"Донеси ми главата на принца" - читать интересную книгу автора (Зелазни Роджър, Шекли Робърт)

ЧАСТ ВТОРАФрике

Глава 1

След играта на покер Аззи полетя на север. Беше решил да се отбие на големия конгрес на демоните, който се провеждаше в Акхен — старата столица на Карл Велики — като част от церемониите по откриването на състезанието на хилядолетието. Но силните насрещни ветрове го забавиха, тъй като невидимостта и ниската плътност на тялото му никак не намаляваха въздушното съпротивление. Вечерта беше стигнал едва до Равена. Реши да се откаже от конгреса и намери едно приятно гробище извън стените на града, където можеше да си почине.

Мястото беше хубаво, с много стари и големи дървета, дъбове и върби (доста добра комбинация) и, разбира се, кипариси — достойното дърво на смъртта по средиземноморието. Имаше множество приятно рушащи се гробници и мавзолеи. В далечината се виждаше извитата сивокаменна стена на града.

Облегна се удобно на един обрулен от времето надгробен паметник. Сега му трябваше само да си запали приятен огън. Вмъкна се в една гробница и намери няколко добре изсъхнали трупа. Те, заедно с две-три отровени от някое градско момче котки, подхраниха пламъците.

С напредването на нощта Аззи почувства, че огладнява. По време на покера предишната нощ той бе похапнал доста добре, а демоните по принцип издържат много дълго без храна, но летенето срещу вятъра през целия ден сега беше изострило апетита му. Бръкна в торбата си, за да види какви провизии са му останали.

От пира беше взел две подсладени глави от чакал, увити в покрита с плесен амбалажна хартия. Бяха Чудесни, но за жалост никак не утолиха глада му. Той отново погледна в чувала и видя двата крака, които беше спечелил.

Изглеждаха много апетитно, но Аззи не искаше да ги яде. Спомни си как в главата му се беше зародило нещо като идея, когато ги видя за първи път, но сега не помнеше нищо. Беше сигурен, че може да ги използва за нещо друго, а не за храна, така че ги подпря на надгробния камък. При вида им почувства почти неудържимо желание да произнесе монолог. Демоните по онова време бяха готови да пропътуват стотици мили, само и само за да намерят подходящ предмет, над който да си поприказват. Това беше особено приятно на тази пуста италианска земя, с лекия ветрец и далечния лай на чакалите.

— О, крака! — започна Аззи. — Как ли грациозно сте крачили пред дамата на сърцето си, а сигурен съм, че сте се и покланяли добре, защото сте мускулести и гъвкави, от тези, на които дамите гледат благосклонно.

О, крака! Представям си ви разкрачени в антична веселба и свити във върховната агония на любовта! Когато сте били млади, о, крака, сте се качвали по много достолепни дъбове, тичали сте покрай планинските потоци и по нивята на родния си край. И си представям как сте прескачали храсталаци и плетища в своя бяг. Пътят ви е бил дълъг, но вие не сте знаели умора…

— Така ли мислиш? — долетя глас някъде отзад и отгоре.

Аззи се обърна и видя тъжната, увита в пелерина фигура на Хермес Тризмегистус. Не се изненада, че богът го е проследил дотук. Съдбата на старите богове изглежда беше различна от тази на демоните и не се влияеше от въпросите на доброто и злото.

— Радвам се да те видя отново, Хермес — каза Аззи. — Тъкмо философствах над тези крака.

— Не смятам да те спирам — каза Хермес.

Той висеше във въздуха на около метър и половина над главата на Аззи. После се спусна грациозно на земята, наведе се и разгледа краката.

— На какъв човек са принадлежали те, според теб? Аззи се обърна и също се вгледа.

— На някой веселяк очевидно. Погледни тази панделка — такива носят контетата и хората с високо самочувствие.

— Мислиш ли, че е бил конте?

— Сигурен съм. Виж само колко изящно са изваяни прасците, колко хубаво са оформени мускулите на бедрата. Можеш да обърнеш внимание и на малкото стъпало с аристократичен свод, хубавите пръсти и равно изрязаните нокти. А също така по тях няма и следа от мазоли и загрубяване. Този човек не е трябвало да работи много, за да живее. Поне не с краката си. Как според теб го е сполетяла съдбата му?

— Не знам — отвърна Хермес, — но скоро можем да разберем.

— Да не би да умееш някой трик? — попита Аззи. — Някаква магия, неизвестна на обикновените демони?

— Така е и това не е случайно. Аз съм светец, закрилник на алхимиците. Те ме призовават, когато бъркат смеските си. Наистина, тяхната цел е да превърнат обикновените метали в злато, но аз пък мога да превърна мъртва плът в оживял спомен.

— Това ми се струва полезно — отбеляза Аззи. — Можеш ли да ми го покажеш?

— С удоволствие — каза Хермес. — Да видим какъв е бил последният ден на тези крака.

Както при повечето магии сега също се появи кълбо дим и се чу меден гонг. Аззи се втренчи, димът се разсея и той видя…

Един млад принц тръгва, за да защити замъка на баща си. Беше русоляв и на външен вид много подходящ за войнишкия занаят. Стоеше начело на войската — наистина внушителна гледка — чиито знамена в жълто и червено леко се поклащаха на вятъра. След това пред тях се появи друга конница, принцът спря хората си и повика своя сенешал:

— Ето ги там. Заклещили сме ги, както казват в Лапландия, между буца здрав лед и камък.

Аззи видя дотук и после видението изчезна.

— Можеш ли да разбереш какво се е случило след това? — попита той.

Хермес въздъхна, затвори очи и вдигна глава.

— Ах! — каза той. — Виждам битката и колко хубава е тя! Как яростно се нападат, как пеят закалените им мечове! Да, бият се отлично, всичките са смели, храбри и ловки… Но какво е това? Един от тях напуска боя… Дори не е ранен! А напуска сражението без време! Та това е собственикът на тези крака!

— Жалък страхливец! — възкликна Аззи, защото му се струваше, че и сам вижда битката.

— О, но той не се измъква жив! Ето, някакъв войн се спуска след него, очите му са кръвясали, той е голям и гневен, от тези, срещу които франките воюват от векове и наричат „лудите от север“.

— И аз не обичам кой знае колко демоните от севера — каза Аззи.

— И ето, той се нахвърля върху страхливеца принц. Мечът му проблясва — нанася страничен удар с невероятна комбинация от сръчност и ожесточение.

— Трудно се нанася такъв удар — отбеляза Аззи.

— Ударът наистина е добър. Страхливият принц е съсечен на две. Горната му част се търкаля в прахта, но страхливите крака продължават да бягат, да бягат от смъртта. Освободени от теглото на горната част, за тях е по-лесно, но вярно е също така, че силата им ги напуска. Но колко сила е необходима на чифт крака, когато бягат сами? Сега ги преследват демони, защото вече са прекрачили границата на нормалното, вече тичат в безкрайната земя на свръхестествените възможности. И ето, най-накрая, те правят няколко последни крачки, обръщат се, олюляват се и падат безжизнени на земята.

— С две думи, това са крака на страхливец — каза Аззи.

— Страхливец, дума да няма. Но необикновен страхливец, който бяга от смъртта дори в смъртта, толкова се е страхувал да не се случи това, което вече се е случило.