"Плажът „Омаха“" - читать интересную книгу автора (Хорн Стивън)

3

Не обичам да седя на скамейката до гроба на дъщеря си. Прекалено е далеч от надгробната плоча и посещението става някак безлично. Не можеш да водиш разговор.

Обикновено започвам от пейката, особено ако земята е студена или влажна. Но после подхващаме разговор и когато темите станат сериозни, неминуемо се приближавам. Казвам й колко ми липсва, как понякога съм готов да се разплача в най-неподходящи моменти, но един ден отново ще бъдем заедно. Накрая винаги се озовавам на земята. Вадя куклата й, за да види, че още я нося. Констанс искаше да сложа куклата в ковчега и когато я откри у дома, между нас всичко свърши. Не че иначе щеше да е по-различно, но онзи случай окончателно сложи край.

Разказах на дъщеря си за новата задача. Казах й, че Констанс все още е много красива. Не споменах какво стана на срещата. Никога не й разказвам лошите неща, за да не знае как се обърка всичко след нейната смърт.

В деня след срещата отидох навреме на работа, макар че на практика се водех отстранен. Върху бюрото вече ме чакаше голям плик, изпратен от Блеър. Вътре открих досието на Грийн с всички подробности, събрани от правителството, докато са го проверявали за достъп до секретни материали. Там бяха и данните на ФБР от „предварителните“ разговори с негови приятели и познати — опитът да се открие бързо решение. Второто, по-задълбочено разследване течеше в момента и в плика имаше копие от списъка на свидетелите. Тази сутрин два екипа по двама агенти (между които и Блеър) бяха започнали да работят от външния кръг към центъра на мишената — хората, които го познаваха най-добре, — като постепенно натрупваха сведения и навлизаха все по-дълбоко в темата.

Цяла сутрин се занимавах с четене и препрочитане, използвайки интуицията си, за да попълня недостига на данни за предполагаемия шпионин. Не беше трудно. Познавах биографията на Мартин Грийн, мнозина я познаваха. Роден в Бруклин, Ню Йорк, и израснал в едно предградие на Ню Джързи. Баща му бил статистик на застрахователна компания в Нюарк, а майка му — секретарка в местната синагога. Семейството много държало на образованието. Мартин бил един от онези академични рекордьори, които в гимназията гледат да не се сблъскат с някой от училищните побойници, докато бързат от репетицията на оркестъра към сбирката на Латинския клуб.

В Принстън продължил горе-долу както в гимназията. Присъединил се към младежкото еврейско дружество „Хилел“ и Германския клуб, но иначе странял от студентските компании. Четири години наред се спотайвал в стаята си в общежитието, хранел се в кафенето и през почивните дни редовно се прибирал у дома.

Заех се да търся признаци и следи от мъчително преживяване или решаващо събитие, което би могло да го тласне към измяна. Какво по-точно? Влиятелен преподавател? Лято в чужбина? Отхвърляне от страна на красива студентка или популярен младежки клуб? Това не беше онзи Принстън от „Слънце изгрява“. Ако Грийн е бил самотен, това вероятно се дължеше не толкова на еврейския произход, колкото на собствените му склонности.

Но каквито и страдания или неправди да го бяха връхлетели като юноша и младеж — всички пропуснати концерти и мачове, високомерните колеги, напразните надежди за покана в елитен клуб, — сериозният млад мъж от Ню Джързи в крайна сметка бе разбрал, както разбираме всички, че за всекиго има отделен връх и колкото по-късно го достигнеш, толкова по-висок и надежден е той. Кривата на живота му се извисявала към Вашингтон — обетованата земя за всеки амбициозен младеж, надарен с ум, енергия и твърдото желание да промени света. Започнал като сътрудник към Комисията за международни връзки на Конгреса и скоро умът и старанието го тласнали нагоре, отваряйки вратите към все повече и повече възможности за обществени изяви. Извън работата той се присъединил към една процъфтяваща синагога, която му предлагала не само духовна храна, но и възможности да разговаря за философия, политика и обществена отговорност с някои от хората, чиито възгледи влияели пряко върху обществения дебат. След десет години във Вашингтон всички жизнени цели на Мартин Грийн изглеждали напълно постигнати стимулиращо обкръжение, удовлетворяваща и добре платена работа, чудесен приятелски кръг и интимна връзка с някоя си Даяна Морис.

