"Уайнсбърг, Охайо" - читать интересную книгу автора (Андерсън Шъруд)

Благочестие(История в четири части)

Част първа

По всяко време из фермата на Бентли можеха да се видят трима-четирима стари хора — те или седяха на чардака пред къщата, или чоплеха нещо лениво из градината. Трите възрастни жени бяха сестрите на Джеси — безцветни същества с глухи гласове. А мълчаливият старец с оредели бели коси бе чичото на Джеси.

Къщата във фермата бе от дърво, с дъсчена обшивка върху скелет от греди. В интерес на истината къщата не бе една, а купчина от постройки, свързани помежду си по доста чудноват начин. Вътрешността криеше ред изненади. Стълбички водеха от дневната в трапезарията, стълбички имаше навсякъде — едни нагоре, други надолу — и по тях се минаваше от една стая в друга. Дойдеше ли време за храна, къщата се оживяваше като кошер. Всичко тънеше в покой до един момент, после изведнъж се разхлопваха врати, нозе затрополваха по стъпалата, долиташе шепот на глухи гласове и от десетки потулени кътчета изникваха хора.

Освен старците, за които вече споменахме, още много народ живееше в дома на Бентли. Четиримата ратаи, прислужницата, наречена леля Кали Бийб, която се занимаваше с домакинството, тъпоумното девойче Илайза Стаутън, което оправяше леглата и помагаше в доенето на кравите, момчето, което работеше в конюшнята, и самият Джеси Бентли, собственик и повелител на всичко.

Около двайсетина години след Американската гражданска война северните области на Охайо, където се намираха фермите на фамилията Бентли, почнаха да изоставят пионерския начин на живот. Джеси вече притежаваше машини за вършеене на зърното. Бе издигнал модерни хамбари, земите му се отводняваха чрез грижливо изграден кирпичен канал, ала за да вникнем в душата на човека, трябва да се върнем назад, в по-ранни времена.

Няколко поколения от рода Бентли живеели преди Джеси в Северно Охайо. Дошли като преселници от щата Ню Йорк, закупили земи, когато тия земи били все още неусвоени и земята струвала евтино. Дълги години, както всички заселници по Средния Запад, живеели страшно бедно. Гъсти гори, непроходими от нападали трупи и шубраци, покривали земите, по които се настанили. Изсичането на горите и нарязването на оголените трупи изисквало тежък, продължителен труд и все още оставали дънери, които да им бъркат сметките. Плуговете порели почвата и удряли на скрити коренища, навсякъде имало камънаци, по ниските места се събирала вода, младата царевица пожълтявала, побелявала се и загивала.

Когато бащата и братята на Джеси Бентли станали собственици на тия земи, част от непосилната работа по изсичането на горите била свършена, ала верни на отколешната традиция, те работели като впрегатен добитък. Живеели досущ като всички фермери от онова време. Напролет и почти през цялата зима пътищата за градчето Уайнсбърг представлявали море от кал. Четиримата млади мъже в семейството по цял ден се бъхтели на полето, хранели се здравата, все с проста и мазна храна, а вечер, претрепани от умора, се тръшвали върху сламениците и заспивали. В живота им малко неща не били груби и сурови и външният им вид бил груб и суров. Събота подиробед впрягали конете в триместните каруци и потегляли за града. Там се скупчвали около печките в дюкяните и разменяли по някоя дума с други фермери или е дюкянджията. Носели работни комбинезони, а зиме надявали тежки палта, целите опръскани в кал. Ръцете, които протягали да посгреят над печката, били напукани и зачервени. Трудно им било да водят разговор и повечето време мълчали. След като накупели месо, брашно, захар и сол, отбивали се в някоя от уайнсбъргските кръчми и се наливали с бира. Под въздействието на алкохола се отприщвали вродените им буйни страсти, дълго смазвани от героичните им усилия да покорят новите земи. Обладавал ги някакъв суров, почти неистов поетичен жар. На път за вкъщи се изправяли върху седалките на каруцата и крещели към звездите. Понякога се сбивали — люто и упорито, а друг път се отваряли на песни. Веднъж Инок Бентли, най-големият син, ударил баща си, Том Бентли, с дръжката на камшика и старецът май взел да бере душа. Дни наред Инок се криел в сламата над конюшнята, готов завинаги да забегне от тия места, ако се окаже, че избликът на мимолетната му страст го е довел до убийство. Майка му тайно го навестявала, носела му храна, осведомявала го за състоянието на болника. Щом най-лошото се разминало, той се измъкнал от скривалището, върнал се на работа и продължил да изсича горите, все едно нищо не било се случило.

