"Това вечерно слънце" - читать интересную книгу автора (Фокнър Уилям)

II

Дилси продължаваше да боледува и затова всяка нощ изпращахме Нанси. Най-сетне мама каза:

— Докога ще продължава това? Да стоя всяка вечер сама в тая грамадна къща, а вие да изпращате една черна страхопъзла?

Тогава й постлахме да спи в кухнята. Една нощ се събудихме от някакъв звук. Не беше пеене, нито плач, а идваше от тъмното стълбище. В стаята на мама светеше, а долу в хола чухме татко да отива към задните стълби. Слязохме с Кеди в хола. Подът беше много студен. Навирихме си палците от студ и се ослушваме. На песен прилича, ама не е песен, негърска работа.

После замлъкна и чухме татко, слизаше по задните стълби. Приближихме се и ние до стълбите. И пак се разнесе, този път на самите стъпала, тихо, и тогава видяхме очите на Нанси, долу на стълбата, до самата стена. Приличаха на котешки, сякаш до стената е застанала някаква грамадна котка и ни гледа. Като слязохме при нея, отново млъкна. Подир малко от кухнята се показа и татко с пистолет в ръка. Върнаха се с Нанси и после пак дойдоха. Носеха й дюшека.

Проснахме го в нашата стая. Когато в мамината стая светлината угасна, отново забелязахме очите на Нанси.

— Нанси — прошепна Кеди, — спиш ли, Нанси?

Нанси измънка нещо като „ох“, нищо не й разбрах. Сякаш никой не се е обадил, гласът е дошъл отнякъде и се е запилял нанякъде, като че Нанси изобщо я нямаше. Тъй втренчено я бях гледал в очите там, на стълбата, че ми се бяха отпечатали зад клепачите, също като слънцето: гледаш го, после затваряш очи, а то пак там.

— Джизъс — изпъшка Нанси, — Джизъс.

— Джизъс ли беше? — попита Кеди. — Да не се е промъкнал в кухнята?

— Джизъс! — изстена Нанси. — Джииииизъс — и гласът й замря, угасна като клечка кибрит.

— Виждаш ли ни, Нанси? — прошепна Кеди. — Очите ни виждаш ли?

— Негърка съм аз, негърка! Нищо повече — рече Нанси. — Господ знае, господ знае.

— Какво ти се случи долу в кухнята? — продължаваше да шепне Кеди. — Кой се опитваше да влезе при тебе?

— Господ знае — отвърна Нанси. Виждахме ясно очите й. — Господ знае.

Дилси се оправи и дойде да ни приготви обеда.

— Да беше полежала още ден-два — рече й татко.

— Защо? — каза Дилси. — Още един ден да не бях дошла, всичко тука щеше да отиде по дяволите. Я се измитайте от кухнята, че да си подредя нещата.

Дилси приготви и вечеря. Същата вечер, преди да се стъмни, Нанси пристигна в кухнята.

— Отде знаеш, че се е върнал? — попита я Дилси. — Не си го видяла.

— Джизъс е негър — рече Джейсън.

— Усещам го — каза Нанси. — Усещам го, че лежи оттатък в ямата.

— Сега ли? — вика Дилси. — И тази вечер ли е тука?

— И Дилси е негърка — обади се пак Джейсън.

— Ти по-добре гледай да хапнеш — каза Дилси.

— Нищо не искам — рече Нанси.

— Но аз не съм негър — каза Джейсън.

— Пийни едно кафе — рече Дилси и напълни една чаша. — Знаеш ли го, че е в ямата и тази вечер? Как пък разбра, че е там?

— Знам си аз — вика Нанси. — Там е той, чака. Знам си. Толкоз време съм живяла с него. Знам го какво ще направи, преди да го е измислил.

— Пийни си кафе — рече Дилси. Нанси вдигна чашата до устата си и духна. Устните й се източиха като на смок, като гумени, и сякаш с духането на кафето от тях се източи и всичкият им цвят.

— Аз не съм негър — повтори Джейсън. — Ти негърка ли си, Нанси?

— Аз, детето ми, съм изчадие адово — отвърна Нанси. — И както е тръгнало, скоро ще се върна, откъдето съм излязла.