"Червени листа" - читать интересную книгу автора (Фокнър Уилям)

IV

През целия ден, скрит в хамбара, негърът-телохранител на Исетибиха наблюдаваше смъртта на своя господар. Беше четирийсетгодишен мъж, родом от Гвинея. Имаше плосък нос, малка сплесната глава, вътрешните ъгълчета на очите му червенееха, а издадените му венци, от които стърчаха широки четвъртити зъби, имаха блед синкавочервен оттенък. Четиринайсетгодишен бил отведен от Камерун и търговецът пропуснал да му преброи зъбите. Беше личен слуга и пазач на Исетибиха от двайсет и три години.

Предния ден, деня, в който Исетибиха легна болен, той изчака свечеряването и се върна в селището. В този спокоен час димът на готварските огнища бавно се стелеше над уличката от врата до врата и носеше до срещуположните врати аромата на същото месо и същия хляб. Жените наглеждаха огньовете, мъжете се бяха насъбрали в началото на уличката и го видяха, като слиза откъм господарската къща, внимателно стъпвайки с босите си нозе в непознатия сумрак. На чакащите мъже се стори, че очите му са леко светнали.

— Исетибиха още не е умрял — каза старейшината.

— Не е умрял — отвърна слугата. — Кой не е умрял?

В тъмнината лицата им бяха като неговото, възрастите не личаха, а мислите стояха запечатани и невнятни зад тях като зад посмъртните маски на маймуни. Миризмата на пушещите, на гозбите прииждаше остра и бавна в необикновената привечер като от друг свят, някъде високо над уличката и голите дечурлига в прахта.

— Ако оживее до залез, ще живее до изгрев — каза един.

— Кой каза?

— Говорят.

— Да. Говорят. Знаем само едно.

Погледнаха слугата, застанал сред тях с леко светнали очи. Дишаше дълбоко и бавно, с разголени гърди, запотен.

— Той знае. Той знае.

— Да кажат тъпаните!

— Да! Нека тъпаните да кажат!

Тъпаните загърмяха след падането на нощта. Държаха ги скрити на дъното на реката. Бяха направени от кухи кипарисови корени и ги криеха — защо? — не знаеше никой. Заравяха ги в тинята до брега на мочурището; там ги пазеше едно четиринайсетгодишно момче. Беше дребно и нямо; клечеше в калта по цял ден под облак от комари, голо, ако не се смята калта, с която се мажеше да се пази от комарите, и закачената на врата му влакнеста торба, съдържаща ребро от свиня, по което все още висяха черни ивици месо, и две свързани с тел люспи от кора. Бръщолевеше несвързани глупости и се лигавеше върху събраните си колене. Сегиз-тогиз иззад храсталаците зад него безшумно ще се покажат индианци, ще постоят и ще го погледат, ще си отидат след малко, а той няма и да ги усети.

От горната част на хамбара, където се кри до тъмно, а и след това, негърът дочуваше тъпаните. Бяха на три мили оттук, ала ги чуваше, сякаш са в хамбара под него, думтят ли думтят. Виждаше дори огъня и черните крайници, които се мярват в пламъците с бакърения си блясък и после изчезват. Само че сега огън нямаше да има. Там, както и при него на прашния таван, където по топлите, дялани с брадва в незапомнени времена греди се разнасяха шушнещите арпежи на плъховите крака, нямаше никаква светлина. Едничкият огън там сега е димящата купчина въглени срещу комарите, около която са наклякали жените, провесили тежки и мързеливи гърди с едри и гладки зърна в устата на мъжките рожби, замислени, безразлични към тъпаните, защото истинският огън би означавал живот.

Огън гореше в параходната къща, където, заобиколен от жените си, под привързаните канделабри и висящото легло лежеше умиращият Исетибиха. Негърът виждаше пушека и малко преди залез забеляза излизането на врача, облечен в своята жилетка от скунксови кожи; врачът запали две насмолени пръчки и ги втъкна в дъговия свод на параходната палуба. „Значи, още не е умрял“ — каза си негърът в шушнещата мрачина на тавана, сякаш отговаряйки си сам; съвсем ясно чуваше два гласа — единият негов и другият негов:

