"Плажът „Омаха“" - читать интересную книгу автора (Хорн Стивън)

11

Хотел „Ланкастър“ се намираше в района между Десето и Единайсето Авеню, където предимно се помещаваха автотранспортни компании и остатъците от лека промишленост в Манхатън. В хотела отсядаха непретенциозни пътници и туристи от места, където срещу шейсет и пет долара получаваш цветен телевизор, басейн и закуска на шведска маса. Администраторът си спомняше Мартин Грийн; вече бе казал това на ФБР. Бил в хотела четири нощи и платил в брой. Всяка сутрин излизал, никога не задавал въпроси. От ФБР заснели регистрационната карта и претърсили стаята.

Бившата стая на Мартин Грийн сякаш бе взета от стар криминален филм — продънено легло, скрин и лампа със скъсан абажур. Липсваше само примигващият неонов надпис ХОТЕЛ, докато героят пуши цигара и се чуди как е изпаднал дотук. Отворих почернелия от мръсотия прозорец, застанах там, където бе стоял Грийн, и огледах същия унил пейзаж. Защо си тук, запитах го аз. Ами ти защо си тук, отвърна той.

Прехвърлих багажа от куфара си в чекмеджетата и разпънах върху леглото карта на града. Очертах с кръгчета местата на телефонните кабини и записах датите на обажданията. На другия ден щях да ги обиколя набързо, за да видя дали няма да ми хрумне нещо. После щях да се върна и да започна да ровя. С този зачатък на план аз се изкъпах и легнах да спя. Но сънят не идваше. Още един страничен ефект. Може да имате проблеми със съня, бе казал лекарят. И тревожни усещания. И може да се чувствате малко потиснат, защото тушираме крайните състояния на възбуденост и униние. А либидото…

По тавана пълзяха отблясъци от фарове. Симфонията на градските шумове се разпадаше на стъпки, разговори и звуци от телевизори, проникващи през стените. Навън ритмичното дрънчене на коли, минаващи по стоманена плоча, отмерваше отминаването на времето. Нейде прокънтя вик: „Млъквайте.“

Гледах. И слушах.

И се чудех как съм изпаднал дотук.

На следващата сутрин отидох с метрото до първата телефонна кабина, използвана от Грийн около десет и половина във вторник по време на пътуването му до Ню Йорк. Тя беше на Бродуей, точно срещу парка пред кметството. Като видях колко много магазини и офиси има наоколо, неволно ми дожаля за Блеър и нейните хора. Ако Грийн бе имал работа там, можеше да е посетил което и да било от тия хиляди места.

Втората кабина беше само на седем пресечки северно от първата, на ъгъла на Лафайет и Уърт Стрийт, близо до Фоли Скуеър. Грийн бе идвал тук по обяд в сряда. Територията беше позната за десетки хиляди адвокати, защото в източния край на площада се издигаха щатският и федералният съд. И тук имаше безброй магазини и офиси, включително Градската здравна служба, но най-интригуващата възможност бе само на едно футболно поле разстояние в южна посока — сградата на Федеръл Плаза 26, където се намираше нюйоркската централа на ФБР. По време на работата си в прокуратурата я бях посещавал често. Сега обаче правех бърза обиколка, колкото да си оформя обща представа, и нямаше да размишлявам над подобни варианти.

Третият телефон, използван от Грийн, беше в Нюйоркската обществена библиотека, но четвъртият се намираше само на няколко пресечки югоизточно от мястото, където стоях в момента. Прекосих Фоли Скуеър и заобиколих зад Централното полицейско управление към ъгъла на Пърл Стрийт и Мадисън Стрийт. От южната страна имаше гимназия и сграда на телефонната компания. Известно време стоях и гледах минаващите полицаи и ученици, после тръгнах към метрото, за да продължа обиколката.

Едва в Нюйоркската обществена библиотека се появи първата надежда да открия следа. Грийн бе използвал една от многото кабини близо до входа откъм Четирийсет и втора улица. Минах по къс коридор и зърнах над вратата на една читалня надпис: ЕВРЕЙСКИ ОТДЕЛ. Двамата библиотекари ми обясниха, че тук се съхранява една от най-богатите сбирки с коментари за всички области от живота на евреите, както и много текстове на иврит и идиш. Показах им служебната си карта и снимка на Грийн; не го познаха, макар че и двамата бяха работили през деня, когато той бе посетил сградата. Цял час се ровихме из купища читателски карти и заявки, но не ми провървя.

