"Допустим риск" - читать интересную книгу автора (Кук Робин)

СЪБОТА, 23 ЮЛИ 1994 ГОДИНА

Ким се отърси постепенно от унеса. Още преди да е отворила очи, чу гласа на Едуард. Първо реши, че сънува, после обаче напълно се разсъни и си даде сметка, че звукът идва от съседната стая. Разтърка клепачи. Мястото в леглото до нея наистина беше празно. Часовникът показваше шест без петнайсет сутринта.

Седна в леглото, облегна се на възглавницата с разтуптяно сърце, притеснена да не се е случило нещо, и се опита да чуе какво казва Едуард, ала не успя. Долови само, че е развълнуван. След няколко минути той се върна при нея. Беше по хавлии. Тръгна на пръсти към банята, но Ким го повика. Едуард смени посоката и приседна на крайчеца на леглото.

— Имам страхотни новини — прошепна той със светнал поглед.

— Будна съм, не е нужно да шептиш — рече му Ким поуспокоена. — Какво е станало?

— Току-що говорих с Елинор — поясни Едуард.

— В шест без петнайсет сутринта? — изненада се младата жена. — Коя, по дяволите, е тази Елинор?

— Моя асистентка на следдипломна квалификация — отвърна той. — Сега е дясната ми ръка в лабораторията.

— Струва ми се ужасно рано за служебни разговори — смути се Ким, неволно сетила се за Грейс Трейтър — „дясната ръка“ на баща и.

— Работила е цяла нощ — допълни Едуард. — Снощи Кевин ни прати още склеротии от новите гъбички. Елинор остана да подготви проба и да я пусне през маса-спектрометъра. Както личи, алкалоидите не са същите, както при Claviceps purpurea. Всъщност, доколкото разбрах, имаме цели три нови алкалоида!

— Радвам се за теб — предпазливо се отзова Ким. Бе твърде рано да казва нещо повече.

— Най-вълнуващото е, че знам — поне един от тях е психо-активен — допълни Едуард. — А би могло такива да са и трите! — възкликна и потри ръце, сякаш се готвеше на мига да се впусне в работа. — Нямаш представа колко важно би могло да бъде това — продължи ученият. — Току виж сме разработили ново лекарство, не, цяло семейство нови лекарства! Дори и да се окаже, че не стават за лечение, пак ще бъдат много ценни за изследователите.

— Браво на теб! — каза Ким.

Разтърка очи — искаше и се да отиде в банята и да си измие зъбите.

— Удивително е колко често щастливата случайност играе роля в разработването на лекарства — продължи възторжено Едуард. — Представяш ли си — да открия лекарство покрай лова на вещици в Салем! Още по-добре, отколкото начина, по който е разработено лекарството прозак.

— И то ли е открито случайно? — поинтересува се младата жена.

— Може и така да се каже — потвърди Едуард. — Ученият с най-голяма заслуга си играел с антихистамините и провеждал с тях опити, за да установи въздействието на един невротрансмитер — норпинефрина.

— Виж ти! — каза Ким, въпреки че не слушаше — още не бе пила кафе и мозъкът и не беше готов да осмисли такива сложни неща.

— Направо изгарям от нетърпение да се заема с новите алкалоиди — продължи развълнуван ученият.

— Ами тогава недей да идваш в Салем — предложи младата жена.

— И дума да не става! Ще дойда — отсече той без колебание. — Искам да видя гроба. Хайде! И бездруго си будна, да тръгваме! — подкани Едуард и я щипна закачливо през завивките по крака.

След половин час двамата вече бързаха към Харвард Скуеър, където закусиха. После се отбиха в една от многото книжарници на площада и си купиха няколко книги, от които искаха да научат повече за епохата на пуританите. Когато поеха към Северния бряг, вече минаваше девет сутринта.

Караше Ким. Движението не беше натоварено и стигнаха в Салем малко преди десет. Минаха по същия път, както и предишната събота — покрай Къщата на вещиците. Едуард се пресегна и хвана Ким за ръката.

— Влизала ли си някога в нея? — попита я той.

— Доста отдавна. Защо? Нима искаш да влезеш?

— Не ми се смей, но наистина искам. Нали нямаш нищо против да отделим няколко минути?

