"Нострадамус ми изяде хамстера" - читать интересную книгу автора (Ранкин Робърт)

18ОБЛЕКЛО СТРОГО КАТО ЗА КРЪЧМА

Седяха на една от пейките в хубавия парк. На гърба й беше прикрепена малка месингова табелка: quot;Дар

за мемориалния парк „Шаубергер“ от Обществото на почитателите на „Нострадамус ми изяде хамстера“.

— Така, както аз го виждам — рече Ръсел, — ние сме се приземили само минути след Боби Бой, и то точно на същото място. Искам да кажа, съвсем точно. До сантиметър. А тъй като не е възможно в едно и също пространство да има два флюгелрада, които така или иначе са един и същ флюгелрад, нашият се е слял с неговия. Двата са станали едно. Флюгелрадът вероятно се подчинява на някой основен физически закон. Спомняш ли си, че когато се приземихме, всичко се разфокусира и после пак дойде на фокус? Сигурно е било това.

— И значи Боби Бой е скочил в неговия флюгелрад, който в същото време е бил и нашият флюгелрад, и е избягал в бъдещето.

— Да, но програматорът е у мен — потупа се Ръсел по джоба. — О, по дяволите!

— По дяволите какво?

— Пистолета на баща ми го няма. Трябва да съм го оставил във флюгелрада.

— Ти всъщност не си човек, който си пада по пистолети, Ръсел.

— Не, съвсем определено не. — Ръсел стана от пейката и се протегна. — Но бих пийнал едно с удоволствие. Какво ще кажеш да хвърлим едно око на „Летящият лебед“?

— Мислиш ли, че е разумно?

— Кое е най-лошото, което би могло да ни се случи?

Излязоха от парка и тръгнаха ръка за ръка по някоята си там щрасе.

— Пари имаш ли? — попита Джули.

— Нито пени — призна си Ръсел.

И стигнаха до „Летящият лебед“.

— След теб — отвори Ръсел вратата.

— Толкова си любезен, благодаря. — И двамата влязоха вътре.

Ръсел се огледа. Не беше вътрешността на „Ръцете на зидаря“. Нищо подобно. Това тук беше нещо къде-къде по-великолепно. Кръчма с достойнство. Прегради от гравирано стъкло, дълъг, полиран махагонов барплот с месингова основа (и плювалник?). Шарена мишена за стрелички близо до „Мъже“-те. Поживяло си пиано. Шест кръчмарски маси в стил „Британия“. И онази особена светлина. Онази, кръчмарската светлина — лъчи като дълги копия, в които се носят златни буболечки, отразяващи се в потъмнелите сребърни ръбове на осемте високи емайлирани крана за бира — беше направо красота.

Ръсел вдъхна всичкото това наведнъж. Беше точно както трябва.

Пълно беше с хора. Хвърляха стрелички, приказваха си на бара, пийваха си бира и се усмихваха. Изглеждаха точно както трябва. Никакви сковани крайници, никакви празни погледи. Изглеждаха съвсем истински и съвсем свестни.

Зад бара стоеше барманът — на него там си му е мястото. Висок и кокалест, леко прегърбен — като професор, с бледо лице и зализана назад напомадена коса. Беше с контешка папионка и изгладена бяла риза и изобщо не приличаше на Дейвид Нивън. Но изглеждаше благороден.

— Добър ви ден, мадам и сър — поздрави барманът, щом го приближиха.

Ръсел погледна очукания рекламен часовник на „Гинес“ над бара. Беше един часът. Време за обяд. Стомахът му изкъркори. Беше гладен. И нямаше пукнат петак.

Как би могъл да подходи най-добре към този проблем?

— Първото питие е за сметка на кръчмата — обади се барманът. — За новите клиенти — винаги. Вземете си и сандвичи. На бара има пълна чиния. С шунка са, съвсем пресни.

— Чудесно — отвърна Ръсел. — Много ви благодарим. Ти какво ще искаш, Джули?

— Една минерална вода „Перие“, моля.

— А за вас, сър?

Ръсел погледна Джули.

— Вземи си каквото искаш — рече му тя.

