"Харун и морето от приказки" - читать интересную книгу автора (Рушди Салман)

4.ЕДИН АКО И ЕДИН ОБАЧЕ

— Избери си птица — нареди Водният Джин. — Каква да е.

Харун го погледна озадачено.

— Единствената птица тук е дървеният паун — изтъкна не без основание той.

Ако изпръхтя презрително.

— Може да се избира и онова, което не се вижда — заяви с тон на човек, който обяснява очевидното на тъпоумен събеседник. — Може да се назове птица дори ако тя не присъствува тук — врана, пъдпъдък, колибри, славей, папагал, врабче. Човек може да си избере и летящо създание, плод на собственото му въображение — крилат кон, лекокрила костенурка, кит-ветрогонец, космическа змия, аеромишка. Ако дариш съществото с име, етикет или дръжка, ако го отървеш от анонимността, ако го измъкнеш от Царството на Безименността, с други думи, ако го назовеш… Ами че това е един от начините да му вдъхнеш живот. В настоящия случай говорим за гореназованата птица или Летящ Организъм.

— Това може да важи в света, от който идваш — възрази Харун, — но по нашите места се спазват по-строги правила.

— По вашите места — отвърна синебрадият Ако — един Крадец на Разединители, вярващ единствено на очите си, само ми губи времето. Та какво толкова си видял в живота си, а, Крадливче? Да си виждал случайно Африка? Не, казваш? В такъв случай може би тя не съществува? А какво ще кажеш за подводниците? А? Също и за градоносните бури, бейзбола, пагодите? А за златните мини? За кенгурата, Фуджияма, Северния полюс? А миналото — то било ли е? Бъдещето ще настъпи ли? Продължавай да вярваш на очите си и ще закъсаш, ще загазиш, ще я оплескаш, спукана ти е работата.

След тези поучителни слова той бръкна в един от джобовете на патладжанената си пижама и измъкна оттам свитата си в юмрук ръка.

— Хайде, хвърли едно око, или може би трябва да кажа един зъркел, на тук приложеното.

И разтвори юмрук, а очите на Харун за малко да изхвръкнат.

Съвсем мънички птиченца се разхождаха по дланта на Водния Джин, кълвяха я, пърхаха с мъничките си крилца над нея. Освен птички имаше и приказни крилати същества от легендите — асирийски лъв с глава на брадат мъж и две големи космати криле, израснали от хълбоците му; крилати маймуни, летящи чинии, миниатюрни ангелчета, пърхащи (и явно дишащи въздух) риби.

— Избирай каквото ти хареса, допадне, душа иска — подкани го Ако.

И макар че на Харун му бе пределно ясно, че тези миниатюрни вълшебни създания не биха могли да вдигнат във въздуха и отгризания му нокът, той реши да не спори повече и посочи една качулата птичка, която го гледаше изумително умно с наведена на една страна главичка.

— Значи хупо — установи Водният Джин и по гласа му си пролича колко е впечатлен. — Може би ти е известно, Крадецо на Разединители, че в старите приказки хупото е онази птица, повела всички останали пернати през множество опасности към желаната цел. Бре, бре! Кой знае, млади Крадливецо, какво ще излезе от теб. Но сега не му е времето за предположителни разсъждения — заключи той и, изрекъл тези думи, се втурна към прозореца и запрати мъничкото хупо навън в нощта.

— Това пък защо го направи? — изсъска Харун, защото не му се искаше да събуди баща си.

Ако го възнагради с пакостливата си усмивка.

— Глупава приумица — отвърна, като го гледаше невинно. — Прищявка, преходен каприз. Но в никой случай не е, защото разбирам от тези работи повече от теб — о, не, и дума да не става!

Харун се втурна към прозореца и зърна хупото, носещо се върху водите на Скучното Езеро, само че бе порасло колкото двойното легло или поне достатъчно, за да поеме на гърба си един Воден Джин и едно момче.

— Напред! — пропя Ако прекалено гръмко според Харун, след което скочи върху перваза на прозореца, а оттам — върху гърба на хупото. Харун го последва без да има дори миг за размисъл, както си беше по дълга червена нощница на морави петна, стиснал здраво в лявата си ръка Разединителния Инструмент. Докато се настаняваше зад гърба на Водния Джин, хупото се обърна и му хвърли едно изпитателно, но (поне Харун така се надяваше) одобряващо око.

