"Звездната сянка" - читать интересную книгу автора (Лукяненко Сергей)

Глава 2

Всичко е голямо. Много голямо. Свят за великани. Ето че един от тях стои над мен и протяга ръце.

— Ще дойдеш ли?

Като че ли мисля. Дори е трудно да разбера за какво, мислите ми са необичайни, неправилни — мисля не с думи, а с образи, късчета от емоции, ярки и простички. Очевидно искам да отида. Много силно. Чак ми се ще да изрева. Само дето ме е страх да го кажа. Или се притеснявам. Затова постъпвам по най-простия начин — хващам се с едната ръка за протегнатата длан, а с другата — за крака на жената с престилка, застанала до мен. Тя има сбръчкано, вече старо лице, в очите й виждам сълзи, но се усмихва. Сякаш се радва за мен. Тя е добра, аз много я обичам. Само че още повече искам да тръгна с онзи, който ми е подал ръка. Да, ще тръгна с него, какво да правя. Когато големите искат нещо, можеш да плачеш, да се криеш, но, така или иначе, ще стане както те искат. Винаги става така…

Подът като че ли също беше хартиен. Но въпреки това студен… и твърд…

Колко млад си бил тогава, дядо. Помня те откакто вече беше различен. Колко си се състарил. Нима заради момчето, за което си започнал да се грижиш на шейсетгодишна възраст?

„През април 1661 година двама йезуити, австриецът Йохан Грубер и белгиецът Албер Орвил, тръгнали по суша от Пекин към Рим с тайно послание…“

Звънна телефонът. Без да се откъсвам от книгата, вдигнах слушалката.

— Ало?

— Пет?

Сърцето ми веднага трепна.

— Ром?

— Аха. Ти… какво правиш?

Вдигнах крака в креслото.

— Нищо. Чета книжка.

— Интересна ли е? — попита Ромка след кратка пауза.

— Аха. За пътешествия.

Не, не беше вярно, той не можеше да ми звъни! Той беше прав, а аз — не! Аз бях този, който трябваше да се сдобрява и да звъни на Ромка и да пухти в слушалката, стараейки се да забрави, че е разбил носа на най-добрия си… какъв ти най-добър — единствения си приятел!

— Искаш ли да четеш? — въодушевих се аз. — Намини! Или ще почетем заедно!

— Не, не мога. — Ромка леко се развесели. — Тук… разбираш ли… събрали сме се с Данила…

Той понижи глас:

— Да влезем в онова мазе! Ще отидем ли? Данила казва, че трябват трима…

Все едно няма на кого друг да позвъниш! Да, знам, знам, аз самият искам да се сдобрим!

— Добре! Само че утре!

— Защо?

— Ами с дядо се басирахме кой знае повече за изследванията на Тибет… и трябва да чета още много, че довечера ще си правим дуел.

Вече не се радвах, че започнах да говоря за това. Като си помисля… ако загубя от дядо, той ще ми се присмее…

— Просто те е страх — каза изведнъж Ромка.

И нещо в мен, хапливо и бързо, изскочи, преди да успея да го хвана:

— И кой го казва… ревльо…

— А ти си гад! И страхливец! — извика Ромка. — Ще повикаме Юрка! А ти по-добре не ми се мяркай пред очите!

Хвърлих писукащата слушалка върху масата. После взех проклетата книга и я запратих в стената.

Край. Вече нямам приятел и никога няма да имам.

Но не трябва да се търкалям по пода. Защо лежа на пода в чужда стая, на чужда планета?

Така се получи, Ромка. Ти беше единственият ми приятел. Може би дядо не е знаел за това. И не е искал да се караме. Само че… така се получи.

Срамно е някак… Въпреки че очаквах това. Знаех прекрасно, че от първия път изобщо няма да се получи. Във всички книги е написано, че отначало мъжът контролира зле процеса, това също трябва да се научи. А на какъв донжуан се правех…

— Толкова много ли ме искаше? — попита Ната. Прекара длан по гърба ми. Изглеждаше разочарована, но не много.

