"Сейлъмс Лот" - читать интересную книгу автора (Кинг Стивън)

2.

— Онова там мис Кугън ли е?

Бен зададе въпроса шепнешком. Гледаше към една висока, суховата жена с червена найлонова наметка върху бялата престилка. Косата й беше боядисана в синьо и грижливо навита на ситни стъпаловидни къдрици.

— Тя е. Всяка седмица в четвъртък вечер се запътва към библиотеката с количка за пазаруване. Поръчва тонове книги и направо вбесява мис Старчър.

Двамата седяха на червени кожени табуретки до автомата за сода. Той пиеше шоколадов сироп, тя — ягодов. Спенсър обслужваше и местната автогара, тъй че от местата си двамата можеха да надникнат през старомодното сводесто гише към чакалнята, където самотен младеж в синя униформа на военен пилот седеше унило с куфарче между краката.

— Накъдето и да отива, май не му се ще да стигне там, нали? — подхвърли момичето, като видя накъде гледа Бен.

— Свършва му отпуската, предполагам.

Сега ще ме пита дали съм бил в армията, помисли той. Но чу съвсем друго:

— Някой ден и аз ще хвана автобуса в десет и трийсет. Сбогом, Сейлъм’с Лот. Сигурно няма да изглеждам по-весела от онова момче.

— Закъде?

— За Ню Йорк навярно. Да разбера дали мога все пак сама да се оправям в тоя живот.

— Какво не ти харесва тук?

— В Лот ли? Обичам го. Само че нашите, нали разбираш. Все ще ги усещам как ми надничат през рамото. Много тъпо. Пък и Лот всъщност не предлага кой знае какви шансове за амбициозни млади госпожици.

Тя сви рамене и приведе глава да смукне от сламката. Шията й беше дълга, с изящни мускули под летния загар. През пъстрата щампована рокличка личеше, че има хубава фигура.

— Каква работа ще търсиш?

Тя отново сви рамене.

— Имам диплома от Бостънския университет… право да си кажа, едва ли струва колкото хартията, на която е отпечатана. Първа специалност изкуствознание, втора — английски. Стандартната комбинация. Безспорен претендент за категорията „образован идиот“. Не ме бива даже един кабинет да обзаведа. Някои от съученичките ми в гимназията вече са си уредили топлинки секретарски местенца. Аз лично не можах да стигна по-горе от машинописа.

— И какво ти остава?

— О…, може би някое издателство — неопределено отвърна тя. — Списание… или рекламна агенция, да речем. Все ще им трябва човек, който може да рисува по поръчка. Аз мога. Имам цяла папка с рисунки.

— А предложения имаш ли? — сдържано се осведоми той.

— Не… не. Но…

— Не бива да тръгваш за Ню Йорк без предложения — каза Бен. — Повярвай ми. Ще ти се изпокъсат обувките от обикаляне.

Тя се усмихна смутено.

— Е, ти сигурно най-добре знаеш.

— Пласирала ли си някоя картина по тия места?

— О, да. — Изведнъж тя се разсмя. — Най-голямата ми сделка до днес е със „Синекс корпорейшън“. Откриха в Портланд новото кино с три салона и купиха наведнъж дванайсет картини за фоайето. Дадоха ми седемстотин долара. Веднага си изплатих колата.

— В Ню Йорк би трябвало да наемеш хотелска стая за около седмица — каза той — и да заблъскаш с папката по вратите на всяка срещната редакция и издателска къща. Уреди си срещите шест месеца предварително, та редакторите и служителите да нямат никакви ангажименти за часа. И, за Бога, недей просто да залагаш на големия град.

— Ами ти? — запита тя, като остави сламката и загреба лъжичка сладолед. — Какво правиш в цветущата община Джирусълъм’с Лот, щата Мейн, население триста души?

Той вдигна рамене.

— Мъча се да напиша роман.

Тя моментално пламна от възбуда.

— В Лот? За какво се разказва? Защо тук? Ти да не би…

Той я изгледа сериозно.

— Ще се окапеш.

— Ще се…? Ох, вярно. Извинявай. — Тя избърса със салфетка столчето на чашата. — Слушай, нямах намерение да ти се бъркам. По принцип не съм бъбрива.

— Няма защо да се извиняваш — каза той. — Всички писатели обичат да говорят за книгите си. Нощем в леглото понякога си представям как сам си правя интервю за „Плейбой“. Има да чакам. Там представят писатели само ако студентите си падат по тях.

Младият пилот бе станал от пейката. Край тротоара отвън изпъшкаха въздушните спирачки на автобуса.

— Като хлапе живях четири години в Сейлъм’с Лот. Горе, на Бърнс Роуд.

— Бърнс Роуд ли? Сега там няма нищо освен Блатата и едно малко гробище. Наричат го Хармони Хил.

— Живеех при леля Синди. Синтия Стуънс. Нали разбираш, татко почина, а пък мама имаше… е, нещо като нервна криза. Тъй че ме прати при леля Синди, докато си стъпи на краката. Около месец след големия пожар леля Синди ме качи в автобуса и се прибрах в Лонг Айлънд при мама. — Той погледна отражението си в огледалото зад автомата за сода. — Плаках в автобуса след раздялата с мама, плаках и когато отпътувах от леля Синди и Джирусълъм’с Лот.

— Родена съм в годината на пожара — каза Сюзън. Проспала съм най-голямото събитие в историята на града, мътните да го вземат.

Бен се разсмя.

— Значи си с около седем години по-възрастна, отколкото ми изглеждаше в парка.

— Наистина ли? — Изглеждаше поласкана. — Благодаря… ако не се шегуваш. Къщата на леля ти сигурно е изгоряла.