— Не, разбира се — отвърна младата жена.

Зави по Федеръл Стрийт и паркира недалеч от съдебната палата. Върнаха се пеш в Къщата на вещиците колкото да видят, че се налага да почакат. Отваряха в десет. Имаше и други посетители, които чакаха пред старовремската сграда — няколко семейства, кои с децата, кои сами.

— Наистина е изумително каква голяма притегателна сила има ловът на вещици в Салем — отбеляза Ким. — Дали хората изобщо се замислят защо тази история им е толкова интересна?

— Според братовчед ти Стантън ловът на вещици в градчето е своеобразен прозорец към свръхестественото — пое темата с охота Едуард. — И в този случай съм съгласен с него. Повечето хора си падат малко нещо суеверни, привлича ги ореолът на загадъчност, магията, тайното знание — и вещиците очевидно разпалват въображението им. Всъщност думата „вещица, вещер“ идва от „знаещ“, човек, който е посветен, т.е. „вещ“ в някакво тайно умение и това му дава власт над скритите сили. И ето как парадоксално знанието и наивното невежество се привличат взаимно.

— Така е — съгласи се Ким, впечатлена. — Но се опасявам, че в този интерес има и нещо нездраво, най-вече защото става дума за хора, които са екзекутирани. Пък и според мен едва ли е съвпадение, че повечето обесени са били жени. Май не са били на особена почит в ония времена.

— Май се поувлече във феминисткия си плам — репликира я Едуард със закачлива усмивка. — Мен ако питаш, преследвали са жените по-скоро заради ролята им в културата на колониалната епоха. Те очевидно са били свързвани много повече от мъжете с раждането и смъртта, със здравето и болестите, а тези страни на живота са били обгърнати със суеверия и окултизъм. В ония години хората просто не са имали обяснения за тях.

— И двамата сме прави — отсъди Ким. — Съгласна съм с теб, но от беглото изследване, което проведох, останах изумена колко малко права са имали жените в епохата на Елизабет. Мъжете са се страхували и са си го изкарвали на жените. Ставали са женомразци.

Точно в този миг вратата на Къщата на вещиците се отвори. Показа се жена със старовремска носия, която поздрави насъбралите се. Явно посещенията в музея бяха с екскурзовод.

— Мислех си, че ще ни пуснат да поразгледаме сами — прошепна Едуард.

— И аз.

Заслушаха как младата жена описва обзавеждането в залата, включително кутията за библия, каквато както им обясни тя, имало винаги в къщата на всеки пуританин.

— Стана ми скучно — прошепна пак Едуард. — Дали да не си тръгваме?

— Май си прав — съгласи се Ким.

Излязоха от сградата.

— Настоях да влезем, за да видя дали обстановката вътре прилича на обзавеждането в старата къща — поясни Едуард. — Наистина изумително. Сякаш двете сгради са строени по един и същ план.

— Явно — рече Ким, — в ония години не са насърчавали особено личния вкус и предпочитания.

Качиха се отново в колата и подкараха към имението. Първото, което Едуард видя, беше изкопът. Беше изненадан от дължината му: той започваше на няколко метра от замъка и стигаше чак при старата къща. Застанаха в края му и забелязаха, че ров вече е прокопан и под основите на къщата.

— Ето го и ковчега — Ким посочи мястото, където той се показваше от пръстта.

Там изкопът бе значително по-широк.

— Какъв невероятен късмет! — възкликна ученият. — Както гледам, това е горната му част. И си права за дълбочината. Заровен е най-малко на два и половина метра, ако не и на повече.

— Изкопът е дълбок само тук, при къщата — изтъкна младата жена. — През моравата е много по-плитък.

— Права си — съгласи се Едуард и тръгна към къщата.

— Къде отиваш? — попита Ким. — Не искаш ли да видиш надгробния камък?

— Първо ще поразгледам отблизо ковчега.

Избра най-удобното място, скочи в изкопа и се върна назад, като слизаше все по-надълбоко. Ким го наблюдаваше все по-угрижено. Вече се притесняваше какво ли е намислил.

— Сигурен ли си, че пръстта няма да поддаде? — попита тя изнервена.

