"Именникът на българските князе" - читать интересную книгу автора (Чурешки Стефан)

Глава II. Имената на князете — славянски, тюркски или други?

След видовите сравнения на общите места посредством извори и свидетелства от старобългарската книжнина, сведенията от латински и византийски хроники, проучването на Именника зависи от правилно разчитане на княжеските имена и родове. По непонятни причини обаче учените пренебрегват възможните съпоставки в руските ръкописи (т.е. книжовното обкръжение на Именника), другите славянски документи (най-вече чешки и полски), данните от епиграфиката на земите от Северното Черноморие откъдето идват българите (Боспорските надписи), устното българско предание, названията на местности и селища в народната памет и др.

Привържениците на тюркския произход на българите са водени от предубеждението, или по-точно предразсъдъка за „тюркска следа“ в политическата организация на българите до Покръстването. Затова достигналите и до наши дни наименования на реки, планини, местности остават извън погледа при езиковите съпоставки на княжеските имена, защото са славянски.

Всеки владетел в списъка е записан с две имена — лично и родово. Двете заедно правят самоличността на княза. Пълното разкриване на самоличността на владетеля или пълното изясняване на историческите събития, не е възможно, ако се пренебрегнат подробностите или най-малките съответствия на личните и родови имена. Безразборните търсения на езикови успоредици чрез произволно наставяне на звукови съответствия обаче са опасни, защото раздробяването на звучните славянски (индоевропейски) имена може да докаже невероятни неща.

Както при историята така и при останалите точни науки успешността на дадено решение се състои в правилността на предварителното определяне на кръга на търсенията. По тази причина изследователят би могъл да съпостави кръстосано в таблица податките от синхрон и диахрон за да очертае перспективата на привлечените извори и да събере колкото се може повече данни от всички видове свидетелства — книжовни, епиграфски, археологически, названия на местности и села и т.н.

Първото владетелско име в списъка на князете е Авитохол. Разпространената досега практика в историографията четеното на името следва предположението, че то е двусъствано. То би трябвало да се дели на „Авит“, което в тюркските (!) езици означавало „баща“ и на „охол“, значещо „син“ в тюркските езици. Такъв превод обаче не е достатъчно добре обоснован. Защото езиковедът или историкът се опитва да прочете отведнаж думата, търсейки сложни понятия като „баща“ и „син“. Тези думи се предпоставени не от текста в Именника, а от предполагаемата родово-династическата връзка. А тя не е ясно изказана. На второ място езиковедът се насочва към тюркските езици без да се опита да направи цялостен превод на Именника като документ в славянската книжовна традиция.

Логично би било при наличието на силна писмена традиция във владетелската канцелария на средновековна България (видна както от каменните надписи на Омуртаг, Пресиян и др., така и от славянобългарската книжнина и „За буквите“ на Черноризец Храбър) именната от списъка на князете да намерят съответствие в запазени писмени сведения. Логично би било съща така някои книжовни средновековни култури, повлияни от славянобългарската през Средновековието също да пазят отглас на политическата обстановка в България както това става в други случаи. Наистина, според известните исторически извори, влязли в историографско обращение името Авитохол няма цялостни успоредици в славянската книжнина, византийските и латинските хроники. Авитохол не е запазено в географските карти, личната именна система на българите и име на местности или селища. То не може да бъде открито — поне според нашите проучвания — в античните документи от гръцки или римски произход.

Затова делението на части на първото княжеско име е предизвикано и то не може да бъде разгадано ако не се раздели на части. Но как?

Тръгвайки по обратен път на принципа — от далечното към близкото за да изключим кръга от неславянски и небългарски съпоставки — името Авитохол, позволява да бъде разчленено на „Ави“ и „тохол“. Така то получава възможност за сближения с еврейското „Ави“ (Аби), което значи „баща“, родоначалник. Примерите тук са предимно от Светото Писание и последователното и подробно търсене в текста на Стария Завет би довел до широк кръг от успоредици и би подткинал мисълта на изследователя в търсене на символното значение на това име, но в старозаветна културна среда.

Извън Св. Библия съставката „Ави“ (Аби) се среща в текст от Анабазиса на античния писател Ариан. Описвайки похода на Александър Македонски към Индия, Ариан разказва за срещата на известния балкански цар с посланиците на стария индийски владетел Абисар, който управлява царството в планинските части на Индия. Аби е равнозначно като четене на Ави, защото често пъти „б“ преминава във „в“, а при гръцкия език този преход е езиков закон за Средновековието. Сходното звучене на „сар“ в името на индийскя владетел и „цар“ на български език пък дава допълнителни възможности за тълкование, макар мнението за произхода на „цар“ от латинското „цясар“ = кесар да бъде много добре обосновано. Успоредица на двусъставно име, подобно на Абисар и притежаващо негова съставка намираме в текстове от византийските хроники. Става дума за името Сарозий, което е име на алански вожд от епохата на Великото преселение на народите. В четеното на Сарозий, „сар“ запазва своето значение на „главен, главнокомандващ“, а „озий“, най-вероятно е свързано с название от семитска среда, подобно на ветхозаветното лично име „Осий“.

Ако бъде допусната политико-културна връзка между античните индоирански племена, аланите и българите, като същевременно се търси и влияние на семитски (ветхозаветни) имена, то откриваните успоредици на Ави биха подтикнали към аналогично обяснение на името Авитохол.

Ако разчленението на „Ави“ и „тохол“ поначало е правомерно, то следващата част от думата ще бъде или „тохол“, или „то“ и „хол“. Техните значения са неизвестни, защото в българският език не съществува сродна дума, нито пък в старославянския или в гръцкия език. За сметка на това обаче сближение с втората комбинация от букви се намира в самия Именник. Няколко реда по-надолу от рубриката за Авитохол, при съобщението за княз Севар, последният владетел с „остригана глава“ от рода Дуло, в края на изречението с уговорки да може да бъде прочетено словосъчетанието „тохъалтом“. Вместо приетото досега четене „тох-алтом“ от тюркизиращата езикова версия и тълкуващо като словосъчетанието като животинско бройно понятие, „тохъалтом“ би могло да се раздели и прочете като „тохъал-том“. Подобно четене дава основания за извеждане на податка за разчитане на Авитохол, стига разбира се разчленението на двете думи да е наистина коректно.

Трудният и мъчно откриваем паралел на „тохол“ поставя под съмнение не само семитския прочит на думата (макар че за приемането или отхвърлянето на такава хипотеза е нужно да бъдат направени още претърсвания), а самото деление на личното име Авитохол.

Ако делението на „тохалтом“, видяно като словосъчетание „тохал-том“ по-долу в текста на Именника е неправомерно, водени от логиката на досегашното четене „тох-алтом“, то тогава следва да бъде проверено обратното разделно четене и за Авитохол, ако е двусъставна дума. Ако подходът за четене в две части е оправдан, то тогава името на първия български княз в списъка ще изглежда като съставено от „А“ и „Витохол“, където „А“ ще бъде началото на цялото историческо повествувание на Именника (А Витохол …) и ще се чете като съюз, отделящ списъка от разказите на предходния текст. Подобно начало теоретично има оправдание от логиката и стилистиката на вмъкнатия текст в цялостен разказ. Тогава историкът или езиковедът трябва да чете първото княжеско име не като Авитохол, а като Витохол.

Неравномерното деление на родоначалника на Дуло в смисъла на „А-Витохол“ има големи възможности. И нещо много важно — четенето на името по този начин намира успоредици в почти същите или най-малкото сходни по вид документи, в които се откриват и други успоредици от Именника на българските князе.

Тъй като в неравноделното четене „А“ е съюз, то „Витохол“ от своя страна също може бъде разделен — „Вито“ и „хол“ или „Вит“ и „охол“. Този дележ го препраща към славянските владетелски имена от рода на „Светослав“, „Владимир“, „Радослав“ и др. Това историческо и политическо сравнение подкрепя логиката за четене на Витохол като двусъставно име.

На старославянски език двете разчленени думи имат своя смислен и исторически обоснован превод. Втората част — „хол“ — най-общо означава „неженен (в смисъл на аскетичен), благочестив“. Съществува и друга възможност — да се преведе като „конска гърбина“, с което да се търси общокултурна аналогия с конния бит на българите. Ако първото четене на „хол“ като „неженен, благочестив“ е по правило възможно, то тогава в Именника на князете още веднъж излиза прилика със сведенията и духа на Българския апокрифен летопис. Аскетизмът и липсата на жена в поредицата от княжески имена насочва мисълта в тази посока.

Първата съставка в многосъставното деление на началото на Именника (А — Вито-хол) съдържаща личното име „Вит“, което е същественият корен на думата, открива безкрайно количества сходни податки в славянска книжовна среда и в запазените географски названия от Балканския полуостров. На първо място съставката „Вит“ е част от името на известната планина „Витоша“, съобщена от няколко есхатологични книги от старата българска литература. Витоша е родното място на цар Селевкий, наречен по прозвище Симеклит, ако се доверим до твърденията на Апокрифния летопис от XI в.

