"Плажът „Омаха“" - читать интересную книгу автора (Хорн Стивън)

13

Събуди ме почукване, но отначало не разбрах това. Яркото слънце и металното дрънчене откъм улицата подсказваха, че съм спал по-дълго, отколкото възнамерявах. Пак се почука. Попитах кой е и откъм коридора отговори приглушен глас. Открехнах вратата; някаква латиноамериканка се отдалечаваше с количка за почистване.

— Идвам след малко — подхвърли през рамо тя.

Довлякох се до банята, наплисках се с вода и вторачих поглед в шишенцата върху мивката. Възстановяването изисква период на адаптация, Филип. Най-доброто лекарство е да подновиш връзките си с живота. Иначе човек продължава да живее с миналото. Е, онези все още дебнат някъде наоколо, а аз вече напълно съм подновил връзките си с живота. Как беше казано? Нищо не изостря сетивата така, както перспективата да бъдеш обесен призори. Но сега се нуждаех от пълна мобилизация на сетивата, от пределно изострен инстинкт за самосъхранение. Отворих шишенцата, изсипах съдържанието им в тоалетната и пуснах водата. Хапчетата се завъртяха и ме изоставиха на произвола на съдбата.

Пуснах си душ, избръснах се и слязох на рецепцията. Пред гишето стоеше някакъв недоволен клиент с тениска на „Делфините“ от Маями, а дежурният му обясняваше как се заплащат хотелските телефонни такси с механичния глас на стюардеса, демонстрираща спасителна жилетка. Всяко възражение биваше майсторски отклонено, докато накрая навъсеният клиент надраска чек, грабна си куфара и потегли навън, продължавайки тихичко да си мърмори. Дежурният се обърна към мен, готов за следващия проблем.

— По кое време започва почистването на стаите? — попитах аз.

— Между шест и половина и седем — отговори той. — Трябва ли ви нещо? Мога да им заръчам да почистят при вас още сега.

— Не, всичко е наред. Толкова рано ли почват да чукат по вратите?

Той поклати глава.

— Би трябвало най-напред да почнат с освободените стаи, за които знаем, че са празни. Все им казвам да не чукат преди осем, но някои не разбират от дума.

— Правило ли е това — да не чукат до осем?

— Дори до осем и половина, поне на местата, където съм работил преди. Дотогава гостите още спят или се обличат. Вас кога ви събудиха?

— Не са ме събудили. Просто питам.

Той се навъси.

— Тук имам бележка, че сте се обаждали за поддръжката.

— Всичко е наред.

Дежурният ми показа листче с номера на моята стая.

— Може да е станала грешка — каза той с глас на ченге, разпитващо рецидивист.

— Не, обадих се — признах аз.

— Какъв е проблемът?

— Няма проблем. Латиноамериканец ли е майсторът по поддръжката?

— Това тук е Ню Йорк. Сигурен ли сте, че няма проблем?

— Няма проблем — повторих аз.

Той кимна, но лицето му говореше ясно: още един досадник. Отново се наведе над вестника, а аз тръгнах към закусвалнята. Кликата на египетските таксиметрови шофьори седеше около същата маса, начело със същия лидер. Поръчах си закуска и се замислих за Соня Денеш. Беше ясно, че се нуждая от помощ. Взех си кафето, отидох при телефона до тоалетната и набрах номера на Сюзан.

— Сюзан? Пак е Филип Баркли.

— Филип!

Няма що, страхотно постижение на попрището жизнено в средата — да ти се радва един-единствен човек, когото едва познаваш.

— Извинявай за снощи.

— Не ставай смешен. Обаждай ми се, когато поискаш.

— Благодаря. Чудесно е да го чуя.

— Дано да не ми звъниш само заради извинението.

— Е, има и още нещо. Аз наистина съм по работа тук. Всъщност водя разследване и се чудех дали ще ти е интересно да ми помогнеш.

— Наистина ли? Страшно бих искала! Отдавна си мечтаех за малко разнообразие.

— Става дума за ровене из интернет и може би малко работа в библиотеката на Конгреса, когато имаш път натам.

— Вече настръхнах!

И двамата се разсмяхме.

— Чудесно. Боях се, че ставам нахален. Позволи ми да ти кажа още нещо. Малко е неудобно, но искам после да ти платя всички разходи, става ли?

