"Ултиматумът на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)17Борн се хвърли към пейките и усети обгаряща, ледена топлина, която разкъса врата му. Строполи се между втората и третата редица и главата и хълбоците му се удариха в лъскавото кафяво дърво. Заби нокти в пода, картината пред очите му се размаза и той усети като че ли пропада в тъмен облак. От много, много далеч дочу гласове, които крещяха истерично. След което последва пълна тъмнина. — Дейвид. Сега никой не крещеше. Този единствен глас беше нисък и настойчив и използваше име, което той не можеше да възприеме. — Дейвид, чуваш ли ме? Борн отвори очи и мигновено осъзна две неща. На шията му имаше широка превръзка, а самият той лежеше облечен на някакво легло. Вдясно от него на фокус дойде неспокойното лице на Джон Сен Жак. Отляво имаше някакъв човек, когото не познаваше — мъж на средна възраст със спокоен поглед, който не се отместваше от него. — Карлос! — успя да каже Джейсън. — Това беше Чакала! — В такъв случай е още на острова — на този остров. — Сен Жак изговаряше думите подчертано. — Не е минал и един час. Хенри е обкръжил Транкуилити, патрулите му обикалят край брега и търсят навсякъде, като поддържат визуална и радио връзка. Казал е, че провежда учение за търсене на наркотици, и всичко протича много тихо и в служебен порядък. Пристигнаха няколко кораба, но нито един не е излязъл и няма и да успее. — Кой е — Лекар — отвърна братът на Мари. — Отседнал е в хотела и е мой приятел. Бях негов пациент в… — Смятам, че трябва да бъдем предпазливи — прекъсна го решително канадския лекар. — Ти поиска моята помощ и помоли да запазя нещата в тайна, и аз се съгласих с радост. Но като имам предвид естеството на станалото и факта, че зет ти няма да остане докрай под моите грижи, по-добре е да спестиш името ми. — Напълно съм съгласен с вас, докторе — допълни Джейсън и потръпна от болка. След това изведнъж отметна глава нагоре и очите му се разшириха. — — Не си го направил ти, освен това не е мъртъв — отвърна спокойно Сен Жак. — Изглежда ужасно, но е жив. Момчето е много жилаво, също като баща си, и ще се оправи. Откарахме го с хидроплана до Мартиника. — — Бил е жестоко пребит — обясни лекарят. — Двете му ръце са счупени, има множество разкъсвания и контузии. Подозирам, че има и вътрешни наранявания и тежко мозъчно сътресение. Но, както Джон вече каза, момчето е много жилаво. — Искам да му се осигури най-доброто лечение. — Такива бяха и моите разпореждания. — Добре. — Борн премести поглед към лекаря. — Какво е състоянието ми? — Без рентген и докато не видя как се движите — поне симптоматично, мога да направя само повърхностна преценка. — Слушам ви. — След раната на първо място бих споменал травматичен шок. — Забравете за него — това е недопустимо. — Кой казва? — попита докторът и се усмихна. — Аз и въобще не се опитвам да бъда забавен. Интересува ме тялото, не главата. Аз ще преценя нейното състояние. — Местен жител ли е? — попита лекарят и погледна собственика на Транкуилити Ин. — Още един Ишмаел, само че бял и по-възрастен? Мисля, че не е медицинско лице. — Моля те, отговори му. — Е, добре. Куршумът е минал в лявата част на шията само на милиметри от жизненоважни центрове. Ако са били засегнати, със сигурност щяхте да останете без глас или щяхте да сте мъртъв. Промих раната и я заших. Известно време ще ви бъде трудно да си движите главата, но това е най-обща преценка на уврежданията. — Казано накратко, сега вратът ми е много схванат, но ако мога да вървя… — С две думи — това е всичко. — В крайна сметка причината е в ракетата — каза меко Джейсън и отпусна внимателно врата си на възглавницата. — Явно го е ослепила достатъчно. — Какво? — Сен Жак се надвеси над леглото. — Няма значение… Хайде да видим колко добре мога да ходя — само симптоматично. Борн се плъзна по леглото, спусна бавно крака на пода и завъртя глава към зет си, който понечи да му