Кръстосаните засечки между Именника и Апокрифния летопис от XI в., както и запазената народна памет в названията на местности и села показват, че данните от Именника могат да бъдат непротиворечиво сравнени с имената на сегашните квартали и села Княжево, Владая и Бояна. Всички те се намират в полите на планината Витоша и носят спомена за владетели от Първото българско царство, което безспорно свидетелства за съществуването на веизвестен исторически документ, чието съдържание е намерило сегментизиран, разпръснат изказ в различни свидетелства — Именника, Апокрифния летопис и народното предание. Очевидно чрез имената на князете и тяхната символика съставителят на средновековния списък се стреми да обоснове доктрината за властта и нейният религиозен характер. Впрочем в някои апокрифни пророчески книги от Средновековието се казва, че Страшният съд ще се състои на Витоша. Това убедено твърдение недвусмислено подчертава символното значение на тази планина, отразено вероятно и в нейното име.

В средновековните български документи са запазени лични имена с частицата „Вит“ и при това тези имена принадлежат все на боляри, живяли в близост да политически и административни средища. Вито — мир е име на български болярин, живял в Средец през XIII-XIV в., известен на историците от надпис в Боянската църква и златен пръстен. За болярина Витомир пише още Константин Иречек. Любопитно е да бъде отбелязано, че Амиан Марцелин, един от най-важните ранносредновековни (или късноантични) писатели относно Великото преселение на народите споменава за „хунско племе“, чийто всеобщо избран владетел (т.е. тук Марцелин преповтаря сведението на Прокопий Кесарийски за изборното начало у славяните) се нарича „Витимир“. Витемир, Витримир и Витеймар се срещат при латински хронисти в сведенията за историята на моравското княжество. В Градишкия летопис, исторически разказ, който е много сходен по строеж, идея и политико-културен смисъл на Именника на българските князе, се разказва за моравския княз Гостивит. Неговото име и в двете си части Гости — вит среща двойна успоредица в списъка от Хронографите — тази на „Вит“ по предлаганото тук четене „Вито-хол“ за Авитохол и тази на „Гост“ от името на наместника „Гостун“, за който ще стане реч по-нататък.

Впрочем ето и текста на самата моравска легенда. Както и Именника, така и Градишкия летопис са съставени на границата между езичеството и християнството и това обстоятелство ги сближава допълнително:

„В 894 година бил покръстен Боривой (Borivoi), първият чешки княз християнин, син на баща по име Гостивит (Goztivit), който произхождал от Премисъл (Premizl), който пък пръв бил въздигнат от ралото до върховната власт в Чехия (отново Вит се свързва с върховната власт! — б.м. Ст.Чурешки) […] Този именно Боривой, както вече почнахме да разказваме, произхождал от Гостивит, Гостивит от Неклан (Neklan), Неклан — от Кресомисл (Crezamisl), Кресомисл — от Унислав (Unezlau), Унислав от Воен (Vogen), Воен от Мната (Mnata), Мната от Назамисл (Nezamizl) и Незамисл от Премисл; и тъй, водейки от тия своя произход, както вече се каза блаженопаметния княз Боривой щастливо бил покръстен.“

Освен в моравската традиция, много близо до българската история, и то точно до книжовната българска култура, „Вит“ намира успоредици в династическата традиция на литовско-полските кралства през Късното средновековие, каквото например е владетелското име „Витовт“, достатъчно разпространено и известно за да бъде цитирано изрично.

Смисълът на първата съставка „Вит“, несъмнено значеща княжеска власт и служеща за епоним, трябва да се търси в старославянския език и в промъкналите се през цедката на латинското образование у нас старинни думи от български език. Смислови успоредици на „Вит“ могат да бъдат открити в славянската дума „вития“, означаваща на славянски „ритор“, т.е. човек, който умее да говори. Смислово „вития“ намира съпоставки по груба аналогия с корена на думата „славянин“ — „слово“. Следователно във „Вит“ от общологическа гледна точка би могло да стои политически заложена представата за първоначалното славянско, най-властно и най-старинно княжество. Или пък идеята за ръководно славянско племе.

Успоредици на славянската именна съставка, „Вит“, означаваща както изглежда „словесен човек“ или „владетел“ се откриват от по-ново време в българската именна среда. Личното име Витко, Витка, Вито; споменатата планина Витоша, името на река Вит; както и други податки свидетелстват в тази посока. Връзката на селата от Софийско и въобще на Западна България с историческата традиция на Първото българско царство е очевидна, защото е подкрепена с книжовни и археологически данни.∗

Известно съответствие на името Авитохол в предложения прочит А — Витохол, историкът и езиковедът би могъл да открие в племенното име виктохали (Victohalos). За това племе разказва Амиан Марцелин. Важното в сведението на Амиан Марцелин е свързването на виктохалите — племе от Великото преселение на народите — с древната скитска история. Виктохалите според известния латински хронист са племе, живеещо в Трансилвания (т.е. там, където по-късно се установяват хуните, а и част от българите). Това племе дало подслон на избягалите сарматски вождове (т.е. наследниците на скитите и най-вероятно предшественици на българските велможи). Изглежда тези вождове дошли при виктохалите като цели родове, защото по-късно бегълците получили своя княз (rex) от император Констанций II. Бягството на благородните, царствени сармати при виктохалите и възкачването на техния цар на престола след одобрението на римския император напомня историята на българското преселение, така, както го вижда Българския апокрифен летопис от XI в.

От друга страна името на сарматския княз Зизаим на виктохалите, както стои у Амиан Марцелин — Zizaim, наподобява името на легендарния български владетел първоосновател Зиези — Ziezi — според латинското виждане за библейското родословие на народите. Тази библейска генеалогия е съставена от Анонимния римски хронограф през IV в. и в нея дословно се казава така: „…Мамсвир, от който произлизат армените; Евилат, от който произлизат гимнософистите; Зиези, от който произлизат българите (Ziezi ex quo Vulgares)“.

Така разгледано според успоредиците в славянобългарските средновековни книги, данните от други славянски документи както и от селищното и топографско назоваване, името Авитохол (Витохол) среща достатъчно успоредици в съставката си „Вит“. Нейното разглеждане в подробности е въпрос на допълнително изследване, но от досега намерените известия личи, че поставеният в Именника исторически и политически разказ обяснява Авитохол като „първовладетел“.

За името на втория по ред княз — Ирник — не се откриват надеждни успоредици в славянска книжовна среда. Ако това име не е дошло в българския списък като форма на гръцкото Ириней, значещо „мир“, то тогава съвпадението му с любимия син на Атила мъчно би се оспорила. Ирнас, както се среща в дипломатическия доклад за мисията сред хуните на византийския посланик Приск Панийски или Хернак, както се среща в „За произхода и делата на гетите“ от Йордан, е бил третият син на страшния хунски вожд. Според хунските предсказания Ирнас щял да запази властта на рода на Атила над степните племена.

Византийският наблюдател Приск Панийски, живял сред хуните и лично представен на Атила, е описал и разказал за привързаността на Атила към Ернах (Ирнас, Хернак). Приск Панийски определено говори за съществуването на родово деление при хуните, където всеки род (всяко племе) се представя от благороднически фамилии. В славянобългарския превод на историята на Йоан Малала Атила е наречен „Гепедский Унский“, т.е. произлиза от гепидите (племе от Великото преселение на народите) и държи властта над хуните. Съвпадението на легендата, разказана от Приск Панийски и политическата традиция от Именника на българските князе дава основание да се мисли, че Ирнас, Хернак (Ернах) и Ирник са едно и също лице.∗

Връзката между Ирник и синът на Атила доказва връзка между славянската, българската и хунската политическа традиция. Присъствието на Ирник в българския княжески списък показва стремеж на езическата държавна идеология да доказва приемственост със степната империя на Атила. Поставянето на Ирник в числото на първосъздателите на българската държавна идея узаконява властта на рода (племето) Дуло. Но не само защото Ирник е син на Атила, а защото самият Атила е настоявал да бъде считан за приемник на скитските царе. Скитските царе са държали властта над огромна територия от южноевропейските реки като Днепър и Дон чак до Централна Азия. Освен остригването в кръг, белег за царски произход, хуните, както и българите през езическия си период, притежават отделен държавен култ към меча, т.е. символа на военната победа. А точно случайното изваждане на скитския меч на властта от една могила дава основания на Атила да се провъзгласи за наследник над скитите и така да обедини под своята власт всички народи от степите.

Поради изброените примери мястото на Ирник в списъка на князе е ключово. Тук изследователите имат повече късмет, защото пояснителните данни у Приск и Йордан дават възможност за по-сигурна датировка на владетеля и по-ясен историко-културен прочит на рубриката с Ирник от Именника. Погледнато проблематично-исторически тази повествувателна част от разказа на Именника поставя въпроса за подчинението на славяните от хуните. Присъствието на славянски племена сред войските и поданиците на Атила е доказано отдавна. Въпросът, изведен от Именника и разпознаването на Ирник в Ирнас или Хернак (Ернах) се състо и в това, доколко славяните са взели участие в управлението на държавата и доколко славянските племена са наричани „хуни“ от византийските автори? Вероятно липсата на славянски успоредици за разпознаване на името на Ирник в славянски документи се дължи на обстоятелството, че в славнските книжовни паметници Ирник е отбелязан или със своето второ прозвище, или пък просто е засвидетелстван под славянското си име — най-вероятно Слав.

