"Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))" - читать интересную книгу автора (Лазаров Веско)

Вместо предговор

Посвещавам тези мои скромни писания на всички врачани, които в продължение на векове, въпреки всички катастрофи и бедствия запазиха своя облик. Независимо в коя географска точка на майката земя се намира, врачанинът си остава врачанин и никога не забравя „Камико“. Врачанинът е като еделвайса. Цъфти усамотен и сега никому ненужен.

Коленопреклонно се моля да ми бъдат простени всички грешки, които съм допуснал при описанието на определени случки, събития и личности. Всичко, което моето перо отразява, е плод на онова чуто, видяно и преживяно във Враца през време на скромния ми съзнателен живот. Някои от моите герои са покойници отдавна, други са живи и в момента. Покой на мъртвите и здраве и дълъг живот на живите. Всяко съвпадение на имена и събития са случайни. Ако съм засегнал или пропуснал някого, то е неволно и още веднъж моля за прошка!

Целта на писанията ми е да възкреся бита и традициите на врачанина, които напоследък се позабравиха. Събитията във Враца и онова което вълнува врачанина в повечето случаи са представени изкривено или от архивите. Един от мотивите да се захвана за перото е именно този, да се пие вода от извора. Пред читателя ще възкръснат лица и събития от стара Враца, които до голяма степен са спомогнали за запазване образа на врачанина пред останалия свят.

Балкан, мъгла, мюзевири. Това са божиите дарове, с което се отличава нашия град. Балканът и мъглата са естествения декор, в който прекрасно се вписва врачанския гений — мюзевира. Всеки град си има своите колоритни личности. Единствено във Враца наред с тях вирее мюзевира.

Мюзевирлъкът е в кръвта на кореняка врачанин. Той се е вплел така яко в живота му, че без него съществуването му е невъзможно. Когато говоря за мюзевирлък изключвам клюкарството, интригантството, завистта и доносничеството, свързани винаги със злоба. Те не са присъщи на кореняка. Мюзевирлъкът е дар божи за всички врачани, независимо от това дали са учени или не. Той си е специфичен за всяко съсловие. Трябва добре да се запомни, че в основата на мюзевирлъка стои майтапа, шегата, истината. Горко томува, който не говори истината!

Който държи за доброто си име повече, отколкото за святата истина.

Враца е един от малкото градове, в които е запазена чистотата на българщината. „Вратца — Ерусалимът на българщината…“ — ще възкликне един врачански герой, спасил знамето на 35-ти пехотен полк от пленяване, поручук Янчев. Във врачанина са запазени борческата натура, националните традиции, предприемчивостта, жаждата за духовна култура. Враца е един обетован райски кът. Врачанинът знае това и с всички сили се е борил през своята многовековна история да го запази чист и неопетнен. За това говори един врачански мюзевирлък, запазен още от библейско време, който евреите крият и не споменават в своята история.

Когато Мойсей водел евреите към обетованата земя, Бог първо го насочил към Враца. Когато пристигнал, останал във възторг. Но като всеки евреин решил да изпита аборигените-врачани. Срещнал в Кемер махала (тогава тя била града) едно малко момче, което било голо и ловяло риба в реката. Извикал момчето при себе си, извадил една пара и му я дал с думите:

— Иди и купи с тази пара нещо, с което да нахраня моя народ! Но не се бави много!

Момчето грабнало парата и както било голо се затичало към града. След малко се върнало зачервено и запъхтяно, като държало в ръката си една торба. Подало я на Мойсей с думите:

— Това ще ви нахрани и ще ви хартиса!

Взел торбата Мойсей, развързал я и погледнал в нея: Тя била пълна със сол.

Хитрият евреин не се предал. Извадил друга пара и казал на момчето:

— Ако ми хванеш брадата, без да подскочиш, парата е твоя!

