"Капан за сънища" - читать интересную книгу автора (Кинг Стивън)

Втора главаБобъра

1

— Оттук не можем да се обадим на никого, нали знаеш? — обясни Джоунси. — По тези места въобще не са били прекарвани телефонни кабели. Имаме генератор за електричеството, но това е всичко.

Маккарти — само главата му се подаваше над юргана — кимна.

— Чувах го как бръмчи, но нали знаеш — като се изгуби човек, шумовете много го объркват. Сякаш се чуват ту от ляво, ту от дясно, после изведнъж си готов да се закълнеш, че идват изотзад и затова е най-добре да се върнеш.

Джоунси безмълвно кимна, макар че не познаваше усещането. Ако не се брои седмицата непосредствено след злополуката — период, когато съзнанието му ту се луташе, замъглено от медикаменти и болката — никога не се беше губил.

— Опитвам се да преценя кое е най-удачното решение — отвърна. — Може би ще е най-добре, като си дойдат Пит и Хенри, да те закараме при твоите хора. Колко души сте?

Въпросът като че затрудни Маккарти. Като се прибави и несигурната му походка одеве, това само затвърждаваше мнението на Джоунси, че човекът е в шок. Учудваше се, че една нощ в гората е достатъчна да доведе до подобни последици, и се питаше дали на него самия би му се отразило по същия начин.

— Четирима — след едноминутно размишление отвърна Маккарти. — И ние сме като вас. Излизаме на лов по двама. Бях с един приятел — Стив Оутс. И той е адвокат като мен, работи в Скоухигън. Всъщност всички сме от Скоухигън и тая седмица за нас е… голяма работа.

— И с нас е така — с усмивка кимна Джоунси.

— Както и да е, явно много съм се отклонил. — Поклати глава. — Не знам, до един момент чувах Стив някъде отдясно, от време на време дори мярвах оранжевото му елече в храсталаците, после… просто не помня. Сигурно съм се замислил… горите са страхотно място да размишляваш за разни неща… и изведнъж се оказах сам. Опитах се да се върна, но вече се беше стъмнило… — Отново поклати глава. — В главата и е пълна каша, но да… бяхме четирима, като че в това поне съм сигурен. Аз, Стив, и Нат Роупър ссъ сестра си, Беки.

— Несъмнено вече умират от притеснение.

Маккарти сякаш се стресна от предположението и изведнъж се разтревожи. Очевидно досега въобще не му бе хрумвало подобно нещо.

— Ами да, сигурно. Естествено, че са се притеснили. О, Боже, олеле, Божичко.

Джоунси едва се въздържа да не се усмихне. Като започнеше веднъж, Маккарти напомняше на герой от филма „Фарго“.

— Та казвам, че ще е най-добре да те закараме при тях. Стига да…

— Не искам да ви притеснявам…

— Ще те закараме. Ако можем. Имам предвид времето — как бързо се развали.

— О, ужасна работа — кисело се съгласи Маккарти. — Поне малко от малко да познаваха с всички тия щурави сателити, доплерови радари и Бог знае още какво. И това ми било ясно и хладно като за сезона, хм.

Джоунси озадачено изгледа човека под юргана, от когото се виждаше само трескаво пламналото лице и кичур оредяваща кестенява коса. Прогнозите, които той беше слушал — заедно с Пиет, Хенри и Бобъра — през последните два дни, непрестанно вещаеха снеговалежи. Някои синоптици допускаха, че снегът може да премине в дъжд, но онзи от местното радио на Касъл Рок (тук се хващаше само тази станция, при това сигналът беше много слаб и радиото постоянно пращеше) предупреди за бързо напредваща снежна вихрушка „Албърта Клипър“7, петнайсет до двайсет сантиметра снежна покривка, вероятно последвана от нор’ийстър8, ако температурите останат ниски и фронтът не се измести към океана. Джоунси не можеше да си обясни къде ги е слушал Маккарти тия прогнози, но очевидно със сигурност не по местното радио. Най-вероятно просто се е объркал, пък и в неговото положение никой не можеше да го вини.

— Какво ще кажеш да приготвя една супа?

Гостът се усмихна с благодарност:

— Би било чудесно. Снощи ме боля стомахът, а тази сутрин направо се разкъсвах от болка, но вече се чувствам по-добре.

— От стреса е. На твое място сигурно щях да си изповръщам червата. И да напълня гащите.

— Не съм повръщал. Почти съм сигурен, че не съм. Но… — Отново поклати глава — явно му беше нещо като тик. — Не зная. При цялата тая каша всичко ми се струва като някакъв кошмарен сън.

— Кошмарът свърши — успокои го Джоунси. Изричането на подобна фраза го накара да се почувства нелепо — също като някоя грижовна леличка — но човекът несъмнено имаше нужда да му се вдъхне малко кураж.

— Дано. Благодаря. Супата ще ми дойде добре.

— Имаме доматена, пилешка, а може да ни е останала и една телешка с парченца месо. Каква предпочиташ?

— Пилешка. Майка ми повтаряше, че пилешката супа е най-доброто лекарство, когато човек не се чувства добре.

При тези думи се ухили и Джоунси се помъчи някак да прикрие уплахата си. Макккарти имаше равни бели зъби, всъщност дори прекалено равни, за да са истински, особено предвид възрастта му — вероятно бе на около четирийсет и пет години. В редицата липсваха най-малко четири — горните кучешки (бащата на Джоунси ги наричаше „вампирските зъби“) и двата долни предни, които не знаеше как се казват. Но едно беше ясно: Маккарти не знаеше, че са паднали. Никой, който е наясно с наличието на подобни дупки, не би ги излагал на показ така спокойно и без капчица свян, пък дори и в подобна ситуация. Поне така смяташе Джоунси. Изведнъж го прониза хладна тревога — като телефонно обаждане отникъде. Бързо се запъти към кухнята, за да не види Маккарти променената му физиономия и да се чуди какво става. Или дори да попита какво става.

— Порция пилешка супа на секундата. Сандвичи с печено сирене в добавка?

— Ако няма да те затрудни, с удоволствие. Казвай ми Ричард. Още по-добре Рик. Когато някой ми спаси живота, все едно сме стари приятели.

— Рик, няма проблем. — „Но да вземеш да си оправиш зъбите, преди отново да се изправиш пред съдебните заседатели.“

Глождеше го силно подозрение, че в цялата работа има нещо гнило. Нещо му прещракваше, като одеве, когато почти отгатна името на своя гост. Далеч бе от мисълта да съжалява, че не го гръмна навреме, но вече дяволски му се искаше Маккарти да бе стоял настлана от неговото дърво и от живота му.