Третият управник, поставен веднга след Ирник в списъка на князете е наместникът Гостун. Успоредиците, свързани с това име представляват истинска находка, защото първо притежават голям количствен брой сравнения и второ, защото сведенията за Гостун обясняват запазването на Именника точно в руска среда. Редица по-стари автори като проф. Васил Златарски например разглеждат името Гостун като хунско-тюркско, но без да се обосновават достатъчно и следователно без да убеждават. Златарски в своята съвсем кратка бележка за името Гостун не успява да подкрепи крайното си твърдение със стойностни факти или безспорни езикови успоредици. Дори и в количествено отношение предложеният от Златарски материал е недостатъчен. Например Златарски не посочва книжовните съпоставки на наместническото име във византийските извори, макар да ги е познавал блестящо, нито пък се опитва да излезе в един по-широк кръг от писмени податки, вероятно защото не е искал.

Видът на владетелското прозвище, защото това е по-скоро прозвище отколкото лично име, е изследван като двусъставна дума от В. Златарски в „История на българската държава през Средните векове“. Съвсем справедливо и езиковедски правилно наместническото име е разделено на две части — първата, която е „Гост“ и втората, която е „ун“. Златарски ведага прави първоначално изброяване на сходните думи с окончания на „ун“. Особено важни за разбиране характера на Именника остават успоредиците във владетелското име „Славун“, споменато в хрониката на св. Теофан Изповедник. Важна податка е името на Анхиало — „Тутхон“, отбелязано от преведения в България през X в. Георги Амартол, а също така и названието от Керченския залив „Тохун“, считано за старобългарско. Успоредиците на Златарски обаче не доказват противната версия за славянския произход на името Гостун, поддържана до този момент от Маркварт. Маркварт поддържа славянския произход на името и всъщност Златарски пише своята бележка като отговор на Маркварт. Грешката на известния български професор при изследването на Гостун се състои в търсенето на цели думи, окончаващи на „ун“, без да се стреми да намери успоредици на първата съставка — Гост и без да разгледа всички възможни успоредици от българскто именно предание и преданията в названията на местности и селища.

За да бъде направена пълна статистика на славянските и български имена, съдържащи наставката „ун“ вероятно е нужен цял научен труд по езикозание. Затова посочените от нас примери с наставката „ун“ в средновековните книжовни извори, названия на селища и местности не могат да изчерпят всички възможни успоредици и съпоставки. Все пак подредени по видове, място на използване и характер на употреба, приложените по-долу сведения могат да предоставят материал за сравнение на имената в списъка на князете.

Много важни за изследване са например сходствата с наставките в раннославянските владетелски имена Сварун и Спаруна. От същия порядък и със същия смисъл (изглежда „ун“ пояснява благородният произход) е и името Негун, засвидетелствано в езически български надпис от Плиска, върху който е издълбана рисунка на конник и човешки фигури. Надписът се приема в историческите известия като комплекс възпоменателно изображение на владетелят и неговите велможи. В късносредновековната българска държава се среща аристократичното прозвище Белгун, или Булгун, носено от цар Асен I, който възстановява българската държавност. Династията на Асеневци се намира в тясна връзка с с куманите и това е пресечна точка с Българския апокрифен летопис.

Трите съпоставки на Гостун — Славун, Тохун и Тутхон се допълват с чешкото име Унислав, споменато в Градишкия летопис, вече цитиран. Друго владетелско славянско име е Прибун (Пребънд), хърватски аристократ от X в., убит по време на междуособици както съобщава византийският император Константин Багрянородни. Известно е името Валхун (Балхун), княз на каринтийците на Само, подчинени от франките на Дагоберт. В тези каринтийци Йосиф Асемани вижда славянски племена, а от друга страна е известно, че една част българи се заселила при Дагоберт и там една нощ били избити по заповед на краля.

Айнхард, летописецът на Карл Велики в „Анали“ отбелязва аварският вожд Тудун, споменат и от Йосиф Асемани. Отново в книгата на Асемани се среща Бруна, град в Моравия.

Съвсем краткият преглед на личните имена, завършващи на „ун“ показва нейната обвързаност с благородническото съсловие. Почти навсякъде в славянските племена до X в. вожд или висш благородник носят в окончанието на името си „ун“. Наставката „ун“ е един вид легитимност за управлението, низхождаща най-вероятно към традицията на властта в Източна Европа след смъртта на Атила. По тази причина изглежда Гостун, който не бива да се забравя е наместник, т.е. не е от управляващата династия Дуло, бива записан веднага след Ирник. Положението му във властта изглежда е узаконено от наставката „ун“, доказваща връзката му с двора на Атила.

Названията на местности и села, окончаващи на „ун“ притежвата много по-голям брой. При това успоредиците се откриват както и в свидетелствата за старите времена така и в етнографските данни от по-близко до ХX в. време. Фактът на топонимичен спомен, и то на разпръсната територия във времето и пространството, говори недвусмислено за понятие, свързано с историческо предание, с носено в движение от глобално разселваща се многобройна група от хора.

Още през античността Клавдий Птолемей в съчинението си „Ръководство по география“ записва два града — Абун и Насун, намиращи се между река Днепър и планината Кавказ, или казано с други думи мястото, откъдето тръгват хуните по време на Великото преселение на народите, а през VII в. оттам излизат и воините на Исперих княз. Град Нейтун и Новиетун са споменати от готския историк Йордан през VI в. Новиетун е град, свързан с местоположението на славяните, поставени от Северното Черноморие до Балтийско море от Йордан. Старото име на античния елино-скитски и по-късно руски град Херсон на Кримския полуостров е Корсун. От друга страна името Корсун е засвидетелствано в руският епос „Слово о полку Игореве“.

Важно е да се отбележи, че в този епос е споменато името Боян, което се открива в българската традиция. Боян е син на цар Симеон I, споменат от немския посланик във Византия през X в. Луидпранд. Бояна пък е име на село край София, близо до Витоша, в което село е запазен глаголически текст. И очевидно спомен за силните години на Първото българско царство.

Победоносното завръщане на войските на Василий II Българоубиец, след военния успех в битката срещу българския цар Самуил става повод за споменаване на селища и местности от Югозопадна България от византийските хронисти. Там е отбелязано селище, наречено Зейтун, край което дълго време лежали непогребани костите на убитите български войници.

Както се вижда от беглия преглед на известна част от изворите, които засягат българската история, топонимичните податки, приличащи по звучене на името Гостун идват от места, свързани с най-ранната българска история. Същевременно това не са просто случайно отбелязани места в историческите документи, а области, градове или крепости близки до столицата или до градовете и крепостите на управляващата владетелска династия.

Разследването на топонимичната употреба на наставката „ун“ в името на Гостун в съвременните селища е предмет на нарочна статия. Тези успоредици са толкова многобройни, щото могат сами по себе си да бъдат предмет на отделно проучване във фолклористиката. Особено ако тези селища бъдат разгледани и от археологическа гледна точка съобразно местните предания и исторически разкази. А защо не и могилни комплекси, считани по научна инерция и клиширан предразсъдък за тракийски.

Характерен пример е завършващото на „ун“ с. Вардун в Североизточна България, което се намира в близост до град Търговище. Любопитен факт, свързан със средновековната история на селото е откритият там български надпис от 1281 г., на който ясно се чете името Паган. То принадлежи на средновековен български болярин и показва приемственост с Първото българско царство. Името Паган е познато от непреведените визнатийски хроники. То намира успоредици с владетелското име Паган от смутната епоха през VIII в., когато за кратко време след държавния преврат срещу рода Дуло се сменят владетелите Телец, Паган, Сабин и Телериг, по разказва на св. Теофан Изповедник и патриарх Никифор. Името Телец присъства в Именника, а при подобно засичане на словообразуването на името на населеното място (Вардун) и историческата именна традиция (Паган) съмнението в разчитането на наставката „ун“ като славянска и благородническа отпада, защото очевидно иде реч за именна система на една и съща средновековна култура. Тя поставя въпроса дали „ун“ е равнозначно на „хун“.

Друго селище в България, където се открива същото окончание на „ун“ е Бохуна. Селищното име се открива в ктиторски надпис от 1607 г., нанесен над входната врата на църквата в Слимнишкия манастир, Преспанско. С окончание на „ун“ е и известната местност „Баткун“, намираща се в Западна България.

Вероятно в бъдещите проучвания успоредиците на „ун“ ще се увеличават лавинообразно и то по историко-географската линия Плиска-Охрид, която чертае посоката на българското разселване през Средните векове. Но веднага трябва да се каже, че повечето примери произлизат от Западна България, което може да се обясни с по-силната религиозна и славянска езикова традиция на областта.