— Става, но едва ли ще има такива. Моята компания ми осигурява неограничени телефонни разноски и пълен достъп до интернет и цял куп бази данни. А в библиотеката и без това имам работа.

— Страшно ще ми помогнеш, особено с телефона.

— Значи съм включена! Каква е първата ми задача?

— Търсим една жена на име Соня Денеш.

— Какво знаем за нея?

— За съжаление малко. Родена е в Будапеща на трети януари 1928 година и е пристигнала тук през 1950-а. При пристигането си е посрещната от жена на име Наоми Сингър, която тогава работела в Еврейското дружество за помощ на емигрантите, а през последните години в Еврейската международна профсъюзна гилдия.

— В Ню Йорк ли живее Соня?

— Най-вероятно, да. В момента съм разгърнал телефонния указател на Манхатън и вътре има няколко души с фамилия Денеш, но Соня липсва. В Ню Йорк и околностите сигурно ще се намерят още доста със същото име.

— Да се опитам ли да открия и Наоми Сингър?

— Там е цялата работа — тя е мъртва.

— Мъртва?

— Преди няколко дни някой нахълтал в нейния апартамент и я убил.

— Филип, заплашва ли те нещо?

— Не, няма такава опасност. Било е обир. Просто се е намирала на неподходящото място в неподходящо време.

— Това свързано ли е с онзи случай във вестниците?

— Да, случаят Грийн.

— Четох, че той се признал за шпионин. Съучастници ли издирваш?

— Е, просто се мъча да изгладя някои несъответствия.

— Добре, най-напред ще се съсредоточа върху Ню Йорк. Какво да правя, ако открия Соня Денеш? Може тя да ми отговори по телефона.

Уместен въпрос.

— Кажи й, че се обаждаш от името на Еврейското дружество за помощ на емигрантите. Кажи, че Наоми Сингър е починала и организацията съобщава на хората, с които е работила, в случай че това ги интересува. Може и малко да разшириш разговора, да помолиш за дарение или нещо подобно. Оставям това на теб.

— Добре. Как мога да те открия?

— В движение съм през цялото време. Нека аз да те търся, може ли?

— Сигурен ли си, че няма заплаха?

— Да, сигурен съм.

Изрекох последните думи категорично, с желанието да я успокоя, но Сюзан прие тона малко по другояче.

— Добре — тихо отвърна тя. — Просто се тревожа за теб, това е.

— Извинявай, Сюзан. Не исках да прозвучи така. Виж какво, за всеки случай не давай на никого истинското си име и телефонния номер, чу ли? Така ще съм по-спокоен.

— Не се безпокой. Псевдонимът ми ще е… Барбара Коен.

— Барбара Коен?

— Измислих го току-що.

— Добре, Барбара, наслука.

— Ако е жива, ще я открия.

Оставих слушалката, понечих да се върна назад и изведнъж осъзнах.

Ако е жива, ще я открия.

Точно това е първият въпрос, нали така? И ако Грийн не е бил сигурен, вероятно би почнал най-напред от смъртните актове. Според телефонния указател Общинският граждански регистър се намираше на Уърт Стрийт 125 — в Градската здравна служба, близо до втората телефонна кабина.

Върнах се при масата на таксиметровите шофьори. Всички слушаха напрегнато, докато шефът им говореше тихо и пишеше нещо върху лист хартия. Когато ме забеляза, лидерът млъкна и преобърна листа.

— Здравейте, мистър — каза той. — Искате ли такси днес? Искате ли Гамал?

— Днес искам две таксита — казах аз.

— Две таксита — повтори той. — Едното сега, другото после.

— Не, и двете сега. Едното да ме вози, другото да кара отзад.

— Защо, мистър?

— Искам да разбера дали ме следят.

Водачът се озърна наоколо, за да види какво смятат другите, после попита.

— Неприятности ли имате, мистър? С полицията може би?

— Не с полицията, но може да имам неприятности. Готов съм да платя за помощта.

— С израелците ли?

— Не, както ви казах, човекът не беше от Израел. Израелците нямат нищо общо. Дълго е за обясняване, но жена му много се тревожи.

