"Капан за сънища" - читать интересную книгу автора (Кинг Стивън)

4

Докато изпържи яйцата и кипне супата, Маккарти си бъбреше с Бобъра, сякаш бяха приятели поне от десет години. Дори да се обиждаше от неспирния водопад комични простащини, които се сипеха от устата на събеседника му, вероятно чарът на Бобъра смекчаваше ефекта.

„Няма обяснение — веднъж бе заявил Хенри. — Той си е чаровник, това е… човек не може да не го хареса. Затова леглото му не остава празно — и със сигурност не пленява жените с ослепителната си външност.“

Джоунси занесе храната в дневната, полагайки усилия да не куца — удивително колко се усилва болката от лошото време, винаги бе смятал, че това са бабини деветини, но явно не е бил прав — и се настани на един стол до дивана. Маккарти очевидно се бе отдал на говоренето, вместо да се храни. Почти не беше докоснал супата, изял бе само половината сандвич.

— Как се справяте, момчета? — Джоунси поръси яйцата с пипер и започна да се храни с желание — апетитът му като че се беше възвърнал с пълна сила.

— Щастливи сме и доволни като дърти сводници — заяви Бобъра, но макар да бе жизнерадостен както всякога, Джоунси остана с впечатлението, че приятелят му е разтревожен, може би дори сериозно притеснен. — Рик ми разправя премеждията си. Все едно чета някой от разказите в списанията, дето се подмятаха при бръснаря, като бях хлапе. — Обърна се към Маккарти с неизменната си усмивка — такъв си е Бобъра, вечно усмихнат — и прокара ръка през гъстите черни кичури, които падаха на раменете му. — Дъртият Кастънгуей беше кварталният бръснар и така ме напраши с шибаните си ножици, че оттогава кракът ми не е стъпвал там.

Маккарти се поусмихна, но не отвърна. Посегна към оставената половинка от сандвича, погледна я, после я върна в чинията. Червеното петно на лицето му пламтеше като жигосано. Междувременно Бобъра не спираше да мели, сякаш се страхуваше какво ли би казал Маккарти, ако случайно му се отдаде тази възможност. Навън снеговалежът и вятърът се усилваха и Джоунси се замисли за Пит и Хенри — сигурно пълзят по Просеката с раздрънкания скаут.

— Не само, че едва не го е изяло нещо посреднощ — той мисли, че било мечка — ами си загубил и пушката. Чисто нова „Ремингтън“, първокласна изработка, направо се прости с нея.

— Знам — вметна Маккарти. Страните му отново бледнееха и лицето му придобиваше призрачно оловен оттенък. — Дори не помня кога съм я оставил или…

Изведнъж се разнесе приглушен стържещ звук. Джоунси почувства как косъмчетата на тила му настръхват и предположи, че някакво животинче се е заклещило в комина на камината. После проумя, че звукът идваше от Маккарти. Случвало му се беше да чува шумни или продължителни пръдни, но никога нещо подобно. Сякаш звукът продължаваше цяла вечност, макар че надали изминаха повече от две-три секунди. После ги връхлетя вонята.

Маккарти изпусна лъжицата и почти с момински свян посегна към петното на лицето си.

— О, Боже, извинете.

— А, няма нищо, пусни си душата нашироко — моментално изръси Бобъра, но устата му се задвижи единствено по силата та дългогодишния навик — личеше, че също като Джоунси е поразен от вонята. Не беше познатата миризма на сяра, пораждаща смях, последван от театрално забелване на очи и размахване на длан пред носа с възклицанието: „О, Господи, кой пусна гълъбчето?“ Не беше и от онези, които смърдяха на блатен газ. Миризмата напомняше на дъха, който Джоунси долови, като посрещаше Маккарти, но сега беше по-силна — сякаш смесица от етер и презрели банани, като онази течност, дето се налива в карбуратора, когато температурите паднат под нулата.

— Божичко, направо е отвратително — продължаваше да се тръшка Маккарти. — Много съжалявам.

— Спокойно, няма нищо — промърмори Джооунси, но стомахът му се сви на топка като животинче, настръхнало в очакване на нападение. И той нямаше да довърши ранния обяд — няма начин, ако ще земята да се обърне. По принцип не се правеше на ощипан по отношение на пръдните, но тази наистина вонеше отвратително.

Бобъра стана, отвори прозореца и заедно със снежната вихрушка в стаята нахлу божествено свеж въздух.

— Не се коси, братче… ама к’ва сносна я докара. Какво си ял? Мармотски дарадонки ли?

