"Ултиматумът на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)6Очите на Борн бяха изморени и го боляха от напрежението при изучаването на резултатите от компютърните разпечатки, разпръснати на малката масичка. Беше ги анализирал почти четири часа, забравил за времето и за „контрольора“. Интересуваше се само от връзката, водеща от „Мейфлауър“ към Чакала. Първата група, която остави временно настрана, бе тази на чужденците — англичани, италианци, шведи, западногерман-ци, японци и тайванци. Всеки от тях беше проучен по отношение на автентичността на препоръките и пълната доказаност на деловите или лични причини за влизането в страната. Държавният департамент и Централното разузнавателно управление си бяха свършили работата. За всяко лице имаше поне пет лични или делови поръчители, уважавани хора или компании. Всички те имаха дългогодишни връзки с важни личности или фирми във Вашингтон. За никой от тях не бе установено фалшиво или съмнително твърдение. Ако човекът на Чакала беше сред тях — а това бе напълно невъзможно, щеше да е необходима доста повече информация от тази в разпечатките. По-късно щеше да се върне към тази група, а за момента трябваше да продължи да чете. Времето бе толкова малко! От оставащите петстотин или приблизително толкова американски гости, за двеста и дванадесет имаше записи в една или повече банки с данни на разузнаването. Тези хора работеха с правителството. Но за седемдесет и пет имаше непроверени негативни оценки. Тридесет и един бяха свързани със службата към Отдела за държавни приходи, което означаваше, че тези хора са подозирани в унищожаване или подправяне на финансови документи или управленията на компаниите им се намираха в Швейцария с цел плащане на по-ниски данъци. Те не бяха от типа хора, които Карлос би вербувал като свои „куриери“. Тях той би избягвал като прокажени. Така останаха четиридесет и седем възможности. Мъже и жени — в единадесет случая привидно съпрузи, с широки връзки в Европа, най-вече с технологични фирми и свързани с тях ядрени и космически компании, като всички те бяха наблюдавани под микроскоп от разузнаването заради възможността да бъде продадена секретна информация на посредници от Източния блок и по този начин — на Москва. От тези четиридесет и седем възможности, включително две от единадесетте двойки, точно дванадесет бяха пътували неотдавна до Съветския съюз и, следователно — можеше да ги зачертае Така възможностите бяха сведени до тридесет и пет и в хотелски регистър те бяха отразени като девет двойки, четири жени и тринадесет мъже. Необработената разпечатка на файловете от банките с данни даваше подробни описания на фактите и предположенията, довели до отрицателните оценки за всяко лице. Всъщност, предположенията бяха доста повече от фактите и често се основаваха на неприязнени оценки, дадени от противници и конкуренти, но всички те трябваше да бъдат проучени и то най-често с отвращение. Някъде в тази информация можеше да има дума или фраза, място или действие, които да се окажеха връзката към Карлос. Телефонът иззвъня. Джейсън премигна от резкия звук, като че ли се мъчеше да определи източника му, а после скочи от дивана, втурна се към бюрото и вдигна слушалката при третото иззвъняване. — Да? — Обажда се Алекс. Долу на улицата съм. — Ще се качиш ли? — Не през фоайето. Уредих да мина през служебния вход с телохранителя, нает днес следобед. — Стараеш се да осигуриш максимално прикритие. — Не в такава степен обаче, в каквато бих желал да е — отвърна Конклин. — Това не ти е обичайната игра на топка. Ще се видим след няколко минути. Ще почукам веднъж. Борн затвори телефона и се върна при дивана и разпечатките, като отдели трите, привлекли вниманието му. Данните може би свързваха тримата, въпреки че между тях не съществуваше очевидна връзка. Според паспортите тези трима американци бяха пристигнали на филаделфийското международно летище в разстояние на шест дни преди осем месеца. Две жени и един