Вече бях посетил кабината до „Уолдорф-Астория“, затова реших да се разтъпча пеш до „Ланкастър“ и да обмисля нещата в движение. Нито една от кабините не подсказваше какво е вършил Грийн в Ню Йорк. Както казваше Блеър, част от местата бяха до открити площи, което облекчаваше наблюдението. Други бяха наблизо до важни държавни служби — кметството, ФБР, съдилищата и полицията, — а покрай тях имаше и още хиляди други възможности. Библиотеката можеше да е крайна цел или само междинен пункт. Не се изненадвах, че обиколката не ми донесе някаква блестяща идея, но все пак се чувствах разочарован и малко безпомощен.

И тъй, резултатът от първия ден беше нулев. Докато стоях под душа, аз се замислих за втория ден. Трябваше ми хипотеза, теория, по която да работя, затова поведох мислен разговор със себе си. Защо отива Мартин Грийн в Ню Йорк? Казано най-общо — за да получи или да даде информация. Второто водеше към шпионския сценарий, но Мартин не беше нито шпионин, нито любовник на Констанс. Значи оставаше първият вариант, търсене на информация. Разследвал е, но какво? Мотивът се разкрива от действията. Не се знаеше какво е извършил преди пътуването, но после бе позвънил на Констанс, която излъга за темата на разговора.

Значи разследване, свързано с Констанс, Уорън или и двамата. Мартин работеше за Уорън. Констанс също в известен смисъл. Всичко се въртеше около Уорън, включително и парите. Какво бе казал Мартин на Мичъл Глас? Нещата не са такива, каквито изглеждат. И тъй, той отива в Ню Йорк, за да докаже истината или да я открие. От хора? От учреждения? Посещава различни места заради нещо, което е там. Различни хора, знаещи истината и разпръснати из цял Ню Йорк? Не, не хора, а места. Информация, която можеш да получиш. Държавни служби? Архиви? Библиотеката влизаше в тази схема. Всъщност в близост до почти всички кабини имаше обществени учреждения с достъпни архиви.

Реших да обиколя всички държавни служби около тези места и да показвам снимката му на служителите. Ако имаше списъци на посетителите, щях да ги проверя. Щях да питам за записи от охранителни камери. Все нещо можеше да излезе. За последна резерва оставях частните компании.

Ободрен, аз излязох да търся нещо за хапване и открих пицария с туристически плакати от Гърция и вентилатор, който развяваше лепкавите мухоловки като знамена. Аз бях единственият клиент. Собственикът затопли две парчета и отново зачете, „Дейли Нюс“. Не бързах да се връщам в хотела, затова седнах до вентилатора и започнах да се храня бавно, обмисляйки оформящия се план. Ами ако не излезеше нищо? Представих си как обикалям от етаж на етаж из административните сгради, чукайки на стотици, хиляди врати. А после какво? Може би да лепя обяви, както бе подхвърлила на шега Блеър. Увереността ми почна да се топи. Стенният часовник между Партенона и Егейско море подсказваше, че към полунощ мога да си легна на двеста километра оттук. Двеста километра по-близо до Орегон. И никой не би ме упрекнал. Нито Блеър, нито Даяна, нито дори Мартин.

Краката ме боляха. Развързах връзките на обувките си и забелязах засъхналата пръст по ръбовете. За Мартин това щеше да е втората нощувка в Ню Джързи. Все още без надгробна плоча, само с купчинка тъмна пръст. Грешка беше, че се отбих при него. Трябваше да се вторача право напред и да карам без озъртане чак до Пенсилвания.

Неволно изпъшках. Когато вдигнах очи, срещнах погледа на собственика.

— Да? — попитах аз.

— Какво? — отвърна той.

— Още едно парче?

— Не, преядох. Беше вкусно. — Завързах обувките, изправих се и повторих: — Вкусно беше.

Върнах се в хотела, като се мъчех да не мисля за нищожните шансове за успех. Нещо трябва да стане, казах си аз. Въпрос на време.

Качих се на етажа. Стаята срещу моята беше отворена и от прага някакъв дебел брадясал тип по тениска гледаше свирепо към края на коридора.

— Туй шибано място на нищо не прилича — изръмжа той, когато се приближих. — Втора вечер карам без телевизор.

— Определено не е „Уолдорф“ — съгласих се аз.

— Вие имате връзки тук — каза непознатият. — Можете ли да викнете онзи скапаняк от поддръжката?

— Нямам връзки — казах аз.