Гражданската война внесе дълбок прелом в съдбата на семейството и спомогна за издигането на най-малкия син, Джеси. Инок, Едуард, Хари и Уил Бентли ги взеха във войската и всички загинаха далеч преди края на дългата бран. Те заминаха към Юг, старият Том се помъчи сам да движи работата във фермата, но не успя. Когато узна, че и четвъртият му син е убит, той прати на Джеси вест, че трябва да се върне вкъщи.

После майката, болнава вече от година, изведнъж се помина и старият съвсем се отчая. Отвори дума, че ще продаде фермата и ще се пресели в града. По цял ден ходеше напред-назад, клатеше глава и мърмореше. Запусна кърската работа. Сред царевицата избуяха плевели. Старият Том наемаше ратаи, ала не ги използваше разумно. Изпращаше ги заран в полето, а той се запиляваше из гората и присядаше на някой пън. Понякога забравяше да се върне вечер и някоя от дъщерите тръгваше да го дири.

Когато Джеси Бентли се върна у дома и пое грижата за фермата в свои ръце, той бе слабичък и чувствителен на вид момък на двайсет и две години. На осемнайсет бе заминал от къщи да се изучи — ако го бива — за презвитериански свещеник. Като момче беше особен, на такива по нашия край им викат „шута коза“, и не се погаждаше с братята си. Единствена майката го разбираше, а сега тя си бе отишла. Когато се върна да поеме фермата — а тя вече бе стигнала до шестстотин акра, че и повече, — хората от околните ферми и от близкото градче Уайнсбърг погледнаха с насмешка на намерението му да се справи с работа, която преди се вършеше от четиримата му яки братя.

Пък имаше и за какво да се подсмихват. Според едновремешните разбирания Джеси въобще не приличаше на мъж. Дребничък, крехък и малко женствен във фигурата, той носеше — както подобава за млади свещеници — дълго черно палто и тясно черно ширитче за връзка. Съседите се разсмиваха, като го виждаха след толкова години, но ги досмешаваше дваж повече, като видеха жената, за която се бе венчал в града.

Всъщност жената на Джеси скоро се помина. Може би Джеси имаше за това вина. Една ферма в северните провинции на Охайо, и то в трудните години след Гражданската война, не бе място за такава нежна жена. А Катрин Бентли бе наистина нежна. Джеси се държеше с нея грубо, както с всички наоколо. Тя се трепеше да върши всичката работа, която вършеха съседските жени, и той ни веднъж не я възпря. Помагаше в доенето на кравите, поемаше част от домакинството — оправяше леглата за ратаите, приготвяше храната им. Цяла година упорито работи от изгрев-слънце до късна нощ и след като даде живот на детенцето им, се помина.

А що се отнася до Джеси Бентли — макар и крехко сложен, у него имаше нещо, дето не можеше лесно да се смаже. Имаше кестенява къдрава коса и сиви очи, които понякога бяха сурови и прями, друг път — колебливи и несигурни. Не само бе слабичък, но и дребен на ръст. Устата му бе като устата на чувствително и страшно упорито дете. Джеси Бентли бе фанатик. Човек, роден не за това време и това място, затова страдаше, но караше и другите да страдат. Така и не успя да получи от живота това, което искаше, пък и не знаеше какво иска. Твърде скоро след завръщането му във фермата всички взеха да се плашат от него, а жена му, дето трябваше да му е най-близка, както бе майка му, също се боеше от него. За две седмици старият Том Бентли му прехвърли цялата собственост и се оттегли на заден план. Всички се оттеглиха на заден план. Въпреки своята младост и неопитност, Джеси познаваше изкуството да владее душите на хората. Задълбаваше се така всеотдайно във всичко, което казваше или правеше, че никой не го разбираше. Накара всички във фермата да работят, както никога преди, и все пак нямаше радост в труда им. Нещата потръгнаха, но те потръгнаха за Джеси, а не за хората, които зависеха от него. Ала и Джеси, като хилядите юначни мъже, дошли на тоя свят тука, в Америка, в тези по-късни времена, и той не бе изцяло силен. Можеше да владее другите, но не можеше да владее себе си. За него ръководенето на фермата бе лесна работа, хем я ръководеше така, както никой преди. Щом се завърна от Клийвланд, където бе отишъл да се учи, той се затвори, изолира се от хората и взе да крои планове. Ден и нощ мислеше за фермата и затова преуспя. Мъжете от околните ферми се бъхтеха жестоко и се преуморяваха жестоко, та не можеха да мислят, докато мисълта за фермата и непрестанните кроежи за нейното бъдеще бяха за Джеси утеха. Това сякаш донякъде засищаше неговата страстна натура. Веднага пристрои едно крило към старата къща и просторната стая, обърната на запад, имаше едни прозорци с лице към оборите и други — с изглед към нивите. Джеси сядаше до прозорците и потъваше в размисъл. Седеше така — час след час, ден след ден, гледаше земята и мислеше за новото си място в живота. Страстното пламъче, което носеше в гърдите си, лумна, а очите му станаха непроницаеми. Искаше добивите от неговата ферма да нямат равни в целия щат, а после се появи друго желание. Оня ненаситен глад отвътре караше очите му да трепкат колебливо и го правеше все по-мълчалив и затворен пред другите. Би дал всичко, за да постигне мир, ала скрит страх му казваше, че за него мир никога няма да има.

