"Ръка над водата" - читать интересную книгу автора (Фокнър Уилям)

IV

След вечеря Стивънс седеше на верандата със своята спретната хирургическа превръзка, когато по алеята се зададе областният шериф — човек грамаден, приятен и словоохотлив, с очи дори по-безизразни, по-безцветни и студени, отколкото на Тайлър Болънбоу.

— Идвам само за минутка — рече той, — иначе не бих те безпокоил.

— Защо да ме безпокоиш? — отвърна Стивънс.

Шерифът подви крак на перилата, ограждащи верандата.

— Главата как е?

— Добре — отговори Стивънс.

— Радвам се. Сигурно вече си чул къде намерихме Бойд.

Стивънс го погледна също тъй безизразно.

— Може и да съм чул — рече меко той, — но от днешния ден най-добре помня главоболието.

— Ти ни каза къде да го търсим. Беше в съзнание, когато дойдох — мъчеше се да дадеш вода на Тайлър. Каза ни да видим при въдиците.

— Сериозно? Да, какво ли не би казал човек, когато е пиян или не е с всичкия си? Хем понякога излиза прав.

— Ти беше прав. Отидохме при въдиците и наистина открихме Бойд — мъртъв, закачен на една от куките, също като Лони Гринъп. Тайлър Болънбоу лежеше със счупен крак и рана в рамото, ти — с пукнатина в черепа, в която можеше да скриеш пура. Гейвин, как е попаднал оня на въдиците?

— Не знам — отвърна Стивънс.

— Добре. Сега не те питам като шериф. Как е попаднал Бойд на въдиците?

— Не знам.

Шерифът го изгледа; спогледаха се.

— Така ли ще отговориш на всеки приятел, който те попита?

— Да, защото бях ранен, ти сам видя. Откъде да знам.

Шерифът измъкна от джоба си пура и я заразглежда.

— Онова глухонямото момче, Джо, дето Лони го отгледа, май е заминало нанякъде. До миналата неделя още се въртеше наоколо, но оттогава никой не го е виждал. Можеше да остане. Нямаше кой да го закача.

— Сигурно Лони му е липсвал твърде много, за да остане — забеляза Стивънс.

— Сигурно. — Шерифът стана. Отхапа края на пурата и я запали. — Чудя се дали куршумът е причина да забравиш и нещо друго. Какво точно те накара да подозираш, че в тая история има нещо нередно? Какво бе това, което на нас ни се изплъзна?

— Греблото — рече Стивънс.

— Греблото ли?

— Никога ли не си залагал въдици по въже, опънато през река? Тогава ти нямаш нужда от гребло, ти теглиш лодката с ръце по въжето и така се придвижваш от въдица до въдица. Лони никога не използваше гребло: дори държеше лодката вързана за същото дърво, за което закрепяше въжето с въдиците, а греблото стоеше в колибата. Ако някога си ходил там, няма начин да не си го видял. Онова момче обаче намери греблото в лодката.