"Дума Ки" - читать интересную книгу автора (Кинг Стивън)

III

В предишния живот нямах други партньори освен Пам. Четирите принципа на успеха (записвайте си, ако желаете) на Едгар Фриймантъл гласяха: никога не взимай назаем сума, надвишаващо коефициента ти на интелигентност, умножен по сто, никога не взимай назаем от човека, който още на първата среща започва да ги говори на малко име, никога не пий алкохол, докато слънцето е високо и никога не си избирай партньор, с когото не искаш да се търкаляш гол върху водно легло.

Обаче имах счетоводител, на когото мога да се доверя — Том Райли. Именно той ми помогна да преместя малкото вещи, които взех със себе си, от Мендота Хайтс във вилата ни на езерото Фалън. Том, който два пъти е губил играта, наречена брак, се кахъреше за мен по време на пътуването до вилата.

— Не си длъжен да напускаш дома си — мърмореше. — Напускането става със съдебно решение. Сега все едно се отказваш от предимството на собствения терен във важен мач.

Бръщолевенията му не ме интересуваха; исках само да шофира внимателно. Изтръпвах всеки път, когато виждах как някоя насрещна кола се приближава до осевата линия. Понякога се напрягах и натисках с крак несъществуваща спирачка. А мисълта да седна зад волана ми се струваше абсурдна. Обаче, както Уайърман казва, Бог обича изненадите.

Кати Грийн, кралицата на лечебната физкултура, се е развеждала само веднъж, но подкрепи Том. Помня как седеше по турски, държеше стъпалата ми и се взираше в мен с безмилостна ярост.

— Значи тъкмо излизаш от мотел „Смърт“, изгубил си едната си ръка, а тя иска да те зареже! И то само защото си я боцнал в пластмасово ножче, когато не си могъл да си спомниш името си? Дръжте ме да не падна! Госпожата не си ли дава сметка, че резките промени в настроението и краткотрайната загуба на паметта са нещо съвсем обичайно след черепно-мозъчна травма?

— Страхува се от мен — отвърнах.

— Нима? Е, чуй какво ще ти каже мама, синко Джим — намери си добър адвокат и я накарай да си плати, задето постъпва подло. — Един кичур се беше изплъзнал от конската опашка на проклетата гестаповка и тя гневно го духна. — Трябва да си плати. Чуй добре какво ти казвам: ти нямаш никаква вина.

— И казва, че съм се опитал да я удуша.

— О, да, всеки ще напълни гащите от страх, ако някой еднорък инвалид се опита да го удуши. Стига, Еди, накарай я да си плати. Знам, че не е моя работа, но не ми пука. Тя не бива да постъпва по този начин.

— Мисля, че има и още нещо… не е само ножчето и опитът за удушаване.

— И какво е то?

— Не помня.

— Тя какво казва?

— Нищо не казва.

Ала двамата с Пам бяхме живели заедно много години и дори любовта да се бе превърнала в навик, все още смятах, че познавам жена си достатъчно добре, за да знам, че по-рано се бе случило нещо — нещо, което продължаваше да се случва, — и тъкмо от него тя се опитваше да избяга.