"Град Отчаяние" - читать интересную книгу автора (Кинг Стивън)

ГЛАВА ВТОРА

1.

Ралф Карвър беше потънал дълбоко-дълбоко в неясните си сънища и упорито отказваше да се събуди. Нещо му подсказваше, че ако отвори очи, отново ще почувства физическа болка — достатъчно неприятна, щом като главоболието му го преследваше дори в съня, — но като че ли имаше и друго. Нещо повече. Нещо, което имаше връзка със

(Кирстен)

случилото се тази сутрин. Нещо, което имаше връзка с

(Кирстен)

тяхната семейна почивка. Най-вероятно се беше натряскал, беше последвал грандиозен скандал и Ели го беше заплюла в лицето. Но дори и всичко това да се беше случило, пак му се струваше недостатъчно за ужаса, който го преследваше…

Писъци. Чуваха се нечии писъци, ала твърде далечни.

Ралф се опита да се потопи още по-дълбоко в царството на сънищата, но две ръце го сграбчиха за рамото и трескаво започнаха да го бутат напред-назад. При всяко движение смразяваща болка пронизваше бедната му глава.

— Ралф! Ралф, събуди се! Трябва да се събудиш!

Беше Ели. Да не би да закъсняваше за работа? Как може да закъснява за работа, щом са на почивка?

Изведнъж се разнесоха изстрели от пистолет — толкова силно прозвучаха, че подобно на слънчев лъч проникнаха чак до дъното на мрачната бездна, в която той се беше скрил. Три един след друг, след малко и четвърти.

Очите му се отвориха като от само себе си и той се надигна изведнъж, все едно беше пружина. За секунда продължи да се чуди къде се намира и какво става около него; единственото, в което беше сигурен, бе смазващата болка в главата, заприличала навярно на някой от онези големи балони, които младежите в града разнасяха по време на Деня на благодарността. По едната страна на лицето си усещаше някаква лепкава гадост — може би конфитюр или сироп. Елън не го изпускаше от поглед — всъщност, наблюдаваше го сам с едното си око, защото другото се де изгубило под набъбнатия синкаво-черен оток.

Писъците продължаваха. Неясно къде. Беше някаква жена, под тях. Може би…

Опита се да се изправи, но коленете му не го държаха. Падна по очи пред леглото, на което беше седнал (само дето не реше легло, а някаква си койка) и едва успя да подложи ръце пред главата си. Болката повторно прониза главата му, за миг си представи, че черепът му е черупка на яйце, което някой току-що е разбил. През сплъстените кичури коса зърна ръцете си. И двете бяха оплискани в кръв — повече лявата, отколкото дясната. Докато ги гледаше, през съзнанието му пробягнаха спомени…

(Кирстен, о, Боже, Ели, хвани я!)

… подобно на инжекция отровна течност, която се стрелна по всички артерии на тялото му. Той самият изкрещя: заради кръвта по ръцете си, заради това, което се бе опитвал да забрави, от което се бе помъчил да се отърве като от ненужен камък, захвърлен в езерото. Кирстен бе паднала по стълбите…

Не, бяха я блъснати.

Онова побъркано копеле, което ги беше домъкнало тук, блъсна седемгодишната му дъщеря по стълбите. Ели се беше опитала да я улови, но откаченият я удари с юмрук в окото и я просна на земята. Само че Ели падна върху стъпалата, докато Кирстен бе полетяла от тях. Очите й бяха широко отворени, погледът й издаваше просто дълбока изненада. Ралф не мислеше, че тя изобщо разбра какво й се случва. Остана му само малката надежда, че дъщеря му така и не е проумяла своето положение. Беше ударила главата си в земята, тялото й се беше преметнало назад, все едно изпълнява циганско колело, краката й се бяха издигнали във въздуха, сетне се бяха приземили от обратната страна и всички чуха онзи шум, онзи ужасен звук като от чупещ се клон. После той усети промяната още преди тялото да извърши докрай своето движение, още преди да се приземи окончателно в долния край на стълбата — това вече не беше неговото малко момиченце, а само безжизнена кукла с глава, натъпкана със слама.

„Не мисли за това, не мисли за това, да не си посмял да мислиш за това!“

Но трябваше точно за това да мисли. Как се беше приземила… как се беше проснала на земята с глава, извърната на една страна…

Едва сега забеляза, че прясна кръв капе по лявата му ръка. Изглежда, нещо се беше случило с тази половина от главата му. Какво точно? Дали ченгето го беше ударило и него, може би с дръжката на огромния револвер, който носеше? Най-вероятно, но случката му се губеше. Спомняше си гротескното кълбо, което беше изпълнила дъщеря му, спомняше си как се беше свлякла по последните няколко стъпала, как бе застинала на едно място с глава, изметната встрани, и това беше всичко. Господи, не беше ли напълно достатъчно?

— Ралф? — Ели отново го хвана с две ръце, докато дишаше тежко в гърба му. — Ралф, стани! Моля те, стани!