помогне. — Не, благодаря ти, братко. Трябва сам да проверя. Стоеше прав и усещаше, че превръзката, която ограничаваше движенията му, става все по-неудобна. Пристъпи напред и почувства болки от натъртванията в слабините, но все пак това бяха — Не можем ли да поразхлабим тази огърлица, докторе? Направо ме задушава. — Може, но съвсем малко. Предполагам, че не искате да рискувате да се разкъсат шевовете? — Какво ще кажете за превръзка с еластичен бинт? Тя е по-разтеглива. — Прекалено за рана на шията. Ще забравяте, че я имате. — Обещавам ви, че няма. — Много сте забавен. — Не ми е никак до забавления. — Става въпрос за врата ви. — Именно. Можеш ли да ми намериш такава, Джони? — Докторе? — Сен Жак погледна лекаря. — Мисля, че не можем да му попречим. — Ще изпратя някого до специализирания магазин. — Извинявайте, докторе — каза Борн, щом братът на Мари отиде до телефона, — но искам да задам на Джони няколко въпроса и не съм сигурен, че бихте желали да ги чуете. — Вече чух повече, отколкото трябва. Ще изчакам в другата стая. Лекарят отиде до вратата и излезе. Докато Сен Жак разговаряше по телефона, Джейсън се раздвижи из стаята, като вдигаше и сваляше ръце и разтърсваше китките си, за да провери двигателните си способности. Клекна и се изправи четири пъти един след друг, като всяко следващо движение беше по-бързо от предишното. Трябва да бъде готов — — Причард ще отвори магазина и ще дойде тук след десетина минути — каза зет му и остави слушалката. — Ще донесе няколко размера. — Благодаря ти. — Борн спря да се движи. — Кой беше човекът, когото застрелях, Джони? Падна през завесата, но не видях кой е. — Някой, когото не познавам, макар да смятах, че знам всеки бял човек на тези острови, който може да си позволи да носи скъп костюм. Вероятно е турист, пристигнал с определена задача… поставена му от Чакала. Естествено, у него нямаше никакви документи за самоличност. Хенри го изпрати за Монсера. — Колко души тук знаят какво става? — Като изключим персонала, има само четиринадесет гости и никой от тях няма никаква представа за събитията. Запечатах параклиса, като обясних, че е бил повреден от бурята. Що се касае за тези, които са научили нещо — като доктора и двете момчета от Торонто, те не знаят цялата история, а само отделни части от нея и при това са мои приятели. Имам им вяра. Останалите почти са се удавили в местния ром. — А изстрелите от параклиса? — А най-шумната и отвратителна метал-група на тези острови? Освен това ти беше на около триста метра навътре в гората… Слушай, Дейвид, почти всички си заминаха, освен най-твърдоглавите, които нямаше да останат, ако не бяха мои стари приятели от Канада, и сега ми показват лоялността си, а също и няколко приходящи работници, които възнамеряват да заминат на почивка в Техеран. Това, което мога да ти кажа, е, че барът върти страхотен оборот. — Прилича ми на някаква мистична игра — промърмори Борн, изпъна отново внимателно врата си и погледна към тавана. — Силуети, които изпълняват несвързани действия на насилие зад бели екрани; нещата нямат никакъв смисъл, всичко е както би желал да бъде. — Малко ми е трудно да те разбера, професоре. Какво искаш да кажеш? — Терористите не се раждат, Джони, те се създават. Обучават се в специални курсове, които няма да намериш в нито един университетски справочник. Като оставим настрана причините защо са това, което са, които може да са най-различни — от съвсем оправдателни до психопатичната мегаломания на един Чакал, нещата продължават, защото те разиграват свои собствени игри. — И? — Сен Жак се намръщи озадачен. — И ти продължаваш да контролираш твоите играчи, като им казваш какво да правят, но не и защо. — Именно това вършим ние тук, а също и Хенри из водите около Транкуилити. — Така ли смяташ? — Да, по дяволите. — И аз мислех като теб, но се оказа, че греша. Надцених едно голямо и умно дете, което изпълняваше простата си, но безопасна