"Харун и морето от приказки" - читать интересную книгу автора (Рушди Салман)

8.ВОИНИ-СЕНКИ

Усилието да издаде звуци изкриви и без това умопомрачителното лице на Воина-Сянка (зелена кожа, алени устни, страни на бели ивици и прочее) в страховити, уродливи форми.

— Гогогол — изгъргори той. — Кафкафка.

— Ъ? Какво каза? Какво каза тоя? — гръмогласно пожела да узнае принц Боло. — Една дума не мога да му разбера.

— Ама че хвалипръцко, ако питаш мен — изсъска Фарфар? в ухото на Харун. — Такъв си е нашият Боло. Прави се на много важен и нахакан, защото си въобразява, че по този начин няма да забележим как всеки момент ще напълни гащите от страх.

Харун се попита защо ли Фарфар? продължава да служи на принц Боло, след като явно има твърде ниско мнение за него, но си замълча, от една страна защото не желаеше да чуе от нея нещо рязко и оскърбително за себе си, а от друга понеже момичето вече доста му допадаше, от което следваше, че той няма нищо против и мненията й. Но най-вече защото над тях се извисяваше гигантска Сянка с грамаден меч в ръка, докато един Воин грухтеше и пръхтеше на няколко крачки от тях… С една дума сега не му беше до разговори.

— Ако, както се твърди, народът на Чуп почти не разговаря напоследък заради наредбите на Жреца, нищо чудно, че този Воин временно е изгубил контрол над гласа си — обясни Рашид Халиф? на принц Боло, който обаче никак не се впечатли от думите му.

— Лоша работа — заключи принцът. — Направо не мога да си обясня защо хората не умеят да говорят свястно.

Воинът-Сянка, без да обърне никакво внимание на принца, продължи да ръкомаха по посока на Рашид и успя да изграчи няколко думи.

— Мутра — произнесе той. — Коф оря апчхи мая.

— Мутра ще ме нарича, значи! — възкликна Боло и сложи ръка на дръжката на меча си. — Сега ще му дам да разбере кой е мутра!

— За Бога, Боло — намеси се генерал Китаб, — би ли млъкнал! Този Воин се опитва да ни съобщи нещо!

Ръцете на Воина-Сянка се задвижиха още по-възбудено и донякъде отчаяно — шаваше с пръсти в разнообразни комбинации, кръстосваше ръце под какви ли не ъгли, сочеше разни части на тялото си и повтаряше дрезгаво:

— Мутра. Мутра. Коф оря апчхи мая. Рашид Халиф? се плясна по челото.

— Разбрах! — възкликна. — Ама че съм глупак! Та той през цялото време разговаря най-красноречиво.

— Не ставай смешен — не се стърпя отново принц Боло. — Това грухтене ли наричаш красноречие?

— Имам предвид движенията на ръцете — отвърна Рашид, като продемонстрира похвална сдържаност, а това никак не беше лесно, когато човек има насреща си Боло. — Той използва езика на ръцете. А онова, което каза, е Мудра, а не мутра. Името му е Мудра. Опитва се да ни се представи. Говоря абхиная. Това иска да каже. „Абхиная“ е най-древният език на ръцете и аз случайно го владея.

Мудра и Сянката му незабавно закимаха с глави. Сега вече и Сянката прибра меча си и заръкомаха бързо като Мудра, та Рашид се примоли:

— Почакайте. Един по един, ако обичате. И по-бавно. Не съм разговарял на абхиная от много, време.

След като „послуша“ известно време ръцете на Мудра и Сянката му, Рашид се обърна с усмивка към генерал Китаб и принц Боло:

— Всичко е наред. Мудра е приятел. Освен това тази среща е истински късмет, защото пред нас е самият Пръв Воин на Чуп, над когото стои единствено Жрецът Хатам-шуд.

— Ако той е втори след Хатам-шуд — извика принц Боло, — то на нас действително ни е провървяло. Дайте да го пленим, да го оковем във вериги и да кажем на Жреца, че ще го пуснем само ако ни върне Бърборана здрава и читава.

— И как възнамеряваш да го плениш? — кротко попита генералът. — Съмнявам се, че ще пожелае да бъде пленен. Хъм!

— Моля, изслушайте ме — настоя Рашид. — Мудра вече не е съюзник на Жреца. Отвратил се е от нарастващата вълна от насилие и фанатизъм, породена от Култа към безезичния леден идол Безабан, и е скъсал с Хатам-шуд. Дошъл тук, в тази здрачна пустош, да обмисли следващите си действия. Ако желаете, мога да ви превеждам от абхиная.

