"Капан за сънища" - читать интересную книгу автора (Кинг Стивън)

4

Като чу изшумоляването в храсталака и тихото изпукване на съчка — звуци, които несъмнено издаваха приближаването на елен — Джоунси си спомни един от редовните лафове на баща си: „Човек не може сам да си докара късмета.“ Линдзи Джоунс беше класически неудачник и не беше изрекъл много неща, които си заслужаваха да останат в историята, но въпросната мъдрост бе една от тях, и ето че правилото отново се потвърждаваше: ден след като реши, че се е простил с лова на елени, еленът сам идваше, при това, ако се съди по шума, бе доста едър — може би голям колкото човек.

И през ум не му минаваше, че от гората действително можеше да излезе човек. Намираше се в ненаселена местност на осемдесет километра северно от Рангли, а най-близкият ловен лагер се намираше на два часа път пеша. Най-близкият асфалтиран път — който водеше към магазина до Гослин (СПИРКА ЗА БИРА, ЛОТАРИЙНИ БИЛЕТИ), се намираше най-малко на двайсет и пет километра.

„Е — рече си Джоунси, — в края на краищата не съм подписвал клетвена декларация за отказване от ловуването.“

Не, не беше подписал. Следващия ноември може би ще дойде с фотоапарат вместо с пушка, но сега е още тази година, а и пушката му е под ръка. Еленът му идваше на крака и той нямаше никакво намерение да седи и да го зяпа.

Завинти червената капачка на термоса и го отмести. Потръпвайки от болката в хълбока, се измъкна от спалния чувал, който му напомняше на огромен пухен чорап, и сграбчи оръжието. Нямаше нужда да зарежда и да плаши животното с рязкото прищракване — старите навици трудно се забравят — само трябва да освободи предпазителя, и готово. Стъпи здраво на крака и се приготви да стреля. Едновремешното въодушевление вече го нямаше, но все нещичко беше останало — пулсът му се ускори и му стана приятно. След злополуката се радваше на всички подобни реакции у себе си; оттогава имаше чувството, че се състои от двама души — единият бе същият отпреди нещастния случай, преди катастрофата, а другият бе по-предпазливият човек, който дойде в съзнание в общинската болница… ако онзи забавен, замаян полусън изобщо може да се нарече „съзнание“. Понякога още чуваше гласа — не знаеше чий беше, но със сигурност не бе неговият — който крещеше: „Моля ви, помогнете. Не издържам повече, искам инжекция, къде е Марси, искам Марси.“ За Джоунси това бе гласът на Смъртта… Смъртта го изпусна на улицата и сега бе дошла в болницата да довърши започнатото, маскирана като пациент, който крещеше името на Марси, но всъщност викаше него.

Постепенно се отърси от тази идея — в крайна сметка забрави всички глупости, които му идваха наум в болницата — но все пак тя остави някакъв отпечатък в съзнанието му, изразяващ се в предпазливост. Не помнеше как Хенри му се обади да го предупреди да се пази през следващите няколко дни (пък и Хенри не му го беше напомнял), но оттогава наистина започна да се пази. Внимаваше. Може би защото там някъде чака Смъртта, а понякога вика твоето име.

Но било каквото било. Нали оцеля след схватката със Страшния жътвар, пък и никой няма да умира тази сутрин освен животното (дано да е елен), което се беше заблудило.

Шумът от раздвижването на клоните и пукотът на съчките идваше от югозапад, следователно няма да се наложи да стреля иззад ствола на клена — тоест, срещу вятъра. Още по-добре. Листата на дървото бяха окапали, през преплетените клони се откриваше добра, дори отлична видимост. Джоунси вдигна пушката, намести на рамо приклада и се приготви да си отстреля тема за разговор.