— Да — отговорих аз, хващайки се за спасителната сламка. — Наташа, извинявай…

— О, недей, даже е приятно, когато момчето те иска толкова силно. На бас, че сега ще те…

Тя се засмя, налегна ме и неловкостта веднага изчезна някъде, желанието се върна отново, кой знае защо примесено с мислите: какъв ще бъде светът сега, нали ще се промени, не може да не се промени след такова нещо, сигурно ще е изписано на лицето ми… и Лида също ще разбере всичко… не бива да мисля сега за нея, това не е честно…

Да се изправя. Да, трябва да се изправя. Да се движа, да гледам света, а не бледите сенки на миналото…

Наташка, прости ми, наистина те забравих. На теб, разбира се, ти е все едно. Ти със сигурност също си ме забравила… знам я твоята любвеобилност. Но аз наистина те обичам в някаква степен. Като своя първа жена. Извинявай. За първите не се женят. На тях просто са им благодарни. Но нали и това не е малко…

— И така, твоите действия, курсант?

— Предупредителен изстрел по курса.

— Така. Неидентифицираният самолет не реагира и продължава движението си към държавната граница.

— Още веднъж настоявам да ме последва… повторен предупредителен изстрел по курса.

— А няма ли да закачиш самолета?

Майорът се смее. Харесва му да ме поставя в безизходни ситуации. Не че не ме харесва — той постъпва така с всички. И най-вече с най-добрите курсанти.

— Няма да го закача.

Наоколо се върти небето. Старичкият „Су“ лети на десеткилометрова височина. Би трябвало да управлявам аз, но майорът е хванал щурвала. Не му се удава да лети често. А на мен всичко тепърва ми предстои.

— Между другото, на „шейсет и седмицата“ няма оръдия. Пробвал ли си предупредителни изстрели със самонасочващи се ракети?

Мълча.

— Добре. Направил си всичко според инструкциите. Самолетът продължава да лети към границата.

— Ще се свържа със земята.

— Отговарят ти: „Действайте според обстановката“. Те винаги отговарят така, курсант. Запомни — ти си стрелочник и единствено ти си отговорен. Е, понякога и онзи изпотил се от страх офицер, който седи зад микрофона…

— Приближавам се към самолета, за да установя типа му…

— С еднаква вероятност — пътнически „Боинг“, самолет на радиолокационното разузнаване или десантен.

— Ще определя какъв е.

— Не, курсант. Нощем, в стар самолет… нищо няма да разбереш. Твоите действия? Десет секунди! Обектът е на неутрална територия! Поеми управлението!

Но защо разиграва древната история с корейския „Боинг“ точно с мен? Защо? Точно с мен, чиито родители са се разбили… и никой не знае дали това е било обикновено остаряване на метала, или престарал се войник от противовъздушната отбрана… Загубил се в небето стар самолет, докаран до безсилие от нерешителността на офицерите долу, помнещ за американския „карантинен пояс“, установен в годините на управлението на хунтата, за набралите смелост китайци…

— Време е!

— Огън.

Дори натискам бутона на спусъка. Неволно, успявайки да сваля предпазителя, люшвам самолета — с носа към несъществуващия нарушител — и натискам червения бутон до края…

Разбира се, нищо не се случва. Бутонът свети, но няма тласък заради излитащи ракети. Никой не носи бойни ракети на тренировъчен полет.

Майорът отговаря след известно време. И в гласа му има леко учудване.

— Целта е поразена, курсант. Самолетът пада. Твоите действия?

— Съпровождам целта до контакта й със земята.

— Не се ли боиш да видиш каква е била?

— Боя се.

Майорът въздъхва.

— Извини глупака, Петя. Насочи се към точката на кацане.

Правя завоя неуверено, ръцете ми сякаш са чужди, но майорът не ме поправя. Наоколо има само небе.

— Обикновено казвам, че това е бил пътнически самолет — изрича майорът почти шепнешком. — На нас… така са ни наредили да говорим. Отрано да охлаждаме страстите. Страната не се нуждае от инциденти…

Аз мълча.

— Но на теб ще ти кажа истината — съобщава майорът сухо и ясно. — Това беше американски бомбардировач.

