"Плажът „Омаха“" - читать интересную книгу автора (Хорн Стивън)

1

Вашингтон, днес

Нямах нищо общо с изчезването на Мартин Грийн.

Нямах и работа. Живеех ден за ден. И нощ за нощ.

Просто убивах времето. Без дневен ред, без делови срещи и без задачи. Без интереси, хобита или любопитство. Без амбиция. Когато влизах в Министерството на правосъдието, колегите се вторачваха право напред. Правните томове, компютърните екрани и дори голите стени ги привличаха с хипнотична сила. Онези, които нямаха как да се изнижат незабелязано, само ми се усмихваха и промърморваха нещо неясно за многото работа или за времето. Бедната ми секретарка се мъчеше да помага. Прикриваше отсъствията ми и изпращаше поздравителни картички с вдъхновени послания. Дори се опита да ме окуражи, когато Еванс ме привика. Той също се мъчеше да ми помага. Но всичко си има граници.

— Сядай, Филип — каза Еванс, забил поглед в документите пред себе си. Мина известно време, докато вдигне очи да ме огледа. — Как се чувстваш? — попита той. Усещах по лицето му, че не очаква добри новини.

— Мислех да си взема няколко дни отпуск.

— Познаваш ли Мартин Грийн? С него сте били по едно и също време на Капитолийския хълм.

— Не. Само няколко седмици.

— Изчезнал е. Утре новината ще излезе в „Поуст“. И ще стане една…

— Най-много месец.

— … мътна и кървава… — Той ме изгледа строго, после се облегна назад и въздъхна. — Вече си взе отпуск. На няколко пъти. Време е да се хванеш на работа.

— Не мисля, че съм готов.

— Време е да се хванеш на работа — повтори той. — Има си служебна политика, Филип, има си прецеденти.

— Алан…

— Ти слушаш ли? Изчезнал е.

— Много хора изчезват. Ние обикновено не се месим.

— Той е съветник в Сената, заема място в Комисията по разузнаване — Комисията на Уорън Йънг. — Еванс ме погледна в очакване на реакция; не реагирах и той продължи: — Грийн е имал достъп до важни тайни. ФБР твърди, че случаят засяга националната сигурност.

— И какво?

— И ние искаме да ръководиш разследването.

— Ние?

— Аз и министърът на правосъдието.

— Не се занимавам с националната сигурност, Алан. Аз съм в Апелативния отдел. Пиша справки.

Той се навъси.

— Да, това се очаква да вършиш. Както знаем и двамата, реалността е съвсем различна.

Правеше основателен намек за ниската ми продуктивност.

— Значи ще ме повишиш да отговарям за националната сигурност?

В отговор на нахалния въпрос Еванс сърдито поклати глава.

— Откровено казано, би трябвало да те уволнят, но има смекчаващи обстоятелства — той неопределено разпери ръце — и което е по-важно, имаш квалификация за тази работа.

— Защо?

— Вицепрезидентът най-сетне проумя. Никога няма да го номинират за мястото на Форсайт, тъй че Уорън Йънг става най-добрият шанс на партията да задържи Белия дом. Един шпионин под носа му може да го провали още преди първичните избори.

— Нас политиката не ни засяга, Алан. Ние сме Министерство на правосъдието.

Еванс затвори очи и въздъхна дълбоко, после бавно издиша през устата. Беше научил тази техника за релаксация от някакво самолетно списание и май наистина му помагаше. Когато заговори отново, гласът му беше много спокоен.

— В случай че си забравил, Филип, сенатор Йънг и президентът, който е шеф на моя и твоя шеф, са в една и съща партия. Това означава, че хората ще се усъмнят в нашата обективност. Ако разследваме и измъкнем Йънг от кашата, ако обявим, че Грийн не е някакъв си проклет шпионин, опозицията ще ревне: „Замазват ни очите.“

— И тук се появявам аз.

Той се надигна от стола и пристъпи до високия прозорец към двора. Хвана ръце зад гърба си и заговори на стъклото:

— Министърът на правосъдието е реалист. До неотдавна и ти беше политическо животно. Работил си за другата партия в Белия дом и на Капитолия. За какъв дявол ще си правиш труда да помагаш на Йънг?

— Защото началникът ми е наредил?

Той поклати глава.

— Не и ти. Винаги си поставял истината над политиката и личния интерес. Всички го знаят.

— И няма да го забравят, нали, Алан?