мъж, като жените бяха дошли от Маракеш и Лисабон, а мъжът от Западен Берлин. Първата жена бе декоратор и беше пътувала до старинния град Марокен с цел колекциониране. Втората бе изпълнителен директор на „Чеиз Банк“. Мъжът беше инженер по космически технологии, предоставен от Военновъздушните сили от „Макдонълд Дъглас“. Защо тези трима души, очевидно толкова различни, с толкова далечни професии, са се събрали в един и същи град в разстояние на една седмица? Съвпадение? Напълно възможно, но като се има предвид броят на международните летища в страната, включително и най-често използваните — Ню Йорк, Чикаго, Лос Анджелис, Маями, съвпадението с Филаделфия изглеждаше малко вероятно. Още по-странен беше и фактът, че тези същите трима души бяха отседнали след осем месеца в един и същи хотел във Вашингтон, по едно и също време. Джейсън се питаше какво ли ще отговори Алекс Конклин, когато му докладва. — Ще взема досиетата и на тримата — каза Алекс и потъна в креслото срещу дивана и разпечатките. — Ти си — Не беше трудно да се сети човек. Разбира се, сканирането с компютър беше многократно по-лесно. — Можеше поне да оставиш бележка! От осем часа си вадя очите. — Не бях го установил до девет, а и не исках да ти се обаждам от Вирджиния. — Това май е нова история, а? — каза Борн, седна на кушетката и отново се наведе неспокойно напред. — Да, така е и е адски неприятно. — „Медуза“? — Да. Прилича на тайно споразумение, дълбоко законспирирано и неуловимо, все още живо и дишащо след толкова години. Те са се договорили помежду си. Но защо? — Каква е целта? Какво преследват? — И аз си зададох точно този въпрос. — Трябва да има — По-скоро мотив. Помислих, че става въпрос за прикриване на минали грехове. Но вече не разбирам нищо. Това е нещо повече от страх. То е паника. Те не са на себе си от страх… Ние се препънахме и се натъкнахме на нещо, господин Борн, и ако използвам образния поетичен език от едно време на твоя приятел Кактус — „На фокус може да се окаже и нещо по-голямо.“ — Според моето добре премислено мнение няма нищо по-голямо от Чакала! Не и за мен. Всичко останало може да върви по дяволите. Тази последователност на мислите ти, включително и изразът на Кактус, налагат представа за най-лошия сценарий, за който можеш да помислиш, и затова трябва да притиснеш тези хора до стената така, че да не могат да се измъкнат невредими, освен ако не изпълнят инструкциите ти до последната буква. Трябва да им наредиш да бъдат кротки и да чакат обаждането ти, за да им кажеш кого да потърсят и какво да кажат. Конклин погледна приятеля си с чувство на вина и загриженост. — Може да се наложи да се разработи сценарий за нещо, което не е по силите и възможностите ми — каза тихо Алекс. — Не искам да правя други грешки, не и тук. Необходимо ми е повече от това, с което разполагам. Борн плесна яростно с ръце. Гледаше намръщен разпилените разпечатки пред себе си и усещаше как в челюстите му пулсира нерв. След секунди го обхвана внезапно безразличие. Отпусна се на дивана и заговори също толкова тихо. — Добре. Ще го имаш и то бързо. — Как? — Чрез мен. Ще ти го подсигуря. Ще ми трябват имена, адреси, графици и методи за безопасност, любими ресторанти и лоши навици, ако са известни. Кажи на твоите момчета да тръгват на работа. Още тази нощ. И ако трябва — всички до един. — Какво, по дяволите, ще — Не бях помислил за последното — отвърна Джейсън с изопната усмивка. — Наистина имаш страхотно въображение. — Ти си — Нека ти кажа едно нещо, Алекс. Може не всичките ми спомени да са на мястото си, но начинът на мислене и действие, сформиран от теб и „Тредстоун“, си е изцяло на място. Доказах го в Хонконг, Бейджинг и Макао, ще го докажа и този път. — Доставчици — поправи го Конклин. — С доста по-широк обхват. Става въпрос за един генерал на име Суейн. После е Армбрустър, шеф на Федералната търговска комисия, и след него е Бъртън… — Председател на Обединеното командване — довърши вместо него Борн. — Адмирал