Приближи края на рова и чу как надолу се търкалят бучки пръст и камъни.

Едуард не отговори. Вече се беше навел и оглеждаше издрания край на ковчега. Откърти малко от пръстта, полепнала по него, и я стисна между пръстите си.

— Обнадеждаващо е — отбеляза Едуард. — Тук е съвсем сухо и изненадващо хладно.

Пъхна пръсти в процепа между капака на ковчега и едната му страна. Дъската изпука и се огъна.

— Майчице! — прошепна едва чуто Ким.

— Ще ми донесеш ли фенерчето от колата? — помоли Едуард — надзърташе в ковчега.

Ким изпълни молбата му, макар и със свито сърце — тази работа все повече не и харесваше. Струваше и се кощунство да тревожат тленните останки на Елизабет. Приближи се възможно най-много по рохката пръст покрай трапа и метна фенерчето на Едуард. Той го включи и го насочи към отворения край на ковчега.

— Пак извадихме късмет — рече на Ким. — От студа и липсата на влага трупът се е мумифицирал. Дори саванът си стои непокътнат.

— Престани! — проплака младата жена.

Но все едно говореше на дърветата — Едуард бе така увлечен, че не искаше и да чуе. За неин ужас той остави фенерчето и промуши ръка в ковчега.

— Едуард! Какво правиш!

— Само ще издърпам лекичко тялото малко по-насам — обясни той.

Затегли, но трупът не се помръдна, затова Едуард опря крак о едната страна на изкопа и дръпна по-силно. За негова изненада най-неочаквано главата остана в ръцете му, той залитна и се свлече върху отсрещната страна на рова. Озова се седнал в пръстта с главата на Елизабет в скута си. Върху него се търкулнаха няколко бучки пръст. Ким усети как и призлява. Неволно извърна глава и притвори очи.

— Божичко! — възкликна Едуард и се изправи. Погледна долния край на главата. — Вратните прешлени явно са се счупили, когато са качили Елизабет на бесилото. Все пак е странно — в ония години са внимавали шията да не се счупи, така че осъденият на смърт да умре от задушаване.

— Престани с тия твои лекции и излизай от там! — проплака Ким ужасена и разстроена до немай-къде.

Едуард сякаш не я чу. Остави главата и вдигна страничната дъска на ковчега, която се беше откъртила. Взе камък и я закрепи в първоначалното и положение. Увери се, че отвън не личат следи от действията му, вдигна главата и се върна към мястото в изкопа, откъдето можеше да се изкатери горе.

— Дано не смяташ, че това е забавно — укори го Ким разтреперана, когато той се приближи. Младата жена отказа да погледне главата. — Върни я!

— На всяка цена — обеща Едуард. — Искам само да взема малка проба. Хайде да потърсим вътре кутия.

Отчаяна и разтърсена до дън душа, Ким тръгна към къщата, следвана от Едуард. Не проумяваше собственото си поведение — как можа да допусне да се стигне дотук! Едуард усети, че е мрачна, и побърза да вдигне кутията от водопроводни кранове, изпречила се пред погледа му. Сложи главата в нея и я отнесе в колата. Върна се в къщата и възкликна с пресилена бодрост, все едно нищо не се бе случило:

— Готово! Хайде сега да направим малък тур за овации!

— Върни главата на мястото и час по-скоро! — тросна се Ким.

— Казах ти вече, ще я върна — кимна той. — Разбирам те, но моля само за още малко търпение, едва ли ще имаме друг такъв шанс да проверим истината.

За да смени темата, отиде в пристройката и се престори, че оглежда резултатите от обновяването и. Ким го последва. Скоро вниманието и бе погълнато от ремонта, който доста беше напреднал. Майсторите вече бяха залели с цимент пода в мазето.

— Добре, че взех проби от пръстта — обади се ученият.

Качиха се да разгледат и на втория етаж, и точно тогава Ким чу, че отвън спира кола. Погледна през прозореца и сърцето и замря. Беше баща и.

— Само той липсваше! — възкликна младата жена. Плиснаха я тревога и притеснение, дланите и се покриха с пот. Едуард веднага го долови.

— От какво се притесняваш, от това, че и аз съм тук ли? — попита той.