Ръсел обходи с очи редичката от лъскави дръжки на крановете. Барманът наля минералната вода в чаша и добави лед и резенче лимон. Постави чашата на бара пред Джули и проследи погледа на Ръсел.

— Имаме осем вида първокачествена наливна бира — в гласа му звънна нотка на гордост. — Изборът ни превъзхожда с четири вида този на „Джак Лейн“ и с три — „Новият хан“. Ще ви е трудно да намерите достоен съперник на „Лебеда“ в това отношение.

— Вие лично какво бихте ми препоръчали? — попита Ръсел.

— „Лардж“ — отвърна барманът. — Без колебание.

— Тогава нека да бъде халба „Лардж“. — Ръсел загледа как барманът точи бирата. И преди беше виждал как се точи бира, но сега беше някакси по-различно. В начина, по който този човек я наливаше, имаше нещо, което издигаше това действие до форма на изкуството. Трудно беше да се определи какво точно беше то, но го имаше. Ъгълът, под който държеше чашата? Скоростта на струята? Нещо. Всичко.

Барманът поднесе на Ръсел съвършената халба бира.

— Това е съвършената халба бирал.

Барманът кимна с благородната си глава.

— Радвам се, че смятате така. Мога ли да ви попитам, сър, случайно не сте ли господин Ръсел Любейзън?

Ръсел се изкашля в съвършената си халба и част от най-фината пяна влезе в носа му.

— Съжалявам, че ви стреснах, сър. Но ето там има двама джентълмени, макар и да се колебая да използвам думата „джентълмени“ — двама души, които споменаха, че може да се отбиете и ако се отбиете, да ви насоча към тях.

Ръсел извърна очи към двамата души и го обзеха тревожни мисли. Тайна полиция? Ченгета във времето? А може би терминатори…

— Няма от какво да се боите — обади се барманът. — Съвсем безобидни са. Не можеш ги помръдна, но са безобидни.

Ръсел огледа двамата души. Двама младежи, които лочеха бира на масата до прозореца. В лицето на единия имаше нещо ирландско. В това на другия — не. Трудно е да се каже обаче на кого.

Онзи, дето нямаше, му помаха с пръст да се приближи.

— Ти какво ще кажеш? — попита Ръсел Джули.

— Ще кажа, че според мен ти трябва да вземаш решенията.

— Точно така.

Приближиха се до двамата души и щом се приближиха, те станаха и дръпнаха столовете си назад. И протегнаха ръце да се здрависват.

— Добър ден — рече онзи с ирландското в лицето. — Казвам се Джон Омали, а това е моят приятел и другар Джеймс „Следващото пиене от мен“ Пули.

— Следващото пиене от мен? — попита Пули.

— Много мило от твоя страна, Джим.

— Омали? Пули? — Ръсел изгледа първо единия, после другия и после обратно, докато вървяха ръкостисканията. Джон стисна ръката на Ръсел, а Джим стисна ръката на Джули, после Джим стисна ръката на Джон, а Джули — на Ръсел, а дъртият симпатяга, който точно тогава минаваше покрай тях, да не изтърве нещо, стисна ръцете на всички поред и пак се почна.

Докато траеше всичкото това, устата на Ръсел се отваряше и затваряше и от нея постоянно излизаха фрази от рода на: „Ама вие сте ония“ и „Вие сте ония двамата“, и „Пули и Омали, ама това сте вие“.

— Сядай, сядай — Джон Омали дръпна един стол и го предложи на Джули, като междувременно отново й стисна ръката.

— Сядай и ти — рече Джим на Ръсел. — И аз бих ти предложил стол, ама нали виждаш…

Ръсел се облещи срещу Пули, който в момента сам се здрависваше със себе си.

— Престани, Джим — обади се Джон. — Невъзможно е.

— Извинявайте — и Пули седна.

И когато всички седнаха, барманът дойде и постави на масата чиния сандвичи със шунка.

— Наздраве, Невил — рече Омали.

— Невил? — Ръсел погледна човека с папионката. — Невил, почасовият барман?

Невил намигна със здравото си око и се върна на бара.