Джак Бъртън, командир на Шести флот. — Доскоро страшилището на Южното китайско море, а сега най-висш сред висшите офицери. — Повтарям — каза Джейсън. — Кажи на твоите момчета да тръгват на работа. Питър Холанд ще ти осигури всичко, от което имаш нужда. Намери всякакви данни, които съществуват за тях. — Не мога. — — Мога да взема досиетата на тримата филаделфийци, защото те са непосредствена част от проекта „Мейфлауър“ всъщност, свързани са с Чакала. Но не мога да се докосна до тези на нашите пет — поне за сега, наследници на „Медуза“. — За Бога, — Времето няма да означава нищо, ако и двамата бъдем убити. Това не би помогнало на Мари и децата. — За какво, по дяволите, говориш? — За причината, поради която закъснях. Поради която не исках да ти се обадя от Вирджиния и пак поради която помолих Чарлс Касет да ме вземе от онази недвижима собственост във Виена и докато той не пристигна, не бях сигурен дали ще изляза жив от там. — Назови я! — Е, добре… Не бях казал никому нищо за акцията ни, свързана с бившите членове на „Медуза“ — за нея знаехме само ти и аз, никой друг. — Затова се зачудих днес следобед, разговаряйки с теб първия път. Ти беше потаен — твърде потаен, като се има предвид къде се намираш и оборудването, което използваш. — Стаите и оборудването се оказаха чисти. По-късно Касет ми каза, че в Управлението не искат да се правят никакви записи на каквото и да било, което става там и това е най-добрата гаранция, която може да се иска. — Тогава в какво е проблемът? Защо спираш работата? — Защото трябва да се досетя кой е другият адмирал, преди да навляза по-дълбоко в територията на „Медуза“. Аткинсън, нашият безукорен посланик в Кралския двор в Лондон, беше много ясен. В паниката си той свали маските на Бъртън и Тигартън в Брюксел. — Е, и? — Каза, че Тигартън щял да се справи с Управлението, ако нещо излезе наяве. Защото бил много близък с най-високо място в Лангли. — „Най-високо място“ е вашингтонски евфемизъм за най-голяма секретност, а когато става въпрос за Лангли, то това е директорът на Централното разузнаване… Или Питър Холанд. — Ти ми каза тази сутрин, че за него не би представлявало проблем да съсипе всеки член на „Медуза“. — Човек може да каже каквото иска. Но дали ще го направи. От другата страна на Атлантика, в старото парижко предградие Ноли-сюр-Сен, един стар човек в тъмен износен костюм вървеше с мъка по циментовата пътека към входа на катедралата от шестнадесети век, известна като църква на Светото причастие. Камбаните на кулата й забиха за първа молитва. Човекът се спря на утринното слънце, прекръсти се и прошепна на небето: „Angelus domini nuntiavit Mariae.“ C дясната си ръка прати въздушна целувка на барелефното разпятие на сводестия вход и продължи нагоре по стъпалата към огромните врати на катедралата. Усети, че двамата свещеници, облечени в раса, го изгледаха с неприязън. Старецът тръгна по централната пътека, като с дясната ръка се хващаше за облегалките на пейките, а с лявата опипа ръба на широката си яка. После я плъзна към вратовръзката си, за да се увери, че възелът не се е разместил. Жена му бе толкова отпаднала, че едва можа да върже проклетия възел, но, както и преди, беше настояла да го донагласи, преди да тръгне на работа. Беше го издокарала и онази нощ преди четиридесет години, когато отиде в пълния с проститутки щаб на оберфюрера на Рю Сен Лазар. Чантата, която остави там, вдигна във въздуха половината здание. Двадесет години след това, в един зимен следобед, съпругата му се беше измъчила в старанията си да стесни скъпото палто, което беше откраднал, та да легне добре на раменете му, преди да поеме, за да обере „Гранд Банк Луи IX“ на „Мадьолен“. Банката беше управлявана от един образован, но самозабравил се член на Съпротивата, който му беше отказал заем. Това бяха добри времена, последвани от лоши дни и лошо здраве, довело до още по-лоши дни, всъщност — до мизерия. Докато не се появи един човек — странен човек със