Генерал Китаб кимна и Мудра „заговори“. Харун забеляза, че езикът абхиная не включва само ръцете, а и положението на краката, както и движенията на очите. Освен това Мудра владееше до съвършенство всяко мускулче на боядисаното си в зелено лице. Някои части от него мърдаха и красноречиво потръпваха. Това явно беше част от „разговора“.

— Не мисля, че всички чупвали са последователи на Хатам-шуд или обожатели на Безабан — каза Мудра по своя безмълвен, танцуващ начин (докато Рашид превеждаше). — Повечето са в плен на ужаса си пред невероятната магьосническа сила на Жреца. Но ако той бъде победен, чупвалите ще тръгнат след мен, а макар ние с моята Сянка да сме воини, и двамата сме почитатели на мира.

Дойде ред на Сянката да „проговори“.

— Трябва да знаете, че в Чуп Сенките се смятат за равноправни на хората, с които са съединени — започна тя (а Рашид превеждаше). — Чупвалите живеят в мрака, както ви е известно, а в тъмното сянката не запазва постоянна форма. Някои Сенки — като моя милост — научаваме как да се променяме просто като силно го пожелаваме. Представете си нашите преимущества! Ако Сянката не харесва облеклото или прическата на човека, към когото е прикачена, тя просто си измисля свой собствен стил. Сянката на един чупвала може да е грациозна като танцьор дори ако притежателят й е тромав като вол! Разбирате ли? Нещо повече — в Чуп сянката често притежава по-силна воля от Личността, или Аза, или Материята, с която е съединена. Много често Сянката е водачът, а Личността, Азът или Материята я следват. Разбира се, двамата могат и да се скарат, може да затеглят в противоположни посоки — колко често съм ставал свидетел на това! Но също толкова често се среща истинско съдружие и взаимно уважение… Затова мирът за чупвалите означава и мир с техните Сенки… А Жрецът Хатам-шуд сътвори доста беди и сред Сенките.

Мудра, Воинът-Сянка, продължи. Ръцете му се задвижиха с нарастваща бързина. Мускулите на лицето му се вълнуваха и трептяха по крайно интересен начин, а краката му танцуваха чевръсто и бързо. Рашид едва успяваше да превежда.

— Черната магия на Хатам-шуд имаше пагубни последствия — каза Мудра. — Той навлезе тъй дълбоко в Тъмното изкуство на магьосничеството, че сам стана Сенчест — променлив, черен, повече Сянка, отколкото Личност. И колкото по-Сенчест ставаше, толкова повече се очовечваше Сянката му. Сега вече е невъзможно да се различи кой от двамата е Сянката и кой е истинският Хатам-шуд, защото той постигна онова, за което никой чупвала не е посмял и да мечтае — раздели се от собствената си Сянка! Сега ходи из мрака, без Сянка, а Сянката му се разхожда където й скимне. Жрецът Хатам-шуд може да бъде на две места едновременно!

В този момент Фарфар?, която не откъсваше очи от Воина-Сянка и в тях се четеше нещо като обожание и преданост, не издържа и избухна:

— Но това е най-неприятната новина на този свят! И без това щеше да ни е почти невъзможно да го победим дори веднъж, а сега вие ни заявявате, че ще трябва да се сражаваме два пъти!

— Точно така — заръкомаха мрачно Сянката на Мудра. — На всичкото отгоре новият раздвоен Хатам-шуд, този човек-сянка и сянка-човек, разруши дружеските взаимоотношения между чупвалите и техните Сенки. Сега много от Сенките се бунтуват, задето са съединени с чупвалите в краката, и кавгите са повсеместни.

— Тъжни времена настанаха — заключи с ръкомахане Мудра. — Чупвалите не могат да се доверят дори на собствените си Сенки.

Настъпи мълчание, докато генерал Китаб и принц Боло обмисляха думите на Мудра и неговата Сянка. Накрая Боло избухна.

— Откъде накъде трябва да вярваме на това създание? Та той самият каза, че е изменил на собствения си предводител! Сега и с предатели ли трябва да се съюзяваме? Откъде да знам, че това не е поредното му вероломство, някой дълбоко замислен план или хитроумна клопка?