Той се вгледа в отражението ми и отговори:

— Онова не биваше да се случва, но нищо не можем да направим. За добро или за зло политиката е горивото, което движи решенията в този град. Знаеш го… и тогава го знаеше. Налага се да приемаме света такъв, какъвто е. — Той разпери ръце да обхване света зад прозореца, после се върна към стола си. — Така или иначе, миналото си е минало. Ти познаваш терена и сме сигурни, че ще тръгнеш на там, накъдето те поведе дирята. Нека добавя, че когато се занимаваше с криминални дела, имаше несравним инстинкт. Ти, приятелю, си идеален за тази задача.

— Много мило, Алан. Дори не спомена най-важната причина.

Еванс се опита да ме погледне в очите, но веднага извърна глава.

— Не сме обсъждали друга причина — каза той. Посегна към автоматичната писалка, която опипваше, когато беше смутен.

— Аз напускам Вашингтон.

Той вдигна вежди и ръката му застина във въздуха.

— Напускаш ли? Къде отиваш? Какво ще правиш?

— Отивам някъде на северозапад, към Тихия океан. Орегон или Вашингтон. Ще намеря някое малко планинско градче и ще си открия кантора.

Той се облегна назад и дълго ме гледа, преди да заговори.

— Имаш ли адвокатска правоспособност по ония места, Филип?

— Не.

— Имаш ли връзки, има ли кой да ти помогне в началото?

— Не.

— Ако разрешиш да попитам, имаш ли с какво да живееш, докато се мъчиш да скърпиш адвокатска практика?

— Май нямам.

Настана неловко мълчание, после той продължи:

— Боя се, че отдавна отминаха времената, когато човек можеше просто да иде в някой град и да си отвори кантора. Ще ти трябва осигурена работа, за да свързваш двата края, докато си стъпиш на краката.

— Ще постъпя в някоя фирма. Мога да разнасям документи и да пиша справки, докато се готвя за изпита за правоспособност. Така правят младите адвокати.

Още преди да довърша, той поклати глава.

— Казвам ти го като приятел. Ще трябва да попълниш един куп въпросници. Коя фирма ще се заинтересува от човек на средна възраст с твоите — той се поколеба в търсене на подходящата дума… — постижения?

Прав беше.

— Имам си постижения.

— Ще увиснеш сам-самичък без пукната пара. Ами ако… пак ти се случи?

— Точният израз е „нервна криза“.

— Именно. Влизал си в болница… колко? Три пъти? Забрави за момент, че се опитвам да ти възложа работа. Говоря като приятел. Трябва да бъдеш практичен.

— Практичен — повторих аз.

— Реалист. — Той сграбчи писалката и я повъртя из пръстите си, докато взимаше решение. — Виж, поемам риск заради теб, но ето какво ще ти предложа. Приеми задачата. Свърши работата както знаем, че можеш. Когато всичко свърши — а това може да е след седмица-две, — ще ти уредя местенце в прокуратурата в Портланд. Те ще се радват на помощта, стига заплатата ти да е от бюджета на министерството. Като държавен служител можеш да си създадеш връзки, да учиш за адвокатския изпит, а когато си готов, отиваш в селце по твой избор. Как ти се струва?

— Ами ако откажа?

— Ти си юрист на държавна заплата. Да продължавам ли?

— Колко време ми даваш за размисъл?

Беше излишно да питам. Еванс вече надничаше през вратата към коридора.

— Ето я и агентката от ФБР. После ще те питам на кого ти прилича. — Той стана и се ухили от ухо до ухо. — Заповядай, Блеър.

Изправих се и Алан ни запозна.

— Филип Баркли, специален агент Блеър Търнър.

— Здрасти — казах аз.

— Здрасти — отговори тя.

След като даде да се разбере, че ме е забелязала, Блеър седна и насочи цялото си внимание към Еванс.

— Блеър е в контраразузнаването и там я ценят много високо — каза той. — Вероятно някой ден ще ръководи отдела. Нали, Блеър?

— Отдел ли? — Тя изчака секунда, след това се усмихна. — Може би цялото Бюро.

Еванс възторжено кимна.

— Филип е старо куче. Много е обикалял и познава Капитолия. Опитът му ще е от полза.

— Радвам се да го чуя — рече тя, но не изглеждаше убедена.

— Защо не ни разкажеш какво е открило разследването досега? — попита той, продължавайки да се хили като идиот. Завъртя стола, за да й посвети цялото си внимание.

Бъдещата шефка на ФБР започна без предисловия. Говореше само на Еванс, като че изобщо не бях в кабинета. Започнах да се чудя: на кого приличаше? Брюнетка, сиви очи, изключителен нос. Профил, който напълно ме утешаваше за това, че не гледа мен.