— Тогава как го накарахте да дойде във вашата стая?

— В моята стая ли?

— Днес следобед някакъв пуерториканец с инструменти беше във вашата стая. Помолих го да хвърли едно око на телевизора, а той само се усмихна — уж не разбира английски, говедото. После си тръгна. Поправи ли ви телевизора?

— Не съм сигурен — казах аз.

— Ще видят те кого баламосват — закани се онзи. — Само да ми представят сметката. Тогава може и аз да престана да разбирам английски.

Претърсих внимателно стаята. Не забелязах нищо разместено, прибавено или липсващо. Разглобих телефона — вътре всичко беше нормално. Стаята изглеждаше както преди. Лампата, която светеше, продължаваше да свети. Повредената си оставаше повредена. Душът пак капеше. Телевизорът със стайна антена работеше — поне донякъде. Обадих се на рецепцията и попитах дали работникът по поддръжката е идвал в моята стая. Дежурният каза, че не знае, и попита дали нещо липсва. Нищо, отговорих аз. После той попита дали има нещо счупено и аз казах, че няма. Тишината отсреща беше красноречива: какъв е проблемът?

Може би никакъв. Или пък огромен.

На другата сутрин отидох да хапна в закусвалнята до хотела. Отпред имаше колона свободни таксита и аз си помислих, че таксиметровите шофьори вероятно знаят къде има добра кухня. Показах на собственика снимката на Грийн, а той ми доведе касиера, който вече беше разпитван от ФБР. Каза ми каквото бе казал и на агентите: човекът идвал няколко пъти на закуска и може би веднъж на вечеря. Хранел се, без да досажда на никого. Винаги бил сам.

Закусих на тезгяха. Таксиметровите шофьори влизаха и излизаха; всички говореха арабски и, изглежда, бяха част от групата около масата в дъното. Готвачът кимна към тях и подхвърли:

— Добре дошли в ивицата Газа.

— Редовни клиенти ли са? — попитах аз.

— Не знам откъде извадихме този късмет. Киснат с часове на едно кафе и ни заемат маса в най-натовареното време. Някои излизат само когато хванат клиент.

— И тук ли ги търсят клиенти?

— Да, понякога.

Когато се приближих до масата, разговорът секна. Един от шофьорите — набит мъж на около четирийсет и пет години, с мустаци и тридневна четина по бузите — изглеждаше лидер на групата.

— Да, мистър, такси ли искате? Къде отивате?

— Не, засега не ми трябва такси. Чудех се дали някой от вас ще може да ми помогне.

Лидерът се намръщи.

— Не купуваме нищо, мистър, ние сме таксиметрови шофьори.

Извадих снимката на Грийн и я показах на всички.

— Търся този човек.

— Полицай ли сте, мистър?

— Не, помагам на жена му. Изчезнал е от няколко седмици и тя много се тревожи.

Водачът изрече нещо на арабски към групата и взе фотографията. Спорейки оживено, шофьорите почнаха да я прехвърлят от ръка на ръка, докато един по-млад мъж по тениска възкликна и развълнувано посочи с пръст снимката. Последва бърз разговор между него и лидера, който накрая попита:

— Това евреин ли е? От Израел?

— Да, евреин, но не е от Израел.

Нов оживен спор. После младежът с тениската ме погледна и каза:

— Аз го возил.

— Помните ли го?

Младежът кимна.

— Ние разговаряли за Арафат. Чули по радиото. Ние…

Той не довърши и каза на лидера нещо на арабски.

— Това е Гамал — обясни лидерът. — Той вечно говори за палестинците. Много евреи има в Ню Йорк. Той се кара с тях за палестинците и всички побесняват. С онзи човек спорили за Арафат.

— Помните ли къде го откарахте? — обърнах се аз към Гамал.

— В центъра — отговори той, после продължи на арабски. Разбрах само думата „Бродуей“.

— Не помни адреса, но може да ви отведе — преведе лидерът. — Ще трябва да му дадете нещо отгоре, става ли?

— Става — съгласих се аз.

Гамал се изправи и ми направи знак да го последвам навън към таксито. Потеглихме по Девето Авеню, после завихме на изток към Бродуей. Той караше бързо, като държеше волана с едната ръка, а с другата — микрофона на радиостанцията, и водеше гръмогласен разговор на арабски с колеги от други таксита. Продължихме на юг по Бродуей и когато наближихме кметството, Гамал отби до тротоара и обяви:

— Тук е!