работа. И подцених един кротък, изплашен свещеник, продал се за тридесет сребърника. — Не разбирам за какво говориш. — Ишмаел и брат Самюъл. Вероятно свещеникът е присъствал на изтезанието на детето чрез очите на Великия инквизитор Торкемада. — На кого? — Въпросът е в това, че ние всъщност не познаваме играчите. Например момчетата от охраната, които ти доведе при параклиса… — Не съм глупак, Дейвид — запротестира Сен Жак. — Когато ни се обади да обградим сградата, аз си позволих едно малко своеволие и избрах двама души — единствените, които бих избрал, като си представих, че две узи ще заместят липсата на един човек за четвъртата посока. Те са основните момчета, на които разчитам, и са бивши командоси. Отговарят за безопасността като цяло тук и с Хенри им имаме пълна вяра. — Хенри? Добър човек е, нали? — Понякога е досаден, но е най-добрият на островите. — А кралският губернатор? — Той е просто един педераст. — Хенри знае ли това? — Разбира се. Прие да стане генерал-майор не заради внушителна външност, шкембето и така нататък. Той е не само добър войник, а и отличен администратор. Отговаря за доста неща на островите. — И си сигурен, че не е разговарял с губернатора. — Каза ми, че ще ме уведоми преди да потърси надутия идиот, и аз му вярвам. — Искрено се надявам, че си прав, защото този надут идиот е връзката на Чакала в Монсера. — — Истина е. Потвърдено e. — Направо е неправдоподобно. — Не е. Това e стилът на Чакала. Търси уязвимост и я наема, купува я. Много са малко хората от третата възраст, които да не може да купи. Удивен, Сен Жак отиде безцелно до балконските врати, като се опитваше да приеме неприемливото. — Предполагам, че този факт дава отговор на един въпрос, който мнозина от нас си задават. Защо е тук, след като има брат, който заема висок пост в Министерството на външните работи и е доста близък с премиера? Защо е бил изпратен тук на неговата възраст или по-скоро — защо е приел? Логично е да се помисли, че не би се съгласил на нещо по-долу от Бермуда или Британска Вирджиния. Плимут може да бъде междинно стъпало, а не крайно назначение. — Бил е заточен, Джони. Може би Карлос отдавна е разбрал защо, и губернаторът е попаднал в списъка му. Чакала прави това от години. Повечето хора четат вестници, книги и списания за развлечение; Чакала прочита внимателно томове задълбочени доклади, които успява да изрови от всички възможни източници, и е успял да се докопа до повече неща от ЦРУ, КГБ, Интерпол и редица други служби — неща, за които те дори не са и помисляли… Откакто се върнах от Блакбърн, хидропланите направиха три или четири курса. Кой беше на тях? — Пилотите — отговори Сен Жак и се обърна. — Вече ти казах, че те само откарваха хора оттук и че с тях не е пристигнал никой. — Да, каза ми. Ти наблюдаваше ли? — Какво? — Всеки самолет при пристигането му. — Хей, човече! Та ти искаше от мен още толкова много неща. — А какво ще кажеш за двамата черни командоси? Онези, на които вярваш толкова много? — Но, за Бога, те проверяваха и разпределяха останалите хора от охраната. — Тогава всъщност не знаем дали някой не е пристигнал, нали? Би могъл да скочи във водата оттатък понтонните мостове, докато самолетите прелитат бавно над рифовете — може би някъде преди пясъчния нанос. — За Бога, Дейвид, познавам тези пилоти от години. Не биха позволили да се случи нищо подобно. В никакъв случай! — Искаш да кажеш, че това е невероятно за теб. — Гарантирам. — Както и свръзката на Чакала в Монсера. Кралският губернатор. Собственикът на Транкуилити Ин изгледа зет си. — В какъв свят живееш? — В такъв, че съжалявам, че ти стана част от него. Но след като това е вече факт, ще играеш по неговите правила — по моите правила. Някаква точица, някакво проблясване — една безкрайно малка чертичка тъмночервена светлина в тъмнината вън! — Не стой тук! — изрева Джейсън, докато двамата бяха на пода. Последваха три изплющявания, които