Един мъж на средна възраст по бяла риза с къси ръкави каза нещо на арабски и всички заговориха едновременно. Водачът прехвърляше поглед от човек на човек, а разговорът ставаше все по-оживен. Първият шофьор заговори по-шумно от останалите и те замлъкнаха един по един. Когато онзи приключи, всички погледнаха въпросително лидера.

— Гамал ще ви вози — обяви той. — Вие сте негов клиент. Две таксита ще карат след вас.

— Две ли?

— Много е трудно с едно. Ще дойдем аз и Набил.

Той посочи гръмогласния шофьор. Другите кимнаха одобрително; решението не подлежеше на обсъждане.

— Колко? — попитах аз.

— Един час. По петдесет долара на такси. — Водачът извади клетъчен телефон от джоба на ризата си и набра номер. След кратък разговор на арабски ме попита: — Къде искате да отидете?

— В центъра. Уърт Стрийт.

Той каза нещо по телефона и го прибра в джоба си.

— Десет минути.

Заех се със закуската, хвърляйки погледи през прозореца. Не забелязах нищо подозрително — нито паркирани коли, нито хора с вестници в някой сенчест вход. Започнах да се чувствам глупак, че прахосвам така парите си. Водачът и Набил минаха покрай мен. Набил държеше малък фотоапарат с телеобектив.

— Може да направим снимки — каза водачът и ми протегна ръка. — Аз съм Сайед.

Набил повдигна апарата.

— Фотограф човек — каза с усмивка той, като се посочи с пръст.

Двамата седнаха в такситата и потеглиха. След малко Гамал спря до тротоара и аз излязох навън.

— Такси, мистър? — попита той с широка усмивка.

Качих се и потеглихме сред облак прах на запад към Десето Авеню, после на север, после обратно на изток към Девето. Когато го наближихме, дори намалихме скорост и изпуснахме зелен светофар, за да позволим на един камион да мине на заден ход към рампа за разтоварване. Това бе буквално нечувано за нюйоркското автомобилно движение и явно се вършеше с тактическата цел да даде на съюзниците ни време за заемане на позиция. Така и излезе — няколко минути по-късно минахме по Девето Авеню и на пет пресечки след закусвалнята задминахме Сайед и Набил. Гамал заговори по радиостанцията и незабавно получи отговор от двамата.

С откъслечни разговори на арабски и английски продължихме сред натовареното движение към центъра. Завихме на запад, после на юг, после пак на запад. Гамал се движеше на зигзаг — нещо нормално за такси, опитващо се да стигне навреме до някоя точка в Манхатън, и същевременно идеален начин да провериш дали те следят. Близо до Канал Стрийт Набил ни изпрати по радиото дълга тирада на арабски. Гамал му отговори и почна да се озърта към предното и страничното огледало.

— Следят ни, сър — каза той. От радиото долетя думата „форд“ и Гамал повтори: — Форд.

Светофарът отпред светна червено.

Докато чакахме, Гамал не откъсваше поглед от страничното огледало. Аз потисках желанието да се озърна. Светна зелено и пак потеглихме. Раздаде се ново съобщение на арабски, този път от Сайед.

— Има и втора кола — каза Гамал.

— Две коли ли ни следят? — попитах аз.

Гамал заговори в микрофона и незабавно получи отговор.

— Да — каза той. — Такси. Такси шевролет. Зад Набил е.

Две коли. Логично. Сменят се, за да не бият на очи.

— Не продължавай към Уърт Стрийт — казах аз. — Завий при първа възможност.

Гамал съобщи на другите намерението ми и се подчини. Докато наближавахме следващото кръстовище, отсреща светна червено и ние спряхме. Набил и Сайед потвърдиха, че всички коли са между двете пресечки. Фордът беше две коли зад нас. След него идваше Набил. Още две коли по-назад беше шевролетът. Сайед караше някъде след него.

Сайед заговори отново и този път разговорът между тримата трая по-дълго, като Гамал само повтаряше „добре“ от време на време.

— Искате ли да се откъснем? — попита накрая той.

— Да, ако можеш да го направиш, без да личи, че сме ги усетили.