Що се отнася до българските книжовни сведения за окончания на „ун“ най-силна успоредица се намира в Българския апокрифен летопис от XI в., който носи сходна идея с Именника. В Апокрифния летопис земята, където българите се заселват носи името Карвуна.

Но най-силният довод за словобразуването на владетелските славянски имена чрез наставката „ун“ представлява прозвището, намиращо се в самия Именник. Става въпрос за втората част на родовото име Вихтун, използвано в пояснителната бележка за преврата на Кормисош като прозвище на рода Дуло. Интересно е, че първата съставка на Вихтун — Вихт, прилича звуково на съставката Вит (Вихт преминава във Вит), намираща се според предложеното от нас четене в първото име Авитохол. Преводът на прозвището „Вихтун“ зависи от разчитането на представката „Вихт“, защото наставката „ун“, откривана изключително във владетелски имена или в названията на селища, крепости или градове, почти сигурно посочва благороднически произход.

Изглежда че знакът за благородство освен остригването на главата на владетеля в кръг, както заявява самият Именник, се развива чрез прилепянето на наставката „ун“. Може би тя е означавала близост със старата династия на Атила. За подкрепа на това твърдение би могло да послужи третото име на Атила в българските преводни хроники — „унски“, означаващо по всяка вероятност „от рода на хуните“, т.е. от рода на царските скити. Защото Приск казва, че благородните хуни се обличали и изглеждали като благородните скити.

Що се отнася до първата част на името Гостун — Гост, то тук разполагаме с обемни писмени съчинения, отнасящи се пряко към събитията, отбелязани макар и накратко в княжеския списък. Става въпрос за два летописа. И двата са славянски по произход.

Но преди преди да бъдат разгледани успоредиците в историческите съчинения добре би било да се отбележи сходството на първата част от Гостун — Гост с други лични имена на князе и владетели от миналото на Източна Европа. Първата успоредица е царското име Гостас. Това е име от династическата традиция на Боспорско царство, намиращо се в Северното Черноморие и процъфтявало в първите векове след Христа. Неговата власт се разпростирала на север от Черно море, по поречията на големите южноруски реки и до Северен Кавказ на територията на днешна Южна Русия и на Старата Велика България на Кубрат. Името Гостас е засвидетелствано на каменен надпис, с което се сближава със старобългарската писмовна традиция, предпочитаща да отправя владетелски и държавни послания на камък.

В топонимията на Балканския полуостров съществува сходство на „Гост“ с името на град Гостивар в днешна Република Македония.

Аналогично на Гостун в първата му съставка е името Гостивит, което се намира в Градишкия летопис, т.е. още една успоредица между Именника и славянските документи и при това успоредица, стояща много добре както в системата на останалите податки, така и сама по себе си. Градишкият летопис е изключително сериозен паралел. Гостивит в Градишкия летопис е баща на Боривой, първия християнски княз на чехите. Гостивит произхожда от славен чешки род, т.е. подобно на Именника личното владетелско име е удостоверение за благородство. Да не говорим, че Гостивит е двойно съвпадение, следвайки предложеното по-горе четене на Авитохол.

Втората историко-езикова успоредица на съставката Гост се среща отново в славянски ръкопис е според нас е най-силна и най-обясняваща както Именника, така и причината за неговото съставяне. Става дума за важен документ, известен добре на изследователите на ранното Средновековие.

За да се разбере по-добре смисъла и важността на историческото сведение, където е намерена успоредица на името Гостун би било добре да се припомни още веднъж целият запис в Именника: „Гостоунъ наместникъ сии 2 летъ. А родъ емоу Ерми“. От казаното се разбира, че Гостун е бил наместник на князете, защото „сии“ значи „тези“. Това сведение се тълкува по няколко начина, според логическите възможности и познатите случаи в редновековната история. Едната възможност е Гостун да управлява държавата по време на война по време, когато законните владетели от рода Дуло отсъстват. Другата възможност е Гостун да управлява успоредно с някой от царстващите князе, но на друга територия или друг град. Важното политическо определение „наместник“ подсеща съществуването на особена местност или град, откъдето гледа летописецът при съставянето на Именника и с която местност или град писателят е свързан. Не би било невероятно да става дума за столица на степната държава, ръководена по това време от българите. Гостун не е княз, т.е. той не от ранга на предходните и следващите го владетели. За по-особеното му положение свидетелства и родовият му произход. Гостун е от рода Ерми.

Текстът в рубриката за Гостун предоставя няколко важни сведения. Първото е относно йерархията в държавата и политическата й уредба — князът има наместник, който го представялва в столицата или на други места в държавата. Второто сведение от записа за „наместника от рода Ерми“ допуска вероятно отделяне на владетеля от неговата резиденция, може би причинено от някакъв военен поход.

Третото сведение е свързано с тълкованието на годините на управление. Гостун не е княз, следователно неясното словосъчетание в края не е година на възкачване на престола, защото наместниците не празнуват интронизация — това се знае добре от политическата история на Средновековието. Съображението за наместничеството на Гостун насочва изследването на неясните словосъчетания в друга насока, различна от тюркската календарна версия досега.

Разработвайки данните за наместничество, които в случая са важните, защото летописецът изрично е подчертал този факт, историкът се натъква на неочаквана находка.

В руския „Хронограф“ от 1679 г., т.е. създаден два-три века след първия известен на науката ръкопис на Именника, откриваме следния разказ: (става дума за прастари времена) „По мнозе же времени онаго запустения слышаху Скифистии жители про беглецы Словенския о земле прадедъ своих, яко лежитъ пуста и никомъ брегома, и о семъ сжалишася велими и начаша мыслити, како бы имъ наследити землю отецъ своихъ, и паки пойдаша съ Дуная множество их безъ числа, съ ними же Скифы и Болгары и иностранцы поидоша на землю Словенскую и Рускую, и седоша паки близъ езера Ильмера, и обновиша градъ на новомъ месте от стараго Словенска по Волхову яко поприще и боле, и нарекоша Новъградъ Великий, и поставиша старейшину князя от роду же своего именемъ Гостомысла. Тако же и Русу поставиша по старомъ местъ и инии грады много обновиша, и разыдошася кождо съ родомъ своимъ по широте земли.“

В оригинал заглавието на повестта за Гостомысл, наместник на скито-българо-славянската държава в Новгород, звучи така: „О истории еже о начале Русския земли и создании Новаграда и откуду влечашеся род Словенских князей, а во ины Гранографяхъ сия повест не обретается“. Пояснението — мото на повестта вече съобщава за важни исторически данни, пропуснати случайно или нарочно заличени от славянската книжнина. Споменаването на славянските князе предизвиква в историка вспомняния за отъждествяването на българи със славяни в преводните съчинения на старобългарската литература и легендарните генеалогии на Словен, Рус, Асан, откривани в Хронографите. Заглавието на повестта недвусмислено заявява, че ще изследва откъде води началото си рода на славянските князе. Следователно нейната цел е същата, какавто и целта на съставителя на Именника — да бъде проследено родословието на властващите управници във връзка със старите исторически предания, близките до летописеца исторически събития и да се посочат особеностите на всеки един владетел.

Разказът за наместника Гостомысл в Новгород, очевидно вързана с историческата рубрика за Гостун в Именника, е записана първоначално през 1679 г. Тя е свързана с данните от „Повесть временних летъ“, предаваща ранната руска история и датирана около XII в. Разликата във времето на записване на Повесть времених летъ, Хронографа от XVII в. и Именника на князете, намерен в препис от XV в. е около три-четири века.

Гостун не е от „родъ русу“, нито е от „родъ словенский“ ако трябва да се вярва на съставителя на Именника. От друга страна двойното наименование в Именника и Хронографа от XVII в. насочва вниманието към търсене на прозвищата и имената в династическата традиция на славяните и българите. Но ако Гостун (Гостомысл) е наместник на българските князе, владеещи земите около река Дунав, това означава, че земите около Новгород, на север при Балтийско море се намират под властта на българския княз или най-малкото под васална зависимост. Това пък означава, че всички документи от огромната бласт от Адриатика до Балтика и от Трансилвания до реките Днепър и Дон трябва да попадат под някакъв ъгъл с българската история.∗

Проучването на откъслеците в слаявнските летописни съчинения по метода на „пъзел с липсващи части и неизвестни детайли“ показват наличието на обща история, обединяваща отделните разкази. Именникът е средищният документ, около който могат да се поставят сведенията от средновековните хроники и книжовни свидетелства на Източна Европа.

Гостун в славянския Хронограф от XVII в. е предаден като „Гостомысл“, т.е. наставката „ун“ е преведна като „мысл“. Косвени доказателства за допълнение към името на владетеля, указващо неговата умствена способност е прозвището към имената на царете в славянската книжниниа е прилагателното „мъдри“. Верността на подобно виждане може да бъде подкрепена от посочения Градишки летопис, където имената на князете се образуват по същия начин — Унислав, Премысл, Незамысл и т.н. Същото може да бъде подкрепено и от Апокрифния летопис от XI в., и други средновековни българси документи, където някои царе са наречени „премъдри“. Същите прозвища ги откриваме и в руската традиция — Ярослав Мъдри и т.н.