Енергията на Грийн била безгранична. Той сякаш не се отказвал от нито една достойна кауза, а такива каузи имало много. Столицата страдала от всички проблеми на големия град и Грийн можел да ги види отблизо, почти без да се отдалечава от Капитолия. Дали нещо не го бе накарало да измени на страната, която му давала работа и препитание? Теди Рузвелт е писал, че „ужасяващата мизерия“ на големия град може да разпали съчувствието на един великодушен младеж и да го превърне в социалист или проповедник на най-безумни теории. Но от проповеди до действие има много път, а при всички плюсове във вашингтонския живот на Мартин Грийн би трябвало да се случи нещо изключително, за да го преобрази в предател.

И все пак нещо го бе накарало да избяга. Исках да бъда с Блеър, за да чуя от първа ръка разказите на хората, които го познаваха най-добре. Трябваше обаче да се задоволя със сведения от втора ръка, когато тя ми позвъни около пладне.

— Проведохме два разговора — каза Блеър. — И двамата са приятели извън работата. С единия се е срещнал като доброволен помощник в Музея на Холокоста. Другият е председател на кварталния съвет. И двамата го смятат за кандидат-светец… ако евреите имат светци де. Нямат представа защо е изчезнал. Налагаше се да премълчим, че е заподозрян в шпионаж, но и да им бяхме казали, нямаше да повярват.

— Не са ли забелязали някакви странности в поведението му?

— Не. Какво мислиш за досието?

— Не видях нищо съществено, във всеки случай не и повод за държавна измяна. Изглежда, че животът му е бил идеален… поне доскоро.

— Знам. Много ми се ще да отмъкна мис Такач от улицата и да я поразпитам няколко часа.

— Тя под наблюдение ли е?

— Денонощно. Засега нищо. Никакви посещения на Портретната галерия, никакви подозрителни действия, никакво нарушение на рутината. Не личи да й липсва скъпият Марти.

— Смяташ ли, че между двамата е имало нещо?

— Едва ли. Не са се докоснали. Нито хващане на ръцете, нито милувки по бузите. Ако е имало нещо между тях, било е на чисто делова основа, само че точно там сега стои един голям въпросителен знак.

— Сигурно се чудиш какво са вършили заедно, ако не е било шпионаж. Може би нашата тайнствена унгарка наистина е осигурявала информация, както предположи Констанс.

— Предположи ли? На мен ми прозвуча по-скоро като обвинение. Така или иначе, няма никакви доказателства в полза на тази теория, а и една информация от унгарката би била доста встрани от текущите му задачи.

— А именно?

— Занимавал се е най-вече с процедурите. Как различните служби да координират усилията си, как да се постигне най-добрият баланс между човешки ресурси и свръхмодерни технологии. Такива неща.

— Какво си планирала за следобед?

— Още разговори. Сигурно пак ще ми обясняват какъв светец е.

— Много бих искал да дойда.

— Съжалявам, но ти си под домашен арест, забрави ли? Утре обаче можеш да напишеш първия си доклад. А сега трябва да приключвам. Дочуване.

Излязох в обедна почивка и хапнах сандвич в двора на министерството. Вече минаваше два и наоколо нямаше жива душа. Седнах до фонтана и обмислих вариантите си за следобеда. От досието на Грийн вече нямаше какво да се изкопчи, а мисълта да се върна в кабинета и да пиша доклад ме потискаше. Единственото разумно нещо, което ми хрумна, бе да послушам съвета на лекарите и да се пораздвижа. Излязох на Конститюшън Авеню и завих на изток към Капитолия. Когато стигнах до Националната художествена галерия, вече имах готов план.