Ново обсъждане. Най-сетне светна зелено и колите потеглиха. Гамал изключи двигателя, изскочи навън и вдигна капака. От двете ни страни имаше паркирани коли, тъй че напълно преграждахме пътя. Наоколо незабавно отекнаха клаксони и верижната реакция бързо плъзна назад до предишната пресечка. Гамал човъркаше нещо под капака. Изведнъж Сайед дотича, крещейки на арабски. Гамал заобиколи и го посрещна отляво. Двамата започнаха да спорят, сочейки колата. Сайед притисна длани към ламарината, показвайки, че трябва да избутат таксито настрани. Гамал бутна ръцете му настрани и го блъсна. Двамата се счепкаха с викове, готови за бой. Наоколо се струпаха зяпачи. Клаксоните продължаваха да вият. Шофьорът зад нас излезе, за да вижда по-добре. После зърнах Набил да се задава по тротоара отдясно. Той спря две коли зад нас и се престори, че зяпа свадата, хвърляйки крадешком погледи към форда. Вдигна фотоапарата до кръста си и веднага пак го свали. После още веднъж и още веднъж, преди да тръгне обратно към таксито си.

— Стига — казах аз на Гамал.

Двамата се разделиха и Сайед се върна при колата си, продължавайки да крещи на Гамал. Аз слязох от таксито и заръчах на шофьора около четири следобед да ме чака в закусвалнята със снимките. Завих зад ъгъла, слязох в метрото и продължих към изхода за отсрещната страна на улицата. Изчаках на стъпалата, докато се зададе тълпа младежи, и под тяхно прикритие се отдалечих на изток.

Трийсет минути по-късно влязох в Градската здравна служба и открих Общинския граждански регистър. Попълних справочна бланка, платих петнайсет долара и получих пропуск за отдел „Издирване“. На лавиците имаше регистри с етикети „Починали и мъртвородени“, по един за всяка година от 1949 насам. Започнах от 1950. Покойниците бяха подредени по азбучен ред: име, регистрационен номер при съдебния лекар, възраст, дата на смъртта, градски район и номер на смъртния акт. На всяка страница имаше по три колони и издирването не отнемаше много време. Скоро отворих регистъра за 1955 година. Стигнах на буква „Д“ и плъзнах пръст надолу — към „Де“, после към „Ден“, след това към „Дене“.

Някоя си Соня Денеш бе починала в Бронкс на 17 април 1955 година. За разлика от повечето смъртни случаи, при нея имаше и запис в графата за съдебния лекар, което означаваше, че не е умряла от „естествена“ смърт, също като Мартин. Обективно погледнато, можеше да се окаже съвпадение, но знаех, че не е. Това беше онази същата Соня — на Мартин. Железен факт. Всичко изглеждаше логично, но когато парченцата от мозайката си падат на място и опитът се прекланя пред логиката, усещането винаги е невероятно. Ръцете ми трепереха, докато копирах сведението.

Ако Мартин бе търсил информация, с която е разполагала само Соня Денеш, значи всичко свършваше дотук. Но ако бе търсил информация относно Соня Денеш, би трябвало да потърси хора, които са я познавали. Тя бе пристигнала в Америка без роднини и близки, но това не означаваше, че изобщо не ги е имала. Можеше да са дошли преди нея, или пък да са емигрирали по-късно — хора, които да са я надживели и имената им да са споменати в некролога. Сега разбирах защо Грийн е отишъл от Гражданския регистър направо в Нюйоркската обществена библиотека. Пак се обадих на Сюзан.

— Барбара Коен — представи се тя.

— Или знаеш, че съм аз, или взимаш конспирацията присърце.

— Видях кой ме търси — отговори със смях тя. — Нюйоркски номер. Засега Барбара няма с какво да се похвали. Не открих Соня Денеш в Ню Йорк, но смятам да разширя издирването.

— Еха! Много си бърза.

— Барбара е сериозно момиче… поне докато работи.

— Сюзан, мисля, че я открих. Починала е през 1955 година.

— О, не! Какво означава това за разследването ти?

— Все още не съм сигурен. Трябва да си помисля.

— Тъкмо бях почнала да влизам в ролята.

— Може и да греша, тъй че продължавай издирването. Ако още не сме открили истинската, ще трябва да звъним наред.

— Барбара Коен, на вашите услуги.

— Наистина съм ти много задължен.

— Ще може ли някой ден да ми обясниш какво точно става?