Развивайки данните от Хронографа от XVII в. спрямо казаното от Именника, изследователят се сблъсква с още едно съвпадение — река Дунав е отправна точка, от която идват заселниците. Логически разказа върви така: Славяните и българите слизат от север на юг, и това е началото на Именника, когато (А)Витохол застава начело на държавата. Той управлява неопределно време, след това идва Ирник и по времето на Ирник, или веднага след него, Гостомысл пристига близо до езерото Ильмен, където е основан новият град на славяните на мястото на Словенскъ Великий. Новгород изглежда е останал резиденция на наместника на владетелите, които са живеели на друго място — близо до река Дунав, най-вероятно до делтата на реката. Така се очертава границата на българското политическо влияние през Ранното средновековие, останало в сила най-вероятно до годините на Покръстването когато новата вяра става причина за прекъсването на връзките със степите и езическия Изток. Разселването на славяни от българи е споменато и от Теофан Изповедник в разказа за съзадването на Дунавска България.

Управлението на Курт съвпада в началото с Гостомысловото и внука на Курт — или неговият син ако Безмер е брат на владетеля Исперих — преминава обратно на юг от река Дунав. Следователно това е второто слизане на юг след първото слизане, предшестващо обратното връщане на север и възстановяването на Новгород, ако се доверим на повестта в Хронографа от 1679 г.

Друго възможно датиране е обусловено от сведението в Хронографа за „белите угри“, разрушили старите поселища и предизвикали слизането на юг. Това преселение би могло да се свърже с хунското придвижване към Римската империя през IV–V в. Амиан Марцелин и Амвросий Медиолански виждат слизането на хуните от север през IV в., т.е. точно тогава, когато те са разрушили стария Словенск Великий според славянската историческа версия. Същевременно обаче Хронографа съобщава за преселение на жителите на Словенск преди разрушението на града от хуните. В такъв случай следва да се търси нашествие от север на юг, изпреварило хунското слизане. Първото слизане на юг, забелязано от ранносредновековните хронисти и изпреварило хунското нашествие е готският набег срещу Римската империя. Готският историк Йордан в книгата си „За произхода и делата на гетите“ казва, че движението на готите било разпръснато, а началото му от географска гледна точка се поставя в покрайнините на Океана, т.е. крайният север. Но за произхода на готите Йордан разказва същото каквото разказва и Хронографа за жителите на Севера — хората, живеещи около Океана се преселили там от долното течение на р. Дунав, където живеели старите гетски племена, считани за траки от съвременната историография.

Доколко разискваното през миналия век твърдение за общ гетски произход на слаявни и готи е верно в случая не е важно. По важното е, че качването на север и слизането обратно на юг е историческо твърдение, засечено в четири различни по произход хроники — български, руски, готски и византийски. Византийският писател Теофилакт Симоката например, твърди че славяните са старите гети от Балканския полуостров. Какво е разбирал Теофилакт Симоката под славяни не е съвсем уточнено, но е факт, че славяните от Северното Черноморие са разглеждани по подобен начин и от арабските извори.∗

В последователността на тази логика Именникът на князете би трябвало да следва същата историко-географска представа, зависима от готската, хунската и славянската история. И Именникът действително не излиза от нея — „Тези петима князе държаха княжението от другата страна на Дуная 515 години с остригани главами. И след това премина брега на Дунав Исперерих княз.“

Както се вижда средищно място в Именника не е само прекъсването на династията Дуло, а и движението на българите спрямо река Дунав съобразно мястото, откъдето гледа летописеца.

Връзката между споменатите в Хронографа събития и Гостун е много вероятна, защото Именника е част от сборник с летописи, между които Новгородската Хроника от XV в. и списъка на руските князе, управлявали Киев. Успоредиците на княжеските имена между Именника и Градишкия летопис, както и между данните от севернославянските и готските хроники очертава не просто пространството на славяно говорящото население, както казва Повесть временних летъ. Превръщането на Именника в средищен документ на славянската и източноевропейската история очертава границите на племената и народите, подвластни в политическо отношение на българите през Ранното средновековие до IX в. Следователно, Именникът е ключа към разкриване на отношенията между българи и славяни, между Новгородската и Руска история (в смисъл на градска, а не народностна история) и между славянобългарската традиция и библейския текст, който предхожда тематично Именника в общия средновековен сборник от XV в.

Когато разказва за събитията след преврата на Кормисош, съставителят на княжеския списък за управлението на Телец дава следното пояснение за произход — „и сии иногорад“.∗

Това пояснение не се отнася за владетелския род. Защото хронистът вече изрично е съобщил, че княз Телец принадлежи на друг род — Угаин, а не е от Кормисошовия род Вокил. Следователно словосъчетанието „иногорад“ би следвало да се разгледа не като „от друг род“, а като „от друг град“ — „ино горад“. Това означава, че Телец е пришелец, дошъл от друг град и най-вероятно не е единоплеменен с рода Дуло. Подобна логика се вижда за Гостун = Гостомысл, който е дошъл от друго място за да управлява Новгород, а заедно с него и цялата северна част на държавата. Телец е пришелец в южната част на държавата — „оноу страну Дуная“ — от север. Това идване обяснява раздвижването на византийците и българите през VIII в., които дълго време след преврата водят както междуособни войни, така и военни походи един срещу друг. Сведенията на св. Теофан Изповедник и патриарх Никифор свидетелстват в същата посока — за пристигане на чужд на славянобългарската традиция княз, който заел престола не по право.

В контекста на изворите се разбира, че Телец е извикан за да заеме престола, който се намирал в Плиска. По-нататък в текстовете си византийските хронисти отбелязват движението на българските князе (arhontes) в различни градове по Черноморието, след като византийският император Константин V Копроним тръгва на поход срещу българите.∗ От всички известия относно градското начало следва, че наистина справката за Гостун се засича с казаното за Гостмысл и оттам със старославянската традиция, намираща впрочем засечки и със сведенията в българската народна памет.

Четеното по „градове“ потвърждава не само казаното в Именника и Хроногрофите, но и Българския апокрифен летопис от XI в., броящ по създадени градове. Съвпадение има и със сведението на Захари Ритор, който настоява за наличието на градове у българите.

Рубриката за Гостун обяснява много неясни места в списъка на князете и влиза във връзка с текстове на повечето старинни писатели, пишещи за Великото преселение на народите.

Четвъртото княжеско име е Курт (Коуртъ). То няма успоредици в български текстове или славянска среда. Най-вероятно Курт притежава тюркски произход или е заимствано от туркските племена. Напълно е възможно да бъде прозвище или друга форма на известния Кубрат (Кробатос от гръцките извори), владетел на Стара България по времето на император Ираклий.

Петият владетел се нарича Безмер. За него Маркварт също предполага, че принадлежи към славянската традиция. Основание за причисляването на Безмер към славянските имена е приемането за двусъставността на това име, което разделено на „Без“ и „мер“ покзава съвпадения в двете си съставки с известни от гръцките документи славянски имена. Макар че Златарски критикува възгледа на Маркварт, доводите му подобно на доводите срещу славянското четене на Гостун не са силни. Внимателният прочит би открил същият принцип на словообразуване при Безмер, какъвто се среща и при имена като Авитохол и Гостун.

Първата част на името няма известни на нас успоредици. В наставката „мер“, откриваема при други имена от славянски и готски произход изследователят има по-голям успех. Първата по важност успоредица на името „Безмер“ е владетелското име „Маламир“, срещано и като Маламер — син на Омуртаг. Друга известна историческа личност е Акамер, който през VIII в. се появява като вожд на славяни в Беотия. Дергамер (Дагамер) и Мезамер също са славянски имена. Най-вероятно наставката „мер“ да е дошла от готската именна система, където несъмнено указва белега за властнически произход. Готският историк Йордан например разказва за вождове или известни храбреци на готите, чиито имена завършват на „мер“ — Филимер и Тивдимер. Теофилакт Симоката отбелязва вожда Татимер.

Пълното съответствие на княжеското име Безмер де открива в разночетенията на името на славянското божество Пизамер, Вишомир, Безмяр.

След Безмер идва редът на Исперих (Есперерих) княз, с когото започва нова епоха в ранната българска история. Най-близко по звук и близост, стои името на цар Испор от Апокрифния летопис от XI в. Арменското Аспар-хрук, използвано от Ананий Ширакаци също се приближава до Испор.

Съзвучно е и името Аспар, военоначалник от готски произход, което се среща в преводните хроники на византийските автори, а също и в епиграфските текстове на гръцки език от Боспора.

В Боспорските надписи неколкократно е изписано името Аспург несъмнено намиращо се във връзка с Аспар, Испор или И (Е)сперерих от Именника на българските князе. Стефан Византийски например съобщава за цяло племе или род, от територията на Азовско море, наречено „аспургиани“.∗

Амиан Марцелин в книгата си „Дела“ когато описва и разказва за войните на римляните с персите отбелязва името „Аспакур“, протеже на персийския цар Сапор в Кавказкото царство и прилежащите му територии.∗

Според византийските и латинските хроники името на българския владетел е било Аспарух — св. Теофан Изповедник и Анастасий Библиотекар.