— Объркан съм — обади се Ръсел. — Много съм объркан.

Омали се ухили.

— И имаш пълното право да бъдеш. Но кажете, сър, дали това е вашата бира, преди да си разкриете картите, или тази след?

— Според мен не му помогна особено — подметна Пули.

— Озаптихте ли злодея? — попита Омали. — Или тепърва ще го озаптявате?

— Тепърва ще го озаптявам — отвърна Ръсел. — Но какво правите тук вие двамата? Как така…? Искам да кажа, вие сте истински и това място… нищо не разбирам.

Джим вдигна халба.

— По обяд по принцип си пийваме по бира-две — обясни той.

— Нямах това предвид.

Омали отпи от бирата си и докосна устни със свит показалец.

— Според мен, Джим, човекът пита какво правим тук.

— И аз често съм си задавал този въпрос — отвърна Джим. — Но рядко получавам смислени отговори.

— Позволете да обясня — обади се Джон Омали. — Поправете ме, ако греша, но последното, което някой е чул за нас, е, че сме се разпаднали на атоми и сме били всмукани в космоса. И всичкото това на Бъдни вечер незнайно коя година.

Ръсел кимна.

— „Бог помози, весели ми господа, и лека нощ“38.

Ръсел отново кимна.

— Бум-тряс и вжжжжт. Лек шок за всички засегнати.

— Питах и какво е станало по-нататък — обади се Ръсел. — Но Морган ми рече, че нищо.

— Е, какво друго да каже той, а?

— Точно така каза — потвърди Ръсел. — Бях там.

Омали с поредната глътка пресуши халбата си до дъно. После я подаде на господин Джеймс „Следващото пиене от мен“ Пули.

— Ще се изненадаш ли, ако разбереш — попита Омали, — че всичко това е било част от пъклен замисъл, рожба на ума на звяр с червено лице на насекомо?

— Вероятно не — отвърна Ръсел.

— Чутото ме обнадеждава. Нали разбираш, ние с Джим в минал епизод бяхме призовани да пазим Брентфорд от всякакви зверщини. При всеки такъв случай ние се размърдваме, макар че Джим вечно вдига пара, но си вършим работата. Ако следваха естествения ход на нещата, сега щяхме да се занимаваме точно с това. Но твоят човек с насекомоподобното лице не е част от естествения ход на нещата и не играе по правилата. И просто ни извади от картинката.

— Не е могъл да извади от картинката цял Брентфорд обаче — Джим пъхна празната халба на Омали под масата и отпи от своята. — Когато ужасът си разиграва коня в Брентфорд, все се намира някой да му го спъне.

— Много лирично го каза, Джим. Една пълна халба също ще ми дойде добре. От същото, ако обичаш.

Джим Пули стана от масата.

— Чакайте сега да схвана — спря го Ръсел. — Очевидно вие сте истински, виждам го с очите си, и ми казвате, че тази твар ви е запратила — вас, „Летящият лебед“ и въобще — в бъдещето, за да ви попречи да му се месите.

— С една дума казано — правилно. Буквално ни изтриха от сюжета.

— Но ако Морган не ми беше разказал историята, никога нямаше да се намеся.

— Историята трябваше да бъде разказана, за да бъдем премахнати ние от картинката. Съдбата е решила тя да бъде разказана на тебе и ти да влезеш в ролята на герой и да свършиш нашата работа.

— Но аз не съм я свършил.

— Ще я свършиш.

— И откъде сте толкова сигурни?

— Защото сме гледали филма докрай. По телевизора в кръчмата, знаем го как свършва.

— Гледали сте филма? — Ръсел подскочи на стола. — Значи сте преобразени. Вие сте от ония!

— Филмът е преобразявал през деветдесетте. Нас ни е нямало там тогава и не сме преобразени.

— Ще спра този филм — закани се Ръсел. — Ако мога.

— О, можеш и ще го спреш. Но виждаш ли, всъщност филмът е метафора. Всичко това е метафора. След като веднъж я схванеш, всичко става ясно.

Ръсел допи съвършената си халба.

