на великия княз. — Не ме наричай „Височество“ и „Вие“. Ние трябва заедно сега да работим. — Какво се е случило? Константин разказа накъсо какво се бе случило с Вера и Владимир. Елисавета замислена наведе глава. Зачу се конски тропот и след малко една каляска спря пред двореца на великия княз. Великият княз погледна от прозореца и видя Владимир, придружаван от Данишев. Влязоха в двореца. — Нека Бог да ни помогне! — извика великият княз. — Нашите деца ги карат като пленници! След малко вратата се отвори и на прага се показаха Владимир, Вера и Данишев. Данишев разказа накъсо цялата работа. — Заповедта на императора трябва да се изпълни, но аз ви моля да оставите под мой надзор както сина ми, така и дъщеря ми. Аз отговарям за тях. — Принцеса Вера може да остане, Ваше Височество, обаче аз трябва да затворя Владимир в Петропавловската крепост по заповед на царя. — Аз ще дойда с тебе, Данишев. Моля ти се, остави ме да взема един скъп предмет, който е мой спомен. — И аз ще дойда — каза Елисавета. — Не, майко, аз сам ще отида. — Не, аз виждам какво искаш да направиш. — Тихо, майко! Нима искаш да умра на бесилката? Елисавета се изправи гордо. Устните й затрепериха, тя прегърна сина си и смело каза: — Сбогом, сине, завинаги! — Прощавай, майко! — каза Владимир и целуна ръката на майка си. После Владимир тръгна към вратата. Преди да излезе, той се обърна към Вера и й каза сбогом. Вера се втурна към него, като простря ръцете си. — По очите ти разбрах, Вера — каза Владимир и излезе. |
|
|