Онова, което отърва Маккарти — поне временно — беше фактът, че за Джоунси ловуването бе изгубило своето привличане. Маккарти едва не се прости с живота си благодарение на едно явление, което Джордж Килрой — приятел на бащата на Джоунси — наричаше „очна треска“. Според Килрой очната треска била разновидност на еленската треска и може би втората по значимост причина за ловни злополуки. „Най-честата е пиенето — казваше Джордж Килрой… досущ като бащата на Джоунси, и той имаше опит в тази област. — Най-честата винаги е пиенето.“

Килрой твърдеше, че всички жертви на очна треска били еднакво потресени от откритието, че са гръмнали я ограда, я минаваща кола, я хамбар, я собствения си другар по лов (в много случаи съпруг, брат или дете). „Ама аз го видях“ — протестират, и повечето спокойно могат да потвърдят пред лъжедетектор, че са видели животното. Я сърна, я елен, я вълк, я дива пуйка, която се клатушка сред високите есенни треви. И наистина са го видели.

Килрой твърдеше, че тези ловци са изпитали неудържимо желание да стрелят, да приключат по-бързо по един или друг начин. Желанието им така се изостря, че мозъкът успява да убеди окото в наличието на онова, което още не е видяло, за да прекрати напрежението. И това било очно треска. Макар че сега не изпитваше безпокойство — пръстите му дори не трепнаха, като завинтваше капачката на термоса — по-късно призна пред себе си, че най-вероятно наистина е станал жертва на странното заболяване.

За миг видя елена съвършено ясно в дъното на тунела, очертан от преплетените клони на дървото — както бе видял предишните шестнайсет животни (шест елена и десет кошути), които бе занесъл в бърлогата през изминалите години. Видя кафявата глава, тъмното око, на цвят почти като кадифето, на което излагат бижутата, че дори и част от рогата.

„Стреляй!“ — изкрещя единият вътрешен глас — Джоунси отпреди злополуката, цялостният Джоунси. През последният половин-един месец, вече ориентирайки се към въображаемото състояние, което непретърпелите автомобилна злополука наивно наричат „пълно възстановяване“, Джоунси го чуваше все по-често, но никога ясно като днес.

И пръстът му притисна спусъка по-силно. Не достатъчно силно (може би му трябваше още съвсем мъничко), но все пак по-силно. Възпря го гласът на другия Джоунси — онзи, който се събуди в общинската болница, упоен, напълно дезориентиран и с ужасни болки, разбирайки само, че някой моли някого да престане, не издържа повече — освен ако не му бият инжекция — и вика Марси.

„Не, недей още — изчакай, изчакай“ — увещаваше го новият, предпазливият глас и Джоунси го послуша. Застана на място, почти изцяло изнесъл тежестта си на здравия крак, с вдигната пушка, чийто мерник бе насочен към края на тунела от преплетени клони под идеален ъгъл от трийсет и пет градуса.

От побелялото небе запрехвърчаха първите снежинки и тъкмо в този миг той забеля ярка оранжева линия отвесно под главата на елена… сякаш снегът я очерта с магическа пръчка. За секунда сетивата му блокираха и пред очите му се завихри безсмислена цапаница, сякаш всички цветове в палитрата на художника изведнъж се смесиха. Не виждаше ни елен, ни човек, нито дори дървета, а някаква неразгадаема цапаница от черно, кафяво и оранжево.

После оранжевото се засили и придоби познати форми: това бе ушанка. Ловците от другите щати си ги купуваха от прочутия магазин за ловни принадлежности „Л. Л. Бийн“ за четирийсет и четири долара, отвътре с етикетче: „ПРОИЗВЕДЕНО ОТ РАБОТНИЦИ, ЧЛЕНУВАЩИ В ПРОФСЪЮЗИТЕ НА САЩ“. При Гослин обаче човек можеше са си купи същата за седем долара. Само че на етикетчето пишеше: „ПРОИЗВЕДЕНО В БАНГЛАДЕШ“.