разцепиха въздуха над тях и куршумите издумкаха в стените на вилата. — Какво, по дяволите… — Той е там отвън и иска аз да разбера това! — каза Борн и избута зет си под ниския корниз, като пълзеше покрай него. Бръкна в джоба на сакото си. — Знае кой си и ще се постарае да станеш първата му жертва. Ясно му е, че това ще ме разяри, защото си брат на Мари — ти си от — Божичко! Какво ще — Въпросът засяга Борн извади запалката от десния си джоб и подпали ракетата. Притича покрай балконските врати и хвърли в тъмнината навън съскащата ослепителна пръчка. Последваха две изплющявания, куршумите рикошираха от покрития с плочи таван и разбиха огледалото върху тоалетката. — Пистолетът му е МАК-10 със заглушител — каза Делта от „Медуза“ и се свлече по стената, сграбчил пламтящия си врат. — Трябва да — Дейвид, но ти си ранен! — Знам това прекрасно. Джейсън Борн скочи на крака, притича до вратата и я отвори. Затръшна я след себе си и се втурна във всекидневната на вилата, за да застане лице в лице с намръщения канадски лекар. — Чух някакъв шум оттатък — каза докторът. — Всичко наред ли е? — Трябва да изляза. Седнете на пода. — Ама вижте какво! През превръзката ви е избила кръв, шевовете… — Залепи си задника — Не сте на двадесет и една, господин Уеб… — Гледай си работата! — изкрещя Борн и изтича навън. Втурна се по осветената пътека към главния комплекс и изведнъж осъзна оглушителната музика на метъл-състава, чиито усилени звуци се лееха из околностите от двадесетината високоговорители, приковани по дърветата. Изригващата какофония бе смазваща и Джейсън помисли, че това не е в негова вреда. Ангъс Маклиъд удържа думата си. В огромната кръгла стъклена трапезария се бяха събрали малкото останали гости и немногобройният персонал, което бе сигнал, че Хамелеона трябва да смени окраската си. Знаеше намеренията на Чакала не по-зле от своите собствени, което означаваше, че убиецът ще направи точно това, което самият той би направил при тези обстоятелства. Гладният вълк влезе с потекли лиги в пещерата на обърканата, преследвана от него жертва и изтръгна ценно парче месо. Така щеше да направи и Борн, като смени кожата на митичния хамелеон с тази на един много по-голям хищен звяр — например на бенгалския тигър, и той щеше да разкъса с челюстите си чакала на парчета… Защо тази представа беше важна за него? Борн напусна пътеката и затича през режещата дива тропическа трева към страничния вход на хотела. Внезапно притаи дъх, забави крачка и продължи да върви спокойно — на вратата се появи някаква фигура. Но щом разпозна човека, продължи да тича. Беше един от многобройните членове на персонала на Транкуилити, които помнеше, и един от тези, които му се искаше да може да забрави. Казваше се Причард, помощник-ръководител и беше непоносим сноб и словоохотлив досадник, макар че работеше много. Не позволяваше на никого да забрави колко важно е семейството му в Монсера, особено чичо му, който беше заместник-директор по имиграционните въпроси — плюс, който не бе съвсем случаен за Транкуилити Ин, както подозираше Дейвид Уеб. — Причард! — изкрещя Борн и отиде при мъжа. — Донесе ли бинтовете? — О, сър! — извика помощник-ръководителят, очевидно объркан. — Но вие сте тук! Казаха ни, че сте заминали днес следобед… — Глупости! — Сър? На устните ми напират думи на неизразима мъка и съболезнования… — Дръж ги затворени, Причард. Разбираш ли ме? — Разбира се. Не бях тук тази сутрин, за да ви засвидетелствам най-дълбоките си чувства, тъй като господин Сен Жак ме помоли тази вечер да бъда на работа и да остана цяла нощ, макар че всъщност… — Причард, бързам. Дай ми бинтовете и не казвай на никой — на — О, ясно ми е, сър — каза Причард и му подаде три различни пакетчета еластичен бинт. — Можете да бъдете спокоен, никой няма да научи, така както няма да научи и че съпругата и децата ви бяха тук… Ох, да ме прости Господ! — Ще ти простя, а също и Господ, но ако държиш