Според „Поуст“ днес следобед Сенатската комисия по разузнаване трябваше да има открито заседание. Директорът на ЦРУ щеше да дава обяснения за гафовете в някаква централноазиатска област с трудно произносимо название. Тъй като председателят Йънг не искаше да трупа точки за сметка на Белия дом, на ЦРУ се падаше печалната участ да подлага гръб всеки път, когато президентският съветник по националната сигурност объркаше конците. Безплатното представление щеше да привлече всички сътрудници на комисията, тъй че канцелариите им в сената щяха да бъдат почти безлюдни.

След едно обаждане до „Личен състав“ охраната ме пропусна и няколко минути по-късно седях зад бюрото на Грийн и чаках вдъхновение свише. Ордите на Блеър вече бяха отмъкнали служебния дневник, компютъра и папките, но имах чувството, че обкръжението може да ми даде по-ясна представа що за човек издирваме. Работното му място представляваше ъглова килийка, отделена от останалите с две прегради от матирано стъкло и стомана, високи около метър и половина. По стената висяха грамоти, дипломи и благодарствени писма, възхваляващи неговата преданост към родината, общината и вярата. Към признателните организации спадаха Комисията по разузнаване, един приют за бездомни, група за събиране на храна и клиника за лечение на СПИН.

Върху перваза зърнах снимка на привлекателна млада жена, вероятно Даяна Морис. На бюрото имаше още една снимка — Грийн със сенатора и мисис Йънг. Беше направена по време на празненство на открито в резиденцията на Едуард Йънг — едно от най-фотографираните места в околностите на Вашингтон. Сенаторът и Грийн се усмихваха на Констанс, която весело размахваше ръка срещу обектива. Тя стоеше между двамата мъже — център на кадъра, център на вниманието. Всъщност би могло да се каже, че на снимката няма друг, освен нея.

— Мога ли да ви услужа?

Гласът ме стресна. На входа на килийката стоеше млада жена с очила на челото и пропуск, закачен на верижка около врата й.

Извадих собствения си пропуск и го протегнах към нея.

— Филип Баркли. От Министерство на правосъдието.

Тя се вторачи в пропуска с унила физиономия. Едва когато заговори, разбрах, че е било опит да се овладее.

— Смятате ли, че Мартин е добре? — попита тя с треперещ глас.

— Полагаме всички усилия да го открием. В комисията ли работите?

— Аха. Тук съм само от шест месеца, но преди това работих седем години в Банковата комисия.

— И харесва ли ви тук?

— Далеч по-добре е. В банковата не се разбирах с един тип. Вечно ми погаждаше номера, затова накрая попитах административния помощник на сенатор Йънг дали би ми помогнал да се преместя.

— Разбирам.

— Преди да стане председател тук, сенатор Йънг работеше в Банковата комисия.

— Аха… Добре ли познавате Мартин?

— Разбира се. И двамата сме минали през Банковата комисия, макар че аз постъпих там преди него. Мартин дойде, когато разследвахме връзките на швейцарските банки с Холокоста. Това беше преди пет-шест години.

— Спомням си. Беше много интересно.

— Мартин е евреин.

— Разбирам. А вие сте Джени Кастелано, нали?

— Как разбрахте?

— Пише го на пропуска ви.

— О! — Тя сведе очи към пропуска.

— Джени, разговаряха ли с вас агентите от ФБР?

— Когато дойдоха, аз бях в отпуск — отговори тя, продължавайки да оглежда пропуска. — Един от тях ми позвъни у дома да пита дали имам представа къде е Мартин. Казах му, че не знам. Той ме помоли да му позвъня, ако забележа някаква липса или нещо необичайно, когато се върна на работа. Попитах го дали е откраднато нещо, а той каза, че просто се опитвали да си съставят представа какво може да е станало. — Тя вдигна глава. В очите й блестяха сълзи. — Може би си мислят, че е имало влизане с взлом и Мартин е пострадал.