И те се издигнаха бързо в небето.

Силата на ускорението притисна Харун и го напъха навътре в удобните гъсти и някак космати пера на гърба на хупото, които като че се скупчиха около момчето, за да го предпазват от опасности по време на полета. А то нямаше кога да осмисли множеството изумителни събития, които бе преживяло за толкова кратко време.

Много скоро летяха с такава бързина, че Земята под тях и небето над главите им се размиха, което създаде у Харун впечатлението, че изобщо не се движат, а само се носят плавно в това нереално, размазано пространство.

„Имах същото усещане за свободно носене в пространството, когато шофьорът на пощенския автобус Обаче препускаше нагоре по планините. — спомни си Харун. — Всъщност, като се позамисля, това качулато хупо много ми напомня за стария Обаче с неговата коса, щръкнала като гребен на темето му!… Брадата на Обаче беше същинска перушина, а перата на хупото… поне така ми се стори, докато отлитахме… да, определено ги усещам космати.“

Скоростта им продължи да нараства и Харун се провикна в ухото на Ако:

— Никоя птица не е способна да лети толкова бързо! Това да не е машина?

Хупото го изгледа с лъскавото си око.

— А ти да нямаш нещо против машините? — попита с гръмък, бумтящ глас, който по нищо не се отличаваше от гласа на шофьора на пощенския автобус. И продължи: — Обаче обаче обаче нали ми повери живота си? В такъв случай не заслужавам ли малко уважение? И машините имат чувство за достойнство… И няма защо да зяпаш така, млади господине. Не съм виновен, че ти напомням за някого… Той поне като шофьор умее да уважава доброто скоростно превозно средство.

— Ама ти ми четеш мислите! — рече Харун с укор в гласа, защото никак не е приятно някаква си механична птица да нахълтва в личните ти размишления.

— Обаче обаче обаче естествено — отвърна хупото. — Освен това общувам с теб по телепатичен начин, защото — ако обърнеш внимание — човката ми не помръдва. От аеродинамични съображения тя е длъжна да запази настоящата си форма.

— Как го правиш тогава? — полюбопитства Харун и, естествено, получи неизменния отговор — бърз като светкавична мисъл:

— Посредством П2С3О. Процес Прекалено Сложен За Обяснение.

— Предавам се — каза Харун. — Все пак как ти е името?

— Наричай ме както желаеш — отвърна птицата. — Но позволи ми да предложа — по очебийни причини — името Обаче.

И така Харун Халиф?, син на разказвача на приказки, се понесе нагоре към нощното небе на гърба на хупото Обаче, предвождан от Ако Водния Джин. Слънцето изгря и не след дълго Харун забеляза нещо в далечината — небесно тяло, приличащо на голям астероид.

— Това е Кахани, втората Луна на Земята — поясни хупото Обаче без да разтвори човка.

— Обаче обаче обаче — заекна Харун, с което достави удоволствие на хупото, — Земята има една-единствена Луна! Как е възможно втори спътник да остане неоткрит толкова време?

— Обаче обаче обаче това се дължи на бързината — обясни хупото. Бързината, която е най-Необходима от всички Свойства! При всеки Спешен случай — пожар, катастрофа, наводнение — какво се изисква преди всичко? Бързина, естествено — както от пожарната кола, така и от линейката или спасителния кораб. А кое ценим най-много у умния човек? Бързината на мисълта. Също във всеки спорт бързината на краката, ръцете, очите е от съществено значение. А когато хората не са в състояние да вършат нещо достатъчно бързо, те построяват за целта скоростни машини… Бързина, супербързина! Ако не бе скоростта на светлината, вселената щеше да е тъмна и студена. Но бързината може също и да скрива светлината. Луната Кахани се движи с такава скорост — чудо на чудесата! — че никакви земни инструменти не са в състояние да я засекат. Освен това орбитата й се променя с един градус при всяко завъртане, така че за триста и шейсет обиколки тя е облетяла всяко земно кътче! Като разнообразява поведението си, тя не допуска да бъде разкрита от Земята! Съществуват обаче и сериозни причини за промяната в орбитата — канализацията трябва да доставя Приказните Води равномерно на цялата планета. Бръм! Бррръм! Това може да се осъществи само при Висока скорост! Започваш ли да оценяваш полезността на машините?