устата си затворена. — Запечатана. Ще бъде запечатана. Аз съм много надежден човек! — Ако злоупотребиш с доверието ми, ще те застрелям. Ясно ли ти е? — — Не се преструвай, Причард. Иди сега във вилата и кажи на господин Сент Джей да не мърда оттам и че ще поддържам връзка с него. Разбра ли ме? Да не — Вероятно бих могъл… — Млъкни. Изчезвай оттук! Бъбривият помощник-ръководител затича през поляната, после по пътеката, водеща към източните вили, а Борн продължи към вратата и влезе вътре. Втурна се нагоре по стъпалата, като ги вземаше по две наведнъж — само преди години щяха да бъдат по три, и стигна кабинета на Сен Жак, останал без дъх. Влезе, затвори вратата и бързо отиде до килера, където знаеше, че зет му има няколко комплекта дрехи. Двамата с него бяха с приблизително еднакви размери — нестандартни, както твърдеше Мари, и Джони често бе ползвал саката и ризите на Дейвид Уеб, когато им бе на гости. Джейсън избра комбинацията с най-убит цвят — леки сиви панталони и памучно тъмносиньо яке. За щастие единствената риза, която можа да намери, беше също от памук, кафява и с къс ръкав. Дрехите му нямаше да изпъкват на светлината или да я отразяват. Когато започна да се съблича, усети остро, горещо прорязване във врата отляво. Погледна се обезпокоен в огледалото на килера и бе вбесен от това, което видя. Превръзката бе тъмночервена и по нея продължаваше да избива кръв. Отвори кутията на най-широкия бинт. Беше късно да прави нова превръзка, можеше само да подсили тази и да се надява кървенето да спре. Омота няколко пъти ластичния бинт около врата си, скъса го и го прикрепи с малките скобички. Движенията му бяха по-ограничени и от преди и това беше пречка, за която му бе трудно да не мисли. Преоблече се, вдигна яката на кафявата риза, после сложи автоматичния пистолет в колана си, а макарата с рибарско влакно в джоба на якето… Стъпки отвън! Джейсън залепи гръб в стената и постави ръка на оръжието си. Вратата се отвори и вътре влезе старият Фонтен. За момент остана неподвижен, като гледаше Борн, после затвори вратата. — Опитвах се да ви намеря и, честно казано, не знаех дали сте жив — каза французинът. — Не използваме радиостанциите, освен ако не е крайно наложително. — Джейсън закрачи из стаята. — Мислех, че си получил съобщението. — Получих го и бях прав. Може би вече Карлос също има свой радиопредавател. Знаете, че не е сам. Затова бродех наоколо и ви търсех. После се сетих, че може би сте със зет си в кабинета му, всъщност в главния щаб. — Не е много умно от твоя страна да се разхождаш така открито. — Не съм идиот, мосю. Ако бях, щях да съм загинал отдавна. Обикалях много предпазливо, където и да ходех… Истината е, че бях решил да ви намеря на всяка цена, и се боях, че сте мъртъв. — Не съм и ти успя да ме откриеш. Но какво става? Предполагах, че си със съдията в някоя празна вила, вместо да бродиш насам-натам. — Там сме, по-скоро бяхме. Знаете ли, имам план, една strategeme, която предполагам, че ще ви заинтригува. Обсъдих я с Брендън… — Брендън? — Така се казва съдията, мосю. Смята, че планът ми има достойнства, а той е интелигентен мъж, много sagace… — Проницателен? Сигурен съм, че е така, обаче съдията не е от нашия занаят. — Но е човек, който винаги оцелява. В този смисъл всички сме от един и същи занаят. Вижда известен риск, но нима при тези условия може да има план без риск? — И какъв е той? — Представлява начин да подготвим капан на Чакала с минимална опасност за останалите хора наоколо. — А това наистина е важно за теб, нали? — Казах ви защо, така че няма смисъл да го повтарям. Навън има мъже и жени… — Давай по плана — прекъсна го раздразнен Борн. — Кажи каква е тази уловка, като е добре да знаеш, че възнамерявам да унищожа Чакала, дори ако се наложи всички на този проклет остров да станат заложници. Не съм в пораженческо настроение. Заложил съм твърде много. — Значи с Карлос ще се дебнете цяла нощ? Двама