— О, не! — отвърна тя. — Притеснявам се заради гроба на Елизабет. Много те моля, не споменавай за главата! Само това оставаше — да дам на баща си повод да се намеси. Ще ни подлуди!

Слязоха по стълбището и отидоха навън. Бащата на Ким — Джон, стоеше край изкопа и гледаше ковчега на Елизабет. Ким го запозна с Едуард. Баща и се държеше любезно, но сдържано. Дръпна дъщеря си встрани.

— Какво неприятно съвпадение — Джордж Харис да се натъкне на ковчега! — зашепна раздразнено той. — Казах му да си мълчи и се надявам и ти да сториш същото. Не искам майка ти да научава. Съвсем ще се поболее.

— Нямам причини да го разгласявам — увери го Ким.

— Да ти призная, изненадан съм, че ковчегът е тук — продължи Джон. — Казвали са ми, че Елизабет е погребана в общ гроб някъде в центъра на Салем. Ами този непознат кой е? Знае ли за ковчега?

— Едуард не е непознат — възрази дъщерята. — Да, знае за ковчега. Знае дори за Елизабет.

— Нали се разбрахме да не разправяш на всеки срещнат за нея! — укори я баща и.

— Не съм му казала аз — отвърна Ким. — Раздрънка се Стантън Луис.

— Ох, тези роднини на майка ти, невъзможни са! — изпелтечи Джон и се върна при Едуард. — Историята с Елизабет Стюарт е семейна тайна — предупреди го. — Надявам се да не я разгласявате.

— Ама разбира се — отвърна уклончиво младият мъж и се запита какво ли ще каже Джон, ако научи за главата в автомобила.

Явно успокоен от обещанието, бащата на Ким насочи вниманието си към къщата. Ким го покани да разгледа и той от немай-къде благоволи да обиколи набързо стаите. После излезе и тъкмо да си тръгне, се поколеба, погледна Едуард и изрече бързо:

— Ким е добро, чувствително момиче. Много сърдечна и обичлива е… — и той замлъкна насред фразата, сякаш не знаеше как да продължи.

— И аз съм на същото мнение — побърза да се съгласи по-младият мъж.

Джон само кимна, после се качи на колата и си замина. Ким го изпроводи с очи, докато той се скри зад дърветата.

— Няма равен в умението да ми къса нервите — изсумтя тя. — Лошото е, че дори не си дава сметка колко унизително е да се държи с мен като с малко дете и да ме нарича „момиче“.

— Поне те похвали — отбеляза Едуард.

— Друг път! — тросна се младата жена. — Похвали себе си — видите ли, каква щерка съм отгледал! Но всъщност няма никаква заслуга за това. Вечно го нямаше вкъщи. Няма представа какво е да си истински баща или съпруг — за него това се свежда до покрива и храната, които трябва да осигури.

Едуард я прегърна през раменете.

— Било, каквото било! Не се ядосвай, няма смисъл.

Ким внезапно се извърна към него.

— Снощи ми хрумна нещо — подхвана тя. — Не искаш ли на първи септември да дойдеш да живееш с мен тук?

Едуард я погледна изумен и изпелтечи:

— М-много… щедро от твоя страна.

— Според мен ще бъде чудесно — изчурулика развълнувано младата жена. — Има предостатъчно място, пък и бездруго трябва да си търсиш ново жилище. Какво ще кажеш?

— Благодаря ти — смутолеви Едуард. — И аз не знам какво да кажа. Нека го обсъдим.

— Какво толкова има да обсъждаме? — изненада се Ким.

Не беше очаквала да и откаже. Продължаваше да и праща всеки ден цветя.

— Притеснявам се, че ме каниш, преди да си помислила добре — обясни Едуард.

— Сигурно се опасявам да не размислиш и тогава вече няма да знаеш как да се отметнеш.

— Заради това ли се колебаеш? — попита младата жена. Вдигна се на пръсти и го прегърна. — Добре де. Ще го обсъдим. Но аз няма да размисля.

По-късно, когато се умориха да оглеждат ремонтираните помещения, тя го попита дали не иска да я придружи до замъка и да прехвърли заедно с нея семейния архив.

— Амбицирана съм да открия какво точно е било доказателството, използвано срещу Елизабет — обясни тя. — Ще ми помогнеш ли?

