"Тъмната кула" - читать интересную книгу автора (Кинг Стивън)

ТРИ

Също като Еди и Роланд имаше ясното усещане, че първо е повдигнат, а после увисва, сякаш земната гравитация бе изгубила властта си над него. Той чу камбанките и се почувства издигнат отвъд стената на съществуването, ала си даваше сметка, че това не е истински тодаш — поне не приличаше на онзи, в който бяха изпаднали преди. Сегашното преживяване му напомняше за това, което Ванай наричаше авен кал — тази фраза означаваше „понесен от вятъра“ или „вдигнат на гребена на вълната“. Само дето кал, за разлика от по-обичайната дума кас, се използваше за обозначаване на естествени стихии с чудовищни измерения — не вятър, а ураган; не вълна, а цунами.

— Навярно самият Лъч ще ти проговори, Габи — каза Ванай в съзнанието му — Габи, старият подигравателен прякор, с който го наричаше Ванай, защото момчето на Стивън Дисчейн бе толкова необщително. Накуцващият, изключителен учител бе спрял да го използва (навярно по настояване на Корт) в годината, когато Роланд навърши единайсет. — Няма да е зле да изслушаш внимателно това, което ще ти каже.

— Целият съм слух — отвърна Стрелеца и внезапно пропадна. Чувстваше се безтегловен и му се повдигаше.

Звъннаха още камбанки. После Роланд отново се издигна във въздуха — този път се рееше над стая, пълна с празни легла. Един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че това бе мястото, където Вълците отвеждаха децата, които отвличаха от граничните земи. В далечния ъгъл на стаята…

Нечия ръка го сграбчи за китката — нещо, което Роланд смяташе за невъзможно в това състояние. Стрелеца погледна наляво и видя Еди, който се рееше до него съвсем гол. И двамата бяха голи — дрехите им бяха останали далеч зад тях в света на писателя.

Синът на Стивън Дисчейн вече беше забелязал онова, което сочеше спътникът му. В далечния ъгъл на стаята се виждаха две легла, приближени плътно едно до друго. На едното от тях лежеше бяла жена. Краката й — Роланд нямаше никакви съмнения, че бяха същите, които Сузана бе използвала по време на тодашната им разходка из Ню Йорк — бяха широко разтворени. Някаква жена с глава на плъх — една от тахийните, веднага си каза Стрелеца — се бе навела между тях.

До бялата жена лежеше тъмнокожа, чиито крака свършваха малко под коленете. Въпреки че се рееше гол и му се повдигаше, Роланд никога досега не се беше чувствал толкова радостен да види някого. И Еди се чувстваше по същия начин. Неговият дин чу възторжените му викове в центъра на главата си и протегна ръка, за да го накара да замълчи. Трябваше да го накара да замълчи, защото Сузана гледаше към тях и най-вероятно ги беше видяла, така че ако проговореше, бе от жизненоважно значение Роланд да чуе всяка дума, която тя кажеше. Словата можеха да излязат от нейната уста, ала бе много вероятно Лъчът да бъде този, който говори; Гласът на Мечока или на Костенурката.

И двете жени имаха метални качулки на главите си, свързани от сегментирани стоманени маркучи.

— Нещо като апарат за четене на мисли — каза Еди, а гласът му отново изпълни вътрешността на главата му, заличавайки всичко друго. — А може би…

— Замълчи! — прекъсна го неговият дин. — Замълчи, Еди, в името на баща си!

Облечен в бяло мъж взе зловещо изглеждащ форцепс от близкия поднос и блъсна плъхоглавата сестра настрани. После се наведе, взирайки се между краката на Мия, и вдигна инструмента над главата си. Съвсем наблизо, облечен с тениска с някакъв неразбираем за Стрелеца надпис (на езика от света на Сузана и Еди), бе застанал тахийн с глава на свирепа кафява птица.

„Той ще ни усети — помисли си Роланд. — Ако останем тук достатъчно дълго, ще ни усети и ще вдигне тревога.“

Сузана гледаше право към него, а очите й под края на металната качулка трескаво се въртяха в орбитите си. Въпреки това в тях се четеше яснота и разбиране. Определено ги виждаше, право казвам, сай.

Тя пророни една-единствена дума и след миг на необяснимо, ала напълно надеждно прозрение, Роланд разбра, че тя бе произнесена не от Сузана, а от Мия. Навярно Гласът на Лъча бе достатъчно чувствителен, за да осъзнае до каква степен бе застрашен, и искаше да се защити по този начин.

Думата, която Сузана изрече, беше чиссит; синът на Стивън Дисчейн я чу в главата си, защото бяха ка-тет и ан-тет; освен това видя как се оформя беззвучно на устните й, когато взорът й се насочи към мястото, където се рееха те — свидетели на нещо, което се случваше в някакво друго къде и кога точно в този момент.

Ястребоглавото същество погледна нагоре — може би проследяваше погледа на Сузана, а може би бе дочуло звъна на камбанките с необичайно чувствителните си уши. Тогава лекарят смъкна форцепса и го пъхна под нощницата на Мия. Тя изпищя; Сузана също изкрещя заедно с нея. И сякаш безтелесното присъствие на Роланд можеше да бъде издухано от силата на комбинираните им викове като отронен лист, понесен от октомврийския вятър. Стрелеца усети как се издига рязко, напускайки това място, ала без да изгубва връзката си с този свят. В съзнанието му изплува яркият спомен за това как майка му се надвесва над него, докато той лежи в креватчето си — намира се в детската стая, украсена с най-различни цветове, и едва сега разбира цветовете, които е приел за даденост, когато е бил малко момче; тогава ги е приел с присъщата за децата негласна убеденост, че всичко е магия.

Прозорците на детската стая са от разноцветно стъкло, представящо багрите на Дъгата, разбира се. Той си спомня как майка му се надвесва над него — лицето й е обляно от тази прелестна пъстра светлина, а качулката й е отметната назад, така че може да проследи извивката на шията й с детските си очи

(всичко е магия)

и любящата си душа; спомня си как си мисли, че може да я ухажва и да я спечели от баща си, ако и тя го иска; как биха могли да се оженят, да си имат собствени деца и да живеят вечно в приказното царство, наречено Пъстроцвет; спомня си как тя му пее, как Габриел Дисчейн пее на малкото си момче, докато големите му очи се взират съсредоточено в нея, главичката му е облегната на възглавницата, а лицето му грее, обагрено от многобройните преливащи един в друг цветове на скиталческия му живот. Веселата песничка, която майка му пее, звучи така:

„Да напълня кошницата си“ — мисли си Роланд, докато се рее безтегловен из мрака, а ужасният звън на тодашните камбанки отеква в зловеща близост. Странните думи от третия стих ни най-малко не са лишени от смисъл, напротив — това са древни числа, обясни майка му, когато я попита. Чъссит, чассит, чиссит: седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет.

„Чиссит е деветнайсет — помисли си Стрелеца. — Естествено, всичко е деветнайсет.“ В следващия момент той и Еди отново биват озарени от светлина — гнусна оранжева светлина — и съзират Джейк и Калахан. Роланд вижда и Ко — четириногият им приятел е застанал до петата на момчето, козинката му е настръхнала, а набръчканата му муцунка разкрива острите му зъби.

„Чъссит, чассит, чиссит — произнася наум Стрелеца, докато съзерцава своя син — толкова малко момче, заобиколено от толкова много врагове в трапезарията на «Дикси Пиг». — Чиссит е деветнайсет. Трябва да напълня кошницата си. Ала каква е тази кошница? Какво изобщо означава това?“