Физически Джеси Бентли бе страшно жизнен. Дребната му фигура бе събрала силата на поколения от юначни мъже. Още като момче, когато живееше във фермата, бе извънмерно пъргав и жив, такъв бе по-късно в училище. Там учеше и размишляваше върху бога и Библията и им се посвети с цялата си душа и сърце. Времето минаваше, почна по-пълно да опознава хората и тогава взе да си мисли, че е изключително същество, че се отличава от ближните си. Копнееше жарко да направи от своя живот нещо велико, заглеждаше се в съселяните си, виждаше ги как скотски живеят и му се струваше, че не би понесъл да се превърне в такъв скот. Погълнат изцяло в размишления за себе си и собствената си съдба, той бе сляп да проумее, че младата му жена се пресилва с тежката работа — още повече сега, наедряла от майчинството и затрива себе си, за да му служи, макар че всъщност, той не искаше нарочно да бъде лош с нея. Когато баща му — престарял и прегърбен доземи от труд и мъка — му прехвърли имота и се свря в едно кътче да чака смъртта, Джеси сви рамене и прогони завинаги стареца от мислите си.

В стаята край прозореца, който гледаше към просторните земи, сега негова собственост, Джеси седеше и размишляваше за собствените си дела. Откъм оборите долавяше трополенето на конски копита и неспокойното шаване на добитъка. Далеч, отвъд нивите, виждаше още стада, разпилени по тучните склонове. Гласовете на ратаите — на неговите ратаи, които се трудеха за него — долитаха през прозореца. Откъм мандрата се носеше равномерното и глухо думкане на буталото, с което тъпоумната Илайза Стаутън биеше маслото. И мисълта на Джеси се зарея още по-назад, към хората от времето на Стария завет, които също притежавали земи и стада. Спомни си как господ слязъл от небесата и разговарял с тях, прииска му се господ и него да забележи, и с него да поговори. Обзе го трескав момчешки копнеж да постигне в своя земен живот сладостната тръпка на величието, позната на хората от Стария завет. Бе човек набожен, на глас отправи молитва към бога и звучността на собствените му слова разпали и подхрани копнежа му.

— Аз съм нов вид човек, владетел на тия земи — заговори той. — Погледни към мене, господи, погледни към моите съседи и към всички, работили тук преди мен! О, господи, сътвори от мен нов един Джеси, като онзи от древността, за да водя хората и да стана баща на синове, които ще бъдат водачи!

Въодушевен от думите си, Джеси скочи и възбудено закрачи из стаята. Въображението му го рисуваше като човек от древни времена сред древни народи. Нивите, които се ширеха пред погледа му, се превърнаха в значими земни предели и фантазията му ги насели с нови племена, все негови издънки и потомци. Представи си, че както в ония древни и различни времена, и днес могат да се създават царства и животът на хората да получава нов подтик от силата на бога, който говори чрез своя избран служител. Мечтата на Джеси бе чрез него да се осъществява божественото провидение.

— По божия воля дойдох по тия земи — заяви Джеси на висок глас, дребничката му фигура се изопна и му се стори, че ореолът на божието признание обрамчва главата му.