Генерал Китаб, който поначало беше най-кроткият от всички познати на Харун, нищо че умираше да поспори разпалено на каква да е тема, порозовя от гняв и като че ли леко се разду.

— Гръм и мълнии, Ваше височество — изрече той накрая. — Тук аз командвам! Дръжте си езика зад зъбите, защото иначе ви връщам обратно в Гъп и някой друг ще трябва да спасява драгоценната ви Бърборана вместо вас, което хич няма да ви хареса, гръм и мълнии!

Докато Фарфар? видимо засия от това сгълчаване, Боло заприлича на гръмоносен облак, но си замълча.

И слава Богу, защото Сянката на Мудра направо обезумя, като чу изблика на принца: ту ставаше огромна и започваше да се чеше цялата, ту придобиваше очертанията на огнедишаща ламя, ту се превръщаше в поредица от приказни създания — грифон, трол и какво ли не още. Докато Сянката се гънеше по този възбуден начин, самият Мудра отстъпи няколко крачки назад, облегна се на един пън и се престори на крайно отегчен — разглеждаше ноктите си, прозяваше се, мърдаше пръсти…

„Добри партньори са Воинът и неговата Сянка — мислеше Харун. — Играят съвършено различни роли и никой не може да се досети какво всъщност мислят и дали мислите им имат нещо общо и с двете роли.“

Генерал Китаб се приближи до Мудра с огромно, дори прекалено почитание.

— Гръм и мълнии, Мудра, ще ни помогнеш ли? Няма да ни е лесно в Мрака на Чуп. Имаме нужда от приятел като теб. Голям Воин и прочие. Какво ще кажеш?

Принц Боло се цупеше в дъното на полянката, докато Мудра крачеше напред-назад и размишляваше. След което отново взе да жестикулира.

— Да, ще ви помогна — запревежда Рашид. — Жрецът трябва на всяка цена да бъде победен. Но се налага да вземете едно решение.

— Обзалагам се, че знам какво ще поиска — злобно зашепна Фарфар? в ухото на Харун. — Същото, което трябваше да решим още преди да тръгнем от Гъп: кого пръв ще спасяваме? Бърборана или Океана? Между другото… — изчерви се внезапно тя, — нали е страхотен! Направо е жесток, невероятен и толкова умен! За Мудра говоря.

— Знам за кого говориш — отвърна Харун и усети бодежи на ревност. — Бива си го, горе-долу.

— Горе-долу? — изсъска Фарфар?. — Само си го бива, значи? Как можеш изобщо

Тук обаче тя млъкна, защото Рашид отново се зае да превежда на Мудра:

— Както ви казах, сега има двама Хатам-шудовци. Единият от тях в този миг държи в плен принцеса Бърборана в Цитаделата на Чуп и възнамерява да зашие устните й на Празника на Безабан. Другият, длъжен съм да ви кажа, се намира в Старата Зона, където крои замисли как да погуби Океана на Приказните потоци.

Принц Боло бе обзет от нов изблик на гняв.

— Каквото и да ми кажете, генерале — изкрещя той, — човекът трябва да е на първо място, преди Океана, в каквато и опасност да се намират и двамата! Трябва да мислим преди всичко за Бърборана, за моята любов, за моето ненагледно момиче. Трябва да спасим нейните устни като череши от иглата на Жреца и то без да се бавим дори миг! Какво ви става, бе хора? Кръв ли тече във вените ви? Генерале и вие, господин Мудра, мъже ли сте или… или… сенки?

— Не разрешавам повече хули по адрес на Сенките — заръкомаха с кротко достойнство Сянката на Мудра, но Боло не й обърна внимание.

— Добре — съгласи се генерал Китаб. — Гръм и мълнии, добре! Но трябва да изпратим някой да проучи положението в Старата Зона. Кого обаче?… Я да помисля… Хм…

Харун си прочисти гърлото.

— Нека аз — предложи услугите си.

Всички обърнаха погледи към него, както си беше по червена нощница на морави петна и се чувстваше крайно нелеп.

— Ъ? Какво каза? — раздразнено попита принц Боло.

— Преди бяхте решили, че баща ми е шпионин на Хатам-шуд — каза момчето. — Сега, ако вие с генерала разрешите, аз ще шпионирам за вас Хатам-шуд или неговата Сянка — който от двамата е в Старата Зона и трови Океана.

— А защо, гръм и мълнии, желаеш доброволно да изпълниш тази опасна задача? — попита генерал Китаб.