странно прозвище, който му предложи още по-странен писмен договор. Уважението се върна под формата на достатъчно пари за хубава храна и вино, за дрехи, които му стояха добре. Парите помогнаха жена му да изглежда отново хубава и, което бе най-важното — стигаха за докторите, които се грижеха тя да се чувства по-добре. Ризата и костюмът, които носеше днес, бяха изровени от килера. В много отношения с жена му бяха като актьори от пътуваща провинциална трупа. Имаха костюми за различните си роли. Това беше тяхната работа… Днес той беше тук пак по работа. За него тази сутрин, изпълнена със звъна на камбаните за молитва, беше делова. Старецът преви несръчно коляно пред светия кръст, после седна, свел глава, на първата седалка на шестия ред от олтара, с очи на часовника си. Имаше не повече от двадесетина посетители, пръснати из църквата. Повечето от тях се молеха, останалите гледаха унесено огромното златно разпятие на олтара. Но явно сред тях не беше човекът, който му трябваше. Тогава забеляза лицето, което търсеше и разбра, че всичко върви по график. По лявата пътека тръгна свещеник в черни дрехи и изчезна зад тъмночервените завеси. Старецът погледна отново часовника си. Всичко вървеше в синхрон. Това беше начинът на действие на Монсеньора — начинът на Чакала. Възрастният куриер стана несигурно от пейката и тръгна с несигурна стъпка към втората изповедалня отляво. Придърпа завесата и влезе вътре. — Ангелус Домини — прошепна той, повтаряйки коленичил думите, които бе изговарял няколкостотин пъти през последните петнадесет години. — Ангелус Домини, чадо Божие — отвърна невидимата фигура зад черната решетка. Благословията бе съпроводена от ниска кашлица. — Щастливи ли са дните ти? — Направени са щастливи от един непознат приятел. — Какво каза лекарят за жена ти? — Неща, които не иска да разкрие пред нея. Изглежда, че въпреки разликата във възрастта, аз ще я надживея. Болестта, която я съсипва, се разпространява. — Съчувствам ти. Колко й остава? — Месец, най-много два. Скоро ще бъде прикована към леглото… И договорът между нас ще стане невалиден. — Защо? — Вие вече няма да имате задължения към мен и аз ви разбирам. Бяхте добър с нас, успях да спестя нещо, а потребностите ми са малки. Честно казано, като знам какво ме очаква, почвам да се чувствам ужасно уморен… — Ти, противен — Моля? — Би ли — Разбира се, такъв е договорът ни. — Налага се да — Ако това е вашето желание, аз, естествено, ще го изпълня. Само исках да знаете, че скоро няма вече да ви тежа. Лесно ще ме замените. — Да не си си позволил такива мисли! — Гневът се превърна в глуха кашлица. Кашлица, която като че ли потвърждаваше слуховете, пръснали се из тъмните улици на Париж. Чакала беше болен, може би смъртно. — Вие сте нашият живот и ние ви уважаваме. Как бих могъл да си позволя неподчинение? — Току-що го направи… Въпреки това имам задача за теб, която ще направи края на жена ти по-лесен и за двама ви. Ще заминете заедно на почивка на едно от най-красивите кътчета на света. Парите и документите ще вземеш от обичайното място. — Къде отиваме, ако може да попитам? — На карибския остров Монсера. Инструкциите ще получиш на летище „Блакбърн“. Трябва да ги изпълняваш стриктно. — Разбира се… И ако може да попитам още веднъж — каква е моята задача? — Да откриеш и установиш близки отношения с една жена и две деца. — А след това? — Да ги убиеш. Брендън Префонтен — бивш федерален съдия на първи окръжен съд на Масачузетс, излезе от Пета бостънска банка с петнадесет хиляди долара в джоба си. Преживяването бе опиянително за човек, водил бедно съществуване през последните тридесет години. След излизането му от затвора рядко бе разполагал с повече от петдесет долара. Това бе незабравим ден. Дори нещо повече. Беше и много обезпокоителен, защото никога не бе помислял, че Рандълф Гейтс би му дал количеството пари, което бе поискал. Гейтс бе направил огромна грешка, тъй като щом се бе съгласил с искането, беше разкрил и