Благодарение на шапката цялата ужасна картина — о, Боже — най-сетне се фокусира — кафявото, което бе взел за глава на елен, бе предницата на вълнено яке; черното като кадифе око се оказа копче, а рогата всъщност бяха клони… на същото дърво, на което се намираше Джоунси. Доста неблагоразумно (Джоунси не можеше да се насили да употреби думата „налудничаво“) от страна на този човек да облече кафяво яке, когато отива в гората, но оставаше необяснимо как той едва не допусна грешка с ужасяващи последици. Защото човекът все пак беше с оранжева шапка, нали? А и с оранжева жилетка върху определено неразумно подбраното яке. Този човек се…

… се размина със смъртта за една бройка. Че дори и за по-малко.

Ненадейно разбра истината, което буквално го накара да излезе извън кожата си. В продължение на един ужасяващ миг на прозрение, който никога нямаше да забрави, той не бе нито самоувереният Джоунси Едно отпреди катастрофата, нито по-внимателният, оцелелият след катастрофата Джоунси Две, който прекарваше огромна част от времето си в изнурителен физически дискомфорт, съчетан с душевно объркване. В този момент той бе някакъв съвсем друг Джоунси — невидимо присъствие, което наблюдаваше ловеца, покачен на дървото. Ловецът беше с късо подстригана, вече прошарена коса, с бръчки около устата и понабола брада, а лицето му беше изпито. Ловецът бе на косъм да стреля. Снежинките танцуваха над него и се сипеха по измъкнатата от панталоните кафява фланела, ловецът замалко щеше да застреля човека с оранжевата шапка и жилетка, каквито щеше да носи и самият той, ако беше предпочел да иде в гората с Бобъра, вместо да се покатери на дървото.

Приземи се в себе си, изпитвайки същото усещане като да се друснеш на седалката, след като току-що си профучал с колата през огромна дупка на пътя. За свой ужас установи, че още дължи на мушка онзи човек, сякаш дълбоко в съзнанието му се криеше упорит алигатор, който отказваше да се прости с идеята, че мъжът с кафяво яке е плячка. А което бе още по-лошо, очевидно не можеше да заповяда на пръста си да отпусне спусъка. Последваха една-две ужасни секунди, в които имаше чувството, че продължаваше да го натиска, неотменимо скъсявайки дистанцията между себе си и на-голямата грешка в живота си. По-късно свикна с мисълта, че поне това е било илюзия — подобно на усещането, че спрялата ти кола тръгва назад, когато с крайчеца на окото си улавяш бавно преминаващ автомобил.

Не, само се беше вцепенил, но и това само по себе си беше отвратително, същински ад. „Джоунси, твърде много разсъждаваш“ — често казваше Пит, когато го уловеше да се взира в нищото, изгубил нишката на разговора, но може би имаше предвид: „Джоунси, твърде много фантазираш“, което най-вероятно бе истина. Естествено, че фантазира твърде много — насред дървото и първия сняг, с пръст, прилепнал към спусъка на гранда — без да увеличава натиска, както за миг се бе уплашил, но и без да го отпуска; онзи човек вече е почти под дървото, мерникът е насочен към оранжевата му шапка, животът му виси на невидим косъм, обтегнат между дулото на карабината и тази шапка, а онзи сигурно си мисли как ще си продаде колата и ще си купи нова или как изневерява на жена си, или как се кани да купи пони на най-голямата си дъщеря (по-късно Джоунси научи, че Маккарти не бе мислил за нито едно от тези неща, но, разбира се, не го знаеше в онзи миг, когато пръстът му се бе вкаменил на спусъка на карабината) и не знае онова, което и Джоунси не знаеше тогава, на тротоара в Кеймбридж, с чанта в ръка и с вестник Бостън Финикс под мишница, а именно — че смъртта е наоколо, или дори може би Смъртта с главно С, забързана фигура, подобна на образ от ранен филм на Ингмар Бергман, която крие нещо в гънките на грубата си дреха. Може би ножица. Или скалпел.

