"Нострадамус ми изяде хамстера" - читать интересную книгу автора (Ранкин Робърт)

10ПАРИТЕ — ТЕ ВЪРТЯТ СВЕТА, ПЪРВИ ДУБЪЛ

Със сигурност това беше нещо, което Ръсел никога не би могъл да забрави. И не само едно нещо, а цяла камара отделни неща. Боби Бой нагласи апаратурата на „Киберзвезди“, взе програматора и се заигра с него. Приличаше малко на ония неща с радиоконтрол, с джойстик и копчета, с които се управляваха ръцете и краката на холограмите, и с микрофон на гърлото, така че като говориш, казаното от тебе излиза от устата на холограмите с техния глас. Наистина беше невероятно. И холограмите бяха наистина невероятни. Изглеждаха толкова истински, мътните да ги вземат. Боби Бой бе инсталирал една видеокамера и те поред играха редом с най-големите звезди от златното време на Холивуд. Боби Бой излезе насреща на Силвестър Сталоун (в облика на Роки) и го нокаутира в един-единствен рунд. Ръсел танцува с Джинджър Роджърс. Изиграха откъси от какво ли не — от „Падението на дома Ъшър“ до „Звуците на музиката“. Песни от филмите и смях отекваха из целия Хангар 18, а във и от видеокамерата влизаха и излизаха касета след касета.

Беше пет сутринта, когато Ръсел се прибра вкъщи залитайки и се строполи на леглото си. Беше три следобед, когато се събуди.

И хич не му беше добре. Погледна будилника на нощното шкафче и от пресъхналите му устни се откъсна сподавен вик.

Закъснял за работа. Беше закъснял за работа! Никога през живота си не беше закъснявал за работа. Беше разочаровал службата, беше разочаровал колегите си, това беше ужасно. Ужасно!

Ръсел провлачи крака извън леглото и зарови лице в ръцете си. Наистина я беше оплескал. Каква безотговорност! Ще трябва да се извини на всички. Може би да занесе на господин Фъджпакър бутилка от най-любимия му скоч — в края на краищата…

Ръсел изстена. Беше прекарал нощта в пиене на крадено уиски, игра с крадена техника, записваше каквото му дойде на нещо, което просто няма как да не беше крадена видеокамера. Беше си чиста проба престъпник. Ужас. Ужас!

Стаята ту идваше на фокус, ту излизаше от фокус. Още по-голям ужас някакси бяха всички онези въпроси, на които не знаеше отговорите. Какво щеше да стане? По какъв начин беше свързано с барманката от „Ръцете на зидаря“? Как така тя беше попаднала в бъдещето и къде беше сега? Дали беше в безопасност? Дали онези дрънчащите не я бяха настигнали? Ами Хитлер? Този човек демон се вихреше на свобода по улиците на Брентфорд. А улиците на Брентфорд един ден щяха да носят немски имена в едно бъдеще, управлявано от нацистите. „Ужасно“ надали беше достатъчно силна дума. Ако на Ръсел би могла да му хрумне някоя по-ужасна, щеше да му хрумне.

— Трябва да вървя на работа. — Опита се да стане, но хлътна обратно в леглото. — О, Божичко! Какво направих?!

Беше изпаднал в немилост и то в голяма-преголяма немилост. Ето какво.

С много пъшкане и стенания и сума ти залитания насам-натам Ръсел напусна спалнята си, после и къщата и се запрепъва към „Фъджпакърс“.

Денят отново беше от слънчевите. Брентфорд, както обикновено, чупеше всички рекорди, като става въпрос за горещи лета. Отвъд реката дъждът се изливаше над Кю, а в далечината над Чизуик тегнеше гъста мъгла. Оттам, където се препъваше Ръсел, не бихте могли да видите Хаунслоу, но беше почти сигурно, че там вали сняг.

Ръсел бутна тежката църковна порта и откри, че е заключена. Бутна я пак. Тцъ.

— Какво става? — запита се той.

На тежката черковна порта беше забодена бележка. Не беше онази бележка, която преди няколко века бе забол Мартин Лутер. Оная беше вътре, във витрина. Това беше нова бележка. Беше написана с почерка на Франк. И гласеше:

— Какво? — възкликна Ръсел. — Какво е всичко това?