сериозността на усилията, които полага. Бе преминал от безскрупулна, макар и не фатална алчност, към нещо, което потенциално можеше да се окаже доста съсипващо. Префонтен нямаше никаква представа кои бяха жената и децата или каква беше тяхната връзка с лорд Рандълф Гейтс, но които и да бяха те, и каквато и да бе тази връзка, Данди Ранди не вещаеше нищо добро за тях. Един недостижим Зевс от правните среди не би платил такава невероятна сума на лишената от адвокатски права, дискредитирана, алкохолизирала се отрепка Брендън Патрик Пиер Префонтен само заради ангелската му душа. По-скоро неговата душа беше сред учениците на Луцифер. Той можеше да се окаже изгоден за отрепката, ако тя се опита да научи нещичко. Именно досадникът бе заявил, че оскъдната информация е опасно нещо — често повече в очите на зрителя, отколкото на нейния притежател, защото е представена така, че изглежда многократно повече. Петнадесетте хиляди днес могат утре спокойно да станат петдесет, ако отрепката отиде на остров Монсера и започне да задава въпроси. „Освен това — помисли си съдията, като ирландецът в него се ухили, а французинът леко се разбунтува, — от години не съм ходил на почивка.“ Мили Боже, за него бе достатъчно да успее да съхрани целостта на душата и тялото. Кой можеше да помисли за незаконното прекратяване на дейността на един мошеник? И така, Брендън Патрик Пиер Префонтен спря едно такси, което не бе правил трезвен поне десет години и каза на озадачения шофьор да го откара до магазина за дрехи „Луис“. — Имаш ли мангизи, старче. — Повече отколкото са необходими, за да те подстрижат и да изчистят акнето от пубертетското ти лице, млади приятелю. Карай, Бен Гун. Бързам. Дрехите бяха конфекция, но това беше скъпа конфекция и след като беше показал пачка стодоларови банкноти, продавачката с мораво червило стана изключително отзивчива. Скоро един средно голям куфар от лакирана кожа вмести закупеното всекидневно облекло и Префонтен заряза износените си костюм, риза и дрехи. За един час той заприлича на човека, когото не бе виждал от години: Уважаемият Брендън П. Префонтен. (Винаги бе изпускал второто П., което заместваше Пиер, по очевидни причини.) Друго такси го отведе в мебелираната му къща в „Джъмейка Плейнз“ откъдето взе няколко по-съществени неща, включително паспорта си. Него поддържаше винаги в ред, в случай че се наложи бързо да напусне страната. Таксито го откара на летище „Лоуган“. Шофьорът съвсем не бе обезпокоен дали може да му плати. „Дрехите никога не правят човека — помисли Брендън, — но определено помагат, когато си имаш работа с дребни мнителни чиновници.“ От информацията на летището разбра, че три самолета, излитащи от Бостън, кацат на остров Монсера. Купи си билет за първия полет. Естествено, Брендън Патрик Пиер Префонтен пътуваше в първа класа. Стюардът на „Ер Франс“ избута бавно инвалидната количка по наклонената пътека в самолета „Боинг 747“ на парижкото летище „Орли“. Немощната жена на стола бе възрастна и с прекалено силен грим, като ружът бе повече от необходимото. Носеше огромна шапка от пера на какаду. Би изглеждала смешно, ако не бяха огромните й очи под бретона от прошарена коса, недобре боядисана в червено — очи живи, знаещи и пълни със смях. „Няма значение, — Капитанът се пресегна, взе лявата ръка на жената и я докосна с устни, после се изправи изпънат и поздрави тържествено побелелия възрастен мъж с малък медал на славата от Легиона върху ревера. — За нас е чест, мосю — каза капитанът. — Самолетът е под мое командване, но вие сте мой командир. — Двамата се ръкуваха и пилотът продължи. — Ако има нещо, което екипажът и аз можем да направим, за да бъде полетът по удобен за вас, не се колебайте да ни кажете, мосю. — Много сте любезен. — Безкрайно сме ви задължени — както всички ние, така и цяла Франция. — Всъщност, това не е нищо особено… — Да бъдете обявен лично от Великия Шарл за истински герой от съпротивата едва ли е нищо. Възрастта не може да помрачи