— В такъв случай Луната Кахани от машини ли се задейства? — попита Харун, но Обаче бе прехвърлил мислите си към по-практични въпроси.

— Наближаваме Луната — каза все тъй без да помръдва човката си. — Синхронизирам относителната си скорост. Пускам в действие процедурите по приземяването. Цамбурване след трийсет секунди, двайсет и девет, двайсет и осем…

Насреща им се понесе искряща и на вид безпределна водна шир. Повърхността на Кахани — докъдето стигаше взорът на Харун — изглеждаше изцяло течна. И що за вода бе това! Тя грееше от краски, разбунили се яркоцветно, надхвърлящи далеч въображението на момчето. Личеше, че океанът е топъл — Харун различи надигащата се пара, искряща на слънчевата светлина. Дъхът му секна.

— Океанът на Приказните Потоци — поясни Ако Водният Джин, а синята му брада щръкна от гордост. — Заслужаваше ли си да пропътуваш това разстояние с такава скорост, за да го зърнеш?

— Три — броеше хупото Обаче без да мърда човка. — Две, едно, нула.

* * *

Вода, вода навсякъде и никъде следа от суша…

— Това е номер! — извика Харун. — Тук няма никакъв град Гъп, освен ако не се лъжа и то твърде много! А никакъв град Гъп означава никакъв Дом П2С3О, никакъв Морж и никакъв смисъл да стърчим тук!

— Успокой топката! — посъветва го Водният Джин, — отпусни си сърцето, не се горещи. Обясненията предстоят, поставени са на дневен ред, с твое позволение.

— Но ние се намираме насред Нищото! — продължи да се възмущава Харун. — Какво очакваш от мен да правя тук?

— Трябва да поясня, че сме в Дълбокия Север на Кахани — отвърна Водният Джин. — Тук ще можем да избегнем бюрократичните процедури, да намалим чиновническото шикалкавене, да тръгнем по пряк път. Пък и да си призная, за мен това е начин да разреша незначителното затруднение, в което изпаднах, без да си признавам пред гъпските власти дребната грешка, загубата на Разединителния Инструмент и последвалото изнудване от страна на нейния Задигвач. Тук сме, за да издирим Желателната Вода.

— Търси петна из Океана, които искрят по-ярко! — додаде хупото Обаче. — Те са Желателна Вода. Ако ги използваш както трябва, ще изпълнят желанията ти.

— При това положение не е наложително да замесваме пряко някого от Тъп — продължи Ако. — Щом се изпълни Желанието ти, ще можеш да ми върнеш Инструмента и право у дома, в леглото. Край на приказката! Съгласен?

— Ами… добре — прие Харун със съмнение в гласа и — между нас казано — донякъде с неохота, защото изгаряше от желание да зърне град Гъп и да научи повече за Процеса Прекалено Сложен За Обяснение.

— Ти си тип-топ! — възкликна Ако с облекчение. — Готин тип, любимец на масите… Опа! Внимание! Желателна Вода зад борда!

Обаче заплава предпазливо към яркоцветното петно, което Ако сочеше нетърпеливо, и се спря досами ръба му. Желателната Вода излъчваше такава зашеметяваща светлина, че Харун извърна очи. Водният Джин Ако бръкна в златовезаното си елече и измъкна кристално шишенце със златна запушалка. Той бързо и ловко я отви, напъха шишето в ослепителната вода (чиито отблясъци бяха също златисти) и след като го затвори, внимателно го подаде на Харун.

— Бъди готов, топката е в твоите ръце, ти командваш — заяви. — Ще ти кажа какво трябва да направиш.

Ето каква се оказа тайната на Желателната Вода — колкото по-силно желаеш, толкова по-добре действа тя.

— Така че от теб си зависи — заключи Ако. — Никакво шикалкаване, залягай над работата, стегни се и Желателната Вода ще ти услужи. И хоп! Каквото ти се иска е все едно в кърпа вързано.

Харун седеше, яхнал хупото Обаче, и не можеше да откъсне взор от шишенцето в ръката си. Една-единствена глътка и той щеше да върне на баща си изгубения дар слово.

— Хайде — гаврът! — провикна се той храбро, отвинти капачката и отпи една яка глътка.