— Да, при първа възможност.

Редиците стоманени чекмеджета в микрофилмовата читалня на Нюйоркската обществена библиотека имаха етикети по вестници и години. Избрах микрофилма с „Дейли Нюс“ за април–май 1955 година и го заредих в апарата. Прехвърлих на кратките вести от деня след смъртта на Соня, но там нямаше нищо. Не я открих и в новините през следващите десет дни, затова се върнах назад и започнах от първата страница.

Статията беше на трета страница. Заглавието гласеше: „Жена от Бронкс загива при падане от покрив“. Авторът излагаше само основните факти. Соня Денеш, възраст двайсет и седем години, загинала в ранните утринни часове, когато паднала от покрива на шестетажен жилищен блок на Морис Авеню в Бронкс. Тялото й било открито на двора и не се намерили очевидци. Съседите заявили, че мис Денеш, емигрантка от Унгария, която живеела сама и работела за шапкарска компания в Бронкс, изглеждала отчаяна през последните седмици. Разследващият детектив Джоузеф Ф. Максорли отказал да сподели дали подозира насилствена смърт.

Захванах се с вестниците от следващите дни. Няколко седмици нямаше нищо, докато накрая открих кратка бележка, четирийсет и два дни след първата. Заглавието бе предостатъчно: „Падането в Бронкс обявено за самоубийство“.

Напуснах библиотеката и тръгнах по Пето Авеню. Завих на запад и продължих през града, като от време на време спирах пред някоя витрина да видя дали не ме следят. Стигнах до Шесто Авеню и влязох в един хотел, където телефонните кабини се оказаха съвсем истински — уединени и със седалки. Обадих се на Франк О’Конъл. Секретарката каза, че в момента говорел по телефона, но щял да ми се обади след двайсет минути.

Оставаше ми да чакам. Пак си помислих дали да не позвъня на Блеър. При тези нови доказателства трябваше да признае, че случаят Грийн се нуждае от ново разглеждане. Набрах клетъчния й телефон, но размислих и прекъснах още преди сигнала. Бяха се случили много неща, но нито едно от тях не успокояваше тревогите ми относно агент Търнър. Имах време обаче за евентуален напредък в това отношение. Свързах се с информацията и получих номера на мотел „Алта Виста“ в Рединг, Пенсилвания. Всичко по реда, казах си аз.

— Мотел „Алта Виста“.

— Свържете ме с управителя, ако обичате.

— На телефона. С какво мога да ви услужа?

— Името ми е Филип Баркли. Обаждам се във връзка с нещастието, сполетяло Мартин Грийн, който…

— По-добре да говорите с някого от собствениците. Изчакайте, моля.

След миг се раздаде нов глас:

— Говори Харолд. Какво ще обичате?

— Харолд, обажда се Филип Баркли от Вашингтон по случая с Мартин Грийн. Агентите от ФБР, които ви посетиха, работеха под мое ръководство.

— Разбирам.

— Прегледах докладите им и искам да се уверя, че разбирам една подробност. По кое време бе открит трупът на мистър Грийн?

— Аз го открих.

— Знам.

— Точно както казах на агентите, в шест и петнайсет.

— Значи докладът е верен. Трябва да съм наясно какво ви е накарало да отидете в стаята му по това време. Прекалено рано е било за влизане по стаите, освен ако сте смятали, че клиентът вече се е изнесъл.

— Е, в моите показания пише, че светеше и ъъъ, нали знаете… светеше цяла нощ… и…

В моите показания пише. Работиш ли по-дълго със свидетели, научаваш се да усещаш подводните камъни. Рязко промених тона и го прекъснах:

— Да разчитам ли на тези показания, Харолд? Питам, защото ако ги предявя като доказателство пред съдебния състав и възникнат проблеми, ще стане много лошо.

— Ами… чакайте малко…

— Може би ще е най-добре да ви призовем пред съда и…

— Чакайте малко…

— Имате ли календар подръка? Бих желал да насроча призовката ви за идната седмица.

— Момент! Казаха ми, че няма да има такива проблеми.

— И не би трябвало да имате.

— Направих каквото трябваше. Малко се забавих, това е.

— Не разполагам с много време.

