"Книгата на черепите" - читать интересную книгу автора (Силвърбърг Робърт)

6. ЕЛИ

Отидохме в едно място, отворило миналата Коледа; брат от фратрията на Тимъти ходил там и докладвал, че било страхотен шик, тъй че Тимъти настоя да идем. Направихме му кефа. Заведението се казваше „Рончхауз“6, което ти казва цялата тъпотия в две срички. Стилът беше „Ранен джокстрап“7 и клиентелата теглеше здраво към гимназиални играчи на футбол от предградията. Момичетата отстъпваха числено едно към три. Високо ниво на шум и много тъпашки смях. Четиримата нахълтахме във фаланга, но формацията бързо се разсипа още щом прекрачихме прага. Тимъти, цял обзет от нетърпение, заора към бара като вол в браздата, едрото му туловище забави ход, щом той осъзна, на петата стъпка, че атмосферата не е това, което търси. Оливър — в някои отношения е най-придирчив от всички ни — така и не влезе. Усети моментално, че тука е тъпо, и се закова до входа да ни изчака да си тръгнем. Аз влязох колебливо до средата на помещението, блъсна ме ужасна врява, изпъна до скъсване всеки нерв в тялото ми и — отвратен тотално — се върнах при относителната тишина до гардероба. Нед отцепи право към тоалетната. С цялата си наивност си помислих, че просто много му се е допикало. След минута Тимъти дойде при мен с пълна халба бира и рече:

— Да се махаме от тая дупка. Къде е Нед?

— В кенефа.

— Мамка му.

Отиде да го доведе. След малко се появи с намусения Нед, Нед в компанията на двуметрова версия на Оливър, около шестнайсетгодишен, Аполон с дълги до раменете къдрици и лентичка в лавандулов цвят през челцето. Бързак си е нашият Нед. Пет секунди да прецени нещата, още трийсет да локализира обекта, леко опипване на почвата. Тимъти вече цепи в своя стил, разбива всички мечти за яко шибане в някоя дупка в Ист Вилидж. Разбира се, нямаме никакво време да оставим Нед да си угажда на прищевките. Тимъти каза нещо грубо на находката на Нед, а Нед каза нещо кисело на Тимъти. Аполончето увеси нос и се отдалечи вяло, а ние четиримата се разкарахме. Едно каре по-нагоре към уж по-благонадеждно място. „Пластмасовата пещера“: Тимъти и Оливър ходили там няколко пъти миналата година. Футуристичен декор, вълниста искряща сива пластмаса навсякъде, келнерите навлечени в крещящи научнофантастични костюми, периодични взривове от мигащи светлини, на всеки десетина минути затъпяващ грохот на хард рок, изригва поне от петдесет колони. Всъщност по-скоро дискотека, отколкото ергенски бар, но функционира като двете. Много предпочитан от суингъри от Кълъмбия и Барнард, посещаван и от момичета от Хънтър. Гимназистчетата тук ги карат да се чувстват нежелани. Никакъв усет нямам за съвременен шик. Предпочитам да седя в кафенета, да отпивам капучино и да говоря „Важни мисли“ пред номера сингъл/диско. Рилке вместо рок, Плотин вместо пластмаса. „Направо си излязъл от 1957-а, пич!“, каза ми веднъж Тимъти. Тимъти с високата подстрижка „републиканец“.

Главният проект за тази нощ беше да си намерим място за спане, т.е. да забием мацки с апартамент, който да побере и четирима гости мъже. Тимъти щеше да се погрижи за това, а ако уловът му се стореше жалък, винаги можеше да пусне Оливър да се развихри. Това беше техният тип свят. Аз бих се чувствал по на място на тържествена меса в „Сейнт Патрик“. За мен това беше Занзибар и, предполагам, Тамбукту за Нед, макар че с неговата хамелеонска приспособимост той можеше да се нагоди. Тимъти бе осуетил естествения му нагон и той беше решил да поразвее знамето на хетерото, така че с обичайната си перверзност бе докопал най-грозната мацка в обхвата — дебелана с болнаво бледо лице и огромни цици-гюлета, провиснали под опърпан червен пуловер. Прилагаше й високоволтовото съблазняване, най-подходящо за гей Разколников, който я търси, за да го спаси от изтерзан живот в содомия. Докато мъркаше в ухото й, тя непрекъснато се облизваше и мигаше, и опипваше разпятието, да, разпятието, което висеше между бомбите й. А бе току-що излязла от девическата гимназия. И съвсем наскоро й откъснали черешката, то голям зор, докато се отърве от нея, а сега, божичко, даже я свалят! Нед несъмнено влизаше в ролята на монаха грешник, пропадналия йезуит, навличаше аурата на романтично-католическа гузност. Наистина ли щеше да я опъне? О, да! Като поет, търсещ „Опита“, той често навлизаше с любопитство в утайката на другия пол. Винаги съблазняваше бездомните псета и сакатите, боклука, някое едноръко момиче например, момиче с витилиго, щъркел два пъти по-висок от него и пр. и пр. Представата на Нед за черен хумор. Всъщност чукаше по-често от мен, нищо че беше обратен, макар че завоеванията му не бяха нищо повече от тъпа плячка. Твърдеше, че не изпитвал никакво удоволствие от акта, а само от жестоката игра на съблазняването. Виж, казваше, тази нощ няма да ми позволите да имам Алкивиад, така че избирам Ксантипа. С лова си на деформираните и нежеланите се подиграваше на целия нормален свят.

