"Гаджетата имат нежна кожа" - читать интересную книгу автора (Антонио Сан)

ГЛАВА III

Бързо разбирам, че сега ще има олелия. Но този път ще дойдат германците. А те като че ли не обичат някой да им играе битката при Ватерло, особено в заведенията, където кльопат. Нито един от немците не е убит, макар че те твърдо са убедени, че именно срещу тяхната банда кухавели се е бил насочил човекът с артилерията. Ресторантът се напълва с момчета на Вермахта, на които въобще не им е до шеги. С грамадните си муцуни и катарамите по шкембетата всички са нащрек. Една линейка идва да вземе девойчето-камера и прусаците започват да разпитват и джобят всички шапкари, които не са в униформа. Силна тръпка ме щраква в гръбначния стълб, защото, представете си, под лявата си мишница имам един „Люгер“, а това е такава играчка, че ще ми е трудно да обясня откъде се е взела. Все пак не мога да разправям на фрицовете, че тоя патлак ми трябва, за да чистя комини.

Лекичко го измъквам и го поставям върху коленете си. Имайки предвид отдалечеността на моята маса, изчислявам, че проверяващите ще стигнат до мене чак накрая. Значи имам време да взема предохранителни мерки или във всеки случай да действам внимателно.

Вземам ножа и го забивам отдолу под масата. След като съм направил това и след като съм се убедил, че е добре застопорен, закрепвам револвера си за него с помощта на салфетката.

Оф! Готово! Разбирам защо майор Паркингс толкова настояваше да ме спуснат без оръжие. Само че Сан Антонио без тежката си артилерия е като художник без четка или като проститутка без балкони. Все едно да лъскаш бастуна в подлеза на „Сен Лазар“.

Типовете стигат до мене. С безразличие им подавам портфейла. Те се ровят в книжата. Тук обаче работата ми е опечена. Притежавам куп официални документи, които потвърждават, че аз съм някой си Ришар Дюпон от Брюксел, търговец.

Малката церемония е приключила. Те не ми създават неприятности. Един келнер премита счупеното стъкло, а друг хвърля стърготини върху голямото кървавочервено петно, оставено от бедното девойче-камера. За тия оръфляци, дето все още са гладни, хапката се подновява. А на мен ми писна от такова плюскане. Искам сметката и потайно си прибирам обратно патлака.

Нахлузвам шлифера и напускам трагичния ресторант. Предполагам, че утре сутринта вестниците точно така ще го окачествят.

Като промяна навънка е запрал дъжд. Паветата блестят и сините трамваи, минаващи по крайбрежието, плискат вода. Колебая се накъде да поема. Мисля, че няма кой знае какво повече да правя в тоя пущинак. Всичко, на което мога да се надявам, е да посъбера малко олово в хранопровода… Слаак, който трябваше да ми даде ценни сведения, е мъртъв. Девойчето, което ми се представи по такъв мистериозен начин, навярно е в същото положение. Не ми остава нищо друго освен несполучливата снимка. Достатъчни са три издънки. Най-добре е да дигам чукалата. Като открият мършата на Слаак, ще ми запуши под гащите.

Но ще е интересно да проверя една друга работа: да установя самоличността на момичето, убито в ресторанта. Не е чак толкова трудничко, ако се премисли добре. Басирам се, че болниците в градчето не са много.

Осведомявам се от един полицай. Той ми обяснява, че по Царския път имало клиника. Описва ми я.

Откривам я без никакво затруднение. Огромно здание, заобиколено със стени, чийто солиден портал е заключен.

На позвъняването ми отговаря медицинска сестра, напомпала догоре сифоните.

Погледът ми не може да се откъсне от корсажа й. Дотолкова настоява, че бедното момиче се изчервява и започва да пелтечи нещо на фламандски.

Тя е от сорта дебелички-апетитни-червенички. Явно не се превзема много-много, когато някой умник предложи да й покаже японските си щампи; но като че ли не е силничка в областта на „елате, червенушки, да берем в гората теменужки“. Такива преживни мацета като нея с лопата съм ги ринал и знам как трябва да им се говори.

— Вие сте прекрасна, госпожице — казвам пламенно. — Извинете смущението ми, но толкова се изненадах, озовавайки се лице в лице с такова младо момиче като вас!