Споменато от арменски писатели, засвидетелствано от византийската летописна традиция, античната старогръцка и латинска историография, името Испор, Исперих, Аспарух, намира редица еднакво звучащи съпоставки в първата си част — Испор, Аспар, Аспак и т.н. Ограждайки територията на появата на това име в документите може да се заключи, че то е характерно за областта на Северното Черноморие и Северен Кавказ — точно там, където се предполага, че е била столицата на българите — Фанагория — преди Аспарух (Исперих) да ги поведе към Онгъла. Фактът, че както при Аспар, так и при Аспакур, носителят на името е висш сановник, потвърждава представата на Именника, обвързваща името и и прозвището в белег на властта.

И тук е мястото да се отбележи една странна особеност на Именника на князета. Според византийските хронисти Аспарух (Исперих) не е големият син на Кубрат. Първородният е Батбаян (в друго четене Баян, Батай). Логично би било Именника да продължава владетелския списък с него. Наистина някои изследователи се опитват да видят в Безмер именно Батбаян. Но дори и това да е вярно, то тогава къде остават волжките българи? Защо приемствеността с основателите на България — Авитохол и Ирник е продължена от Аспаруховите хора? Отговорът на тези питния изглежда се намира в Хронографа от края на XVII в., който пояснява, че легитимността на държавата е столичният град или старите поселища. Затова и тръгването на Аспарух (Исперих) към владенията на Византия е фактическо запазване на легитимността на държавата — българите се връщат към прастарите жилища на славяните на юг от р. Дунав. Не бива да се забравя, че и Атила търси легитимност в древните селища на скитските царе, защото намереният по преданията меч очевидно е изваден от свещените за скитите гробници на царските скити. Съвпаденията между многобройните скитски погребения и българските гробнци, твърде богати за да се дело на траките, отново поставя сериозния въпрос на българската историография — къде се гробниците на славнит ебългарски владетели и не са ли те всъщност „тракийските могили“?

Втората съставка в Исперих — „рих“ се открива в редица имена от по-късната българска история и историята от епохата на Великото преселение на народите. Окончанието „рих“ се намира при изписването на името Телерих (Телериг), име на български управник от VIII в.∗ Наставката „рих“ е откриваема и при готските владетелски имена. Срещаме я в имена като Гедарих, Ерменрик. Двойното обвързване межуд първата част Аспа = Испор = Испер с готското име Аспар и окончанието „рих“ показват, поне в реда и количеството на посочените успоредици, някакво готско влияние върху българския владетелски двор в годините на Великото преселение на народите. Или за обща политическа традиция.

Веднага след Есперерих в Именника следва Тервел. Името на този княз се среща върху каменни надписи около Мадарския конник. То се открива и на един печат с христянска молитва към Богородица, който е намерен в Македония.

Най-важното от всичко в свидетелствата, дотигнали до наши дни от епохата на Тервел са податките за неговата близост до християнството. Молбите към Богородица са присъщи на византийските владетели и велможи, които изповядват православието. Вероятната християнска обвързаност на кесаря и неговите боляри обяснява данните за съдействие на византийския император от страна на българите в миговете на политическо напрежение във Византия. Тервел е записан в „История славяноболграская“ на преп. Паисий Хилендарски като св. Тривелий, а в средновековните храмове на две места той се среща изрисуван като български светец.

Ранното проникване на християнството в българския управленски кръг обяснява според нас и причините за преврата от средата на VIII в., както и последвалите го междуособици и по-късно, през IX в. тежки кръвопролитни войни с Византия, водени от олицетворението на езически владетел — архонтът Крум, който впрочем липсва в Именника. Присъствието в списъка на българските князе на християнски владетел — Тервел — изключва възможността последните думи в края на рубриките да бъдат „централноазиатски календар“.

След княз Тервел в Именника стои владетел, отбелязан с инициали или подразбиращ се. При такова положение, името не може да бъде възстановено, нито да бъдат открити успоредици в някое друго историческо сведение.

Следващото име е Севар. То няма успоредици, нито пък подобно звучение, в което и да е от известните славянобългарски имена от средновековните документи. Неговият произход остава неизяснен и то може да бъде всякакво. Единственото, което може да се отбележи е приликата в звучението на Севар с племенното име „авари“. Друга възможна прилика съществува според наставката „вар“, която го сближава с окончанието на град Гостивар (съдържащ първата съставка от името Гостун); първата част в названието на река Вардар и многобройните арменски имена, окончаващи на „Вар“. В преведената на старобългарски Манасиева хроника пък е разказана историята на персийския цар Артемвар.

Частта „вар“ се среща и в името на „вархонитите“ — тюркско племе, свързвано с аварите споменато от Теофилакт Симоката.

След Севар идва превратаджията княз Кормисош. При св. Теофан Изповедник името се чете Комерсий или Крумесис. В надпис около Мадарския конник се различава името пък се различава „Крумесис“. Да се търси съвпадение между Кормисош и Крум (Крем, Крун) е малко рисковано, но не е изключено. Ако е правомерно да се търси близост между Крум и Кормисош, то тогава като успоредици на името могат да се прибавят с топонима Кримна отбелязан от Йоан Кантакузин през XIII в., крепостта — военен лагер Кримна, записана от византийския писател Мануил Фил. Сходни по звучене са тържището Кримной при Азовско море, споменато от Херодот през V в. пр.Хр.∗

Клавдий Птолемей, известен географ на Античността при описанието на Сарматия споменава за град Кримни, намиращ се в близост до река Агар.

Гай Плиний Млади говори за града Кримнискос, намиращ се зад Истър, т.е. на север от р. Дунав.∗∗

В сведението на Плиний Млади се намира и друга ценна податка. Римският писател споменава за град Офиуса, намиращ се на река Тира, от чието име получават името си и тирагетите — трако-скитско племе. Реката, наречена на града или обратното — връзката не може да се провери — насочва мисълта на изследователя към някакво предание. Мисълта за съществуването на предание се засилва и от засичането на наставката на град (река) Офиуса с имената на реките, споменати от Българския апокрифен летопис от XI в. Там се говори за реките Затиуса и Ереуса. Според нейния съставител там имало три реки, което означава, че съществуването на река с окончание на „уса“ не е изключено. Близостта на град Офиуса до Истър (Дунав) и фактите от Апокрифната летопис, както и засичането на Кримнискос и планините Големокаменни (Makrocremni), предполага местностите, споменати от Плиний Млади да имат нещо общо с българската история в нейния ранен, досредновековен период.

Успоредица на името Кормисош, е прозвището на жителите на град Креме (Крум?), намиращ се на Черно море през късната античност и Ранното средновековие. Този град е отбелязан от Стефан Византийски. Обвързването на името Крумесис с прозвище на жители на град се засича с разказа за Гостун (Гостомсл), както и с правилото източните славяни да се наричат по името на градовете си — тверичи, уличи, смолени и др.∗

Тази вероятност предполага двойно назоваване и в Именника — по род и по град, като градът може би се изписва в края на всяка рубрика (твирем, текучитем, шегор вечем). Или с други думи „календарът“ е всъщност топографско название, дефиниращо политическият произход на „колената“ във владетелския списък, съобразно старинна държавническа традиция в индоевропейския свят на границата му с Азия и народите, живеещи там, очевидно под давлението на онази властваща прослойка, наричана от Херодот „царски скити“, а от ранносредновековните автори — хуни.

След Кормисош в Именника следва княз Винех (с разночетене Вниех). Като езикова успоредица може да се считат имената Воен (Vogen) в Градишкия летопис и Енравота-Воин — син на Омуртаг. Единствено готското име, което наподобява Винех е Винитарий.

Следващото княжеско име — Телец — е интересно и значимо владетелско име. Транскрипцията на владетелското име, предложена в Именника е същата, каквато и при св. Теофан Изповедник — Телец (Teletzin). У патриарх Никифор е предадено като Телесион (Telesion). Латинският хронист Анастасий Библиотекар се придържа плътно към изписването на Теофан — Teletzin.

Освен тези успоредици биха могли да бъдат посочени и други. Телец прилича на името Телерих от преводните хроники през Средновековието, каквато е хрониката на Симеон Логотет и Метафраст. Телериг е владетелско име, съществуващо в надписите от Първото българско царство, при това в печат с християнски възглас, аналогичен по произход и идея с печата на Тервел. Наистина, Телериг е считан за друг владетел от историографията и тук това не се оспорва. По-важното е, че княз Телец среща успоредица с това име.

Освен в езическите надписи на гръцки език от България, датирани през VIII–IX в., името Телисиас, както го изписва патриарх Никифор, съвсем изненадващо се среща в Боспорските надписи от Северното Черноморие, там където се намират античните успоредици и на имената на други владетели. Боспорските надписите се датират от II–III в. сл.Хр., т.е. годините, когато Авитохол е дошъл на власт според Именника. В Боспорските надписи са представени две форми на името Телец — Телесиас и Телесиуос. Окончанието на второто име прилича на окончанието на реките Ереуса и Затиуса от Българския апокрифен летопис и на град (река) Офиуса от античните справочници по география.