— На драго сърце.

Щом влязоха в замъка, Ким предложи този път да започнат с тавана. Първоначално Едуард преливаше от ентусиазъм, но щом се качиха горе, горещината ги заля като в пещ. Отвориха капандурите, но пак си остана задушно. Тридесетина минути по-късно Едуард вече въздишаше отегчено и триеше потта от челото си.

— Май не ти е особено приятно — попита Ким.

Той беше пренесъл едно от чекмеджетата при капандурата, но вместо да преглежда документите в него, се беше вторачил в прозореца.

— Честно казано, умът ми е другаде — отвърна Едуард — погълнат съм от новите алкалоиди. Не ме свърта да се върна в лабораторията и отново да се заема с тях.

— Защо тогава не се прибираш в Бостън и не си вършиш работата? — предложи младата жена. — Аз ще хвана влака.

— Наистина ще си вървя. Но нека аз се прибера с влака.

След кратък спор Едуард се наложи, защото Ким нямаше как да се придвижи по-късно до гарата. Отидоха при къщата и се качиха в колата. По средата на пътя Ким изведнъж се сети за главата на Елизабет на задната седалка.

— Не се притеснявай — успокои я Едуард. — Ще я взема.

— Във влака ли? — стъписа се Ким.

— Какво толкова има? — отвърна той. — Нали е в кутия!

— Но да я върнеш незабавно! — напомни му Ким. — Ще запълнят изкопа веднага след като прокарат тръбите.

— Ще приключа много бързо с нея — увери я ученият. — Дано само се е запазило нещо, от което да взема проби. Ако не е останало нищо, ще опитам черния дроб.

— И дума да не става! Няма да припарваш повече до ковчега. Само ще върнеш главата, и край! — настоя Ким. — Особено при положение, че и баща ми се навърта наоколо. Явно поддържа връзка със строителния предприемач.

Остави го при стълбището, което водеше надолу към гарата. Едуард взе от задната седалка кутията от водопроводни кранове.

— Искаш ли да вечеряме заедно? — попита той.

— Няма да стане — отказа Ким. — Ще се прибера късно, а утре съм рано на работа.

— Но ще се чуем поне по телефона, нали?

Младата жена се усмихна.

Колкото и приятно да му беше с Ким, Едуард бе доволен, че се е върнал в лабораторията. Зарадва се най-вече на Елинор, която не бе очаквал да завари там.

Първото, което направи Елинор, бе да покаже на Едуард резултатите от маса-спектрометрията. Вече беше сигурна, че става дума за три нови алкалоида. След телефонния разговор с Едуард сутринта Елинор се бе заела да проучи резултатите — беше изключено алкалоидите да са производни на познати съединения.

— Има ли още склеротии? — поинтересува се Едуард.

— Малко — отвърна жената. — Кевин Скрантън обеща да прати още, но каза, че не знае кога. Не исках да жертвам склеротиите, с които разполагаме, докато не говоря с теб. Как смяташ да отделим алкалоидите? С органични разтворители ли?

— Ще използваме капилярна електрофореза. Ако се наложи, ще приложим мицеларна електрокинетична капилярна хроматография.

— Да приготвя ли груба проба, както за масовата спектрометрия? — попита Елинор.

— Не. Ще получим екстракт от алкалоидите с дестилирана вода, а за утайката ще използваме слаба киселина. Така постъпих в биологическата лаборатория и стана. Ще получим по-чисти проби, което ще ни улесни в анализа.

Елинор понечи да се върне на работното си място, но Едуард я сграбчи за ръката.

— Преди да се заемеш с алкалоидите, искам от теб да направиш нещо друго — рече и той. Без всякакви предисловия отвори кутията от водопроводни кранове и вдигна мумифицираната глава.

Жената се дръпна, стъписана от ужасяващата гледка.

— Можеше да ме предупредиш — каза с укор тя.

— Да, нямаше да е зле — засмя се притеснено Едуард.

За пръв път огледа критично главата. Да-а… Наистина си беше доста страшна. Кожата беше тъмнокафява, почти с цвят на махагон. Беше се спаружила и нагънала, разкривайки зъбите в зловеща усмивка. Косата беше изсъхнала и бе заприличала на метални стружки.