Тя повече не се изчервява, защото вече до краен предел се е оцветила, но адамовата й ябълка започва да танцува, клепките й затреперват, все едно че чукат морзова азбука.

Тя е готова опечена и аз вече мога да й изиграя моята сценка за тройката.

— Позволете ми да се представя: Ришар Дюпон, журналист. Аз съм от редакцията на вестник „Етоал Белж“ и съвсем случайно се намирах край ресторанта, където преди малко бе извършен атентат срещу офицерите от окупационната армия. Мисля, че само едно момиче беше засегнато.

Тя леко кимва в знак на съгласие.

Цъфвам в усмивка, горя. И то така горя, че навярно мирише на пърлено. Това девойче кльопа всичко, което й кихам.

— Докараха я при вас, нали?

- Да.

— Тя дали… дали е… умряла?

— Не.

— Ще се оправи ли?

— Главният лекар не се надява, току-що й направи второ кръвопреливане.

— Ай!

Колебая се дали да изложа моята молба, толкова съм сигурен в нейната безполезност.

— Мога ли да я видя?

Тя подскача.

— О, не!

— Наистина ли е невъзможно?

— Да.

— Дори и за репортьор?

— Докторът поръча самота и пълна почивка…

— Такъв ми бил късметът. Веднъж и аз да подхвана якой интересен случай…

Дебелото момиче тъпо се усмихва. Много й се иска да ми стане приятна, чувствам го, но въпреки това я е шубе от началниците.

— Сигурно ви досаждам — казвам.

— Не — бърза да заяви тя. — Дежурна съм, защото колегите ми са в столовата.

Казвам си, че сега или никога е моментът, който трябва да се използва.

— Поне не бих ли могъл да разбера как се казва тази личност?

— Не знаем.

— Тя нямаше ли документи?

— Не.

— И… не я ли познават отнякъде?

— Никой не я е виждал преди тази вечер.

— Много хубаво.

Слагам си най-прелъстителната усмивка.

— Толкова по-зле за мене като вестникар. Все пак ми достави удоволствие да се запозная с вас. Бих ли могъл да се надявам да ви видя отново?

Тя навежда глава и прошепва, че не знае.

На женски език „не знам“ горе-долу ще рече „айде, давай! Къде ще паркираме?“

Питам я в колко часа й свършва бачкането, тя ми казва, че към полунощ ще се чупи, тогава й обещавам, че ще дойда да я чакам. Подкрепям това заявление с омайващ поглед. После се омитам. Портата се затваря.

Не отивам далеко, даже не преминавам през портала от ковано желязо и клеквам в засада зад трънките. Ще ви обясня защо действам така, вие сте толкова задръстени, че в кратуната ви навярно има въпросителна, голяма колкото полюлей.

Когато преди малко тая дебелата трътка — медицинскита сестра, ми каза, че е дежурна, аз свих на топче едно късче хартия в джоба си и го пъхнах между бравата. Направих го, защото бях забелязал, че портата се управлява автоматично, така че в този момент прекъснах контакта и сега момченце на две годинки би могло да я отвори.

Светлината в хола угасва и пътят е свободен.

Връщам се до вратата и я побутвам. Както предполагах, тя се отваря без никакво затруднение. Прониквам в хола, където има растения с месести листа и каучукови килими, после свивам по коридора. На архитектите им е дошла страхотна идея, като са застлали земята с каучук. Дебелите ми подметки вдигат толкова шум, колкото муха по пух на патица. А на тия архитекти им е дошла наум и втора добра идея — когато са конструирали клиниката, те са поставили по вратите малки шпионки, през които, без да се влиза, може да се види какво става в бърлогите. Не ми отнема много време, докато открия стаята, в която е настанена мис Камера (продължавам да я наричам така, тъй като не мога да й прикача друго гражданско състояние). Червендалестата дебела медицинска сестра седи до кревата й и прелиства някакъв роман с илюстрирани корици. Явно търси силни усещания… А може би ме отъждествява с героя от книжлето? Шутките никога не можеш да ги разбереш.

Едно нещо ме удивлява: вместо да я намалят, светлината е като посред бял ден. Вярно е, че ако тази нещастница — ранената, е в кома, това навярно не й пречи много, а освен това позволява да се следи състоянието й.

Във всеки случай това осветление ще ми е от полза. Нагласявам фотоапарата и правя две снимки в стаята.