— Мартин Грийн работи в Комисията по разузнаване от пет години — започна тя. — Смятат, че е… че е бил много усърден и надежден. Беше упълномощен да получава информация от строго секретните отдели и дори по-нагоре и през ръцете му са минали буквално стотици поверителни документи, свързани с различни програми и операции, имал е достъп до съдържанието на редовните доклади на разузнавателните служби пред комисията. Според колегите му започнал да се държи странно преди около три седмици. Изглеждал много нервен и разсеян. Очевидно го тревожело нещо, макар да твърдял, че просто е преуморен. Освен това започнал да се държи подозрително. В края на август бил забелязан на два пъти да се обажда от уличен телефон на Юниън Стейшън.

— Телефонни кабини — промърмори Еванс. — Като в калпав филм.

— Има и по-лошо. През седмицата след шести август взел пет дни отпуск, уж за да урежда някакви семейни дела в Ню Джързи. Било е лъжа. Баща му казва, че не го е виждал от месеци. Ние обаче смятаме, че е бил в района на Ню Йорк, и все още се мъчим да изясним защо е отишъл там и с каква цел.

— Може да си е имал семейни проблеми — предположи Еванс. — Когато изчезват хора, най-често това е причината.

Той ме погледна и се навъси, защото усети, че е сгафил.

— Може би. Живеел с жена на име Даяна Морис, координатор на някаква асоциация на софтуерни компании. Били са заедно три години. Разговаряхме с нея накратко, но тя твърди, че няма представа къде е отишъл.

— Защо да го превръщаме в проблем на националната сигурност? — попитах аз. — Може да дължи пари на букмейкър, с когото говори от телефонни кабини. Може да става дума за много пари и той сега да лежи потрошен на някоя задънена уличка.

— Взел си е куфар и дрехи — отговори тя. — Колата му липсва. Един ден преди да изчезне е изтеглил всичките си спестявания. Ако играе комар, никой не е забелязал, а и това не обяснява пътуването до Ню Йорк.

Ние с Еванс обмислихме положението, после той отново запита:

— Имате ли представа къде е отишъл?

— Не. За всеки случай проверихме влаковете, самолетите, автобусите и корабите, освен това пуснахме бюлетин до щатската и местната полиция в източната част на страната.

— Има ли заповед за арест? — попитах аз.

— Не, що се отнася до външния свят, човекът просто е изчезнал.

— Може да е точно така — казах аз. — Нямаме доказателства за противното.

Лицето на Еванс стана мрачно.

— Има ли още нещо? — попита той.

— В общи линии това е. — Тя затвори бележника си. — Търсим го. И работим заедно с други служби, за да определим евентуалната опасност.

Помощник-министърът свали очилата и разтърка горната част на носа си. После каза почти виновно:

— Филип ще ръководи пряко разследването.

— Разбирам — отговори безизразно тя. Явно някой им беше казал що за стока съм.

Еванс се опита да я умилостиви.

— Разбира се, ще разчитаме най-вече на вас и колегите ви за правилния ход на разследването. Филип има полезен опит в криминалистиката, познава Капитолийския хълм и съм сигурен, че двамата ще направите добър екип.

— И аз съм сигурна — рече тя.

Еванс се озърна към мен.

— Аз също — казах аз.

— Добре. Министърът на правосъдието иска да е в течение, затова се обаждайте по-често.

— Кога бихте искали да започнем, агент Търнър? — попитах аз.

Тя стана и преметна чантата си през рамо.

— Няма по-добър момент от сегашния. Във вашия кабинет ли?

Малко по-късно слязохме в „кабинета“, който ми бяха намерили, когато се върнах на работа. Помещението служеше и за склад, а натъпканите шкафове и кутии с документи оставяха място колкото за едно бюро досами вратата. Наложи се Блеър да изчака, докато отскоча за втори стол. След неловък танц, в който освен нас участваха столът, вратата и няколко големи кашона, тя най-после успя да седне встрани от мен. Пъхнах крака под бюрото, за да има място за нейните. Ако бе имала някакви въпроси относно положението ми в министерството, вече нямаше смисъл да ги задава.

— Утре в единайсет сутринта имаме среща със сенатор Йънг — започна тя. — Мисля, че иска да ни предложи съдействие.

— Така трябва да е — казах аз.

— Осъзнавате ли, че вероятно ще се срещнем с бъдещия президент на Съединените щати?