Но най-лошото беше, че човекът нямаше да умре, или поне не веднага. Ще падне на земята и ще се разпищи, както Джоунси беше лежал на улицата и беше пищял. Нямаше спомен, но несъмнено е пищял — нали после му разказаха, нямаше причина да лъжат. Сигурно се е скъсал да пищи. Ами ако този с кафявото палто и оранжевите ловни аксесоари закрещи „искам Марси“? Естествено, че няма… няма начин… но съзнанието на Джоунси може да го подмами да чуе именно тези думи. Ако съществува очна треска — гледаш човека с кафяво палто и виждаш сърна — следователно заболяването има и слухов еквивалент. Чуваш как пищи човек и знаеш, че ти си причината… мили Боже, не. Но пръстът му не отпускаше спусъка.

Онова, което сложи край на парализата, бе едновременно просто и неочаквано: човекът с кафявото яке падна на десетина крачки от ствола на клена. Нададе изпълнено с болка и изненада възклицание — което прозвуча като „мроф!“ — и Джоунси отпусна спусъка.

Човекът се опитваше да се изправи на четири крака, вкопчил разперени пръсти в кафяви ръкавици („Кафяви ръкавици — поредната глупост; със същия успех можеше да си окачи табелка «ЗАСТРЕЛЯЙ МЕ»“) в земята, която вече побеляваше. Джоунси отначало дори не разбра, че онзи хлипа.

— Боже мой, Боже мой — нареждаше, докато се мъчеше да седне, после взе да се олюлява като пиян. Джоунси прекрасно знаеше, че когато са на ловен поход — далеч от семействата си, мъжете си позволяват какви ли не дребни прегрешения, най-честото от които е да започнат да пият от десет сутринта. Но знаеше още, че този тип не е пиян. Не разполагаше с доказателства — чувстваше го интуитивно.

— Боже мой, Боже мой — повтаряше онзи. — Сняг. Сега пък сняг. Моля ти се, Господи, о, Боже, сега пък сняг, Боже мой.

Първите му няколко крачки бяха несигурни. Джоунси тъкмо започваше да се разубеждава във верността на предчувствието си — „Тоя е фиркан до козирката“ — помисли си — но в този миг непознатият закрачи малко по-уверено по права линия, като се почесваше по лицето.

Мина точно под платформата и за миг се превърна в кръгла оранжева шапка с кафяви рамене. Гласът му се носеше сред дърветата, напевно и плачливо, и все повтаряше „Боже мой“, като от време на време за разнообразие вмяташе и по някое „О, Боже“ или „Сега пък сняг“.

Застинал като истукан, Джоунси проследи с поглед как непознатият изчезва под дървената платформа, после изниква о другата страна. Неусетно се бе извъртял, за да го държи под око… без дори да забелязва, че междувременно е смъкнал пушката и дори е успял да застопори предпазителя.

Не извика и като че ли знаеше причината: чисто и просто от чувство за вина. Страхуваше се, че онзи на земята ще вдигне поглед и веднага ще прочете истината в очите му — въпреки сълзите и усилващия се снеговалеж ще види, че Джоунси замалко не го е застрелял.

На двадесетина крачки от дървото мъжът спря и вдигна ръка да заслони очи от падащия сняг. Освен това явно усети, че е попаднал на истинска пътека. Заряза „Боже мой“ и „О, Боже мой“ и хукна по посока на бръмченето на генератора, като се поклащаше наляво-надясно, сякаш се намираше на палубата на кораб. В опитите си да си поеме дъх пъхтеше като локомотив, докато тромаво се носеше към голямата хижа с ленивата струйка дим, която се издигаше над комина и почти веднага се разсейваше сред снежинките.

Джоунси заслиза по дървените стъпенки в ствола на клена, преметнал пушката през рамо (в този миг изобщо не му хрумваше, че непознатият може би представлява опасност — просто не искаше да оставя в снега гранда, който си беше прекрасно оръжие). Хълбокът му се беше сковал и докато се смъкна от дървото, човекът, когото едва не застреля, вече почти бе стигнал до вратата на хижата… която, разбира се, беше отключена. Никой не се заключваше… не и в тази пустош.