Погледах още малко техниката му. Твърде много време отделям за наблюдаването на нещата. Вместо това би трябвало сам да тръгна на лов. Ако вътрешното напрежение и интелектуализмът са все още модна стока тук, защо да не пробутам моите за някое маце? Да не би да стоиш над чисто физическото, Ели? О, я стига. Просто си смотан с момичетата. Поръчах си коктейл с уиски (отново пълзящият 57-изъм! Днес кой пие коктейли?) и обърнах гръб на бара. Смотанякът си е смотаняк. Сблъсках се с ниско тъмнокосо момиче и изплисках половината си питие. „О, извинете!“, казахме и двамата едновременно. Приличаше на изплашена, изпаднала в ужас сърничка. Тъничка, кости като на врабче, под метър и петдесет, с блестящи сериозни очи, с характерен нос (шайнех майделех! Член на племето!). Тюркоазена полупрозрачна блузка, под която прозираше розов сутиен. Това издаваше известна двойственост по отношение на съвременните нрави. Свенливостта подпали искрата между нас; усетих топлина в чатала си, топлина по бузите и долових от нея ярката топлина на взаимното възпламеняване. Понякога те поразява така безпогрешно, че се чудиш защо всички наоколо не започват да ръкопляскат. Намерихме си малка масичка и се запознахме — неловко, с пресипнал глас. Мики Бернщайн, приятно ми е, Ели Щайнфелд. Ели, Мики. Какво търси хубаво момиче като теб в такова място?

Беше студентка втори курс, в колежа „Хънтър“, публична администрация, семейство от Кю Гардънс; живееше в апартамент с други четири момичета на Трета и Седемнадесета. Мина ми през ума, че съм ни намерил квартира за нощта. Представи си, Ели шмендрикът удря право в десятката! — но бързо вдянах, че апартаментът всъщност е две спални и кухничка, не става за голяма компания. Тя побърза да ме увери, че не ходи често по места за самотници, всъщност почти никога, но съквартирантката й я довлякла тази нощ да отпразнуват великденската ваканция — и посочи съквартирантката: висока мършава пъпчива дървенячка, увлечена в разговор с някакъв длъгнест брадясал тип, облечен в хипарската флорална мода на 68-а. И ето я нея тук, притеснена, оглушала от врявата, и ще бъда ли така добър да й взема една чери-кола? Любезният пич Щайнфелд закова един минаващ марсианец и направи поръчката. Петарка, моля. Ух. Мики ме попита какво уча. Хвана ме. Е, добре, педант, разкрий се.

— Ранносредновековна филология — казах. — Разпадането на латинския в романските езици. Бих могъл да ти пея мръсни балади на провансалски, ако можех да пея.

Тя се засмя, прекалено силно.

— О, аз също имам ужасен глас! — извика. — Но можеш да ми изрецитираш една, ако искаш. — Хвана ме срамежливо за ръката, след като аз се държах твърде академично, за да се сетя да хвана нейната. Почнах, като почти крещях думите, за да надмогна врявата:

И т.н. Плених я тотално.

— Това много мръсно ли беше? — попита ме накрая.

— О, не! Нежна любовна песен, Бернар дьо Вентадорн, дванайсети век.

— Толкова красиво я изрецитира.