„Уместен въпрос — каза си Харун. — Ама че съм глупак.“ Но на глас рече:

— Ами, господине, аз цял живот слушам за прекрасното Море от Приказки, за Водните Джинове и какво ли не. Но започнах да вярвам едва когато по-миналата нощ зърнах Ако в банята си. А сега, когато лично дойдох на Кахани и видях с очите си колко е прекрасен Океанът с неговите Приказни Потоци, чиито цветове дори не знам как се наричат, с Плаващите. Градинари, Многоусти Риби и какво ли не, изведнъж се оказа, че съм закъснял и Океанът всеки миг ще загине, ако не предприемем нещо. А на мен това никак няма да ми допадне, господине, никак. Не искам всички хубави приказки на този свят постоянно да се объркват или дори да загинат. Както казах, тъкмо започнах да вярвам в съществуването на Океана, та може би не е прекалено късно да направя нещо за него.

„Ето на — каза си той. — Сега вече всички ще те помислят за пълен идиот.“ Ала Фарфар? го гледаше със същия поглед, с който малко преди това съзерцаваше Мудра, и на Харун му стана много приятно, не ще и дума. След което зърна изражението на баща си и… „О, не, знам сега какво ще каже.“

— Бива си те, млади Харун Халиф? — произнесе гордо Рашид.

— Стига — промърмори бесният Харун. — Съжалявам, че изобщо се обадих.

Принц Боло се приближи до него и го фрасна по гърба, та дъхът му секна.

— И дума да не става! — разкрещя се принцът. — Да забравим, че изобщо си се обадил! Млади момко, та ти си незабравим! Генерале, питам те — нима има по-подходящ кандидат за тази работа? Защото и той като мен е роб на Любовта!

При тези думи Харун се изчерви, като внимаваше да не погледне към Фарфар?.

— Да, така е! — настоя Боло, като взе да крачи напред-назад и да ръкомаха по свойствения си малоумен начин. — Подобно на моята изпепеляваща страст, на моя амур, който ме води към Бърборана, съдбата на това момче е да спаси своята голяма любов — Океана на Приказките.

— Добре — предаде се генералът. — Млади ми господине, ти ще бъдеш нашият шпионин. Гръм и мълнии! Заслужи си го! Подбери си спътници и — на път!

Гласът му беше рязък, явно криеше тревогите си зад привидната строгост.

„Край — каза си Харун. — Късно е за отстъпление.“

— Зорко бди! Крий се из сенките! Гледай без да те видят! — извика драматично Боло. — Бъди, така да се каже, и ти Воин-Сянка.

* * *

За да се стигне Старата Зона на Кахани, трябва да се тръгне на юг през Ивицата на Здрача покрай брега на Чупландия, докато мрачният и тънещ в тишина континент остане отзад и навсякъде пред взора се запростира Южният Полярен Океан на Кахани. Харун и Ако Водният Джин потеглиха по-малко от час след като момчето изяви готовност за мисията. За спътници си избраха Многоустите Риби Гупи и Бага, които изпускаха мехури подир тях, както и Плаващия Градинар Мали, с неговите люлякови устни и шапка от коренища. Мали крачеше по водата редом с тях. (На Харун му се искаше да вземе със себе си и Фарфар?, но от смущение не я помоли да дойде с него, а и тя като че ли предпочиташе да остане с Мудра. Рашид пък трябваше да превежда езика на жестовете на генерала и принц Боло.)

След няколко часа пътуване на висока скорост през Ивицата на Здрача те се озоваха в Южния Полярен Океан. Тук водата беше още по-обезцветена, а температурата й много ниска.

— Посоката правилна, заявявам решително.

— Преди беше мръсно, сега — отвратително! — обадиха се Гупи и Бага, като се давеха и кашляха.

Мали препускаше по повърхността на водата с жизнерадостен вид.

— Щом като водата е толкова отровна, не те ли болят краката? — попита го Харун.

Мали поклати глава.

— От толкова малко не се влияя. Какво са за мен тези количества отрова! Или малко киселина! Градинарят е жилав екземпляр. Не можеш да го спреш.

След което, за голяма изненада на Харун, запя със слабо, дрезгаво гласче:

Можеш да спреш да говориш, можеш да спреш изморен, можеш да спреш и колата, но не можеш да спреш мен!

— Това, което сме тръгнали да спрем — напомни му Харун с властен (поне така ме се искаше) глас като на истински водач, — е дело на Жреца Хатам-шуд.

