"Гладиаторите на Есмералда" - читать интересную книгу автора (Шекли Робърт)

13

Точно когато се канеше да влезе в хотела, Харолд чу човешки крясъци и бързия плясък от стъпките на тичащ човек. Огледа се и видя един мъж, който тичаше по тротоара към него. На около половин метър след тичащия имаше друг мъж, който го преследваше. Вторият мъж държеше пистолет.

В момента, в който първият мъж профуча край Харолд, вторият стреля. Харолд, притиснат здраво към стената на хотела, чу как нещо прелетя край дясното му ухо и се удари силно в гранита. Куршумът бе минал само на сантиметър от него. Той погледна нащърбеното място на стената. Преследван и преследвач свиха тичешком в една странична уличка.

Харолд влезе в хотела и отиде на рецепцията. Управителят — тъмнокож, белокос човек, облечен в омазани бели панталони и тениска, вдигна поглед от вестника си.

— Пет долара на вечер, платени предварително — каза той. — Банята е в коридора.

— Мене едва не ме убиха — каза Харолд.

— Вниманието не е излишно по тия места — отвърна управителят. — Движението е отвратително.

— Не, куршум беше.

— А, Ловците — каза управителят и направи жест, който можеше да означава: „Момчешки им работи“. — Искате ли стая? Подпишете се тук.

Стаята беше малка, с бели пердета, сравнително чиста, с едно легло и мивка. Двойната стъклена врата на терасата гледаше към покрит с калдъръм площад със статуя по средата.

Харолд си взе раницата и отиде по коридора в банята. Той изтърка мръсотията от себе си, изкъпа се, обръсна се, след това изпра костюма си и се преоблече в джинси и синя работна риза. Върна се в стаята, намери закачалки и провеси нещата си да се сушат.

В стаята имаше телефон. Харолд извади късчето хартия с номера на Нора от протъркания си портфейл. Трябваше да се свърже първо с телефонистката на хотела, която, както му се стори, не отговори цяла вечност, но накрая разговорът му бе приет.

— Нора? Ти ли си?

— Кой се обажда?

— Познай.

— Хайде да не си играем, Франк, ти ли си?

— По дяволите, Нора, нима наистина искаш да кажеш, че не знаеш кой се обажда?

— Харолд? Наистина ли си ти? В Ловния свят ли си?

— Така ми се струва — отвърна Харолд.

— Но как така… Няма значение, можем да си поговорим за това по-късно. Ще дойдеш ли у дома на чашка?

— Иска ли питане?

— Хайде, идвай.

Тя му обясни как да стигне.

Навън по улиците тълпите бяха гъсти, а във въздуха се носеха миризмите на пържено олио с подправки, на печено месо, сладко-киселите изпарения на виното и слабият натрапчив аромат на кордит6. Хората, край които минаваше, бяха невероятни. Облечени бяха във всевъзможни дрехи, сред които кожи, бански костюми, гръцки туники, римски тоги, ренесансови шапки, индиански препаски и туркменски халати. Имаше и други костюми, които Харолд не можа да разпознае. Това място беше наистина странно, точно както казваха хората. Но благоденстваше и на Харолд тази гледка му бе приятна. Той никога не беше виждал толкова чисто, бляскаво място. По тротоарите бяха насадени дървета и ти ставаше приятно отново да ги гледаш. Харолд бе чувал, че на острова имало цяла гора, и му се искаше да я види.

На няколко пъти му се наложи да пита за пътя, но най-накрая стигна до малкото площадче с фонтана, което Нора му бе описала. Намери входа на сградата с характерна каменна арка. Той влезе, качи се по каменните стълби на втория етаж и позвъни на първата врата вляво.

Вратата се отвори и насреща му застана Нора.

— Хайде, влизай — каза тя.