— Ето какво стана. Около дванайсет и половина пристига гост и аз му давам стая. Двайсет-трийсет минути по-късно той ми звъни и казва, че като идвал, видял двама души да седят в кола на нашия паркинг. Просто искал да знаем. А аз си казвам: много благодаря, че изчака трийсет минути. Разбирате ли какво става тук?

— Не, обяснете ми.

— Имаме проблеми с обирджии — не само ние, цялата област чак до Скрантън. Тия типове избират някого с хубава кола и чукат на вратата. Връзват човека, обират му всичко и го оставят, а на вратата закачат табелка: „Не безпокойте“. Докато го открием, вече са му източили кредитните карти, а колата е някъде, разглобена на хиляда парчета.

— Колко време продължава това?

— Девет шибани месеца, да ме прощавате за израза. И ако няма да се засегнете, ФБР досега не ни е помогнало кой знае колко.

— И тъй, човекът ви каза за онези хора в колата.

— Точно така. И както казах, рекох си: много благодаря. Излизам навън и оглеждам, но всичко е спокойно. Макар че знае ли човек… На паркинга няма жива душа и наоколо изглежда спокойно. Тук-там свети по стаите, но все още е един след полунощ и хората не са си легнали. В три пак излизам и светят само две лампи. В четири е останала само една и почвам да се съмнявам, но нали знаете, лампите ту светват, ту изгасват.

— Разбира се.

— В шест още свети. Не е изгаснала цяла нощ. Има само един наемател, Майкъл Дейвис — това име беше използвал. Ония типове винаги нападат самотници. Сигурно няма нищо, казвам си, просто е заспал на светло или нещо такова, но за всеки случай я да му звънна… Чакайте малко. Трябва да свърша нещо.

И той ме остави да чакам. Двете минути ми се сториха цяла вечност.

— Ало, пак съм аз.

— Значи решихте да звъннете.

— Точно така. Никакъв отговор. Но човекът може да е в кенефа, да ме прощавате за израза. Отивам и чукам на вратата, после чукам по-силно, после почвам да блъскам. Накрая използвам шперца. Влизам и в спалнята всичко изглежда наред, но вратата на банята е затворена. Чукам, викам го по име, пак чукам. Накрая се налага да отворя вратата.

— И го открихте.

— Мили боже — промърмори Харолд. — Мили боже.

— Именно.

Дълго и двамата не намерихме сили да проговорим.

— Никога не бях виждал подобно нещо. Случвало се е да починат гости, двама от сърце и един се задави с пица. Но онова е съвсем различно. Както и да е, нали разбирате защо не казах за онези в колата? То нямаше връзка със станалото. Ако хората прочетат такова нещо, ще запомнят само едно — че в „Алта Виста“ има обирджии. А ние имаме редовни клиенти в областта… нали разбирате какво искам да кажа?

— Продължавайте.

— Затова просто казах, че съм видял да свети цяла нощ и съм решил да проверя.

— А по-късно решихте да постъпите както трябва.

— Ами… знаете ли… идва онази от ФБР, влизаме в кабинета ми и аз й разказвам всичко. Тя най-напред ме оглежда много особено, после идват заплахите.

— Заплахи ли?

— Първо на първо, един агент от ФБР не бива да заплашва гражданите, прав ли съм?

— Напълно.

— И не бива жена да говори така на мъж. Щяла да ме стиска за топките, докато ми изхвръкнат очите. Каква е тая шибана приказка, да ме прощавате за израза?

— Не е редно.

— Да, не е редно. Добре де, разказвам й цялата история и обяснявам защо пропуснах онова предния път, както го обясних току-що на вас.

— А тя какво каза?

— Ами… попитах я дали ще си имам неприятности, а тя рече, че може да си остане между нас, но ако ми направи тая услуга, да гледам да не се раздрънкам, защото ще я изложа. Хей, викам аз, ням съм като гроб. Мислех, че ще си удържи на думата, защото подписах показанията както ми ги написаха и вътре нямаше нищо за онези в колата.

— Разбирам.

— Знаете ли, жал ми е за горкото момче, макар да е било шпионин. Да умре така. Никому не го пожелавам.

— Благодаря, Харолд.

— Още нещо. Не й помня името, но ако знаете за кого говоря, трябва ли непременно да й казвате за сегашния разговор?

