"Гробище за домашни любимци" - читать интересную книгу автора (Кинг Стивън)

3

Старецът заяви, че живеел в отсрещната къща и когато ги видял да пристигат, дошъл да провери дали имат нужда от помощ в „таз каша“, както се изрази той.

Джъд Крендъл се приближи към Луис, който държеше бебето на рамото си, внимателно огледа отока и протегна дебелите си, изкривени пръсти. Рейчъл понечи да запротестира — ръката на стареца изглеждаше непохватна и голяма почти колкото главата на детето, — но преди да се намеси, пръстите на стареца се стрелнаха напред със сръчността на фокусник, в чиито ръце карти и монети магически изчезват и се появяват. След миг жилото на пчелата се озова в дланта му.

— Големичко е — отбеляза той. — Може да не спечели медал, но положително заслужава утешителната награда.

Луис избухна в смях.

Крендъл отново го изгледа със закачливата си усмивка и промълви:

— А-ха, жестоко е, нали?

— Какво казва той, мамичко? — учудено попита Ейлийн и Рейчъл също се разсмя. Луис си помисли, че се държат ужасно невъзпитано, но изведнъж усети, че непознатият не се обижда. Крендъл измъкна от джоба си пакет „Честърфийлд Кингс“, пъхна цигара в ъгълчето на обградената си от дълбоки бръчки уста и доволно поклати глава, докато наблюдаваше усмихнатите им лица. (Дори бебето гукаше, забравило болката от ужилването.) Сетне сръчно драсна клечка кибрит върху нокътя на палеца си. „Старите хора знаят различни номера — помисли си Луис. — Малки хитрини, но някои от тях са изключително ефикасни.“

Той престана да се смее и подаде ръка на стареца, като продължаваше да държи подмокрилия се Гейдж.

— Приятно ми е да се запознаем, мистър…

— Джъд Крендъл — отвърна непознатият и се здрависа. — предполагам, че вие сте докторът.

— Да. Казвам се Луис Крийд, а това са жена ми Рейчъл и дъщеря ми Ейлийн. Ужиленото дете се нарича Гейдж.

— Драго ми е — каза Крендъл.

— Да не си помислите, че ви се присмиваме. Просто… сме ужасно уморени — промълви Луис, сетне отново го напуши смях, защото „уморени“ бе меко казано — всъщност му се струваше, че ще припадне от изтощение.

— Много естествено — каза Крендъл и поклати глава, сетне погледна Рейчъл и предложи:

— Елате у дома заедно с децата, мисис Крийд. Ще сложим сода върху подутината и тя веднага ще спадне. Сигурен съм, че жена ми умира от нетърпение да се запознае с вас. Последните две-три години не излиза, краката й са схванати от артрит.

Рейчъл въпросително погледна Луис, който й кимна.

— Много мило от ваша страна, мистър Крендъл — прошепна тя.

— О, викайте ми просто Джъд — прекъсна я старецът.

Внезапно дочуха клаксона на кола, чийто мотор забавяше оборотите си, сетне голям син товарен камион зави по алеята и тромаво се заклатушка към къщата.

— По дяволите, още не съм намерил ключовете! — възкликна Луис.

— Не се притеснявай — намеси се старецът. — Семейство Кливланд, вашите предшественици, ми дадоха резервни ключове още преди четиринайсет, петнайсет години. Живяха тук доста дълго, а Джоан Кливланд беше най-добрата приятелка на жена ми. Почина преди две години, а Бил отиде в старчески дом в Орингтън. Ей сега ще намеря ключовете — и без това трябва да ви ги дам.

— Много сте любезен, мистър Крендъл — с облекчение каза Рейчъл.

— Ами! Просто ми е приятно, че около нас отново ще играят деца — промълви старецът с почти неразбираемия си акцент. — Позволете да ви дам един съвет, мисис Крийд — не позволявайте на децата да излизат на шосето — по него непрекъснато минават камиони.

Дочу се шум от затръшване на врати — хората, превозващи покъщнината, скочиха от камиона и се запътиха към тях.

Ели, която незабелязано се бе отдалечила, внезапно възкликна:

— Татко, какво е това?

Луис вече бе тръгнал да посрещне новодошлите, но все пак послушно погледна назад към мястото, което посочваше дъщеря му. В края на ливадата, полускрита от буйната трева, се виждаше широка около метър и половина пътечка, която лъкатушеше нагоре по хълма, преминаваше под ниско сведените преплетени клони и се губеше от погледа.

— Май че е някаква пътека — отвърна Луис.

— Правилно — усмихнато се намеси Крендъл. — Някой ден ще ти разкажа за тази пътечка, малката ми. А сега ела у дома, за да видиш как ще излекуваме братчето ти.

— Добре — отвърна Ели, сетне със скрита надежда попита:

— Щипе ли, когато ти слагат сода за хляб?