такава слава. — Капитанът щракна с пръсти към трите стюардеси във все още празната първа класа. — Бързо госпожици! Подгответе всичко за храбрия войник на Франция и неговата дама. Така убиецът с много псевдоними бе съпроводен до широката преграда отляво, където жена му бе прехвърлена внимателно от количката на седалката до пътеката. Самият той седна до прозореца. Подносите пред тях бяха вдигнати и в тяхна чест бе донесена бутилка охладено вино „Кристал“. Капитанът вдигна първата чаша с тост за двойката. Той се върна в командната кабина, а възрастната жена смигна лукаво и весело на мъжа до нея. Не след дълго пътниците започнаха да се качват на самолета, като много от тях поглеждаха одобрително към възрастната двойка на предната редица, тъй като из фоайето на „Ер Франс“ бяха плъзнали слухове. Когато огромният реактивен самолет се понесе по пистата и се откъсна тежко от земята, старият „герой на Франция“ чиито единствени геройства от съпротивата, които можеше да си припомни, бяха кражби, оцеляване на всяка цена, побоища над жена му и укриване както от армията, така и от службите по труда, бръкна в джоба си и извади документите. Паспортът бе с негова снимка, поставена както си му е редът, но това бе единственото, което му беше познато. Останалото — име, дата и място на раждане, професия — бе неизвестно за него, както и прикрепеният списък с отличия. А те бяха Куриерът на Чакала погледна името — трябваше да го запомни и да откликва, когато бъде произнасяно. Нямаше да му бъде трудно, тъй като бе често срещано. И така, той го заповтаря тихо наум отново и отново. — Да? — Отвори тази проклета порта, преди някой да ме е видял! — дочу се от коридора неясният глас на Конклин. Джейсън отвори и бившият полеви офицер изкуцука бързо в стаята, влачейки бастуна си, като че ли го ненавиждаше. — Момче, изгубил си тренинг! — възкликна той и седна на леглото. — Чуках поне няколко минути! — Не съм те чул! — Делта щеше да ме чуе. Джейсън Борн също. Но Дейвид Уеб не ме чу. — Дай ми още един ден и няма да има и следа от Дейвид Уеб. — — Тогава да спрем да приказваме и ми обясни защо си тук. — Когато за последен път погледнах часовника си, беше три и двадесет. Тогава срещнах Касет на пътя. Трябваше да се промъкна през някаква горичка и да се прехвърля през проклетата ограда… — Какво? — Добре ме чу — ограда. Опитай се да го направиш, ако единият ти крак е циментиран… Знаеш ли, веднъж в средното училище спечелих бягането на петдесет ярда. — Остави личните отклонения. Какво се случи? — О, отново чувам Уеб. — Какво се — Единственият човек на когото вярвам във Вирджиния. На него и на Валентино. — Кой? — Той е аналитик. Господи, от време на време ми се иска да пикая на всичко… — Конклин стисна гневно бастуна си. — Взех досиетата на нашите филаделфийци. — Това ли е? Кои са те? — Не, не това. Искам да кажа, че то представлява интерес, но не съм тук само заради него. — Тогава защо? — попита Джейсън, отиде до стола под прозореца и седна намръщен и озадачен. — Моят ерудиран приятел от Камбоджа не прескача огради с циментиран крак в три часа през нощта, освен ако не мисли, че се налага да го направи. — Налагаше се. — Което не ми говори нищо. Моля те, кажи ми. — Касае се за Десоул. — Не те разбирам. — Това е пазачът на ключовете в Лангли. Нищо не става без негово знание. — Все още не разбирам. — Загазили сме яко. — И това не ми помага. — Отново Уеб. — Да не би да предпочиташ да ти откъсна главата? — Добре, добре. Остави ме само да си поема дъх. — Конклин изпусна бастуна си на килима. — Нямах вяра дори на товарния асансьор. Спрях два етажа по-долу и продължих пеша. — Защото сме загазили яко? — Да. — Защо? Заради Десоул ли? — Правилно, господин Борн. Стивън Десоул. Човекът, който има достъп до всеки компютър в Лангли. Единственият, който може да върти лентите и ако поиска, да прати в затвора старата ти девствена леля Грейс, тъй като е проститутка. — Какъв е смисълът на всичко това? — Той е връзката