Умор е след Телец в Именника. Единствените преки връзки, които могат да бъдат направени това са успоредиците с името Омуртаг, известно от надписите по колони, печати и в част от византийските хроники. Омуртаг е владетелят, оставил най-много надписи и провел деятелна строителна и държавна идеологическа нехристиянска дейност. Отново, както това става и в други случаи за дошлите след преврата владетели, срещаме сходство на Умар с имената на царете от „Боспорските надписи“, където се чете името Омарос.

Умор е последният български княз, с който завършва списъкът на владетелите. Общият и съвсем кратък разбор на произхода и съвпаденията при първите (лични?) имена показва следното:

1. Имената на българските князе низхождат към старата степна традиция, отнасяща се вероятно до Боспорското царство от първите години след Христа. Аналозите на владетелските имена в запазените надписи от Боспора свидетелстват в тази посока. Съпоставени във врмето на създаването им и съпоставени с големите числа на управление, посочени в Именника, Боспорските надписи могат да обяснат донякъде далечното минало на българите или да разяснят политическите отношения между Плисковските владетели и империята на степите, несъмнено съществуваща преди и след смъртта на Атила.

2. Второто име в списъка на Попов е тъждествено на Атиловия син Ирник, наследил властта над подчинените народи на хуните. За това свидетелства и остригването на главата в кръг — обичай, присъщ на царските скити и на благородническото съсловие при хуните.

3. Именника притежава успоредици с политическата история на русите, чехите, поляците и останалите славянски народи. Славянската връзка е обусловена от възможния прочит на някои имена и от рубриката за Гостун (Гостомысл). Успоредиците на това владетелско име са толкова много и толкова разнообразни, че не поставят под съмнение значимостта на името като славянско понятие. Обвързването със славяните след властта на Гостун и до управлението на Кормисош е характерна черта на целия Именник, проличаваща в езиковите успоредици на имената и данните от писмените свидетелства — български и чужди.

4. Именникът среща най-големи успоредици, съпоставки и исторически податки от сведенията в старобългарската самостойна и преводна книжнина, както и в данните от славянските ръкописи. Много от имената се срещат отбелязани в непреведени през Средновековието византийски хроники, както и върху каменни надписи от езическия период на българската дунавска държава. Лични благороднически имена от по-късни епохи, както и названия на местности и селища потвърждават връзката между действетелността, създала документа и българското историческо предание през вековете.

5. Античните извори за Черноморието и Каваказ, както и по-общите данни на Херодот за скитите благоприятстват прочита на имената от княжеския списък.

6. Традицията в славянските ръкописи имената на владетелите или благородниците да бъдат поставяни в писмен текст заедно с имената на градовете, от които произлизат или които управляват, е запазена и в Именника. Проблемът е единствено в разпознаването на словосъчетанията, съдържащи в себе си сведения на градовете — загадъчните и изобщо неразгледаните от славянска езикова гледна точка словосъчетания в края на всяка рубрика.

7. Личните владетелски имена в Именника на българските князе не се повтарят, което е в разрез с обичая в други славянски владетелски списъци, пък дори и неславянски. Това обстоятелство насочва мисълта на изследователя към създаването на друга представа за ранносредновековното ни минало.

8. В Именника няма нито едно име на жена, нито са указани родствените отношения между владетелите и техните наследници. Отсъствието на жена и липсата на родствени отношения е твърде странен факт, имайки предвид обичая при родословното изложение в Апокрифния летопис от XI в. или практиката при руските и други славянски документи. Разнородният характер на имената (хунски, славянски, готски и източни-тюркски) и отсъствието на женско име показва, че това не е племенно-народностен документ. Именника е свидетелство за върховната власт на степнната империя, управлявана от различни родове, които невинаги имат пряка династическа връзка, но носят определени белези, най-характерният от който е остригването на главата в кръг, считането на река Дунав за свещена граница между два центъра на властта — южен и северен, при която граница очевидно се търси връзка с античното население на Черноморието и Предна Азия.

Прегледът на личните имена разкрива неочакваните връзки на Именника със сведенията от руските, моравските и византийските текстове. Но успоредиците на личните имена не изчерпва историческите сведенията в текста и подтекста. Родовите имена, които от гледна точка на политическата история са и по-важни, защото са пряко свързани със законността на княза, също могат да бъдат използвани за разчитане на документа.

Тълкувателите на Именника до настояще време предпочитат да видят в понятието „род“ семейно фамилно име, съответстващо на владетелските династически имена през Средновековието. Приемайки четенето на „родъ“ като „династия“ те разработват сведенията от Именника в посока на историческите свитъци от Франкски или Германски средновековен образец. Предполагайки структура на българското общество, съответстваща на родовите структури на тюркските и/или германските племена, историците виждат в родовото име семейна принадлежност. Така, по формално типологични успоредици с владетелските списъци от политическата традиция на други народи и според едно от близките до XIX в. възможни значения на понятието „род“ в славянския език, родовите имена в Именника на българските князе биват приети за фамилии.

Подобна хипотеза изглежда приемлива, защото според някои четения на каменните надписи от Първото българско царство при Омуртаг се виждат имена като Кюригир, Чакарар и т.н. Дали това обаче е еднозначно тълкование, водещо до категорично историческо заключение?

На славянобългарски „родъ“ заедно с „язык“, „племя“ и „народъ“ означават народностен, в смисъл на семейно-племеннен произход. В старобългарските документи обаче най-разпространеното понятие за общност е „язык“ (което следва старозавтените библейски образци) и едва след „язык“ се появява думата „родъ“. Думите „племя“ и „народъ“ не се срещат често в старобългарските книги. Следователно при прочит на славянобългарски свидетелства понятието „родъ“ би стояло еднакво близо и до народностно (етническо), и до семейно (родово) име. Документалните свидетелства от Първото българско царство, когато сигурно е записан и Именника предпочитат „родъ“, наместо „народъ“. Например в „Сказание за железния кръст“ се говори за „блъгарски родъ“, наместо „блъгарски народ“. Черноризец Храбър в прочутото и изключително важно „Сказание за буквите“, както и в Пространното житие на св. Кирил Философ и др. Предпочитат думата „род“. В надписа на последния български цар от Първото царство — Иван Владислав — се чете „блъгарин родом“.

Подобни исторически факти, както и продължилия чак до освобождението от 1878 г. обичай българите да наричат себе си „по род българин“ предизвиква разширени виждания за смисъла на „родъ“ от Именника. Изхождайки от тази предпоставка при сравнението на родовите имена от Именника като успоредици биха се приели и племенни имена и названия на народи, отбелязани в славянските и византийските ръкописи.

Родовите (или племенни) имена от списъка на българските князе могат да бъдат разделени на две части — преди княз Кормисош и след него. В първото време има два рода — Дуло и Ерми. Във втората част има три рода — Вокил, Угаин, Укил. Някъде вместо „Вокил“ се чете „Укил“.

Най-любопитен и най-значим е рода Дуло. Относно рода Дуло обаче не е известно кой знае какво. В каменните надписи този род не се среща, в летописните съчинения от славянски произход също няма нищо, нищо не се казва и във византийските или латинските документи. Липсват и известия от запазените печати или медалъони на български князе или благородници, каквито печати например са останали от владетеля Тервел, Омуртаг и патрициите Кубер, Мавър и Телериг. Средновековните български графити, запазили останки от изречения или съдържащи лични имена също не казват нищо за патриарсите от Дуло. Археологическите находки като чаши, лични вещи, въоръжение и т.н. също не предоставят никакви данни.

По тази причина при разтълкуването на Именника е допуснато нарушение на основното правило при работа с документи. Когато текстът е кратък, повреден или прекъснат, той следва да се разчете на основата на познати и подробни летописи. След като има намерени успоредици за първите (лични) имена като Исперих, Тервел, Телец и Кормисош, то би следвало да бъдат открити и успоредици на родовите имена като Дуло, Ерми, Вокил, Угаин и Укил.

Парадоксът на историографията — родовете на основателите на държавата да бъдат забулени в тайна — остава един от съществените въпроси на Именника.

Но какви са възможностите да бъдат намерени податки за рода Дуло? Отговорите са няколко. Първият е банален — някой се е постарал да заличи спомена за Дуло. Възможно е това да бъде новодошлата династия — Вокил или Угаин, която издига 80% от езическите каменни надписи, построява големите паметници през VIII–IX в. и води нападателни войни срещу Византия, ако приемем Крум и Омуртаг за наследници на превратаджиите.

Но сведение за Вокил или Угаин също липсва. Следователно родът Дуло е неудобен на някой друг. Освен у новодошлата на престола династия, желание за изтриване на историята на Дуло би имал и родът, който приема освободената власт на Авитохол над степните племена след отпадането на българите от върховното място. Властта над степите след 1018 г. на дело наследява властта на българите, след като византийският император Василий II Българоубиец слага край на българската независимост. Безспорно наследниците на степите са руските князе, които още от X в. проявявт стремеж да седнат на трона в Преслав. Следователно в руска среда биха се открили успоредици на родовото име Дуло или ако не цели текстове, то поне някакво откъслечно сведение, близко по звучене и историческо значение на фамилното (народностното) име на Князете-основатели.