— Знам за кого говорите. Както е обещала тя, ще си остане между нас. Дочуване, Харолд.

Усетих, че ме обзема клаустрофобия. Отворих вратата на кабината и започнах да дишам дълбоко. След няколко минути телефонът иззвъня.

— Франк?

— Здрасти, Филип. Извинявай, че те накарах да чакаш, но имах съвещание по телефона.

— Няма нищо. Дано да не ти досаждам. Наистина много благодаря, че твоят следовател ме свърза с Мороу.

— Няма проблеми. Той страшно обича да си намира поводи да звъни на старите приятели там, а те страшно обичат да му правят услуги.

— Ще ми трябва още една.

— Казвай.

— Нуждая се от достъп до полицейското досие на една жена, която се е самоубила.

— Случаят става все по-интересен. Кога е било?

— На седемнайсети април 1955 година.

— Хиляда деветстотин петдесет и пета?

— Знам, знам.

— Филип, мога да ти кажа от собствен опит, че нюйоркската полиция не пази толкова стари досиета, освен ако не става дума за неразкрито убийство. Сигурно е унищожено преди години.

— Ясно.

— Има ли някакъв друг начин за намиране на информацията. Моят следовател може да бъде много изобретателен.

— Според теб какви са шансовете водещият детектив да е още жив?

— Не много добри, но е лесно да се провери, ако знаеш името.

— Джоузеф Ф. Максорли.

— Ирландец. Шансовете се повишават. Ако е жив, сигурно отдавна е пенсионер. Обади ми се към шест тази вечер.

Влязох в хотелското кафене и си поръчах хамбургер. Имах още петдесет минути до срещата с таксиметровата армада в закусвалнята. Взех „Ню Йорк Поуст“ и започнах да го прелиствам, докато се хранех. Палестинците. Еврото. Лотариите. Представих си как ще изглеждат тези истории след петдесет години. Чувствах се прекалено изморен за анализи, но ако Максорли не беше някъде наблизо, нямах повече работа в Ню Йорк. Вече се досещах къде е отишъл Грийн за последно — на Полис Плаза едно, близо до Фоли Скуеър, за да търси в полицейското управление досието на Соня Денеш, унищожено още преди години.

Самоубийство. Те бяха сгрешили, а когато се събудих тази сутрин, все още имаше шанс и аз да греша. Но след едно автомобилно преследване, един смъртен акт и един лъжлив хотелиер Портланд отпадаше от възможностите ми за избор. Облегнах се и хвърлих поглед наоколо. Хората се хранеха, разговаряха, неколцина четяха; всеки живееше своя живот. Излязох от кафенето и отново тръгнах на изток. Две ченгета седяха в патрулна кола, паркирана на Седмо Авеню. Извинявайте, господин полицай, искам да съобщя за убийство. Точно така. На Морис Авеню в Бронкс. Преди петдесет години. Да, сгрешили са.

Когато пристигнах в закусвалнята, Сайед, Набил и Гамал вече седяха около масата. От другите нямаше и следа.

— Добре ли сте? — попита Сайед, когато седнах. Изглеждаше искрено загрижен.

— Нищо ми няма. Направихте ли снимките?

— Набил направи снимки на мъжете във форда… двама мъже. — Сайед сложи тежка длан върху рамото ми и ме погледна сериозно. — Трябва да напуснете Ню Йорк, приятелю. Разбрахте ли? Не е на добро да ви следят така.

— Прав си — казах аз. — Какво дължа за днес?

— Сто и петдесет долара. — Той извади от джоба на ризата си дебел плик. — И седем долара за снимките.

Отброих парите и взех плика.

— Няма да се върна в хотела — казах им аз. — Днес напускам Ню Йорк. Ще ви помоля да вземете колата ми от гаража и да я докарате тук.

— Ще отидат Гамал и Набил — каза Сайед. — И ще ви придружат до тунела, за да проверят дали сте сам.

— Благодаря. Благодаря на всички ви.

Отворих плика и се заех да преглеждам снимките. Човекът до шофьора на форда беше същият, когото видях до архивите и в колата срещу „Уолдорф“. Един и същ човек, различни коли.

— Имате неприятности, да? — попита Набил. — Както казахте одеве.

— Да — отговорих аз. — Имам неприятности.