луди ловци на средна възраст, обсебени от желание да се убият един друг, без да ги е грижа дали някой невинен ще бъде пребит, ранен или осакатен за цял живот? — Ако търсиш страдание, иди в църква и призови твоя Господ, който пикае на всички нас! Той или има доста извратено чувство за хумор, или е садист. Сега да говорим по същество, в противен случай излизам. — Обмислил съм го внимателно… — — Познавам този човек и начина, по който разсъждава. Беше замислил смъртта на жена ми и моята собствена, но те не трябваше да съвпадат с вашата. Това би намалило драматизма от победата му над вас. Вие трябваше да умрете по-късно. Разкритието, че аз, така нареченият герой на Франция, съм всъщност инструмент на Чакала, негово създание, щеше да бъде фаталното доказателство за неговия триумф. Разбирате ли? Джейсън замълча за малко, загледан съсредоточено в стария човек. — Да, разбирам — отвърна тихо той. — Не че някога съм разчитал на човек като вас, но всичко е съвсем правдоподобно. Той е мегаломан. В мислите си се вижда като цар на ада и иска светът да признае него и трона му. Смята, че геният му е бил недооценен, тъй като е приравнен към хулиганите-убийци и биячите на мафията. Иска фанфари и барабани в своя чест, а единственото, което чува, са уморени сирени и отегчени въпроси в полицията. — C’est vrai10. Веднъж ми се оплака, че в Америка почти никой не знае кой е той. — И наистина е така. Американците го мислят за герой от някой роман или филм, ако въобще мислят за него. Той се опита да навакса в това отношение преди тринадесет години, когато прелетя от Париж в Ню Йорк, за да ме убие. — Малка поправка, мосю. Вие го накарахте да тръгне след вас. — Това е вече история. Какво общо има тя с твоя план? — Това, че ни дава начин да заставим Чакала да тръгне след — Как? — Като се разхождам наоколо съвсем открито, така че да ме видят неговите търсачи или самият той и да ме чуят. — Защо смяташ, че това ще го накара да се покаже? — Защото няма да бъда със сестрата, определена ми от него. Ще бъда с друга, която той не познава, с друга, която няма причини да ме убие. Борн отново погледна мълчаливо стария французин. — Стръв — каза той накрая. — Толкова примамлива и предизвикателна, че тя ще породи у него ярост, която ще стихне едва когато стръвта стане негова собственост. Едва когато ме има в ръцете си, за да ми зададе няколко въпроса… Разбирате ли, аз съм особено важен за него, по-точно смъртта ми е особено важна и всичко трябва да става точно в момента, определен от него. Прецизността е неговото diction, как се казва на английски? — Предполагам — негово олицетворение, негов метод на работа. — И така е оцелял и е извлякъл максималното от повечето си убийства, а с годините всяко едно от тях е потвърждавало репутацията му на sassin suprême11. Докато не пристигнал от Далечния изток някакъв човек на име Джейсън Борн и оттогава вече нищо не било както преди. Но вие знаете всичко това… — То не ме интересува — прекъсна го Джейсън. — „Точният момент“. Продължавай. — След като ме премахне, той ще може да разкрие кой всъщност е бил Жан Пиер Фонтен. Един измамник, негов измамник, негово създание, инструмент на смъртта, капан за Джейсън Борн. Какъв триумф за него!… Но не може да го направи, докато съм жив. Просто ще бъде твърде неудобно — знам много, прекалено много неща за моите колеги от каналите на Париж. Не, аз трябва да умра, за да бъде пълен триумфът му. — Но в такъв случай той ще те убие, щом те види. — Не и преди да получи отговорите, които са му необходими, мосю. Къде е неговата сестра-убийца? Какво е станало с нея? Дали Хамелеона я е намерил? Дали я е привлякъл на своя страна, или я е премахнал? Или пък е била хваната от английските власти? Може би пътува към Лондон, за да бъде предадена на Интерпол? Толкова много въпроси… Не, той няма да ме убие, докато не узнае това, което иска. Може би ще са му необходими само минути, но аз