Преведох и усетих как ме заливат вълни на обожание. Вземи ме, моля те, направи ми го — телепатично излъчваше тя. Прецених, че трябва да е имала полов контакт девет пъти с двама различни мъже и все още нервно търси първия си оргазъм, като едновременно ужасно се притеснява да не би да се е отдала твърде рано на безразборен секс. Готов бях да направя всичко по силите си, дишах в ухото й и шепнех малки шедьоври на провансалски. Но как да се измъкнем оттук? Къде да отидем? Огледах се трескаво. Тимъти беше прегърнал едно плашещо красиво момиче с водопади блестяща кестенява коса. Оливър беше спипал две мацорани, брюнетка и блондинка — чарът на фермерчето в действие. Нед продължаваше да ухажва дундестото си гадже. Някой от тях навярно щеше да измисли нещо, нечий апартамент наблизо, със спалня за всички. Обърнах се пак към Мики, а тя каза:

— Ще имаме малко парти, в събота вечер. Ще наминат няколко наистина готини музиканти, в смисъл, класически, и може би, ако си свободен, може да…

— До събота вечерта ще съм в Аризона.

— В Аризона! Ама ти от Аризона ли си?

— От Манхатън съм.

— Тогава защо… искам да кажа, въобще не съм чувала някой да ходи в Аризона за Великден. Това нещо ново ли е? — Смутена усмивка пробяга за миг по устните й. — Извинявай. Момиче ли си имаш там?

— Не всъщност.

Тя се сви, не искаше да рови повече, но и не знаеше как да спре инквизицията. Неизбежното изречение се изтърси само:

— Какво ще правиш там тогава?

Какво можех да отвърна? Цели петнайсет минути бях играл конвенционална роля, загорял студент от горния курс се пуска в свалка, ергенски бар в Ист Сайд, свенливо, но свободно момиче, омаеш я малко с езотерична поезия, очите се срещат над масата, кога мога да те видя пак, бърза великденска свалка, чук-чао. Познатият колежански валс. Но въпросът й дръпна капака под мен и ме хвърли в онзи друг, по-тъмен свят, свят на фантазии, свят на сънища, където сериозни млади мъже разсъждават над възможността да се освободят завинаги от смъртта, където новооперени учени са се оплели в убеждението, че са се натъкнали на загадъчни ръкописи, разкриващи тайните на древни мистични култове. Да, можех да кажа, тръгнали сме да търсим тайното обиталище на Братството на черепите, виждаш ли, надяваме се да убедим Пазителите, че сме достойни кандидати за Изпитанието, и естествено, ако бъдем приети, един от нас трябва с радост да отдаде живота си заради другите, а един трябва да бъде убит, но ние сме готови да се изправим пред тези възможности, защото двамата щастливци няма никога да умрат. Благодаря, сър Х. Райдър Хагард: точно. Отново изпитах онова чувство на грубо несъответствие, на объркване, докато размишлявах над съпоставката между моментното ни манхатънско обкръжение и фантастичната ми аризонска мечта. Виж, можех да кажа, необходимо е да извършиш акт на вяра, на мистично приемане, да си кажеш, че животът не е направен изцяло от дискотеки, метростанции, бутици и класни стаи. Трябва да вярваш, че съществуват необясними сили. Вътре ли си в астрологията? Разбира се, че си. И знаеш, че „Ню Йорк Таймс“ мисли за онова. Тъй че пренеси приемането малко по-нататък, както направихме ние. Зарежи разумното си ах-колко-модерно отхвърляне на невероятното и допусни възможността, че би могло да има Братство, би могло да има Изпитание, би могло да има вечен живот. Как можеш да го отречеш, без първо да си го изследвал? Можеш ли да си позволиш да поемеш риска да си сбъркал? Така че ние четиримата отиваме в Аризона, онзи едрият там, с бичия врат и късата подстрижка, гръцкият бог ей там и напрегнатият тип ей там, дето си говори с онова дебело момиче, и аз, и макар някои от нас да хранят повече вяра от другите, между нас няма нито един, който да не вярва поне трошица в Книгата на черепите. Паскал е предпочел вярата, защото залогът е против невярващия, който може да отхвърли Рая с отказа си да се отдаде на Църквата. Същото е и с нас четиримата: готови сме да изглеждаме глупаво за една седмица, защото поне храним надеждата, че бихме могли да спечелим нещо над каквато и да било цена и — в най-лошия случай — да загубим не повече от цената на бензина. Но нищо от това не казах на Мики Бернщайн. Музиката беше прекалено силна, а и все едно, четиримата бяхме положили ужасно самонадеяна клетва да не разкриваме нищо пред никого. Вместо това казах:

— Защо Аризона ли? Ами… защото сме маниаци по кактусите. А и през март там е топло.

— И във Флорида е топло.

— Но няма кактуси.