Срамота, че не му бяха казали — ами нали той току-що бе минал покрай „Ръцете на зидаря“ и въобще…

Ръсел се опита да се врътне на пета, но този път нещо не успя съвсем и затова един вид се препъна в кръг и после потътри нозе.

От „Ръцете на зидаря“ се носеха звуци на буйно веселие. Ръсел бутна вратата и тя се отвори, без изобщо да се опъва. Щом се вмъкна вътре, избухна мощно „ура“.

— Ъ? — заекна Ръсел.

— Той наш другар е и добър, и весел — ревна тълпа гуляйджии. Ръсел ги огледа с кръвясали очи. Докато ту влизаха във фокус, ту излизаха, той успя да различи Боби Бой и Морган, и Франк, и стария Ърнест, неколцина купувачи на продукции, каквито от бая време не беше виждал. И русокосата барманка. Джули, нали така беше?

Ръсел пак рече „Ъ?“ и старият Ърнест закуцука към него.

— Ти си гений, момчето ми — рече стария Ърнест и потупа немощно Ръсел по гърба. — А когато аз кажа „гений“, знам за какво говоря. Съществува вдъхновен човек, а съществува и гений — вдъхновеният си е много хубаво нещо, но геният си е гений. А аз ги разбирам тия работи, аз…

— Какво става? — попита Ръсел.

Старият Ърнест се обърна към тълпата, която вдигна чаши в чест на Ръсел.

— Той пита какво става — момчето, което спаси компанията. Геният. Пийни едно, пийни. Шампанско, Джули, миличка, още шампанско.

Ърнест забута Ръсел към бара.

— Объркан съм — рече Ръсел.

Боби Бой му се ухили.

— Каква скромност.

— Какво?

— Всичко им разказах — обясни Боби Бой. — За твоето изобретение.

— Моето какво?

— Твоето изобретение. Твоето холографско изобретение — системата „Киберзвезди“, която си изобретил. Онази, която снощи ми демонстрира.

— Аз?!

Боби Бой направи физиономия, която казваше: „Карай, после ще ти обясня всичко“, без всъщност той да го казва.

— О — сепна се Ръсел. — Онова изобретение.

— Да, онова изобретение. И как обсъждахме приложенията му, и кого да вземем за режисьор на тоя филм, който ще е най-големият блокбастър на всички времена. Като не броим продължението му, разбира се. И как ти предложи господин Фъджпакър за режисьор.

— О — рече Ръсел. Много тихо „о“ при това, един вид тихо като стенание „о“. Не беше предлагал нищо подобно. Макар наистина да си спомняше как бе приказвал на Боби Бой колко много искал да помогне на господин Фъджпакър.

— И сега всички празнуваме.

— Да — съгласи се Ръсел, — така си е.

— А аз наистина искам да ти благодаря — обади се русокосата красавица зад бара.

— Наистина ли? — Ръсел се опита да фокусира поглед върху нея и при следващия опит успя без никакви усилия.

— Защото ми даде главната роля — винаги съм искала да се снимам в киното.

Ръсел хвърли поглед към Боби Бой, който вдигна вежди и чаша.

— Наздраве — рече Боби Бой.

— Искаш ли шампанско, Ръсел? — попита барманката.

— Не — отвърна Ръсел. — Само минерална вода „Перие“. И сандвич.

— Веднага — прекрасната барманка се усмихна на Ръсел с такава усмивка, че взе да го пари навсякъде. По най-приятен начин.

Боби Бой набута лукавата си малка устица току до ухото на Ръсел.

— Недей да ми благодариш сега — прошушна му той.

— Е — усмихна се Франк и тупна Ръсел по гърба. — Реквизитор! Прекрасно!

— Реквизитор? — попита Ръсел.

— Много ти благодаря — рече му Франк. — За това, че отново ме направи реквизитор. Ще е също като едно време в „Пайнууд“. Тия твои холограми пушат ли? Защото наистина много бих искал да запаля цигарата на Мерилин Монро.