— Ако вярно казват, че близо до Южния Полюс се намира Първоизточникът на Приказките — рече Ако, — то там трябва да търсим и Хатам-шуд, убеден съм в това.

— Добре тогава — съгласи се Харун. — Към Южния Полюс!

Скоро след това ги сполетя първото нещастие. Гупи и Бага нададоха странен хленч и признаха, че не могат да продължат напред.

— Мислил ли е някой, че ще бъде толкоз зле!

— Ние те подведохме. Съвестта ни нас гризе.

— Чувствам се ужасно. Тя пък — зле за трима.

— Толкова закъсахме, че не говорим вече в рима.

Водите на Океана се сгъстяваха с всяка измината миля, ставаха лепкави и студени. Много от потоците преливаха от гъста, едва помръдваща течност, прилична на петмез. „Което и да е причинителят на това, едва ли е далеч оттук“ — мислеше Харун. А на Многоустите Риби им рече тъжно:

— Останете тук на пост. Ще продължим без вас.

„Разбира се, дори и да се появи някаква опасност, те няма да могат да ни предупредят“ — каза си той. Но Многоустите и без това бяха тъй нещастни, че не произнесе мислите си на глас.

Светлината вече мъждееше (бяха наближили ръба на Ивицата на Здрача, съвсем близо до Полукълбото на Постоянния Мрак). Продължиха към Полюса и когато Харун зърна високата гора, издигаща се насред Океана, полюшквана от лекия ветрец, отсъствието на светлина само засили чувството за нереалност.

— Суша? — попита момчето. — Нали тук не се полага да има никаква земя!

— Това е всъщност занемарена вода — обясни Мали с погнуса. — Обрасла е. Цялата буренясала. Няма кой да я поддържа в добра форма. Позор! Дайте ми една година и ще бъде като нова.

Учудващо многословие за сдържания Градинар. Явно бе крайно разстроен.

— Не разполагам с цяла година — отвърна Харун — И не желая да прелитам над нея. Прекадено лесно ще ни забележат, а и не бихме могли да те вземем с нас.

— Не се безпокой за мен — каза Мали. — И за летене също недей да мислиш. Аз ще ти прочистя една пътека.

С тези думи той забърза напред и изчезна средплаващата джунгла. След няколко минути Харун зърна летяща във всички посоки растителност — Мали се беше разработил. Съществата, населяващи гъсталака от треволяци и бурени, се разхвърчаха във всички посоки — гигантски нощни пеперуди-албиноси, огромни сиви птици без плът — само скелети, дълги белезникави червеи с плоски като лопати глави.

„Дори животните тук са много стари — каза си Харун. — Дали по-навътре няма да попаднем на динозаври?… Е, не динозаври, а водни… как бяха? Да — ихтиозаври.“ Мисълта, че из гъсталака може да надникне главата на някой ихтиозавър бе едновременно завладяваща и страшничка. „Така или иначе те са вегетарианци… били са вегетарианци — зауспокоява се той. — Ако не се лъжа.“

Мали се върна, за да докладва за напредъка си.

— Изплевих малко. Справих се с някои вредни насекоми. За нула време ще ви изработя прохода.

И се гмурна обратно.

Когато проходът беше готов, Харун нареди на хупото Обаче да навлезе в него. От Мали нямаше и следа.

— Къде изчезна? — провикна се Харун. — Не е моментът за игра на криеница.

Отговор не последва.

Проходът беше тесен, корени и плевели все още плаваха по повърхността на водата… и бяха навлезли в сърцето на джунглата, когато ги сполетя второто нещастие. Харун дочу слабо свистене и миг по-късно зърна нещо огромно, метнато към тях — приличаше на грамадна мрежа, изтъкана от самия мрак. Спусна се връз главите им и ги скова.

— Това е Паяжината на Нощта — обясни многознайкото Обаче, който държеше да бъде винаги полезен. — Легендарно чупвалско оръжие. Съпротивата е излишна — колкото повече се съпротивляваш, толкова по-плътно те омотава. С прискърбие трябва да съобщя, че песента ни е изпята.

Харун дочу някакви звуци извън Паяжината — съскане, доволно хихикане. Имаше и очи, които се взираха през мрежата — очи като на Мудра, с черно около ирисите вместо бяло. Само че не гледаха никак дружелюбно. Но къде беше Мали?

— Значи вече сме пленници! — ядоса се Харун. — И аз съм един герой!…