Изправям се. Вече съм се изправил. Какъв смисъл има да се сваля бомбардировач, връщащ смъртоносния си товар обратно?

Откровено.

За назидание.

Разбра ли, Пьотър?

Още не бях дошъл съвсем на себе си. Огледах тясната баня. Нямаше никого — само гласа на куалкуа в дълбините на мозъка ми. Отчетлив и тих шепот. Бях на планетата на Сянката. Земята с дребните й проблеми беше невъобразимо далеч.

— Май да. Какво беше това?

Проумяване. Когато влезе в портала, се случи точно това. Само че ти не го почувства. Аз направих всичко грубо. Преднамерено грубо.

Виеше ми се свят. И се виеха, въртяха се спомени, карайки сърцето ми да се свива. Сенки на спомени…

Сега те познавам доста по-добре. Аз те проумях и мога да обясня. Представи си, че си взел в ръка хартиено самолетче. Замахнал си — и си го запратил да лети… Така действат кабините на геометрите. А сега си представи, че първо си разгънал сгънатия лист хартия. Прочел си всичко, което е написано на него. Сгънал си го отново. Това е порталът на Сянката.

— И ти се изплаши, че някой е прочел всичките ми мисли?

Не. Това не е изненадващо. Всеки разум, който те превъзхожда поне с един порядък, може да те проумее.

Значи?

Да. Проумяха и мен.

Колко интересно. Куалкуа е свикнал да наблюдава света, без да иска нищо в замяна, но и без да дава нищо… нищо истинско; отделните личности-клетки не се броят.

Един порядък, Пьотър! Разбери. Има груба сила — даенло, хиксоидите, торпите. Има гениално организирана сила — изчислителите. Но те прекалено много наблягат на индивидуалността. Не са тръгнали по пътя на сливането на разумите. Сред всички раси има отделни индивиди с огромен мисловен потенциал. Техният запас от знания може да е нищожен, но за сметка на това са надарени със способността да синтезират новото. Но мен ме проумя колективен разум — подобен на моя, но превъзхождащ ме неизмеримо. Преобърна ме, погълна ме и ме пусна. Беше късно да предприемам каквото и да било. Ако знаех предварително…

— Би убил себе си. Това късче, което живее в тялото ми. И щеше да го убиеш заедно с мен, вероятно.

Засмях се. Наистина бях доволен.

— Свикнал си да си стоиш в чужди тела, куалкуа? Да наблюдаваш света, да трупаш знания? Да бездействаш, да се наслаждаваш на покоя? Свърши покоят ти, приятелче. Ние сега сме равни… еднакво нищожни.

Това не те ли плаши?

— Защо? Аз съм свикнал да съм слаб.

Завъртях крана и изкарах от душа силна струя топла вода. Облях се с наслада.

Какво смяташ да правиш?

— Да се изкъпя.

А след това?

— Да потърся собственика на театъра.

Струва ми се, че това не е театър — отговори куалкуа. И отново замълча, скривайки се в дълбините, откъдето толкова неохотно се показваше.

Какво пък, ще видим… Сипах в дланта си шампоан, разтърках се. Не е театър? Не мисля така. Ако са прочели целия ми живот в краткия миг на хиперпрехода и са разбрали кой съм и откъде съм, то случващото се можеше да е само експеримент. Навярно дядо се беше досетил за това.

А геометрите явно бяха избягали от страх пред чуждата сила. Също я бяха усетили — и не бяха рискували да се забъркват с нея. Както е добре известно, силата може да се победи само с друга сила. Въпросът беше в това дали можех да разчитам на помощ.

Разум, превъзхождащ куалкуа. Той не можеше да е човешки, налагаше се да го призная. Така че какво представляваше — някакъв гигантски мозък в кристална цистерна? Компютър, потопен в езеро от течен хелий? Плазмено-невронна система? Нещо като изкуствено създаден торп? Ще разберем. Щом не са ме изхвърлили и не са ме унищожили, значи се нуждаят от мен. Дори и да е като играчка. Като интересно зверче, заради което може да се построи клетка-планета с кукли-хора.