Третият отговор относно мястото и значението на рода Дуло в славянската книжнина идва направо Именника. Родът Дуло притежава второ прозвище — Вихтун. Именно със засичането на успоредици в прозвището „Вихтун“ може да се каже нещо повече за Дуло.

Прави впечатление, че безименният съставител на българския княжески списък не съобщава за двойно именоване на родовете Вокил (Укил) и Угаин. Причината за това изглежда се състои в незаконният им произход. От достолепието на стария род, проявено в специалния знак на властта — остриганите глави, и уважението, с което славянският хронист говори за него става ясно, че превратът срещу Дуло е събитие със значими последици за българската история. Говорейки за рода Дуло, летописецът всъщност казва, че това е онзи славен род, известен повече като Вихтун.

Какво точно значи Вихтун на славянски език, обаче не може да се каже отведнъж. Безспорно то е двусъставно име като вече разгледаните Гостун, Славун, селищата, окончаващи на „ун“ — Зейтун, Карвуна, Новиетун или Корсун.∗

Тръгвайки по линията на преки сравнения с изписаното в Именника първоначално име — Дуло, изследователят се натъква на сравнително повече успоредици, дори и понякога да звучат изненадващо. В Повесть Временных лет се намира следния разказ, съчетан с любопитни историко-географски податки за ранната история на славяни и българи: „Словенскомъ же языку, яко же рекохомъ, живущю на Дунаи, придоша от Скуфъ, рекше от козаръ, рекомии больгаре и седоша по Дунаеви, и населници словеномъ быша. Посемъ придоша угри белии и наследиша землю словенску. Си бо угри почаша быти при Ираклии цари, иже находиша на Хоздроя, царя перьскаго. […] Дулеби живяху по Бугу, где ныне велынене, а улучи и тиверьци седяха бо до Днестру, приедеху къ Дунаеви. Бе множъство ихъ, седеху бо по Днестру оли до моря, и сутъ гради их и до сего дня, да то ся зваху от грекъ Великая Скуфъ.“

Сведението от Повесть временных летъ заедно с разказа за Гостомысл предоставя данни за Именника на князете. Очевидно казаното в Именника „и по томъ приде на стране Доуная Исперих кънязъ — тожде и доселе“ се отнася към въпросното заселване на българите и славяните по р. Дунав, защото Голяма Скития (Великая Скуф) съвпада с територията на Велика (Кубратова) България при историко-географските предсатви на византийските хронисти.

Сходното славянско прозвище на рода Дуло, откриваемо в текста на Повесть временних летъ е племенното „дулеби“. Разбира се езиковата успоредица между „рода Дуло“ и племето „дулеби“ може да почива на формално звуково сходство и да не отговаря на същинското положение на нещата.

Името Дуло притежава и други успоредици, които също не напускат земите на Северното Черноморие и поречието на големите южноевропейски реки. Отново сходното име се открива в Боспорските надписи. То е най-близката по звучене, употреба и исторически престиж съпоставка — „Дулас“!!!

Наистина, някои учени като проф. Иван Венедиков виждат във вида на „Дуло“ прочутата маджарска династическа фамилия Дюла, управлявала Унгария дълги години. Сближението между българската политическа традиция и унгарската е твърде възможна. Но Дюла е датираща post quem, а не преди датата на съставяне на Именника, която е най-малкото съотносима към IX в.

Съвпадението на трите податки — „дулеби“, Дюла и Дулас в родово-политическите организми на северните народи, рамкират езиково-политически територията, на която фактически се е разпростирала властта на Велика България.

Вторият, наместнически род, отбелязан в Именника се нарича Ерми. За него могат да се посочат няколко основни успоредици.

Първата е засвидетелствана в каменните надписи, издигнати от Омуртаг. Интересно е обаче, че титлата, употребена за иначе безименния Омуртагов благородник е славянска. Нека впрочем да бъде видян отново целият текст според превода на Веселин Бешевлиев:

„Кан сюбиги Омуртаг… жупанът (!) беше мой храненик и като се разболя, умря. Той беше от рода Ермиар (Ermiares).“

Още Бешевлиев прави и връзката между родовото име от каменния надпис и казаното за Ерми в Именника. Отново издателят на каменните надписи прави и сравнение с името на аварския вожд „Ермичис“, както и с аварското племе „Ермихиони“.

Направената разработка от страна на Бешевлиев е много важна. Тя насочва мисълта в няколоко посоки — първо, че понятието „род“ може да значи и племе, което се вижда от отношението „Ерми“ — „ермихиони“ и от предполагаемата връзка „Дуло“ — „дулеби“.

Втората насока, определена от текста в каменния надпис е търсенето на славянски успоредици. Ако Ерми и Ермиарес съвпадат, то тогава личното име на безименния български благородник би следвало да се разгледа в светлината на славянските благороднически имена. Посочената титла „жупан“, която е отбелязана също така и в надписа върху чаша, принадлежаща на благородник от Преслав, свидетелства поне за силно славянско влияние над рода Ермиарес (Ерми).

Освен най-важните български успоредици относно владетелското име Ерми, в безбройните лични и родови имена от епохата на Великото преселение на народите също се откриват общи места. Например името на готския вожд Ерменрих (Херменрих). Успоредцицата тук е двойна, защото от една страна първата част е сходна с Ерми — Ермен, докато наставката „рих“ съответства на наставката „рих“ в името „Исперих“, означаваща както по всичко личи владетелско достойнство. Същото име — Ерменрих — предава и Амиан Марцелин в разказа си за хунското нашествие в Европа. Ерменрих е владетел на народи, които живеят близо до р. Дон и по всяка вероятност са били предшественици на българите. Важно е да се отбележи, че Ерменрих е предшествевика на Витимир, чието име се сближава с предполагаемото Витохол. Близостта във времето на владетеля Гостун, произлизащ от Ерми и управлението на Безмер позволява да се мисли за готско влияние върху княжеското семейство или за българско влияние върху готите. Впрочем ранносредновековните автори непрекъснато говорят за именни заемки между различните племена. Например Йордан пише следното:

„…всеки знае и забелязва, че племената взимат за своя употреба повече (от собствените си) имена — така римляните взаимстват от имената на македонците, гърците от римляните, сарматите от германските, готите — най-вече от тези на хуните“. Или с други думи готите, които са етнографски смесени с други племена или поне повлияни от политическата сила на славяните (словенете) взаимстват от хуните, чиято политическа традиция е доказано обвързана с българската.

Разработката на родовото име „Ерми“, по-щастливо с успоредиците си от Дуло, обръща погледа на историка към гото-аварско влияние върху владетелския двор, както и върху факта, че носителите на това име управляват части от славянски общности, което е видно от разказа в Повесть временных лет, Хронографа от 1679 г. и титлата „жупан“, присъща на славянския политически живот в Дунавска България.

Още един път! — за да прогони съмнението в случайност — българско княжеско родово име се среща в надписите на Боспорските царе. Там то се изписва като Ерм. Засичането за пореден път на българско владетелско име, отбелязано в Именника с име от надписите на Боспорските царе, както и фактът, че Стара България се намира на територията на Боспорското царство, в близост до градовете Херсонес, Олбия и Фанагория, дава право на изследователя да настоява за търсенето на връзка между античните народностни и племенни имена от областта и сведенията от Именника на българските князе.

За наместникът от рода Ерми съществува и успоредица, която произлиза от названията на местности в Западна България. Сходно на Ерми е името на река Ерма в Трънско.

Държавния (религиозния) преврат през VIII в. поставя на власт рода Вокил. За това име не са ни познати успоредици, но заслужаваща за внимание е наставката „ил“.

Последният споменат род е Угаин. За него също не са ни известни други успоредици. Името прилича на старата българска титла „багаин“.

Последният споменат род е Укил. Не са ни известни други сведения или податки за родовото име. Наставката „ил“ е същата, както и при Вокил. С малко повече въображение изследователят би открил сходство между начина, по който звучи Укил и произнасянето на славяското племенно название „угличи“, които се намират в историческа, географска и вероятно народностна връзка с тиверците и дулебите. А оттам с градското начало при българи и славяни, което отново насочва мисълта в подкрепа на свещена топография, отбелязана в Именника.

Разгадаването на родовите имена от владетелския списък показва същата особеност, каквато и разчитането на личните имена — обвързаност със славянската история и езикова култура, с индоевропейската демографска и политическа именна традиция. От друга страна препратките в политическо и военно отношение говорят за силна власт върху едно огромно пространство в Източна Европа. Пространството, очертано приблизително от успоредиците на имената, забелязани в славянските и византийските хроники покрива областта, определена от Клавдий Птолемей и Тацит като „Сарматия“ или по-точно — Западна Сарматия. Тази територия, затворена от Балтика и Северното Черноморие предоставя исторически останки за българската история и от Античността. Несъмнено това е историята на Боспорското царство, чиято културно-политическа традиция Именника на българските князе несъмнено продължава.