— Длъжни сме да проучим всяка възможност — казах аз, — но не ми се вярва да е така. Може би просто е разтревожен от нещо и иска да се усамоти.

Лицето й стана още по-унило. Тя опипа нервно пропуска и се озърна из килийката.

— Смятате ли, че нещо го е тревожило, Джени? — попитах аз.

Погледът й падна върху снимката на перваза.

— На ваше място бих попитала нея.

— Това Даяна Морис ли е?

— Аха.

— Тя знае ли?

— Може би.

— Защо смятате така?

— Донякъде интуиция, донякъде заради нещо, което случайно чух. Имам добра интуиция.

— Е, интересува ме и едното, и другото. Бихте ли седнали.

Тя се озърна нервно, после седна и заговори, без да откъсва очи от вратата:

— Вечерта преди да изчезне, Мартин остана тук до късно.

— Това необичайно ли беше?

Тя се усмихна.

— Ние му викаме Реактивния заек. Понякога имам чувството, че не мога да му насмогна в работата. А той си има и други задължения.

— Доколкото разбрах, много активно помага в квартала.

— Да, а нощем подготвя докторската си работа в Джорджтаунския университет.

— Докторат? Това е страшно много работа.

— Пише дисертация за това как различните страни са се справили с Холокоста. Аз му помогнах да получи материали от Банковата комисия.

— Обзалагам се, че е бил много благодарен.

— Мартин е невероятно умен. Има фотографска памет, наистина.

— Това не се среща често.

Тя кимна.

— И е много мил.

— Разказвахте ми за вечерта, преди да изчезне.

Тя пак се озърна към вратата и заговори по-тихо.

— Отивах по коридора към хладилника и зърнах, че лампата му свети. Дойдох да го питам дали да му донеса нещо. Той седеше срещу прозореца, ниско приведен над бюрото, и се държеше за главата. Разговаряше по телефона съвсем тихо.

— Видя ли ви?

— Не. Чак когато надникнах, разбрах, че разговаря по телефона.

— Добре. С Даяна ли разговаряше?

— Така предполагам.

— Защо?

— По тона му. Говореше съвсем тихо, нали знаете, като разговор между момче и момиче. Не е като делови разговор или, да речем, разговор с друг мъж. Както например вие говорите на съпругата си, нали ме разбирате?

— Какво каза?

— Не чух почти нищо, само една-две думи, но съм сигурна, че беше разстроен. Усетих го по-скоро от тона му, разбирате ли? От тона, от начина, по който седеше, от изражението му.

— Какво беше то?

— Почуках по стъклото и явно го изненадах, защото се завъртя много бързо. Изглеждаше ужасно разстроен. Попита ме какво искам и усетих в гласа му ярост и някаква… тревога. Казах му, че пак ще се обадя, и си тръгнах.

— Не си ли спомняте някакви думи?

Тя се загледа в пода, преди да отговори.

— Не, май съм запомнила само тона и позата му.

Избърса очи и аз й подадох книжна кърпичка от кутията на бюрото.

— Добре, Джени, какво ви подсказва интуицията?

— Мисля, че тя му четеше конско или нещо подобно.

— Мартин често ли се караше с Даяна?

— Не знам. Виждала съм я само два-три пъти, когато се срещаха след работа.

— Джени, смятате ли, че Мартин е имал друга приятелка? Нали разбирате, друга връзка и тя да е узнала за това.

— Много момичета го смятат за голям хубавец, но не вярвам да е ходил с някоя. — Тя се усмихна и добави: — Единствената жена, на която наистина обръщаше внимание в службата, беше мисис Йънг.

— Защото е жена на началника — подхвърлих аз.

Тя поклати глава.