Грешиш. Тези хора не се различават с нищо от теб. Те са истински.

Навярно си струваше да обърна внимание на мнението на куалкуа. Той беше в паника и все пак, заради самата си природа, оценяваше ситуацията обективно.

Но аз не можех да му простя… Не, не ставаше въпрос за признанието, че е способен да ме унищожи, само и само да не се разкрие пред неизвестната сила. Точно това го разбирах. И бях готов да призная, че е разумно, дори етично решение.

Но проумяването беше друга работа.

За амебата куалкуа всичко е без значение. Моите детски страхове и кавги, комплексите, преодоляването на себе си. Същото, което означават за мен проблемите при смяната на кожата при влечугоидите и размножаването чрез пъпкуване при даенло. Не е срамно да излееш душата си пред извънземен — той и без това няма такава.

Неприятно е да си спомниш самия себе си. Да се проумееш.

Нима там, на дъното на душата, има само страх от самота и безприютност, страх да се покажеш такъв, какъвто си, готовност да надмогнеш себе си и да убиеш? Нима аз съм такъв?

Не искам.

На мен също ми беше тежко. Не забравяй. Аз си имам свои проблеми.

Отметнах глава нагоре, отпих от горещата вода.

— Добре. Мир. Придвижване-към-мира, както казват геометрите. Нека само да се договорим…

Куалкуа е съгласен. Веднага, щом ти потрябва помощ, ще ти бъде оказана.

Защо изведнъж симбионтът заговори за себе си в трето лице? Не знаех. Може би за по-голяма тържественост? Окопал се беше както трябва в душата ми, а това не минава без никакви последствия.

— И Пьотър Хрумов е съгласен. Ще се постарая да узная всичко за този свят. За да престанеш да се страхуваш…

Прерових чуждия гардероб без никакво притеснение. Със своето проумяване куалкуа беше премахнал от мен разните задръжки. Дрехите бяха много, но част от тях бяха твърде големи, а друга част — явно носени. Все пак намерих запечатани пакети, в които имаше и бельо, и изглеждащи напълно нови панталони, и пуловер. Цветовете бяха мрачни, тъмнозелени, но не можеше да се направи нищо по въпроса. Армия…

Сега вече можех да се запозная с бита на Сянката.

Занимавах се пет минути с телевизионния екран. Уви, нищо не се получи. Изглежда, тук наистина се използваше мисловно управление. Някой хиксоид вероятно би се ориентирал — те имаха такива технологии. А на мен ми оставаше единствено да отстъпя със съжаление. Жалко. Преглеждането на каналите в глупавата кутия е не най-сигурният, но за сметка на това — най-бързият начин за запознаване с чуждия живот.

В стаята нямаше никакви книги. Нито електронни, както при геометрите, нито обикновени. Може би Сянката не беше запозната с книгите, а може и това да беше личен проблем на покойния Лайд.

Значи оставаше битовата култура.

В чекмеджето на малкото бюро с неясно предназначение намерих тесте снимки. Единственото, в което ме увериха те, беше, че местните жени не се различават по нищо от земните. След като изброих шест приятелки на Лайд, оставих тестето. Ние минаваме през такова сексуално ограмотяване, докато сме още в училище.

Малкото приборче с гнездо, в което беше сложена прозрачна пластинка, можеше да е какво ли не. Плейър, джобна кафеварка или оръжие с невиждана мощ. Само затвърдих подозренията си, че местната техника ще си остане недостъпна за мен.

Не, това е някакво наказание! Геометрите поне имаха регресорски учебници. Въпреки че в тях се казваше само част от истината, въпреки че се даваше само един отрязък на обществото — все пак много неща ставаха ясни…

— Остави го.

Обърнах се, все още държейки в ръка прибора с неизвестно предназначение. На вратата стоеше Сняг. Също чист, ухаещ на някакъв одеколон с остър мирис на цветя, с черни панталони и риза.

— Така или иначе илюзорът е настроен за Лайд. За какво са ти сънищата му? Ще си купиш друг.

— Аха. — Послушно оставих прибора.