— Сигурен съм, че това може да се уреди.

— Голям джентълмен си ти — обади се Морган и взе да го тупа там, където не го тупаше Франк. По гърба де, нищо лично. — Повишение.

— Повишение ли?

— Ами сега аз отговарям за „Емпориум“ — управител съм. Сега Франк ще бъде реквизитор на филма.

— О, да, вярно.

— „Перие“ и сандвичи, Ръсел — Джули тикна в ръката на Ръсел чаша и бутна пред него великолепно блюдо със сандвичи. — Ако искаш още нещо, само ми свирни. Свирни ми, а? Като в оня филм.

— „Да имаш и да нямаш“ — обади се Франк. — Лорен Бъкол, веднъж й спрях такси.

— Сигурен ли си, че не си карал таксито? — попита старият Ърнест. — Приказваш съвсем като някой смотан таксиджия.

Ръсел отпи от минералната си вода.

— Я чакайте — възкликна той изведнъж. — Господин Фъджпакър е режисьорът, Морган управлява компанията, Франк е реквизитор, Боби Бой…

— Играе главната роля — обади се Боби Бой, — че какво друго?

— Че какво друго, точно така. Ами аз какво правя тогава във всичкото това?

— Продуцираш — отвърна Боби Бой. — Ти си продуцентът.

— О — възкликна Ръсел. — Продуцентът. Това наистина е много важна работа, нали?

— Кажи-речи, по-важна не може да има.

— Освен тази на режисьора — обади се Ърнест. — Но пък режисьорът никога не би могъл да режисира, ако продуцентът не продуцира.

— Е — рече Ръсел. — Значи това си го бива и е важно, нали така?

— Прав си — изтъкна Ърнест. — Толкова си прав. Гений такъв.

Отново вдигнаха чаши и изпяха още един стих от „Той наш другар е и добър, и весел“. Същият като първия. Все едно „Той наш другар е и добър, и весел“ има само един стих. И припевът, разбира се, който е „И всички ние го твърдим“.

— Благодаря — рече Ръсел. — Много благодаря.

— Не, ние ти благодарим — казаха „всички ние“.

— Ъ-ъ, Боби Бой? — обади се Ръсел, докато пиеше минерална вода и дъвчеше сандвич, който съдържаше прясна шунка. — Какво точно прави продуцентът?

— Намира парите за филма.

— О, значи това прави.

— Това прави.

— И как го прави? Как точно?

— Намира спонсори, които да инвестират във филма. Един вид купуват акции. После те получават процент от печалбите. Би трябвало да е абсолютно просто като фасул, като се има предвид онова, което ще предложим ние. Я кажи за снощи, а? Ти и Елвис, а? Какъв дует!

— О, да, за Елвис бях забравил.

— Значи това ще правиш. Ти си герой, Ръсел — сега Боби Бой говореше с доверителен тон, което ще рече шепнешком. — Оставих на тебе да обереш всички лаври. Ами не можех да им кажа истината, нали? Те никога нямаше да ми повярват, но по този начин ще стане — показах видеозаписите на Ърнест и той се нави. Това ще спаси и неговата компания, и работата на всекиго от нас. В процеса на което ще забогатеем. Ти си герой.

— Герой — Ръсел се ухили. — Много ти благодаря. Герой, да бе. Леле-мале.

— Ето на — рече Боби Бой. — Заслужаваш го, успя.

— Страшно ти благодаря.

— Няма проблеми.

— Тъй, тъй. Виж какво, Боби Бой. Само едно нещо. Като продуцент всичко е на моя отговорност, нали? Искам да кажа, филмът не може да бъде заснет, освен ако аз не намеря парите, нали?

— Точно така.

— И колко пари трябва да намеря аз?

Боби Бой се поглади по дългата мършава брадичка.

— Към четирийсет милиона лири трябва да стигнат.

Щом Ръсел се строполи, тълпата един вид се разцепи. Но после се насъбраха около него и всичките имаха угрижен вид. Много угрижен вид — в края на краищата той беше продуцентът.

— Добре ли си, Ръсел? — промълвиха те. — Кажи нещо, добре ли си, Ръсел?