— Не, не беше това. Мисля, че наистина й се възхищаваше. А тя много ценеше ума му — усещаше се. Когато тя идваше в службата, двамата вечно имаха за какво да разговарят. — Джени посочи снимката на бюрото. — Това е от нея.

— Хубава снимка — казах аз. — А мъжете? Според вас кой беше най-добрият приятел на Мартин?

Тя се позамисли.

— Може би Мичъл Глас.

— И той ли работи в комисията?

— Работеше. Преглеждаше бюджетите и поемаше всички сметки. Но се премести да работи за предизборната кампания малко преди да дойда.

Тя обеща да ми позвъни, ако се сети за още нещо, после ме остави сам в килийката. Записах си подробностите от разговора и хвърлих последен поглед към снимката на бюрото. Не помнех откога не съм виждал Констанс тъй щастлива.

Докато влизах в асансьора, бях се унесъл в мисли и забелязах кой е зад мен чак когато един познат глас произнесе:

— Значи наистина си имал мазохистка жилка.

Този път южняшкият акцент не звучеше толкова подчертано. Асансьорът отново спря и аз се отдръпнах, за да сторя път на потока от пътници, които запълниха пространството помежду ни, но през целия път надолу усещах погледа на Сандърс върху себе си. Помислих, че ще се наложи да обяснявам присъствието си тук. Той обаче само си проправи с рамо път през навалицата и се отдалечи. „Задник“, промърмори тихичко някаква жена, но Сандърс вече крачеше по коридора, сигурно търсеше телефон.

Минаваше пет следобед. Понесох се с потока от държавни служители, слизащи от Капитолия към домовете си, баровете, ресторантите и гимнастическите салони. Нямаше кой да ме чака, тъй че закрачих обратно по Конститюшън Авеню към Министерството на правосъдието и пътем минах покрай няколко автомата за продажба на вестници. Голямото заглавие от първа страница на „Уошингтън Поуст“ гласеше: „Министерство на правосъдието разследва изчезване на ветеран от Капитолия“. Докато чаках автобуса на Десета улица, прочетох останалите подробности през рамото на някакъв мъж. Цитираха се думите на сенатор Йънг, че е твърдо решен да стигне до фактите. Аз бях описан като „ключов свидетел в разследване на финансови злоупотреби по време на предизборната кампания преди четири години“. Историята продължаваше на следващата страница и чаках човека да прелисти, когато иззад завоя със скърцане на спирачки изскочи черен автомобил. Зад волана седеше Блеър.

— Качвай се — каза тя.

Човекът с вестника погледна Блеър, после се озърна през рамо към мен. Заобиколих го и седнах в колата. Докато затварях вратата, той се ухили и подметна:

— Де да имах такъв късмет.

Блеър даде газ и потеглихме.

— У дома ли ще ме караш? — попитах аз. — Живея във Вирджиния.

Вместо отговор тя зави на юг и подкара към моста на Четиринайсета улица. Светна жълто и колата пред нас намали скоростта. Блеър свърна край нея и профуча на червено; напипах дръжката над вратата и се вкопчих здраво. След миг бяхме на моста.

— Спомняш ли си план „Б“? — попита тя. — Според който оставяш работата на нас. Знам, че е минал цял ден, откакто го обсъждахме.

— Да не би Сандърс да е позвънил на министъра?

Тя ме погледна рязко.

— Сандърс?

— Случайно се натъкнах на него. Не изглеждаше много щастлив да ме види.

— Господи, Филип, нещата вървят все по-зле.

— Не се ли е обаждал?

— Не знам какво е правил. Ние се свързахме с Комисията по разузнаване, за да уговорим още няколко разговора, и началникът на „Личен състав“ каза, че в момента си в кабинета на Грийн.

— Исках да огледам обстановката. За доклада.

Бяхме на моста, когато клетъчният й телефон иззвъня.

Тя го вдигна и кресна:

— Търнър. — Послуша малко и каза: — С мен е. Карам го у тях. — Нова пауза. — Знам.