Добрата новина беше, че се намирахме на един хвърлей камък от първата телефонна кабина, което донякъде потвърждаваше думите му. Лошата — че бяхме пред сградата „Улуърт“. Дадох на Гамал десет долара бакшиш за услугата и той се понесе напред, продължавайки да крещи в микрофона.

В колежа се изкушавах от идеята да стана архитект. Във встъпителния курс имаше лекция за еволюцията на небостъргача. Спомнях си, че сградата „Улуърт“ е била най-висока в света до построяването на „Крайслер“, че стилът й е неоготически и че при откриването президентът Уилсън натиснал от Вашингтон копчето, за да включи светлините й. Имаше още цял куп любопитни истории и рекорди, които вече не помнех, включително нещо свързано с електростанцията на зданието, но докато стоях пред входа и гледах право нагоре, из главата ми се въртеше само една мисъл: „Игла в купа сено.“

В момента така наречената „катедрала на търговията“ претърпяваше крайно необходимия основен ремонт, но фоайето все още беше изящно — широки мраморни стълбища, дантели от позлатено ковано желязо по корнизите, стъкло от „Тифани“ и огромни фрески. Сред цялото това великолепие от най-дребни детайли имаше само една дразнеща подробност — необятно черно табло за наемателите, сред което самотно се гушеха едва петдесетина изписани с бяло имена и фирми. Изненадващо малкият брой ме обнадежди, макар че изобщо нямах представа какво търся. Прегледах таблото и когато стигнах до буквата „Е“, открих нещо, наречено „Еврейска международна профсъюзна гилдия“. Реших, че изглежда добре за начало, и се качих с асансьора до двайсет и четвъртия етаж. Дървената врата на гилдията беше заключена, но отдолу се процеждаше светлина. Натиснах звънеца. Никакъв резултат. Изчаках още малко, после почуках.

— Кой е? — попита женски глас.

— Името ми е Филип Баркли — казах аз.

— Какво искате?

— Идвам от Министерството на правосъдието. Водя разследване.

Вратата се открехна едва-едва и една старица надникна през процепа. Показах служебната карта и жената се отдръпна, за да ме пусне да вляза. Едва бях прекрачил прага, тя пак затвори вратата и натисна дръжката, за да провери дали е заключено.

— Човек трябва да внимава — посъветва ме жената.

Сигурно беше на около осемдесет години, смалена и прегърбена от възрастта, с ярко оранжево червило и перука в същия цвят, която сякаш бе готова да падне всеки момент, докато собственичката й куцукаше към бюрото си. Приемната също не бе първа младост — стени с неопределен бежов цвят, зацапан кафяв килим и два жълти пластмасови стола до масичка с плот от имитация на фурнир. Единствената украса беше плакат с израелското знаме и надпис „1948–1998“.

Старицата стигна до стола си и бавно се отпусна на него.

— Днес приключваме работа по-рано, след няколко минути затваряме.

Извадих снимката на Грийн и я сложих до пепелник, препълнен с фасове, омазани в оранжево.

— Виждали ли сте този човек? — попитах аз.

Тя огледа снимката и попита на свой ред:

— Той ли е?

— Кой?

— Онзи, когото търсите — уточни жената.

Преди да отговоря, от коридорчето зад бюрото се появи още една старица. Беше облечена с черно палто и носеше две издути пазарски чанти.

— Тръгвам си, Тери — каза тя, после ме забеляза.

— Този човек е от полицията, Хелън — каза Тери.

— От Министерството на правосъдието — поправих я аз.

Хелън кимна разсеяно.

— Носи снимка — добави Тери.

Показах снимката на Хелън.

— Интересува ме дали някой тук е виждал този мъж. Името му е Мартин Грийн.

Тя поклати глава.

— Мислех си, че е работа на латиноамериканците или на черните. Вечно създават неприятности.

— Мисис Сингър бе много мила към тях — каза Тери. — Тя се държеше добре с всички.

— Добра жена беше — потвърди Хелън. — Не биваше да свършва така.

— И то в собствения си апартамент — добави Тери.

— Кога се случи това? — попитах аз.

Те ме погледнаха с недоумение.

— Преди две вечери — отговори Хелън. — Нахълтали в апартамента й.

— Мислех, че затова сте тук — каза Тери.

— Съжалявам, не знаех. — Аз прибрах снимката. — Този човек няма нищо общо.

— Нали ти казах — обърна се Хелън към Тери. — Били са латиноамериканците или черните. Те вечно си търсят белята.