Известно е, че Мойсей бил много висок и главата на момчето не достигала дори до коленете му. Момчето се засмяло, показало кошничката с рибата, която било хванало в реката и казало:

— Ще ти дам всичката риба, ако ти можеш да ме хванеш за патката, без да се наведеш!

Огледал се Мойсей, въздъхнал за обетована земя и казал:

— Тук е много хубаво, но място за нас няма! Да тръгваме! И продължил да търси друга обетована земя, но без врачани. Прякорите, шегите и мюзевирлъците са дело врачанско, но интригите са предимно на пришълците. За да не бъда празнословен ще разкажа за прякор, мюзевирлъци и интрига, датиращи още от османско време.

През 1873 година за врачански владика бил ръкоположен Аверкий, който сяда на трона на Софроний Врачански. Критерият й изискванията на врачани основателно били високи и Аверкий не ги оправдал. Той бил голям скъперник и много страхлив. Още първото разочарование му донесло мирянско кръщение и прякор. Дядо Аверкий станал за врачани Джавакалецо. Ръкополагането за владика е пожизнено и само смъртта можела да избави врачани от Джавакалецо. На помощ дошъл врачанския мюзевирски гений.

Жената на бошнака Ахмед Бег Лазов, виден бей в града, била българка от Тронковия род. Първенците българи дали съвет на дядо Аверкий да анатемоса рода, като забрани на православните християни да влизат във взаимоотношения с Тронковата фамилия, което той немедлено направил. Това разгневило Ахмед Бег и той накарал тъщата си да се оплаче на русенския Валия, което тя и сторила. Валията телеграфически извикал Аверкий за обяснение. Знаейки какво го очаква, стегнал багажа и вместо за Русе, Аверкий отпрашил за Цариград и не се върнал повече във Враца.

Друг мюзевирлък, няколко десетки години по-късно, се отнася за Драган Цанков — либерал заточен във Враца. Неговите противници консерватори пръснали слух, че Цанков е умопобъркан. Слухът се разпространил светкавично и от името на врачанската общественост било оформено заявление — подписка до областния управител. В нея се искало Цанков да бъде въдворен в лудница, за да се предпази населението на Враца от заразяване.

Интригите и по онова време не липсвали на врачани.

Етрополченинът Симеон Подбалкански и тревненеца Иван Славейков, (син на Петко Славейков) били учители във Възнесенското училище. Иван Славейков бил млад, хубав и бохем, което не се понравило на Подбалкански. За да се отърве от своя опасен съперник, последният пуска слух, че Славейков прави любов с балдъзата на Чорбаджията Тодораки Хаджийски.

Това разгневило Тодораки и той търсел начин да го залови и уволни от училище. Подбалкански залагал много капани на младия си колега, но Господ го пазел и той не попаднал в нито един.

Един ден Подбалкански вижда отдалече в гръб три моми в двора на училището. Помислил, че едната от тях е балдъзата на Хаджийски отиваща на любовна среща. Веднага извикал Тодораки, за да хванат прелюбодееца на местопрестъплението. lt; Нахълтвайки като хала в стаята, Тодораки останал като посран, когато видял, че балдъзата му не е между трите моми. Оказало се, че Славейков по това време бил на разходка извън града. Тази интрига струвала на интриганта скъпо, а на Тодораки шегите на врачанските чорбаджии. Подбалкански бил преместен от Възнесенското в Долномахленското училище.

Перлата в огърлицата на Враца безспорно е Кемеро. Като казвам това ни най-малко искам да омаловажавам останалите махали на този прекрасен град. Нанизът е хубав, когато всичко в него е подредено. Това не значи, че няма да описвам хора и събития от цяла Враца. Ще се помъча да обрисувам образа на изстрадалия врачанин, такъв, какъвто съм го видял и запомнил. Ако успея поне малко да измия лицето му оплювано и маскарено, ще бъда много доволен.