— Виждам, че се е намерило това-онова — кимна одобрително Сняг. — Прекрасно. Гладен ли си?

— Честно казано — не.

— Жалко. — Сняг явно се отнасяше сериозно към яденето. — Смятам да отида до града…

— Може пък да ти правя компания — съгласих се бързо аз. Градът е хубаво нещо. Това означава информация.

— Тогава дръж. — Сняг ми подаде бяла пластмасова картичка без никакви надписи или рисунки. Поясни: — Това са пари. Така изглеждат при нас. Докато бюрократите ни се размърдат, ще умреш от глад. Смятай, че съм ти дал назаем…

Значи имах пълното право да се учудвам. На каквото си искам. Световете на Сянката бяха достатъчно различни помежду си, всеки въпрос можеше да бъде възприет нормално.

— Сняг, бих искал да науча повече за планетата ви.

— Ами научи.

Известно време се гледахме безмълвно.

— Какво, и екранът ли е блокиран? — попита учудено Сняг. Обърна глава.

Екранът заработи. Повърхността светна и сякаш изчезна, отваряйки се като прозорец. С любопитство впих поглед в изображението.

Голяма зала. По сцената се носеха разноцветни кръгове светлина. Сред отблясъците скача застаряващ мъж, гол до кръста, с черно еластично трико. Отначало реших, че е певец, но се чуваше само музика — дива, ала доста приятна. Местният вариант на балет?

Изображението се смени. Отново сцена, но по-малка. Сега имаше и певец. Юноша със строг костюм. Пееше старателно, но неумело.

Нова картина. Унило черно-бяло помещение. Младеж с жизнерадостно и весело лице.

— Предлагам помощ в провеждането на празненствата!

Младежът беше облечен пищно и безвкусно. Имаше бяло жабо около шията и целите му дрехи бяха в дантели. Като Арлекин от детската пиеса „Златното ключе“. Пое си въздух и изстреля:

Екранът се изпълни с ярки цветчета, пърхащи като пеперуди.

— Ох — беше единственото, което можах да кажа. — Ох.

Сняг се изкикоти. Той също изпита удоволствие от текста, кратко и ярко, като почесване при ухапване от комар.

Още един канал. Не можех да разбера нищо. Стадион, по терена тичаха хора. Мъже, жени, деца. От време на време падаха на земята, застиваха, вкопчили ръце помежду си. После скачаха и отново се разбягваха в различни посоки. И всичко това — без музика, в пълна тишина. Само леко шумолене, а после дълбокомислен глас:

— Отборът от град Дзаррран действа съгласувано. Девойките малко изостават, но вие помните, че вчера те имаха солови участия…

Сняг се изкашля и каза:

— Пълна самодейност. Но като че ли работи. Какво ти трябва? Икономически сводки, политически коментари, историческо шоу?

— Всичко, навярно. — Аз се поколебах. — Сняг, просто не разбирам как се управлява екрана.

— А…

Той кимна.

— Извинявай. Аз съм глупак. Разбираш ли, ние в Дъгоцветните мостове също имахме система за безгласово управление… Как да ти го настроя? На глас? Или ръчен интерфейс?

— На глас.

— Командвай.

— Вече?

Неволно се приближих към екрана. По стадиона продължаваха да се носят хора. Сега вече различавах три потока в тълпата — три отбора правеха с телата си фигури, като същевременно се опитваха да попречат на противниците си да заемат необходимите места…

— Политически коментари — помолих.

Екранът се подчини. Появи се изображение на зала, в центъра на която седеше група хора. Сред тях…

— Така и предполагах! — изстреля Сняг. — Увеличи зеления!

— Да се увеличи зеленият — казах послушно аз. Изображението се плъзна, сякаш операторът се хвърли да изпълнява командата ми.

Лицето му наистина беше зелено. Нежнозелен оттенък, не толкова неприятен, колкото навяващ мисли за удавници. Сплескан нос, много малка уста, но за сметка на това — огромни очи. Косите му бяха къси и много тънки, като козината на дребно животно. Зеленият седеше не в кресло, както останалите, а на висока дървена табуретка. В официално-строгата обстановка това изглеждаше нелепо.