Златната светлина го обви, пропи го от главата да петите, беше и вътре в него. Всичко застина, сякаш целият космос очакваше неговите нареждания. Той започна да съсредоточава мислите си…

Не можеше. Когато се опитваше да мисли за изгубената разказваческа способност на баща си и за прекратения му абонамент за Приказна вода, образът на майка му се налагаше над всичко и той започваше да тъгува за нея и да иска нейното връщане, да копнее всичко да си бъде както преди… Тогава лицето на баща му се явяваше и го умоляваше — направи за мен това единствено нещо, момчето ми, едно-единствено дребно нещо, — после отново майка му, и Харун вече не знаеше за какво да мисли, какво да си пожелае… докато с рязко изскрибуцване като при скъсването на хиляда и една струни златният отблясък изчезна и той се озова отново сам с Ако и хупото върху повърхността на Морето от Приказки.

— Единайсет минути — рече презрително Водният Джин. — Дай му единайсет минути и вниманието му — фрас! трас! ананас с праз!

Харун изпита дълбок срам и наведе глава.

— Обаче обаче обаче това е позорно, Ако! — възмути се хупото Обаче без да помръдне човка. — Желанията не са лесна работа, както много добре знаеш. Теб, господин Воден Джин, те е яд на собствената ти грешка, защото заради нея все пак се налага да отидем в Гъп и си представям какво ще трябва да чуеш по свой адрес. Затова сега си го изкарваш на момчето. Прекрати веднага, чуваш ли, иначе ще се ядосам.

(„Правичката да си кажа — помисли Харун въпреки, че се чувстваше крайно нещастен — това е най-развълнуваната, дори раздразнителна машина, която съм виждал. А уж машините били крайно рационални. Тази, като я гледам, си е направо темпераментна.“)

Ако хвърли едно око на пламналото от унижение лице на момчето и поомекна.

— Дадено тогава — отиваме в град Гъп. Освен, разбира се, ако не предпочиташ да си ми върнеш Инструмента и да се откажем от цялата работа.

Харун, все тъй потиснат, поклати отрицателно глава.

— Обаче обаче обаче ти продължаваш да тормозиш момчето — побесня от гняв хупото без да отваря човка. — Промяна на плана и то незабавно! Започваме процедурите по повдигане на духа! Дай на момчето да си пийне глътка щастлива приказка!

— Не искам повече да пия — произнесе Харун с тихо, жалостиво гласче. — А сега какъв нов провал ми готвите?

* * *

Тогава Водният Джин Ако разказа на Харун за Океана на Приказните Потоци и колкото да го обземаше чувство на безнадеждност и обреченост, вълшебството на Океана започна да въздейства на момчето. То погледна към водата и видя, че е съставена от хиляда хиляда хиляда и едно различни поточета, всяко с различен цвят, преплитащи се като течен гоблен със зашеметяваща сложност. Ако поясни, че това са Приказните Потоци, като всяка цветна нишка представлява и съдържа по една отделна приказка. Различните части на Океана съдържали различни приказки и тъй като всички истории, разказани до този момент и много други, все още в процес на съчиняване, се намирали тук, то Океанът на Приказните Потоци представлявал всъщност най-голямата библиотека на вселената. А понеже приказките се пазели тук в течно състояние, те запазвали свойството да се променят, да се превръщат в нови версии на самите себе си, да влизат в съюз с други истории и по този начин да се превръщат в трети вид приказки. Затова, за разлика от библиотеките с книги, Океанът на Приказните Потоци бил по същество нещо далеч по-значително от обикновено хранилище на бабини деветини. Защото не бил мъртъв, а жив.

— И ако си много, много предпазлив и много, много умел, можеш да бръкнеш с чаша в Океана — продължи да обяснява Ако на Харун. — Ето така… (Тук той извади от поредния джоб на елечето си малка златна чашка) — И да я напълниш с вода от един-единствен бистър Приказен Поток… Ето така… А сетне да предложиш на някой млад господин, на когото му е крив светът, да си пийне, за да може вълшебството на приказката да му върне доброто настроение. Давай сега — гаврътни я, обърни чашата, налюскай се, удари му една голяма глътка и по този начин си направи голяма услуга — заключи Ако. — Няма начин да не те накара да се почувстваш един път! Гаранция-Франция!

Харун, без да продума, пое златната чаша и отпи.