Дар Божи е изкуството на врачанина да дава точни квалификации, наименования и имена. Наименованията „Хармано“, „Дудако“, „Кокошарската капия“, „Игриз махала“, „Усран дол“ показват това. За „Кемеро“ нещата стоят по-другояче. Това е турска дума, която означава кожена кесия за пари.

Махалата прилича на огромен кемер, чието устие започва от ждрелото на Вратцата и веднага след излизане от него има значително уширение. В средата на ждрелото тече бистрата река Лева. Водата скача между заоблени речни камъни, прави бели гребени по своя път и създава със своя ромон една неповторима романтика. Когато реката придойде, тя прилича на разгневена фурия, на която да не си насреща. Със страхотен тътен мътните талази носят всичко попаднало им на пътя. Прескачат големите заоблени камъни, а по-малките влачат със себе си. Стихията яростно се блъска в стените на каменното корито, търсейки простор и свобода. Излизайки от ждрелото, тя се поуспокоява в широкото корито, намалява своя рев и ярост, намерила жадувания простор.

Около коритото на реката лъкатуши джадето от Враца за Згориград, Осиково и Дупни връх. Бялата му каменна настилка върви плътно прегърнала сребърната снага на реката. Тази любовно прегръдка завършва при Кемерския мост, където идилията свършва и те се разделят.

В дясно се издигат вертикално огромни скали, в подножието на които се намира Градището. Това са останки от стария град. Непосредствено до ждрелото в местността „Лудото езеро“ се намира резервоара на стария водопровод. Точно срещу него се намираше стара воденица — караджейката на Мито Вълчинков. Под нея беше ресторант-градина „Чайка“, която заедно с плувния басейн и ресторант „Лидовенеция“ бяха любимо място на врачани за отдих и почивка в празнични дни. Разкошните природни дадености — скали, гора и реката придаваха онова спокойствие, което кара човек да се отдели от ежедневието и да потъне в лоното на майката земя. Допълнителен колорит създаваха файтоните. Медните гласове на звънчетата им се сливаха с тихия ромон на реката и птичия хор, носещ се от гората.

От „Чайка“ надолу около реката няколко воденици караджейки се надпреварваха да вдигат шум със своите кречетала. По-надолу имаше дървен мост, свързващ двата бряга на реката. Там на хълма под „Зимевица“ живописно бяха накацали няколко малки къщички. Непосредствено след моста реката завива на дясно, а джадето прави остър завой на ляво, с което свършва прегръдката им. От тук на север, към полето, започваха къщите, които се намираха от едната страна на реката. Това бе най-старата и живописна част на „Кемеро“. Представете си гордо вдигнатите чела на скалите, в подножието на които лъкатуши бистрата Лева, джадето следващо неизменно пътя й и от двете му страни живописни възрожденски къщи. Високо в синьото небе гордо се реят орли, а долу наред с тихия ромон на реката се носи непрекъснатата песен на кречеталата, веселата глъчка на мливарите, мученето на добитъка и неразборната реч на порнатия свят.

Къщите, построени на два ката, прегърнати една до друга, образуваха почетен шпалир на джадето чак до Гуцовия хан. Тук то се разделя и единият му ръкав, следвайки високо реката, достига до Табашкия мост. Тази улица кемерчените наричаха „Под бърдото“, а официалното й име е „Подбалканска“. Другият ръкав пресича реката с Кемерския мост и завършва на площада пред старата джамия (Джами Атик).

Долният кат на къщите, като правило покрит с огромни дървени кепенци, служеше за дюкяни, работилници, а задната им част за зимници и складове. Горната част, издадена с еркери напред, беше надвиснала над джадето. Прозорците на стаите, закрити с красиви кенарени и плетени пердета, а грамадните кьошкове оградени с прекрасни дървени плетеници. Покривите с големи аспидни плочи и различните по форма комини, белосани като пролетни кокичета, срамежливо подаваха глава над грамадните сиви покриви.