вярвам, че доста преди това вие ще сте някъде наблизо и ще се погрижите да оцелея. — А сестрата? Който и да изпълнява нейната роля, ще бъде застрелян. — Не, съвсем не. Още при първия признак за контакт ще й заповядам разгневен да се махне, да изчезне от погледа ми. Докато се разхождам с нея, ще се жалвам от отсъствието на моята скъпа нова приятелка, този ангел на милосърдието, която полага такива прекрасни грижи за моята съпруга. И гласно ще се чудя какво ли е станало с нея, къде ли е отишла, защо ли не съм я виждал цял ден? Естествено, ще скрия някъде в себе си радиостанцията и разбира се — включена. Където и да ме вземат — сигурен съм, че някой от хората на Карлос ще установи контакт, аз ще започна да питам с безсилен старчески глас къде ли ме водят, защо отиваме там… И вие ще ни последвате, надявам се искрено — с все сила. Ако го направите, ще имате Чакала. Борн отиде с изправена глава и вдървен врат до бюрото на Сен Жак и седна открая му. — Твоят приятел — съдията Брендън, или как му беше името, е прав… — Префонтен. Макар че Фонтен не е истинското ми име, с него решихме, че имаме еднаква фамилия. Когато през осемнадесети век първите елзасци и лотарингци тръгнали с Лафайет за Америка, те прибавили едно „пре“, за да се различават от онези Фонтен, които се пръснали из цяла Франция. — Той ли ти го каза? — Брендън е много ярка личност. Някога е бил уважаван съдия. — Лафайет е дошъл от Елзас и Лотарингия? — Не знам, мосю. Никога не съм бил там. — Той е забележителен човек… И е прав, що се касае до въпроса, по който говорехме. Планът ти има много достойнства, но също така съдържа и значителен риск. И ако трябва да бъда честен с теб, Фонтен, въобще не ми пука за опасността, на която се излагаш, нито за сестрата, която и да е тя… Искам Чакала и ако за това трябва да се заплати с твоя живот или живота на една жена, която не познавам, то въобще не ме вълнува. Трябва да го знаеш. Старият французин изгледа Джейсън с весели, навлажнени очи и тихо се изсмя. — Вие сте толкова прозрачно противоречие. Джейсън Борн никога не би казал това, което току-що заявихте. Щеше да запази мълчание, да приеме предложението ми без коментар, но в себе си щеше да отчете предимствата му. Обаче съпругът на госпожа Уеб иска да има право на глас. — Вече си е отишъл. Уверявам те, вече си е отишъл. — Хамелеона скочи от бюрото. Вратът му беше вцепенен от болка. — Да започваме. Метал-съставът продължаваше оглушителното си изстъпление, но сега ограничено в пределите на стъкленото фоайе и трапезарията, съседна на него. Високоговорителите из околността бяха свалени по нареждане на Сен Жак. Собственикът на Транкуилити Ин бе съпроводен от свободната вила до хотела от двамата бивши командоси, нарамили автомати узи, и от канадския лекар и неспирно дърдорещият господин Причард. Помощник-ръководителят бе инструктиран да се върне на рецепцията и да не казва нищо за нещата, на които бе станал свидетел през последния час. — Абсолютно нищо, сър. Ако ме попитат, разговарял съм по телефона с властите в Монсера. — Относно какво? — рязко попита Сен Жак. — Ами, мислех… — Не мисли. Проверявал си прислугата в западната част, това е всичко. — Да, сър. Смиреният Причард тръгна към вратата на кабинета, отворена преди секунди от безименния канадски лекар. — Съмнявам се, че би имало някакво значение какво ще каже той — изкоментира лекарят, след като помощник-ръководителят излезе. — Долу е истински зоопарк. Съчетанието между събитията от миналата нощ, силното слънце днес и голямото количество алкохол тази вечер ще ги накара утре заран да не изпитват силно чувство на вина. Съпругата ми смята, че твоят метеоролог няма да има кой знае колко за казване, Джон. — О! — В него живеят няколко личности и дори когато е наполовина наясно със себе си, останалите пет не са достатъчно трезви, за да го слушат. — Най-добре ще е да сляза долу. Можем да превърнем забавата в малък