„Кой не е умрял?“

„Ти си мъртъв.“

„Да. Аз съм мъртъв“ — тихо си каза той. Дощя му се да е там, при тъпаните. Представи си как изскача от храсталака, озовава се сред тъпаните на своите голи, мазни, излинели и невидими крака. Но не можеше да направи това, защото скочи ли тъй, човек отива от живота в смъртта; той бе скочил в смъртта и не бе умрял, защото дойде ли за един човек смъртта, тя може да го вземе само ако го свари отсам, в живота. То става, когато смъртта застигне човека изотзад, докато е още в живота. Тихият шепот на плъховете замря като стихнал вятър в другия край на гредите. Веднъж бе ял плъх. Беше момче, току-що го водеха в Америка. Деветдесет дни живяха между палубите на кораба в помещение, високо само три стъпки, беше някъде в тропическите ширини, а отгоре им се носеше гласът на пияния капитан от Нова Англия, който високо и напевно четеше някаква книга — едва десет години по-късно разбра, че това било библията. Свил се там, той бе наблюдавал плъховете, които, цивилизовани от съжителството с човека, бяха загубили вродената си хитрост на окото и нозете; хвана един без затруднения, просто едва протегна ръка, и после го изяде, без да бърза, учудвайки се как тия животни са могли да оцелеят. По онова време все още носеше бялото парче плат, което му бе дал търговецът на роби, дякон в Унитарианската църква, и говореше единствено родния си език.

Сега беше гол, само по едни дочени панталони, които индианците бяха купили от бели; около бедрата му висеше вързан на ремък амулет. В амулета имаше половин седефено пенсне, купено от Исетибиха в Париж, и черепчето на мокасинова змия. Беше я убил и изял, но остави отровната глава. Сега лежеше на тавана, загледан в къщата, в парахода, заслушан в тъпаните, представяйки си, че е сред тях.

Лежа тук цялата нощ. На утрото видя, че врачът излиза по скунксовата си жилетка, качва се на мулето и заминава, а той съвсем се спотаи, проследи последното облаче прах от тънките крака на мулето и когато то се разнесе, установи, че още диша; стори му се необикновено, че още диша въздуха, че още се нуждае от въздух. Сниши се и притихнал се вгледа нататък, готов да се раздвижи, очите му леко светеха, но вече със спокойна светлина, а дишането му олекна, стана равномерно. Видя, че Луи Шипката излиза и поглежда небето. Беше се разсъмнало и петима индианци вече клечаха на палубата в празнични премени; до пладне там се събраха двайсет и пет души. Следобеда изкопаха ямата, в която щяха да се пекат месото и сладките картофи; гостите вече наброяваха стотина — благоприлични, мълчаливи и търпеливи в неудобните си европейски труфила. Видя как Шипката изведе кобилата на Исетибиха от яхъра и я върза на едно дърво, а подир това се показа на вратата със старото куче, което лежеше до стола на Исетибиха. Върза и кучето за дървото, а то се спотаи и тъжно загледа лицата наоколо. След това почна да вие. Виеше и по залез, когато негърът се смъкна по задната стена на хамбара и се прехвърли в един от ръкавите на реката, където вече тъмнееше. И побягна. Чуваше виещото куче зад гърба си и все тъй тичайки, близо до извора се размина с друг негър. Единият неподвижен, другият хукнал, двамата мъже се спогледаха за миг сякаш през някаква наистина съществуваща преграда между два различни свята. Той продължи да тича в сгъстения мрак, затворил уста, стиснал юмруци, с непрекъснато сумтящи, широко разтворени ноздри.

Тичаше в нощта. Познаваше тия места добре, защото често бе ловувал тук с Исетибиха, следвайки на мулето си кобилата му по петите на някоя лисица или дива котка; познаваше ги също тъй добре, както ги познаваха и хората, които щяха да го преследват. Зърна ги за първи път малко преди залез на втория ден. Беше пробягал трийсет мили, все по дъното на потока, най-напред нагоре, после обратно надолу; легнал в гъстака от папаи, той за първи път съзря преследвачите си. Бяха двама, по ризи и със сламени шапки, носеха под мишница грижливо навитите си панталони и нямаха оръжие. На средна възраст и възпълни, те едва ли можеха да се движат достатъчно бързо; щяха да минат най-малко дванайсет часа, додето се върнат там, откъдето сега ги наблюдаваше. „Значи, мога да отпочина до полунощ“ — каза си той. Беше достатъчно близко до плантацията, за да надуши дима на готварските огнища, и се сети, че май е огладнял, тъй като трийсет часа нищо не бе турял в уста. „Но по-важно е да си почина“ — помисли си той. Легнал в гъстите папаи, повтаряше си, че трябва да почине, защото дори усилието да се отмори, нуждата и неизбежността да отпочине, караха сърцето му да бие не по-слабо, отколкото и при тичането. Стори му се, че е забравил как се почива, сякаш шестте часа нямаше да му стигнат, ако не за друго, най-малкото да се досети как се почива.

Щом се стъмни, отново се размърда. Мислеше да продължи без прекъсване и нечуто в нощта, тъй като нямаше де да иде, но още с тръгването хукна с всички сили, изпъчил задъхващи се гърди, насочил широко трепкащите ноздри срещу душащата го шибаща тъмнина. След като тича час, загуби се, обърка посоката и внезапно спря, а след разтуптяното сърце долови звука на тъпаните. Не бяха на повече от две мили; той тръгна след звука и усети мъждивия огън, вдъхна щипещия дим. Озова се сред тях, но тъпаните не спряха; само старейшината се приближи в диплите на пушека и застана пред лъхтящите, пулсиращи, разширени ноздри, пред помръкналия блясък на очите му върху зацапаното с кал лице — те неспирно се движеха сякаш под команда на дробовете му.