с Брюксел, с Тигартън от НАТО. Касет научил, че е единствената връзка — двамата дори имат директна закодирана връзка. — Какво означава това? — Касет не знае, но е страхотно ядосан. — Какво си му разкрил? — Минималното. Че съм работил над някои възможности и че името на Тигартън изскочило по някакъв странен начин — по-скоро за отвличане на вниманието или да бъде впечатлен някой и поисках да разбера с кого разговаря той в Управлението, като, честно казано, смятах, че това е Питър Холанд. Помолих Чарли да работи на тъмно. — Което, предполагам, означава, че трябва да пази тайна. — Много меко казано. Касет е човекът с най-остър ум в Лангли. Нямаше нужда да му обяснявам повече — той ме разбра. И сега си има проблем, за който вчера не подозираше нищо. — Какво ще прави? — Помолих го няколко дни да не предприема нищо и ми бяха отпуснали точно толкова. Четиридесет и осем часа, ако трябва да бъда точен, след което Чарли възнамерява да застане лице срещу лице с Десоул. — Не може да го направи — каза твърдо Борн. — Каквото и да крият тези хора, ние можем да го използваме и да стигнем до Чакала. Използвай Конклин погледна първо към пода, после към Джейсън Борн. — Всичко се свежда до всемогъщото аз, така ли е? — каза той. — Колкото е по-голямо то, толкова е по-голям страхът… — И колкото е по-голям страхът, толкова е по-голяма рибата — добави Джейсън, като го прекъсна. — Преди много време ти ми каза, че гръбначният мозък на Карлос е голям колкото главния, което за него сигурно е така, след като се занимава с такава работа. Тогава това беше вярно, вярно е и сега. Ако можем да накараме който и да е от тези високопоставени държавни мъже да му изпрати съобщение, което го насочва към мен, и така да получи възможност да — Току-що ти казах. Всемогъщото аз. — Да, то е част от причината, но има и още нещо. То е уважението, което се изплъзва на Карлос вече повече от двадесет години, като се започне от Москва, която го изхвърли и му каза да изчезва. Натрупал е милиони, но негови клиенти са били боклуците на земята. И въпреки всичкия страх, който е успял да предизвика, той все още си остава странен психопат. Никакви легенди не се разказват за него и единственото, което е успял да породи, е презрение. Фактът, че идва тук, за да уреди сметките си с мен от преди тринадесет години, само доказва моето твърдение… Аз съм жизнено важен за него — за него е жизнено важно да ме убие, защото бях продукт на нашите тайни операции. Именно това иска да покаже — че е по-добър от всички нас, взети заедно. — Вероятно смята, че можеш да го разпознаеш. — Най-напред помислих това, но след тринадесет години и никаква вест от мен… — И затова навлезе в територията на Mo Панов и излезе с този психологичен профил. — Живеем в свободна страна. — В сравнение с повечето държави — да, но накъде биеш? — Знам, че съм прав. — Това не е отговор. — Не трябваше нищо да бъде фалшиво или подправяно — настоя Борн и се приведе напред, подпрял лакти на коленете си със стиснати ръце. — Карлос ще разбере хитрината. Тя ще е първото нещо, за което ще се огледа. Нашите „медузи“ трябва да са искрено паникьосани. — Това вече е факт — казах ти го. — Но то трябва да е в такава степен, че те наистина да започнат да обмислят договор с някой като Чакала. — Това, което не знам… — И което няма да научим никога — прекъсна го Джейсън, — докато не разберем какво крият те. — Но ако започнем да въртим лентите в Лангли, Десоул ще се досети. И ако е част от това, каквото и да е то, ще алармира и другите. — В такъв случай няма да има никакво разследване в Лангли. И без това имам достатъчно данни, от които да започна, само ми дай адресите и частните телефонни номера. Можеш да го направиш, нали? — Разбира се, това е информация с ниско ниво на секретност. Какво възнамеряваш да правиш? Борн се усмихна и заговори тихо. — Какво ще кажеш, ако нападнем домовете им или ако забием дебели игли в задниците им? — Вече чувам Джейсън Борн. — Така да бъде. |
|
|