— Храсти, мъх и някакви други неща, не съм много сигурен — обясни Маккарти. — Бях гладен като вълк, нали разбирате, просто трябваше да хапна нещо, но не ги разбирам много тия работи, никога не съм чел Юъл Гибънс9… пък и беше тъмно. — Изрече последните думи, сякаш бе озарен от вдъхновение, а Джоунси потърси с поглед Бобъра да се увери дали и той разбира, че Маккарти лъже. Не знаеше какво е ял в гората, нито пък дали въобще е ял нещо. Просто търсеше правдоподобно обяснение за ненадейния гръмотевичен залп. И последвалата го воня.

Надавайки задъхан вой, вятърът се изви в поредния си пристъп и нахлу през отворения прозорец с вихрушка от снежинки, но ако не друго, слава Богу, освежи въздуха в дневната.

Ненадейно Маккарти се приведе толкова отривисто, сякаш бе движен от пружина, а като надвеси глава над коленете си, Джоунси бе готов да отгатне какво ще последва: сбогом, килимче, беше хубаво. Явно и Бобъра си помисли същото, защото бързо придърпа изпружените си крака, сякаш да не се изцапа.

Но Маккарти не повърна, а от гърлото му се изтръгна протежно ръмжене — като от форсиран двигател. Очите му изхвръкнаха от орбитите си като стъклени топчета, а лицето му така се обтегна, че под ъгълчетата на очите му се образуваха сенки като два малки полумесеца. Стържещият грохот сякаш нямаше спиране, но когато най-сетне заглъхна, бръмченето на генератора зад къщата им се стори твърде гръмко.

— Абе, чувал съм могъщи оригни, ама тая е златният медал на всички времена — коментира Бобъра. Изрече го с най-искрено уважение.

Маккарти се облегна на дивана; бе затворил очи и стискаше зъби от срам, болка или едновременно от двете, както предположи Джоунси. Отново долови миризмата на банани и етер — активна миризма, сякаш от нещо, което тъкмо почва да се разваля.

— Господи, много съжалявам — изрече гостът, без да отваря очи. — Цял ден съм така, от заранта. И стомахът пак ме заболя.

Джоунси и Бобъра се спогледаха безмълвно и разтревожено.

— Знаеш ли какво? — започна Бобъра. — Май най-добре да легнеш да поспиш. Сигурно цяла нощ не си мигнал, ослушвал си се за оная досадна мечка или Бог знае още какво. Сега си изтощен, измъчен и прочие. Ако се поопънеш и дремнеш няколко часа, после ще си свеж като репичка.

Маккарти го изгледа с такава кучешка признателност, та Джоунси чак го хвана срам заради него. Все още беше блед като мъртвец, но ненадейно го обля пот — по челото и слепоочията му избиха едри капки, които се стекоха по лицето му като олио. Въпреки ледения въздух, който нахлуваше отвън.

— Ами да, сигурно си прав. Уморен съм, това е то. И ме свива стомахът, но сигурно е от стреса. Пък и нали ядох какво ли не, разни храсти и просто… о, Боже мой, знам ли и аз. — Почеса се по лицето. — Много ли е грозно това нещо на лицето ми? Кърви ли?

— Не — отвърна Джоунси. — Само е зачервено.

Маккарти се изправи и олюля. Двамата мъже посегнаха да го хванат, но той се задържа на крака. Джоунси бе готов да се закълне, че заобленото коремче, което му се бе привидяло одеве, почти е изчезнало. Нима е възможно? Дали е изпуснал чак пък толкова много газове? Кой знае. Едно бе сигурно — че беше чул най-могъщата пръдня и най-страшната оригня на света, за които ще разправя с години: „Навремето всяка година през първата седмица от ловния сезон отивахме в хижата на Бобъра, та един ноемврийски ден — било е две хиляди и първа, когато беше голямата буря — се домъкна един заблуден тип…“ Да, хубава история ще се получи, хората ще се смеят на мощната пръдня и голямата оригня — хората винаги се смеят на подобни истории. Но в историята няма да се споменава как Джоунси за една бройка щеше да го застреля. Не, не, тази част ще я пропусне. Има си хас.

Тази година в голямото легло спяха Пит и Хенри, затова Бобъра заведе Маккарти в съседната стая, където беше разквартируван Джоунси. Стрелна го с гузен поглед, но приятелят му само сви рамене. Довечера можеше да спи горе при него — колко са спали в едно легло като малки — пък и не беше много сигурен дали Маккарти ще съумее да се изкачи по стълбите. Потното му, оловносиво лице все повече го тревожеше.

Джоунси бе от хората, които си оправят леглото, после го затрупват с вещи — книги, хартийки, дрехи, чанти, тоалетни принадлежности. Максимално бързо разтреби и отметна завивката.

— Няма ли да пуснеш една вода, друже? — попита Бобъра.