— Очаквахме те — каза старейшината. — А сега върви.

— Да вървя?

— Яж и върви. Мъртвите не бива да стоят при живите, сам знаеш.

— Да, знам. — Не се погледнаха. Тъпаните продължаваха.

— Ще ядеш ли? — попита старейшината.

— Не съм гладен. Подир пладне улових един заек и хапнах.

— Тогава вземи малко печено месо.

Прие месото, увито в листа, и отново нагази в реката. След малко тъпаните се умълчаха. Вървя до утринта. „Имам дванайсет часа — каза си той. — А може и повече, защото са ме преследвали през нощта.“ Клекна, изяде месото и обърса ръце в бедрата си. После стана, свали дочените панталони и отново клекна до тресавището, намаза се с кал — лицето, ръцете, тялото, краката, — сви се, обхвана колене и наведе глава. Като се развидели, премести се в тресавището, клекна там и заспа. Нищо не му се присъни. И добре че се премести, защото, събуждайки се внезапно посред бял ден — слънцето бе вече високо, — видя двамата индианци. Все още носеха грижливо навитите си панталони под мишница; стояха точно срещу мястото, където се криеше, тромави, дебели, омекнали, малко нелепи под сламените шапки, само по едни ризи.

— Уморителна работа — каза единият.

— Сега да ми е да си стоя у дома на сянка — каза другият. — Но вождът чака и земята стои отворена.

— Да — двамата тихо се огледаха; като се наведе, единният махна от долния край на ризата си полепнал репей. — Проклет да е този негър!

— Да. Кога са били нещо повече от изпитание и от грижа!

В ранния следобед, от върха на едно дърво, негърът надникна в плантацията. Видя трупа на Исетибиха в люлка между две дървета, на едно от които бяха вързани конят и кучето. Утъпканото място около парахода бе пълно с фургони, коне, мулета, каруци и оседлани коне. На пъстри гроздове жените, по-малките деца и старците клечаха покрай продълговата яма, от която, бавен и гъст, се вдигаше димът на печено месо. Скоро мъжете и големите момчета щяха да бъдат в потока по следите му, грижливо сгънали празничните премени по чаталите на дърветата. Група мъже стояха недалеч от вратата, пред едновремешния бюфет на парахода. Наблюдаваше ги и видя как след малко изнасят Мокитуби на носилка, направена от еленова кожа и клони от финикова слива; скрит високо в убежището от шума, негърът, набелязаната жертва, смълчано гледаше неизбежната си съдба с изражение, равно по сериозност на изражението на Мокитуби. „Да — каза си той, — значи, и той ще дойде. Ще дойде и онзи, чието тяло от петнайсет години е мъртво.“

Следобеда се сблъска с един от индианците. Срещнаха се точно по средата на един дънер, който прехвърляше мочура, негърът — изпит, сух, твърд, неуморен и отчаян, индианецът — дебел, размекнат, очебийно въплъщение на крайното и върховно нежелание и неподвижност. Индианецът не помръдна, не издаде звук; застанал на дънера, той видя как негърът скочи в тинята, доплува до брега и се шмугна в гъсталаците.

Малко преди залез слънце той лежеше до едно повалено дърво. В бавна процесия по дървото се движеше редица мравки. Улавяше ги и бавно ги ядеше с някаква разсеяност, като гост за вечеря, който си взима от чинията солени фъстъци. Мравките също имаха солен вкус и пораждаха неизмеримо отделяне на слюнка. Ядеше ги бавно, загледан в непрекъснатия им поток, който се изкачваше по дънера и с ужасяваща праволинейност отиваше към гибел и забвение. Целия ден нищо не бе хапвал; върху спечената маска от кал очите му се въртяха в зачервяващи се кръгове. На заник, когато пълзеше по брега към мястото, дето бе зърнал една жаба, внезапно по ръката го плесна мокасиновата змия — беше муден, но силен удар. Ухапа го непохватно и остави на ръката му две дълги резки, като резки, нанесени с бръснач; полупросната от своето засилване и яд, за миг тя изглеждаше напълно безпомощна и несръчна в холеричния си гняв. „Здрасти!“ — каза негърът. Докосна главата й, а тя отново го ухапа по ръката, после още веднъж, със силни, загребващи и неумели удари. „То е, защото не искам да умра — каза си той и повтори: — То е, защото не искам да умра.“ Каза го тихо, с някакво смирено и закъсняло удивление, сякаш говореше за нещо, което до изричането на тези думи сам не бе съзнавал, или най-малкото не подозираше дълбочината и силата на това желание.