"Една нощ през самотния октомври" - читать интересную книгу автора (Зелазни Роджър)

4-и октомври

Дъждовен ден. И ветровит. Направих обиколката си.

— Заври си го в задника, помияр!

— Подобно и на теб.

— Здрасти, нещо.

Хръц, хръц.

— Какво ще кажеш да ме пуснеш, а?

— Не става.

— Ще дойде и моят ден.

— Но няма да е днес.

Както обикновено. Всичко изглеждаше наред.

— Какво ще кажеш за едно коли? Обичаш ли рижите?

— Все още не го правиш, както трябва. Довиждане.

— Кучи син!

Проверих всички врати и прозорци отвътре, а след това излязох през персоналния си изход, докато господарят ми Джак спеше или почиваше в затъмнената стая. Проверих всичко и отвън. Не открих изненади от типа на тези, за които разговаряхме онзи ден с Грималкин. Открих нещо друго — до къщата, под едно дърво, имаше следа от лапа, по-голяма от моята. Дъждът бе отмил всички останали стъпки, а също и присъщата миризма. Направих голяма обиколка, за да потърся други улики за натрапника, но не открих нищо повече. Старецът, който живее нагоре по пътя, си беше в двора и жънеше имел от едно дърво с малък, блестящ сърп. На рамото му седеше катеричка. Това беше ново развитие на нещата.

Обърнах се към катеричката през живия плет:

— И ти ли си в Играта?

Тя се премести на по-близкото рамо на човека и се втренчи в мен.

— Кой се интересува? — избърбори след малко.

— Наричай ме Смрък — отвърнах аз.

— Наричай ме Лъжльо — отговори катеричката. — Да, предполагам, че сме вътре. Пак в последния момент… бързай, бързай…

— Отварач или затварач?

— Нелюбезно! Колко нелюбезно е да зададеш такъв въпрос! Знаеш това!

— Просто реших да опитам. Можеше да си новак.

— Не съм чак такъв новак, че да издам каквото и да било. Толкоз по въпроса.

— Добре.

— Чакай малко! Участва ли една черна змия?

— Сега ти искаш от мен да издам нещо. Все едно. Да, участва. Негасена вар. Пази се, господарят й е луд.

— А не са ли всички?

Засмяхме се и аз изчезнах.

Тази вечер излязохме пак. Минахме по моста и вървяхме дълго, дълго. Вкиснатият детектив и неговия закръглен придружител също бяха излезли, като вторият накуцваше заради приключението онази вечер. В мъглата се разминахме с тях два пъти. Тази вечер Джак носеше жезъла — трябваше да застанем с него в центъра на града и да уловим пределен звезден лъч в кристален съд, точно когато часовниците ударят дванайсет. Течността в съда веднага засвети с червеникава светлина и някъде в далечината се разнесе виене. Никой не знаеше. Дори не бях сигурен, че е куче. Произнесе една единствена дума на езика на моя род — едно дълго, изстрадано: „Изгубе-е-е-н“. Като го чух, козината ми настръхна.

— Защо ръмжиш, приятелю? — попита ме Джак.

Поклатих глава. Не бях сигурен.