— Много съжалявам — повторих аз. — Има ли още някой, комуто да покажа снимката?

— Само двете сме — отвърна Тери. — Затваряме заради погребението.

— Трябва да взема нещо от пекарната — каза й Хелън. — Ще дойда с метрото.

Аз и Хелън излязохме и зачакахме асансьора. Тя гледаше унило плочките на пода, прегърбена от тежестта на скръбта и двете пазарски чанти.

— Мога ли да ви помогна? — попитах аз. Хелън вдигна към мен изцъклен поглед. — За чантите — поясних аз, но тя мълчаливо поклати глава.

Най-сетне асансьорът пристигна. Влязохме в кабината и започнахме дългото спускане. Чуваше се само мъчителното дишане на Хелън. Сигурно е ужасяващо, помислих си аз, да бъдеш стар и беззащитен сред този заплашителен град, да притичваш покрай входове и пресечки към спасителното убежище на няколкото стаи в тухлена сграда, пълна с хора като теб. А после да умреш там, сгушен в ъгъла, и в последните си секунди да слушаш как разбиват вратата ти.

— Познавахте ли Наоми?

Завъртях се.

— Моля?

Хелън ме погледна.

— Мисис Сингър — познавахте ли я?

— Не. Не, не я познавах… Значи се казваше Наоми?

— Наоми — кимна старицата. — Беше мила към всички.

— И е умряла преди две вечери?

— Латиноамериканците са били — каза тя. — Или черните.

Наоми Сингър имаше племенница, която живееше в шестетажен жилищен блок в Куинс. Хелън ми обясни, че сега роднините се били събрали там за шива — еврейския период на траур. Вратата на апартамента беше отворена и отвътре към коридора долитаха разговори и аромати. Натъпкани плътно един до друг, хората крепяха чинии и чаши и си разменяха съболезнования. В столовата бяха разпънати две алуминиеви сгъваеми маси, отрупани с подноси и кутии за торти. Хелън стоеше до едната и режеше канапа на голяма бяла кутия. През рамото на някакъв мъж зърнах перуката на Тери в ъгъла. В средата на стаята жена на средна възраст седеше върху кашон и нервно мачкаше хартиена кърпичка. На роклята й бе забодена черна панделка. Хелън ме забеляза и ми махна да се приближа до масата.

— Значи дойдохте — каза тя.

— Да. Просто исках да изразя съболезнованията си.

— Трябва да хапнете нещо. Ще ви направя сандвич.

— Благодаря, може би след мъничко. Онази жена ли е племенницата на Наоми?

— Фрида — каза Хелън. — Мога да ви запозная. — Тя ме дръпна за ръкава натам. — Фрида, този младеж искаше да ти се обади.

Фрида се вгледа в мен, опитвайки се да съобрази откъде се познаваме.

— Филип Баркли, Фрида — казах аз.

— О, разбира се. — Тя махна с ръка към отоманката. — Седнете, моля.

— Ако искате нещо, обадете се — каза Хелън.

— Много съжалявам за леля ви — казах аз на Фрида.

— Цял живот е помагала на хората.

— Добра жена беше — съгласих се аз.

Фрида въздъхна.

— Цял живот. Дошла в Америка по време на депресията без пукната пара, но работила упорито. И ето какво се случи.

— Откъде е дошла?

— От Унгария. Без пукната пара!

— Отдавна ли работеше в гилдията?

За момент ми се стори, че не е чула. Тя взе нова кърпичка от кутията на пода и си избърса носа. Накрая отговори:

— Само от няколко години. Работеше по мъничко. Пенсионерският живот не й хареса, затова се върна на работа. — Тя ме погледна и сви рамене. — Върна се към онова, което познаваше — да помага на хората. Но вече не беше както някога. Трябваше да се грижа за чековата й книжка, за сметките. Тя обаче упорито искаше да върши добро.

— Къде работеше, преди да се пенсионира?

— В Еврейското дружество за помощ на емигрантите. Повече от трийсет години!

— Това е чудесно.

— Да бяхте видели какво празненство й устроиха. Макс Орнщайн й връчи паметна плоча и прекрасен часовник. С гравиран надпис.

— Сигурно много се е гордяла.

— Те не можаха да го докопат — гневно добави Фрида.

— Кои те?

— Ония мръсни наркомани. Часовникът е у мен. Тя подари всичките си бижута на мен и Нанси още преди години. Ония мръсни наркомани не са намерили нищо, с което да си купуват отрова.