— Татко! Татко, хайде! — Това беше гласът на Дейвид, застанал малко по-далеч. — Добре ли е, мамо? Пак му тече кръв, нали?

— Не… не, той…

— Как да не му тече, като оттук я виждам. Татко, добре ли си?

— Да — отговори той. Опря се на едно коляно, хвана се за койката и с известно клатушкане се надигна. Лявото му око беше затворено от дебел пласт съсирена кръв. Клепачите му все едно бяха замазани с гипс. С външната страна на ръката си Ралф избърса, каквото можа — колкото нова болка да го накара да изтръпне. Плътта над окото приличаше на същинска кайма, готова за продан в месарницата. Опита се да се обърне на другата страна, по посока гласа на сина си и отново се залюля. Все едно се намираха на кораб. Не можеше да запази равновесие и дори когато застана неподвижно, главата му сякаш продължаваше да се върти нанякъде, напред-назад, наляво-надясно, не беше ясно накъде. Ели го подхвана, подпря го от една страна и му помогна да направи крачка напред.

— Мъртва е, нали? — попита Ралф. От съсирената кръв в устата почти беше изгубил и гласа си. Не искаше да вярва на пресипналия си глас, но предполагаше, че с времето ще свикне. Това беше най-лошото. С времето щеше да свикне. — Кирстен е мъртва.

— Мисля, че да — на свой ред изхълца Ели. — Хвани се за решетките, Ралф, можеш ли? Иначе ще събориш и мен.

Намираха се в арестантска килия. Пред тях, на повече от една ръка разстояние се намираше желязната врата. Решетките бяха боядисани в бяло, тук-таме боята се беше сгърчила и напукала. Ралф буквално се гмурна крачка напред и с две ръце се хвана за железата. От другата страна, насред тясно помещение, стоеше някакво бюро — оскъден декор, който постановчикът на модерна минималистична пиеса, е позволил да бъде изваден на сцената. На бюрото бяха оставени книжа, карабина двуцевка и няколко големи патрона, боядисани в зелено. До бюрото стърчеше и старомоден дървен стол на колелца с избеляла синя възглавница на седалището. На тавана зад метална мрежа беше окачена електрическа крушка. Умрелите мухи, полепнали по стъклото, й хвърляха огромни, нереалистични сенки.

От трите си страни помещението беше заобиколено със затворнически килии. Онази в средата, ползвана навярно вместо отрезвително, беше просторна и за момента — празна. Ралф и Ели Карвър бяха затворени в една от по-малките. Вдясно от тях се намираше друга, също толкова голяма и също незаета. Срещу килията им се намираха другите две малки килии. В едната бяха Дейвид — техният единадесетгодишен син — и някакъв белокос мъж. Ралф не можеше да види добре непознатия, защото онзи беше седнал на кушетката и беше скрил глава между ръцете си. Когато жената отдолу изпищя отново, Дейвид обърна поглед по посока на отворената врата и стълбите,

(Кирстен, Кирстен пада, вратът й изпуква като счупен клон)

водещи до нивото на улицата. Белокосият обаче дори не помръдна.

Ели застана до него и го прегърна през кръста. Ралф се реши да пусне с едната си ръка решетките, така че да може да хване нейната.

По стълбите се чуваха приглушени шумове, като от блъскане и тътрене. Някой трябваше да се присъедини към тях, но явно си беше казал, че няма лесно да се даде.

— Трябва да му помогнем! — крещеше жената. — Трябва да помогнем на Питър! Тряб…

Щом като я захвърлиха насред помещението, гласът й най-после секна. С почти неземна грация на балерина непознатата се отлепи от земята, заприличалите й на цвички бели гуменки се изпънаха като в шпиц, ръцете й се разпериха, косата й се развя над раменете и накрая тя се блъсна с все сила в бюрото. Жената, облечена в най-обикновени дънки и избеляла синя риза, измести с бедрата си бюрото на няколко сантиметра и в същия миг Дейвид, кацнал като птица на решетките на килията си, закрещя. Подскачаше нагоре-надолу и надаваше такива диви и смразяващи кръвта писъци, на каквито Ралф никога не беше и предполагал, че е способен.

— Карабината, госпожо! — сочеше Дейвид. — Дръжте карабината, стреляйте, стреляйте, госпожо, убийте го!

Белокосият мъж най-после надигна глава. От слънчевия загар лицето му изглеждаше преждевременно състарено. Големите торбички под размитите пиянски очи му придаваха изражение на копой.

— Дръж я! — задъха се старецът. — За Бога, жено!

Жената в дънките и синята риза се обърна по посока гласа на момчето, сетне през рамо — към стълбите, по които се дочуваха тежките стъпки на похитителя й.

— Давайте! — подкани я на свой ред Ели, застанала все тъй до мъжа си. — Той уби дъщеря ни, ще ни убие и нас, убийте го!

Жената в дънките и синята риза посегна към карабината.