Май трудничко ще бъде днешните люде да разберат Джеси Бентли. В последните петдесет години настъпиха грамадни промени в живота на нашите хора. Всъщност извърши се революция. С гръм и трясък започна настъплението на индустриализма, крясъкът на милиони нови гласове от отвъд океана се вля в нас, влакове почнаха да щъкат напред-назад, градовете се разраснаха, изградиха се междуселищни железопътни мрежи, влакове влизат и излизат от градовете и минават покрай фермите, а в още по-нови времена нахлуването на автомобила извърши чудовищен прелом в живота и в мисловните навици на нашите хора от Средна Америка. Във всеки дом днес има книги с жалко въображение и набързо написани, сякаш в крак с надпреварата във времето, списания се разпространяват в милиони тиражи, вестниците са навсякъде. Днес съзнанието на фермера, застанал край печката в селския магазин, прелива от слова, както на градския човек. Вестници и списания са го напомпали с информация до краен предел. Ала част от едновремешното тъпо невежество, което обаче носеше и прелестна детинска невинност, изчезна завинаги. Фермерът край печката се родее с хората от града и заслушаш ли се в речта му, ще видиш, че тя е така гладка и така безсмислена като приказката на всеки от нас, който се пише потомствен гражданин.

Ала по времето на Джеси Бентли — времето след Гражданската война — в провинциите на целия Среден Запад не било така. Хората се пребивали от работа, от съсипия не им било до четене. Нямали желание за думи, напечатани връз хартия. Докато се трепели по нивите, обземали ги смътни, неоформени мисли. Те вярвали в бога и в божията власт над техния живот. Неделен ден се сбирали в малките протестантски църквици да послушат за бога и неговите дела. Тия църкви били център на обществения и духовен живот на времето. Образът на бога властвал в сърцата на хората.

И така, роден с въображение и натрупал огромна интелектуална енергия, Джеси Бентли с цялото си сърце се обърна към бога. Когато войната отне живота на братята му, в това той съзря божия пръст. Когато баща му се поболя и нямаше сили да управлява фермата — и това прие за знамение от бога. В големия град, когато му пратиха вест, цяла нощ той се скита из улиците, потънал в размисли, а когато се прибра у дома, пое фермата и работата потръгна, пак бродеше по цели нощи по горите и заоблените бърда и мислеше за бога.

По време на тия нощни скиталчества взе да вярва, че според божията промисъл му е отредено да стане велик. Почна да става ненаситен и нетърпелив, измъчваше се, че имотът му стига само шестстотин акра. Коленичил в ъгълчето до оградата на някоя ливада, той издигаше глас към смълчаните небеса и като вдигнеше взор, виждаше как звездите му отвръщат със своето сияние.

Една вечер, няколко месеца след бащината му смърт, когато всеки миг жена му Катрин очакваше дете, Джеси излезе от къщи и пое надалеч в мрака. Фермата на Бентли се гушеше в неголяма долинка, напоявана от водите на Уайн Крийк. Джеси Бентли тръгна край поточето, стигна края на своята ферма и прекрачи в земите на съседите. Тук долината постепенно се разширяваше, после отново се стесни, а той не спираше да върви. Пред очите му се откриваха ширни простори от ниви и гори. Луната надникна иззад облаците, Джеси изкачи невисок хребет и приседна за размисъл.

Мислеше си, че като предан божи служител цялата ивица земя, дето преброди тая вечер, нему трябва да принадлежи. Сети се за загиналите си братя и мислено ги укори, че не са работили още по-усърдно, та да завладеят повече земи. Край него в лунната нощ малкото поточе препускаше върху облите камъни и Джеси отново зарея мисли към древните хора, които също като него притежавали стада и земи.

Някакъв нереален импулс — отчасти страх, отчасти алчност — облада Джеси Бентли. Той си спомни как в библейското сказание Господ бог се явяваше на оня, другия Джеси3, и му казваше да изпрати сина си Давид там, дето Саул и хората на Израел се бият срещу филистимляните в Дъбовата долина. В съзнанието на Джеси се загнезди убеждението, че охайските фермери, които владееха земите по долината на Уайн Крийк, са филистимляни и врагове на бога.

— Ами не щеш ли — шепнеше си той — измежду тях да изникне някой, който като Голиат, филистимлянина от Гет, ме срази и отнеме всичкия ми имот? — И въображението му го караше да изстрадва агонизиращия ужас, който сигурно е свивал сърцето на Саул преди идването на Давид. Джеси скокна на крака и се втурна в нощта. Тичаше и зовеше бога. Гласът му отекваше далеч отвъд ниските ридове.

— Помогни ми, Господи — викаше той, — дари ме тази нощ със син от утробата на Катрин. Нека ме докосне Твоята милост. Прати ми син, когото ще нарека Давид, и той ще ми помогне да изтръгнем завинаги тия земи от ръцете на филистимляните, за да ги посветя на Тебе и изградя върху тях Твоето царство на земята.