— Това пък какво е? — ахна Елинор. — Египетска мумия?

Едуард и разправи всичко от начало до край. Обясни и че иска да провери дали в черепа се е запазило нещо, от което да вземе проба.

— Я да видим дали ще позная — каза жената. — Искаш да подложиш пробата на масова спектрометрия, нали?

— Точно така — потвърди Едуард. — От гледна точка на науката ще бъде много изискано, ако сме в състояние да покажем пиковете, съответстващи на новите алкалоиди. Това ще докаже недвусмислено, че жената е погълнала от новите гъбички.

Елинор изтича до факултета по клетъчна биология, за да вземе инструменти за дисекция, а през това време Едуард отиде при студентите от горните курсове и асистентите, които се бяха явили в лабораторията и нервно обикаляха, чакайки да им обърне внимание. Той отговори на всичките им въпроси и ги разпрати да си вършат работата. Тъкмо тогава се върна и Елинор.

— Един анатом ми обясни, че трябвало да махнем целия черепен покрив — уточни жената, както държеше електрическа вибрационна пила.

Едуард запретна ръкави. Издърпа скалпа и оголи черепа. После взе пилата и отряза горната част. Надзърнаха с Елинор вътре. Нямаше много за гледане. Мозъкът се беше спекъл на топка в задната част на кухината.

— Какво ще кажеш? — попита Едуард и размърда мозъка с върха на скалпела — беше твърд.

— Отрежи парченце и аз ще го разтворя в нещо — отвърна асистентката.

След като се сдобиха с пробата, започнаха да опитват различни разтворители и да ги проверяват в масовия спектрометър — успяха още с втората проба. Много от пиковете съответстваха точно на пиковете на новите алкалоиди в грубия екстракт, който Елинор беше изследвала предната нощ.

— Не е ли науката велико нещо? — възкликна Едуард — беше на върха на щастието.

— Най-великото — кимна усмихната и Елинор.

Едуард се върна при писалището и звънна по телефона на Ким вкъщи. Както и беше очаквал, отговори му телефонният секретар. След сигнала той на един дъх изстреля в слушалката, че за Елизабет Стюарт дяволът в Салем вече е намерил научно обяснение! Затвори и се върна бързо при Елинор. Беше в невероятно настроение.

— Хайде, стига сме се помайвали — подхвана той. — Нека се заемем с истинска наука. Ще опитаме да отделим новите алкалоиди, за да видим с какво разполагаме.

— Ама че работа! — възкликна ядно Ким.

Затвори с хълбок чекмеджето на една от кантонерките. Беше цялата в прах, умираше от непоносимата жега, бе на ръба на отчаянието. След като закара Едуард на гарата, се върна на тавана в замъка и четири часа оглежда всичко педя по педя — като се почне от крилото за прислугата и се стигне чак до крилото за гости. Не намери нищо важно, нито едно листче от XVII век.

— В чудо ще се видя — изпъшка тя.

Огледа за кой ли път безбройните кантонерки, сандъци, кашони и писалища, с които таванът беше задръстен чак до чупката вдясно. Беше ужасена от самия обем на архива. Тук документите бяха дори повече, отколкото във винарската изба. И точно както и там, не следваха никаква хронология или тематичен ред. Сложени едни до други листове отстояха на цяло столетие, всичко — търговски данни, счетоводни книги, готварски рецепти, официални държавни документи и лични писма, бяха струпани в един кюп. Единственият начин Ким да добие някаква представа за архива бе да преглежда листовете един по един.

Изправена пред тази страховита перспектива, тя си даде сметка колко и е провървяло в понеделник с писмото, което Джеймс Фланаган бе пратил през 1679 година на Роналд Стюарт. То бе оставило у нея измамното впечатление, че макар и трудно, ще и бъде приятно да проучва живота на Елизабет.

Накрая гладът, изтощението и обезсърчението надделяха над решимостта на Ким на всяка цена да разбере какво точно е било доказателството, използвано срещу Елизабет. Би дала мило и драго да си вземе душ, затова слезе от тавана и отиде навън, в лятната жега на късния следобед. Качи се на колата и подкара към Бостън.