— Е, едно нещо става ясно веднага — щом сте гледали филма, значи знаете как свършва. Бихте ли били така любезни да ми кажете какво трябва да направя — и веднага тръгвам и го свършвам?

— Боя се, че не може така. Четири пъти съм го гледал. Всеки път има различен край. Но защо не попиташ прекрасната дама тук? Тя участваше във филма.

— Джули? — обърна се Ръсел към нея.

— Гледал си всички кадри, в които участвам — отвърна му Джули. — Не зная как завършва.

— Оставам си съвсем объркан — въздъхна Ръсел.

Пули се върна с две халби „Лардж“.

— Разказа ли му вече твоята история, Джон? — попита той.

— Тъкмо смятах. — Омали пое халбата си. — Докато Джим не е седнал, вие ще желаете ли по още едно?

— Джули? — попита Ръсел.

— Голям джин с тоник, моля.

— А за мен от същото — поръча Ръсел. — Много ви благодарим.

Пули се върна на бара — без усмивка.

— Някога да сте чували историята за гостбата от камъчета? — попита Омали. — Това е стара ирландска приказка. Един възрастен ирландец ми я разказа.

— Не — отвърна Ръсел. — Мислиш ли, че ще ми помогне?

— Без съмнение. Метафората е същата. Схванеш ли я, всичко си схванал.

— Тогава, моля, разкажи я.

— Много добре — рече Омали. — Мястото на действието е едновремешна Ирландия, времето — Средновековието. Дрипав пътник се влачи из мрачна и самотна пустош. Нощта наближава, той е гладен и уморен. В далечината вижда замък. Потътря се към него и стига пред портата му тъкмо когато небето почернява и заплющява дъжд.

Пътникът чука на портата. Най-накрая тя се отваря на верига и от пролуката наднича лицето на готвача на замъка.

„Що щеш?“ — пита готвачът.

„Подслон за през нощта“ — отвръща пътникът.

„Върви си по пътя.Няма място тука за тебе.“

„Ще откажеш да подслониш човек в такава нощ?“

„Тъй както те гледам, да — отвръща готвачът. — А сега си върви по пътя.“

„С радост бих ти платил, ако ме пуснеш да пренощувам.“

„О, тъй ли? Ти май си просяк — с какво ще ми платиш?“

„Знам една магия“ — отвръща пътникът.

„Е, и каква?“

„В торбата си имам един камък, който, сложиш ли го в котел с вряща вода, я превръща във вкусна гозба.“

„Покажи ми този камък.“

„В торбата ми е. Ако ме пуснеш на топло, с радост ще ти покажа какво може.“

Готвачът замислено се подръпва по брадата, защото това става по времето, когато всички готвачи са носели бради — пък и не само готвачите.

„Ще ти кажа какво ще направим. Аз още не съм вечерял, тъй че ще те пусна и ти ще ми покажеш магията си. Ако върши работа, можем да си разделим гозбата, ако не, ще те изритам обратно отвън на тъмно.“

„Става.“

„Да, и още нещо — ако магията върши работа, ще задържа камъка.“

Е, пътникът като че ли се колебае. Свива се в дрипите си. Но вятърът духа все по-силно, а в далечината се обажда вълк.

„Добре — решава се той. — Разбрахме се.“

Вътре в кухнята на замъка готвачът слага на огъня котел с вода, а пътникът вади от торбата си кръгъл черен камък, пуска го в котела, разбърквайки водата с дървената лъжица.

След малко готвачът настоява да опита гозбата. Загребва с черпака и сръбва. После се изплюва на пода.

„Има вкус на вода с камък в нея и на нищо друго!“

Пътникът също сръбва.

„Липсва й нещо. Да имаш някакви подправки — мащерка, розмарин?“

„Имам.“

„Тогава нека ги сложим.“

„Много добре.“

И така, слагат подправките и след малко готвачът отново опитва. И пак се изплюва на пода.

„Сега има вкус на вода с камък и подправки“ — казва той.

И пътникът опитва.

„Още нещо му липсва — казва той. — Пилешки бульон да ти се намира?“

„Намира ми се.“

„Да го сложим тогава.“

„Много добре.“

И така, слагат и пилешкия бульон и след малко готвачът пак опитва. Изплюва се на пода и казва, че имало вкус на вода с камък, подправки и бульон.