Зеленият издаде серия от пискливи звуци.

— Виж ги гадовете, дори на преговори не искат да говорят по човешки — възмути се Сняг.

Моментално последва превод:

— Неупълномощеният представител е огорчен и възмутен от поредното нарушаване на примирието. Нападението срещу мирния конвой подрива самите корени на доверие между нашите раси…

— Раси? — попитах аз.

— Да, те не се смятат за хора — подхвърли небрежно Сняг. — Чуй само! Говорят за мен!

Той сияеше от възторг.

— Жертвите сред мирното население…

— Да беше видял този мирен конвой! — Сняг се разгневи наистина. — Десет танкера засяваха океана покрай самата фронтова линия! Не им стига, че всичко е потънало в тиня… Изключи уродите!

Дадох неохотно нареждане — и екранът се изключи.

— Да можеше сега да ми падне тоя гад… Да вървим, Пьотър. Ще ти покажа нещо!

Излязох подир Сняг от казармата. Тръгнахме през плаца, все така тих и безлюден. Ругатните на спътника ми сигурно се разнасяха из цялата база.

— Колко са нагли само…

Стана ми неуютно. Беше ми много удобно да разсъждавам за театъра, спретнат заради мен, непознатия пришълец. Но да играя роля в тази пиеса…

— Тук…

Приближихме се към разположена отделно сграда, спуснахме се надолу по стълбите. Няколко врати — по секундното забавяне при всяка разбрах, че Сняг ги отваря с мисловни команди.

— Сега ще се полюбуваш — обеща мрачно той.

Зад последната врата имаше стая, преградена през средата със силова бариера. Много уютна стая — между другото, бях се досетил къде отиваме, но не очаквах да видя толкова разкошен затвор. Прозорците, естествено, не бяха истински, а екрани, но неразличими от обикновените. Мебели, килим на пода, врата — вероятно за санитарния блок. На масата — поднос, отрупан с храна.

А насред стаята стоеше неподвижно девойка. Абсолютно гола. Със светлозелена кожа. Слаба — всичките й ребра се виждаха. В позата й имаше напрежение — като на гнуслив човек, оказал се до коленете в изпражнения.

— Приятно ми е да те запозная с пилота на зелените, Пьотър. Храбрата девойка не си казва името… така че я наричай както искаш…

Сняг се приближи до бариерата и махна на девойката с ръка.

— Какво правите с нея? — попитах тихо аз.

— Ние? Нищо.

— Защо стои така?

— Попитай я.

Аз също се приближих към преградата. Девойката ме гледаше. Разноцветният пласт леко изкривяваше цветовете, но като че ли не пречеше на звука.

— Как се казваш? — попитах меко аз.

Плътно стиснатите устни помръднаха.

— Няма значение.

— О, говори! — зарадва се Сняг. — Благоволи да си спомни езика на предците си.

— Вие не сте наши предци.

— Как ли пък не…

— Защо стоиш така? — попитах аз.

— Мъртво. Всичко наоколо е мъртво — произнесе девойката монотонно, сякаш за хиляден път. — Не искам да го докосвам.

— На нея наистина й е неприятно… — казах аз на Сняг. И се сепнах, срещнал злобния му поглед.

— Ще й е още по-неприятно, ако пламне!

— Ще ме пуснете — каза девойката. Не помоли, а ни информира.

— С удоволствие — кимна Сняг. — Предложението за размяна е изпратено. За последната година на ваша територия са изчезнали повече от двеста наши хора. Ще те разменят за когото и да е от тях.

— Ние не държим пленници.

— Така ли? Тогава защо имаш претенции?

Сняг се засмя тихо.

— Мъртво е. Всичко наоколо е мъртво. — Девойката затвори очи и сякаш се вцепени.

— Да вървим. Тя няма да каже нищо повече. — Сняг ме поведе навън.

Когато се качихме горе, аз попитах:

— Какво ще стане с нея? Ще я разменят ли?

— Не. Те унищожават пленниците. Всеки неадаптиран човек нанася вреда на създадената от тях биосфера.

