"Хронобандити" - читать интересную книгу автора (Зелазни Роджър)

ДВЕ

Зората си пробиваше път през мрачното небе, когато Странгулена се събуди на корабчето си, поело по Ийст Ривър. Бавно и внимателно отметна кожената завивка и оправи огнената си коса. Пръстите й докоснаха чувствителните места по раменете, гърдите и врата й, където белезите от страстта на любовника й вече ставаха видими. После се усмихна и леко се извърна настрани.

Тоба, огромен и тъмен като нощта, се бе подпрял на лакът и й се усмихваше.

— Богове! — възкликна тя. — Никога ли не спиш?

— Не и до жена, която е удушила стотината си предишни любовници именно, когато са се унасяли в сън.

Очите й се разшириха.

— Значи си знаел! Знаел си през цялото време! И въпреки това ме съблазни!

— Благодарение на бога и амфетамина, да.

Тя се усмихна и протегна ръце.

— Голям късметлия си. Знаеш ли, аз дори не ги чакам да се унесат. Просто избирам определения момент и те, така да се каже, свършват веднъж завинаги. Ти оцеля, защото в същия миг бях твърде заинтригувана от възможностите ти, но сега идва и твоят ред. Както и да е…

Тя се пресегна към контролния панел. Корабчето тихо се задвижи.

Странгулена се обърна на другата страна.

— Виж как светлината гали развалините на Манхатън. Обожавам руините! — Сетне внезапно се изправи и измъкна отнякъде гравирана дървена рамка. Изпъна ръката си и погледна през очертания правоъгълник. — Онази група там… Не е ли чудесна?

Тоба се надигна, застана зад гърба й и положи брадичка върху лявото й рамо.

— Ъ-ъ, доста е интересна.

Тя взе един малък фотоапарат и промуши обектива му през рамката. После внимателно го нагласи и натисна бутона.

— Хванах я.

Сетне хвърли рамката и апарата на леглото до себе си.

— Мога да прекарам целия си живот в снимане на руини. Всъщност, през по-голямата част от времето правя именно това. Гледката винаги е по-добра откъм водата. Някога обръщал ли си внимание на този факт?

— Сега, когато ми го казваш…

— Ти беше твърде хубав, за да си истински, знаеш ли? Парцалив, ровещ в боклуците край брега, мръсен — истински продукт на упадъка на цивилизацията. Заплени ме. Какъв си всъщност? Археолог?

— Е…

— Освен това знаеше някои неща за мен… А сега дръж дясната си ръка така, но повдигни главата си.

Тя се претърколи по корем, подпря своята дясна ръка и обви пръсти около неговите.

— Хайде, мистър Тоба, започни да натискаш, сякаш от това зависи животът ти. Може наистина да зависи.

— Хей, лейди…

Ръката му се огъна назад. Той се напрегна и за миг успя да се противопостави на натиска. Челюстта му се стегна.

Секунда по-късно лежеше по гръб, а ръката му бе безпомощно долепена до леглото.

Странгулена се надвеси над него и се усмихна.

— Искаш ли да опиташ с лявата?

— Не, благодаря. Виж, вярвам във всичко, което се говори за теб… Имаш, ъ-ъ, екзотични вкусове и си достатъчно силна, за да си ги задоволяваш. Уважавам всеки, който получава онова, което иска. И това беше единственият начин да се добера до теб. Имам предложение, което не можеш да си позволиш да отхвърлиш.

— Включва ли хубави руини?

— Можеш да се обзаложиш! — бързо отвърна той.

— … И мъж?

— Един от най-добрите!

Тя протегна ръка и му помогна да се изправи.

— Бързо! Виж слънчевите лъчи върху онази полуразрушена кула!

— Страхотна е.

— Как се казва той?

— Доракийн. Ред Доракийн.

— Звучи познато…

— Мотае се наоколо от доста време.

— Добре ли изглежда?

— Съмняваш ли се?

— Мога да използвам ново корабче, да го обзаведа…

— Не говори повече… Хей! Виж лъчите върху онези останки!

— Бързо! Апаратът! Ти наистина си голям късметлия, Тоба.

— Мислиш, че не го знам ли?