* * *

Озова се насред пейзаж, който по нищо не се отличаваше от гигантска шахматна дъска. Върху всеки черен квадрат имаше някакво чудовище — змии с по два езика, лъвове с три реда зъби, четириглави кучета, петглави демони-крале и прочие и прочие. А той гледаше, така да се каже, с очите на младия герой на приказката. Все едно, че се намираше на седалката до шофьора на автомобила — неговата работа бе да наблюдава как героят се справя с чудовище подир чудовище и напредва по шахматната дъска към белокаменната кула в дъното. На върха на кулата имаше (естествено) едно-единствено прозорче, от което лицезрееше (естествено) пленена принцеса. Това, което Харун преживяваше, без обаче да го съзнава, бе Приказка за Спасяване на Принцеса Номер S/1001/ZHT/420/41(r)xi, а понеже принцесата в тази конкретна приказка наскоро си бе постригала косата и поради това не разполагаше вече със златни плитки, които да спусне отгоре (за разлика от героинята от Приказка за Спасяване на Принцеса Номер C/1001/RIM/777/M(w)i, известна предимно като Златокоска), Харун в качеството му на героя бе принуден да се катери по външната стена на кулата, като се държи за цепнатините между камъните с голи ръце и крака.

Беше преполовил пътя до върха на кулата, когато забеляза, че едната му ръка започва да се променя, става космата и губи човешката си форма. Сетне изведнъж ръцете му избуяха, пръснаха ръкавите на ризата и той видя, че целите са космати и нелепо дълги, със стави, където не им се полага да бъдат. Погледна надолу и видя, че същата участ спохожда и ходилата му. А когато нови крайници започнаха да израстват от мястото на краката той разбра, че се превръща в чудовище — също като онези, които току-що беше избил. Принцесата над главата му се улови за шията и изписка немощно:

— О, любими мой, та вие в паяк се превръщате!

В качеството си на паяк той започна да напредва далеч по-бързоходно нагоре към върха на кулата, но щом стигна прозореца на принцесата, тя извади голям кухненски нож и се зае да кълца крайниците му, като пригласяше ритмично:

— Махни се, паяко неверни, назад, чудовище негодно!

Той усети как камъните се изплъзват от ръцете му, принцесата успя да отсече дясната му ръка, която беше по-близо до нея, и Харун полетя надолу.

* * *

— Събуди се, отвори очи, ела на себе си — чу той притеснения глас на Ако.

Отвори очи и се намери изтегнат в цял ръст на гърба на хупото Обаче. До него седеше Водният Джин и видът му беше много разтревожен и дори повече разочарован, че Харун някак си бе успял да задържи в ръка Разединителния Инструмент.

— Какво стана? — попита Ако. — Предполагам, че си спасил принцесата и двамата сте се отправили да живеете щастливо. Защо тогава тези стенания и мятания? Не обичаш ли Приказки за Спасени Принцеси?

Харун разказа какво беше преживял в приказката, при което Ако и Обаче станаха много сериозни.

— Направо не мога да повярвам — каза най-сетне Ако. — За пръв път откак свят светува, нивга досега, безпрецедентна случка.

— Радвам се да го чуя — отвърна Харун. — Защото вече си мислех, че си налучкал най-подходящия начин да ми оправиш настроението.

— От замърсяването е — сериозно постанови Водният Джин. — Толкова ли не разбираш? Нещо или някой е изхвърлил нечистотии в Океана. И, естествено, приказките съвсем се объркват. Хупо, изглежда отдавна не съм обикалял постовете си. Щом като следи от замърсяването има тук в Дълбокия Север, в Гъп положението трябва да е кризисно. Бързо! С пълна скорост! Това може да означава война!

— С кого? — попита Харун.

Ако и Обаче потрепераха от страх.

— С Чупландия, която се намира на Обратната Страна на Кахани — отговори хупото без да помръдне човка. — Това е работа на водача на чупвалите — Жреца на Безабан.

— Тоз пък кой е? — продължи да разпитва Харун, у когото вече се прокрадваше съжалението, че не остана да си лежи в леглото-паун, а взе, че се забърка с Водни Джинове, Разединителни Инструменти, говорещи механични хупоти и приказни океани в небесата.

— Името му — прошепна Водният Джин и небето помръкна за миг, докато го произнасяше — е Хатам-шуд.

Далеч на хоризонта проблясна раздвоена като змийски език мълния. Харун усети как кръвта му се смразява.