— Тогава тя…

— Разбира се. Ще умре. От глад и жажда. Само че какви претенции може да има към нас? Храната ни изобщо не е отровна за нея. Може би е безвкусна, но нищо повече от това. От дрехите ни няма да получи дерматит. И ако седне в някое от креслата ни, няма да й излязат пришки на зелената кожа.

В думите на Сняг нямаше нищо лично. Даже по-скоро имаше съжаление. Но не си струваше да се търси в тях и милосърдие.

Наложи ми се да си напомня, че това не е моя война. А после, тъй като не ми помогна — че това изобщо не е война, а някакъв създаден специално за мен тест.

— Да вземем кола — говореше Сняг. — Ще отидем в града, има едно приятно ресторантче… Както разбираш, на планетата вече няма морета. Само блата, като преди колонизирането. Но ресторантът си има свои басейни, там отглеждат и рибка, и рачета, и десетина вида хранителни водорасли…

Тръгнах след него послушно, като автомат. От главата ми не излизаше образът на зеленокожата девойка, изпънала се като струна насред „мъртвата“ стая. Поне да се беше оказала мъж, нямаше да се чувствам толкова зле…

До самата ограда на базата стояха, небрежно оставени, няколко коли. Метални, с нищо ненапомнящи за лодката, с която дойдохме. Открити кабини, удобни кресла. Наистина, нямаше колела — вместо тях от двете страни се виждаха две решетъчни тръби. Или гравитационен двигател, или въздушна или силова възглавница.

— А аз мислех, че ще отидем с лодката — казах аз.

— Защо? Това е превозно средство на зелените. Галис го е взел, за да не го ловят радарите — все пак това е погранична зона. Ако беше долетял с някое мирно превозно средство — току-виж ни изсипали десетина тона напалм върху главите…

Той скочи в кабината.

— Сняг, аз май няма да дойда.

— Какво ти става?

— Ще поседя да погледам екрана. Не искам да ходя като глупак, който нищо не разбира.

Сняг се замисли.

— Седни за минутка в колата — помоли той.

Прехвърлих се през ниския борд и седнах на съседното място. Кола като кола. И имаше пулт — значи управлението не беше само мисловно. Това беше добре.

— Извинявай. — Сняг се отпусна. — Извинявай, Пьотър.

— Какво има?

Той се усмихна измъчено и за миг ми се стори почти като дете.

— Държеше се странно. Така гледаше зелената… не искаше да се качиш в колата. Те се страхуват от нашата техника… до истерия. Отказваш се и от обяд в ресторанта…

— Ти какво, да не ме помисли за шпионин? — искрено се изненадах аз. Закъснялата бдителност ми изглеждаше още по-нелепо от предишната доверчивост.

— Ами поколебах се…

Засмях се и изскочих от колата.

— Честна дума, нямам абсолютно нищо общо с тях.

— Да ти донеса ли нещо? — попита Сняг виновно.

— Непременно нещо за ядене. И…

Дали имат книги? Ама че съм глупак. Щом в лексиката им я има думата книга, значи означава нещо.

— И някакви книги по история на планетата.

Сняг кимна:

— Така ли предпочиташ? Слушай, вашият свят е забавен.

— Да, доста по-забавен — съгласих се аз.

— Добре. Ще намеря. Още веднъж извинявай, Пьотър. Сянката ме е подвела…

Колата се понесе беззвучно над земята и ускори към бързо разтварящата се ограда. А аз останах да гледам с отворена уста.

До момента бях сигурен, че понятието „Сянка“ е термин на геометрите. Врагът може да се нарече по много начини — Мракът, Злото, Сянката… Но ето че Сняг повтаряше същата дума…

Значи геометрите са се опитали да вникнат в живота им. Пратили са регресори, някои от които са се върнали. И са разказали достатъчно, за да се уплашат безстрашните борци за приятелство.

Каква трябва да е културата, изплашила проповедниците на борбата-за-мир? Войнственият свят на зелените и технократите? В никакъв случай! И едните, и другите бързо биха се хлъзнали към война с каменни брадви.

Обърнах се и закрачих към казармата, в която ми бяха отделили място.