И тя затвори. Известно време мълча навъсено, продължавайки да кара със същата бясна скорост. Чак когато стигнахме до задръстване, тя проговори:

— Не искам да ме отстраняват от този случай. И нямам желание да си търся нова кариера някъде другаде. Намерила съм си мястото, разбра ли?

— Естествено.

— Тогава придържай се към програмата, дявол да те вземе!

— Смята се, че моето участие ще накара хората да повярват в доклада. Това няма да стане, ако от мен зависи само подборът на шрифта и междуредията.

— И си въобразяваш, че много ще ми помогнеш с влизането в кабинета на Грийн?

— Просто исках да усетя човека, това е.

— Е, усети ли го?

— Не знам. Дотук не виждам мотив за измяна.

Тя потупа облегалката.

— В джоба отзад има дъвка. Появиш ли се, моментално ме обзема желание да запаля цигара.

Извадих пакетчето, махнах хартията от една дъвка и я подадох на Блеър, без да свалям станиола.

— Живея в Спрингфийлд — казах аз.

— Точно така.

— Научи ли нещо днес?

— Свети Мартин може да е имал лични проблеми.

— С Даяна Морис?

Тя кимна.

— Жената, с която живее. Една тяхна приятелка ги видяла на някакъв годеж само две седмици преди изчезването. Грийн си тръгнал. Приятелката им казва, че двамата почти не си говорели и изглеждали нещастни. Даяна намекнала за скандал, но не пожелала да обясни причината.

— Е, ти сама каза, че може да е избягал след скарване с приятелката си. Нищо чудно да излезеш права.

— Това беше, преди да узнаем за унгарските му забежки, а и не ми харесва, че е толкова трудно да го открием.

— Все пак може да се окаже, че всичко е на лична основа.

Тя поклати глава.

— Случвало ми се е да скъсам. Но не съм изчезвала безследно. И момчетата си оставаха на място, само дето единият постъпи във военния флот. Ако Марти и Даяна са имали проблеми, най-вероятно това означава просто, че човекът е шпионин с домашни проблеми. Четеш ли Дейтън и Льо Каре? Всички шпиони си имат домашни проблеми. Риск на професията.

Няколко минути пътувахме мълчаливо. Мислех си за образа на Грийн, който постепенно се оформяше в ума ми.

— Беше ли популярна в колежа? — попитах аз.

Тя се озърна.

— Какво имаш предвид под „популярна“?

— Участваше ли в студентските дейности?

— Бях в отбора по плуване, в девическото дружество и ако искаш да знаеш, в МУСКЕТ.

— Това пък какво е?

— Театрална група. Представяхме мюзикли.

— Значи си водила пълноценен обществен живот?

— Не пишеха името ми по стените на тоалетните, но излизах с доста момчета. Накъде биеш?

— Ако наистина държи на Даяна или не е имал голям опит с жените, ударът може да е по-тежък за него, отколкото предполагаш. Заслужава си да го обмислим.

— Ще го обмисля — обеща разсеяно тя. — И тъй, къде живееш?

— Ето, в онова здание.

Сградата „Комодор“ се разпознаваше отдалеч. В безумен опит да придаде на творението си „оригиналност“ налудничавият архитект бе поръчал тухли с жълтеникав оттенък и отровно зелени пластмасови панели, подредени като мозайка между етажите. Изглеждаше тъй, сякаш някой е повърнал върху шахматна дъска. Блеър отби от магистралата и след малко спряхме пред входа.

— Кога ще разговаряш с Даяна? — попитах аз.

— В близките дни. Не възнамеряваш да ходиш при нея, нали?

— Не. Просто бях любопитен.

— Сериозно ти говоря, Филип. Не искам да ме изхвърлят заради теб.

Вечерта си легнах с мисли за Грийн. Сънувах, че съм на парти и стоя до Констанс и Уорън. Тя се смееше на всяка негова дума. А аз гледах и се чудех защо с мен никога не е била такава.