Маккарти поклати глава. Чистият син чаршаф сякаш го хипнотизира. Джоунси за пореден път бе поразен от стъкления блясък на оцъклените му очи, досущ като на препариран ловен трофей. Най-неочаквано пред погледа му изникна собствената му дневна в Бруклин — престижно градче в непосредствена близост с Бостън. Ръчно тъкани килими, мебели в ранен американски стил… а над камината е окачена главата на Маккарти. „Ударих го в Мейн — ще обяснява на гостите си, като прави коктейл. — Голямо парче, разфасован тежеше сто кила.“

Затвори очи, а когато отново ги отвори, срещна тревожния поглед на Бобъра.

— Сви ме хълбокът. Съжалявам. Господин Маккарти… Рик… сигурно ще искаш да си свалиш панталона и пуловера. И ботушите, разбира се.

Гостът го изгледа замаяно, сякаш току-що ставаше от сън.

— Разбира се. Има си хас.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не, за Бога. — Изглеждаше обезпокоен, развеселен или и двете едновременно. — Не съм чак толкова зле.

— Е, Джоунси ще те наглежда.

Бобъра се изниза и остави Маккарти да се съблича, като започна с пуловера. Отдолу носеше ловджийска риза на червени и черни карета, под която беше намъкнал фланела. Да, коремът му наистина не се очертаваше чак толкова под последния кат дрехи.

Е, почти. Само преди час — напомни си той — бе сигурен, че якето на Маккарти е глава на елен.

Рик седна на стола до прозореца да си събуе обувките и отново пусна газове — не толкова продължително, както одеве, но все така силно и шумно. И двамата си замълчаха, но миризмата беше толкова задушлива в тясното пространство, че на Джоунси едва не му призля.

Маккарти изу ботушите си и ги изрита на дървения под, после се изправи и си разкопча колана. Тъкмо си събуваше джинсите, разкривайки ватираните дълги гащи, когато Бобъра се върна с керамичното цукало от горния етаж и го остави до леглото:

— За всеки случай, ако такова… вземе да те напъва. Или ако най-изведнъж те потърсят по телефона за твоя сметка и трябва моментално да вдигнеш.

Маккарти го изгледа с неразбиране, което доста притесни Джоунси — непознат човек насред стаята, която до преди миг бе негова, на вид като призрак, който му придаваше провисналото ватирано бельо. Болен непознат. Въпросът беше колко болен.

— Ако не успееш да стигнеш до тоалетната — продължаваше да нарежда Бобъра. — Която впрочем е наблизо. Излизаш от стаята и веднага вляво, ама втората врата, запомни добре, втората. Ако забравиш и влезеш в първата, ще се изтропаш в скрина с чистите чаршафи.

Джоунси с изненада установи, че се кикоти, без въобще да му пука за звуците, които издава — пронизителни и малко истерични.

— Вече се чувствам по-добре — обяви Маккарти, но в гласа му нямаше и капчица искреност. Продължаваше да стърчи по долни гащи насред стаята като андроид, чиято електронна памет е заличена почти напълно. Не че одеве беше кой знае колко енергичен, но поне даваше някакви признаци на живот, които вече бяха изчезнали.

— Хайде, Рик — внимателно го подкани Бобъра. — Легни да подремнеш. Да посъбереш силици.

— Да, добре. — Седна на току-що опънатия чаршаф и с празен поглед погледна през прозореца. Джоунси имаше усещането, че неприятната миризма вече се е поразнесла, но може би беше свикнал с нея, както смрадта от клетката на маймуните в зоологическата градина престава да ти прави впечатление, ако се задържиш там. — Боже, вижте снега.

— А-ха. Как е стомахът? — поинтересува се Джоунси.

— По-добре. — Маккарти се обърна и го изгледа със сериозните очи на изплашено дете. — Съжалявам, че така се изпуснах одеве… никога не съм правил подобно нещо, дори в армията, където ни тъпчеха с боб… но вече съм по-добре.

— Сигурен ли си, че няма да отскочиш до тоалетната, преди да си легнеш? — Джоунси имаше четири деца и зададе въпроса почти машинално.

— Не. Ходих в гората, точно преди да ме откриеш. Благодаря ви, че ме приютихте. Благодаря и на двама ви.

— Ох, мамо. — Бобъра неспокойно се размърда. — Всеки би го направил.

— Може би. А може би не. В Библията се казва: „Ето, стоя на вратата и хлопам.“ — Вятърът се развилня още по-яростно и Бърлогата се разлюля. Джоунси зачака Маккарти да продължи — изглежда, искаше да каже още нещо — но онзи просто се просна на леглото и придърпа завивките.

От дълбините на леглото изригна поредната продължителна, стържеща пръдня и Джоунси реши, че повече не издържа. Едно е да подслониш странстващ непознат, съвсем друго е търпеливо да стоиш под обстрела на газови бомби.

Бобъра го последва и тихо затвори вратата на стаята.