— Знае ли се кой го е извършил?

Фрида поклати глава.

— Никога няма да хванат тия мръсни наркомани. — Тя избърса очи и ме погледна. — Влизат в дома ти да крадат и ако не можеш да им дадеш каквото искат — тя се разплака, — почват да те бият с бухалка.

Друга жена бързо дотича и приклекна до Фрида.

— Скъпа, ела да полегнеш — каза тя.

— Добра идея — обадих се аз.

— Хапнете нещо — каза Фрида, докато жената я извеждаше.

Хелън се приближи с картонена чинийка.

— Вземете си малко датски сладкиш.

— Трябва да тръгвам, Хелън, но благодаря.

— Всички казват, че са били наркоманите — каза тя. — Онзи човек от снимката не приличаше на наркоман.

— Да, не е наркоман — потвърдих аз.

— Агент Търнър слуша.

— Обажда се Филип.

— Кажи ми, че си в Орегон.

— В Ню Йорк съм. Звъня от телефонна кабина.

— Аха…

— Мисля, че открих Наоми.

Мълчание.

— Това е името…

— Знам какво е.

Докато разказвах, тя слушаше без коментари. Когато свърших, отново настана мълчание.

— Имаш ли въпроси? — попитах аз.

— Защо ми разказваш всичко това?

— Защо ли?

— Какво очакваш да направя?

— Мислех, че ще искаш да продължиш разследването.

— О! Добре, но първо трябва да докладвам на министъра на правосъдието, тъй че дай да си представим как ще звучи. „Господин министър, трябват ми още хора за работа по случая Грийн. Изглежда, бившата му приятелка смята, че го е чула в един телефонен разговор да споменава името Наоми. Всъщност не е сигурна, но звучало като Наоми. А Филип Баркли — нали го помните, господин министър, — е, той май все още се занимава със случая, макар че напусна и смята да се заеме със собствен бизнес. Така или иначе, Баркли показал снимката на Грийн на група таксиметрови шофьори, посещаващи същата закусвалня, където е ходил Грийн, и ето ти изненада — срещу скромно заплащане един от тях предложил да го откара там, където уж бил откарал Грийн. Та този шофьор свалил Баркли пред една административна сграда в Манхатън и се оказало, че сред хилядите хора, работещи в тази сграда, също има жена на име Наоми и тя била убита по време на кражба с взлом в апартамента й в Бруклин. Още ли следите мисълта ми, господин министър? И тъй, при това положение изглежда най-добре да забравим самопризнанието на Грийн и факта, че обявихме случая за приключен, за да се захванем веднага с това изумително разкритие.“ Е, добре ли го изложих?

— Не е само името. Тя е работила за еврейска организация.

— Колко странно! И то в Ню Йорк!

— Спести ми сарказма.

— Чудесно. Някой от службата на Наоми разпозна ли снимката на Грийн?

— Не.

— А дори и да я беше познал, какво от това? Имали са някаква връзка на религиозна основа. Чудо голямо!

— Мартин и Наоми са загинали в разстояние на два дни.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Филип? Станал си един от онези маниаци на тема конспирация, като смахнатите, дето все ровят около убийствата на Кенеди и Мартин Лутър Кинг. Не ти харесва официалният извод, който е напълно логичен, затова обикаляш и обикаляш, докато откриеш интересен факт или съвпадение, и тогава се провикваш: „Аха!“ Правителството не работи така, Филип. Не можем да викаме „Аха!“ всеки път, когато срещнем съвпадение, защото винаги има съвпадения. Не можем да смущаваме хората и да побъркваме цялата страна само защото някаква жена, която уж познавала Грийн, е била убита в един квартал, прочут с високата си престъпност.

— Споменал ли съм за квартал, прочут с високата си престъпност?

След кратко мълчание тя каза:

— Не се дръж като параноик, ако обичаш! Ти каза, че била убита от някого, който нахълтал в апартамента й в Бруклин. Предположих, че е станало в подобен квартал. Защо, не е ли така?

— Така е.

— Виждаш ли? Направих извод. Така работим ние, Филип. Правим изводи, основани на логика и опит, без да си затваряме очите пред очевидното. Хайде, дай да сглобим основните факти и да направим извод. Човек с достъп до строго секретна информация, напоследък с необичайно поведение, засечена среща в Портретната галерия, петдесет хиляди…

— Стига, Блеър. Разбрах те.

— Заминавай за Орегон, Филип. Живей си живота.