Пътникът се съгласява, че и още нещо липсва на гостбата, и предлага да добавят и полуизяденото пиле в чинията на масата.

Готвачът слага и това в котела.

„Сега как ти се вижда?“ — пита пътникът малко по-късно.

„По-добре — отвръща готвачът. — Но малко царевично брашно и пащърнак добре ще й дойдат.“

„Слагай — съгласява се пътникът. — Пусни и онези моркови ей там и пресните картофи.“

„Ами тези гъби да сложа ли?“ — пита готвачът.

„И тях слагай“ — казва пътникът.

И готвачът ги туря.

Котелът ври, а пътникът и готвачът душат наоколо. Най-накрая пътникът опитва супата и констатира, че по негово мнение е готова за ядене, но какво ще каже готвачът?

Готвачът е на друго мнение.

„Още малко сол“ — казва той.

Пътникът обаче има друг вкус и обяснява, че супата си била „таман“, но за да я оцени човек най-добре, трябвало да я яде с хляб, дебело намазан с масло.

Готвачът се втурва към долапа за хляб.

„Донеси и кана вино“ — подвиква му пътникът.

И двамата сядат да вечерят.

Докато ядат супата, която и според двамата е прекрасна, пътникът разказва на готвача какво е видял и чул по света. А готвачът разказва на пътника как си мислел да отвори в града малка гостилничка.

Приказките продължават над блюдо със сирене, този път придружено с бренди от личния запас на готвача и за всекиго — по пура от пурите на господаря на замъка.

По-късно с пълни кореми и замаяни глави двамата лягат пред камината и заспиват.

На сутринта пътникът си тръгва по пътя. Готвачът му маха за сбогом от бойниците и последното, което вижда, е как пътникът преваля билото на далечен хълм. Преди това е спрял само веднъж — за да подбере напосоки някакъв камък и да го пусне в торбата си.

Омали се усмихна и отпи от новата си халба.

— И какво станало после? — попита Ръсел.

— А ти какво мислиш, че е станало?

— Според мен пътникът е отишъл в друг замък и е повторил номера.

— И аз мисля същото.

Джим Пули се върна на масата в компанията на халба „Лардж“ и малък джин с много тоник.

— Готвачът пак ли се хванал? — попита той Омали.

— Да — отвърна Джон.

Пули остави чашите на масата.

— Някой ден няма да се хване и тежко му тогава на горкия пътник.

— Схвана ли? — обърна се към Джон Ръсел. — Разбираш ли метафората?

— О, да — отвърна Ръсел. — Схванах.

— Щеше ми се и аз да я бях схванал — рече Джим.

Ръсел се обърна към Джули:

— Най-добре да допиваме и да се хващаме на работа. Мисля, че знам какво да направя.

— Това ще ви помогне — Омали бръкна под масата и извади отдолу две найлонови торбички. — По един кат дрехи за всекиго от вас. В джобовете има и пари.

— Благодарим ти, Джон. — Ръсел стисна ръката на Омали. Джим протегна своята, но Ръсел любезно отказа по причина, че нещата могат да станат малко сложни, а пък имали много работа.

Преоблякоха се в тоалетната. Ръсел намъкна черния костюм със светкавици по раменете, а Джули — роклята от златни люспи.

Сбогуваха се с всички в кръчмата и благодариха на Пули и Омали.

— Ако всичко мине както трябва — рече Ръсел, — ще се видим и с двама ви отново в стария Брентфорд. Тук, в тази кръчма. И този път аз ще черпя.

— Ще пия за това — обеща Пули.

Джон и Джим се върнаха на масата до прозореца и изпроводиха с поглед Ръсел и Джули, които отново тръгнаха по някоята си там щрасе към големия търговски център — ръка за ръка.

— Надявам се да се справи — обеща Джим.

— Ще се справи — рече Джон.

— Джон?

— Джим?

— Онова там за метафората — не би ли ми го обяснил и на мен?

— Бих — отвърна Джон, — стига да знаех какво означава…