— Да — каза той. — Онази нощ е един от най-ясните ми спомени. Няколко души с пръскачки на гръб почукаха на вратата и казаха, че трябва да се махаме. Беше много вълнуващо. Леля Синди се щураше насам-натам, сбираше покъщнина и я товареше в стария си хъдсън. Господи, каква нощ.

— Беше ли застрахована?

— Не, но живеехме под наем, пък и успяхме да натоварим в колата почти всичко ценно, освен телевизора. Как ли не се мъчихме, обаче така и не го мръднахме от пода. Беше марка „Видео Кинг“, с осемнайсет сантиметра екран и увеличително стъкло. Жива мъка за очите. Не беше кой знае каква загуба, и без това хващахме само един канал — кънтри музика, земеделски вести и Кити клоунът.

— А сега се връщаш да пишеш книга — учудено промълви тя.

Бен не отговори веднага. Отсреща мис Кугън отваряше кашончета цигари и подреждаше пакетите по рафтовете зад касата. Аптекарят мистър Лабри лениво се туткаше зад високия тезгях като заскрежен призрак. Униформеният хлапак стоеше край вратата на автобуса и чакаше шофьорът да се върне от тоалетната.

— Да — каза Бен. Изви глава и за пръв път я погледна право в лицето. Беше много красива, с искрени сини очи и високо, гладко, загоряло чело. — Тук ли е минало детството ти? — запита той.

— Да.

Той кимна.

— Тогава разбираш. Бил съм хлапе в Сейлъм’с Лот и за мен в този град още витаят духове. Когато се връщах насам, едва не отминах разклона, защото се боях, че няма да е същото.

— Тук нищо не се променя — каза тя. — Почти нищо.

— С децата на Гарднър често играехме на война из Блатата. Бяхме пирати край вировете на Роял Ривър. В парка играехме на криеница и бой за знамето. След като напуснах леля Синди, двамата с мама доста обикаляхме и на места никак не беше сладко. Тя се самоуби когато бях на четиринайсет, но вълшебството се бе оронило от душата ми много преди това. И ако оставаше нещичко, то бе тук. Още е тук. Градът не се е променил кой знае колко. Погледнеш ли Джойнтнър Авеню, то е като да гледаш през късче тънък лед — късче ноемврийски лед от ръба на общинския водоем, само трябва да се отчупва внимателно — гледаш през него към детството си. Всичко е размито и мъгляво, на места съвсем се губи, но все още го има.

Той млъкна изумен. Бе произнесъл цяла реч.

— Говориш точно като в книгите си — благоговейно прошепна момичето.

Бен се разсмя.

— Не помня друг път да съм казвал нещо подобно. Поне на глас.

— Как живя, след като майка ти… след нейната смърт?

— Мотах се — отсече той. — Яж си сладоледа.

Тя послушно пое лъжичката.

— Не всичко е същото — каза Сюзън след малко. — Мистър Спенсър почина. Помниш ли го?

— Естествено. Всеки четвъртък вечер леля Синди идваше да пазарува в магазина на Кросън и ме пращаше тук за билково пиво. По онова време все още го варяха — истинско рочистърско билково пиво. Даваше ми кърпичка с петаче във възела.

— А по мое време струваше десет цента. Помниш ли какво повтаряше мистър Спенсър?

Бен се прегърби, изкриви пръсти като да страдаше от артрит и ъгълчето на устните му се сгърчи надолу.

— Пикочният мехур — изфъфли той. — Туй билково пиво ще ти съсипе мехура, момко.

Смехът й звънна под бавно кръжащите перки на вентилатора над главите им. Мис Кугън ги изгледа подозрително.

— Безпогрешно. Само че на мен ми казваше девойче.

Двамата се спогледаха развеселени.

— Слушай, ходи ли ти се на кино тая вечер? — запита той.

— Много.

— Къде ще е най-близко?

Тя се изкиска.

— Чак в Портланд. „Синекс“, където фоайето е украсено с безсмъртните картини на Сюзън Нортън.

— Че как иначе? Какви филми харесваш?

— Да е нещо напрегнато и да се гонят с коли.

— Дадено. Помниш ли кино „Нордика“? То беше тук, в града.

— Помня, разбира се. Затвориха го през 1968. Като ученичка ходех там с двамата си обожатели. Ако се случеше слаб филм, замеряхме екрана с кутии от пуканки. — Тя се засмя. — Обикновено филмите не струваха.

— Навремето пускаха разни вехти сериали — каза той. — „Живата ракета“. „Завръщането на живата ракета“. „Буйният Калахан и хаитянският бог на смъртта“.

— Било е преди да се родя.

— Какво стана с киното?

— Сега там е кантората за недвижими имоти на Лари Крокет — обясни тя. — Мисля, че ги съсипа лятното кино в Къмбърланд. И телевизията.

Помълчаха, всеки унесен в мислите си. Часовникът на автогарата показваше 10:45. После изрекоха едновременно:

— Ами помниш ли…

Спогледаха се, избухнаха в смях и този път мис Кугън ги огледа поотделно. Даже мистър Лабри надигна глава.

Поговориха още четвърт час, докато накрая Сюзън неохотно каза, че трябва да тича за покупки, но да, ще е готова към седем и половина. Когато си тръгнаха в различни посоки, двамата еднакво учудено си мислеха колко леко, естествено, случайно се бяха преплели пътищата им.

Без да бърза, Бен закрачи обратно по Джойнтнър Авеню и на пресечката с Брок Стрийт спря, за да хвърли разсеян поглед нагоре към Марстъновия дом. Спомни си, че големият горски пожар през петдесет и първа бе стигнал почти до двора на къщата, преди вятърът да смени посоката.

Може би трябваше да изгори, помисли той. Може би така щеше да е най-добре.