— Напълно възможно.

Тя се озърна, подбирайки следващите си думи.

— Искам да ви попитам нещо.

— Питайте.

— Какво мислите за тази задача?

Свих рамене.

— Задача като задача.

— Мисля, че е голям шанс.

Кимнах, без да отговарям.

— С решителност и упорство се постига много, но не е зле човек да познава когото трябва.

— Звучи ми като цитат.

— Калвин Кулидж.

— Кулидж ли го е казал?

— Без втората част. Смятам, че имаме шанса да впечатлим бъдещия президент с професионализма си, нали така? — Преди да отговоря, тя добави: — Виж какво, Филип, не крия, че съм амбициозна. Смятам да се издигна по-високо от всяка друга жена в Бюрото.

— Амбицията не е лошо нещо — казах аз. Опитах се да килна стола назад, но опрях в стената.

— Не ставай снизходителен, ако обичаш. Искам да знам как ще подходиш към работата.

— Смятам, че професионализмът ни ще бъде оценен по-високо, ако сенаторът хареса нашите изводи.

Тя се усмихна. Имаше красива усмивка.

— Вярваш ли, че Грийн е шпионин?

— Не знам. Още ми е рано за изводи.

— Имал ли си досега работа с шпионаж?

— Не.

— Сигурно ще открием, че се е скарал с приятелката си или пък са го спипали в някой съмнителен бар и сега не смее да се покаже пред хората. Ако ли не, може да е криза на средната възраст.

— Горе не беше толкова самоуверена.

— Там излагах официалната линия за сведение на министъра на правосъдието, но от каквото и да бяга нашият човек, едва ли е шпионаж.

— Сенатор Йънг ще е щастлив да те чуе.

Може би заради тона или заради нещо в погледа ми тя се навъси и каза:

— Мога ли да бъда откровена?

— Моля.

— Аз съм ново момиче тук, разбра ли? От месеци не съм идвала във Вашингтон и изведнъж получавам такава задача. Прескочиха цял куп златни момчета и беловласи ветерани, за да изберат мен, та се чудя: дали ме издигат по бързата процедура, или има някакъв номер? Заместник-директорът ме настанява удобно и обяснява какво означава случаят за сенатор Йънг, макар че то си е очевидно. Казва, че вероятностите за неприятен изход са малки, но ако нещо се обърка, ясно е върху кого ще падне вината. Сваля всички карти на масата — известен риск, възможност за големи награди — и пита дали съм съгласна.

Тя ме погледна, сякаш можех да отговоря вместо нея.

— Продължавай — казах аз.

Тя помълча, обмисляйки следващите си думи.

— Виж какво, ще карам направо. Не че ти нямам вяра, но не искам да ме замесят в някоя мътна история, нали така? Искам само да си свърша работата както трябва, пък да става каквото ще. Няма да целуваме ничий задник, но от нас се иска… как беше… мисля, че му викат политическа хитрост. И това е още едно от нещата, с които би трябвало да дадеш своя принос. Е, какво ще кажеш?

— Обичам да си върша работата както трябва — казах аз.

Тя се вгледа за малко в мен, после кимна.

— Добре. По устав, стъпка по стъпка.

— Мислиш ли, че ще ни отнеме много време?

— Не съм сигурна. Надявам се някой да звънне, че се е прибрал у дома си или в службата. Ако се наложи да го издирваме, може да трае дълго. — Тя стана. — Ела утре сутрин в Бюрото. Ще ти покажа досиетата и ще те осведомя за последните данни от разследването. После отиваме да се срещнем със сенатора.

— Чудесно — казах аз и понечих да стана.

— Седи си — каза тя. — По-лесно ще е, ако излизаме един по един.

Тя пристъпи зад стола, отвори вратата, доколкото можеше и се плъзна през процепа. Размаха пръсти насреща ми и изчезна.

Еванс позвъни след пет минути.

— Тръгна ли си?

— Току-що едва се провря през вратата.

— Е? — попита той по-тихо; сигурно вратата към секретарката му беше отворена.

— Какво?

— На кого ти прилича, а?

— Не съм сигурен. От Хувър е по-висока.

— Онази актриса! — каза той. — Дето беше в онзи филм с испанеца… как му е името?

— Какво й каза за мен, Алан?

За момент разговорът секна.

— За теб ли? Извън служебните сведения ли?

— Ще ти съобщя, когато научим нещо.

— Сещаш се за кого говоря. Фернандо или Антонио някой си.

— Не забравяй Портланд, Алан. Веднага щом свършим.