карнавал. Ще спестя на Скоти десетте хиляди долара и колкото повече успея да отвлека вниманието им, толкова по-добре. Ще поговоря със състава и хората на бара и веднага се връщам. — Може и да не сме тук — каза Борн, докато зет му отиваше към вратата. От банята на Сен Жак излезе млада, стройна чернокожа жена в пълно сестринско одеяние. Щом я видя, Фонтен се приближи до нея. — Много добре, детето ми, изглеждаш прекрасно — каза французинът. — Сега запомни. Докато се разхождаме и разговаряме, аз ще ти държа ръката. Но щом започна да викам да ме оставиш сам, ще го направиш, разбра ли? — Да, сър. Ще се отдалеча ядосана, задето сте толкова нелюбезен. — Точно така. Няма от какво да се страхуваш, всичко е само игра. Искаме да поговорим с някой, който е много стеснителен. — Как е вратът ви? — попита лекарят. Той гледаше към Джейсън, но не можеше да види превръзката под яката на ризата. — Наред e — отговори Борн. — Дайте да го погледна — предложи канадецът и пристъпи към него. — Благодаря, докторе, но не сега. Предлагам ви да слезете долу и да се присъедините към съпругата си. — Да. Мислех, че ще го направите, но може ли набързо да ви кажа нещо? — — Аз съм лекар и ми се е налагало да върша неща, които не са ми харесвали, и съм убеден, че това тук попада в тази категория. Но щом си помисля за онзи младеж и това, което му сториха… — Моля ви — прекъсна го Джейсън. — Да, да, разбирам. Въпреки всичко, аз съм тук и искам да го знаете, в случай, че ви потрябвам… Не се гордея особено с предишните си изявления. Видях каквото съм видял, имам име и определено желая да дам показания пред съда. С други думи, вече ще ви сътруднича с охота. — Няма да има съд, докторе, нито даване на показания. — Така ли? Но тук станаха страхотни криминални престъпления! — Знаем, че е така — прекъсна го Борн. — Оценяваме помощта ви, но повече нищо не ви засяга. — Разбирам — каза докторът, като гледаше сериозно Джейсън. — Тогава си тръгвам. — Канадецът отиде до вратата и се обърна. — По-добре щеше да е, ако ми бяхте позволили да погледна врата ви. Ако все още имате врат. Лекарят излезе и Борн заговори на Фонтен. — Готови ли сме? — Готови сме — отговори французинът, усмихващ се на огромната, внушителна, съвсем озадачена млада чернокожа жена. — Какво ще правиш с всички тези пари, които ще спечелиш тази вечер, скъпа? Момичето се изкиска срамежливо. Широката й усмивка бе озарена от белите зъби. — Имам добър приятел. Ще му купя прекрасен подарък. — Това е чудесно. Как се казва приятелят ти? — Ишмаел, сър. — Да вървим — каза твърдо Джейсън. Организацията на плана беше лесна и, подобно на повечето добри стратегии, независимо колко сложни са, той беше прост за изпълнение. Разходката на стария Фонтен из околностите на Транкуилити Ин бе по точно определен маршрут. В началото на бавната и мъчителна обиколка Фонтен и младата жена се върнаха във вилата му, за да види той, както можеше да се предположи, болната си съпруга преди задължителната му вечерна разходка със здравословна цел. Движеха се по осветената главна пътека, като от време на време прекосяваха поляните под светлините на прожекторите, но постоянно в полезрението на наблюдаващите ги. Един стар, капризен човек, който тръгваше накъдето му хрумне, за голяма досада на придружителката му. Те представляваха позната гледка — немощният, сприхав, седемдесетгодишен старец, укоряващ своя пазач. Двамата бивши командоси — единият доста нисък, а другият твърде висок, бяха избрали цяла поредица от спирки между различните точки, където, ако се наложеше, французинът и неговата „сестра“ трябваше да тръгнат в различни посоки. Когато старият човек и момичето поеха за поредния етап от разходката, вторият командос изпревари колегата си в тъмнината и забърза към следващата точка от маршрута. Той използваше невидими пътеки, които само двамата знаеха или можеха да изберат, като например тази оттатък стената покрай брега, която минаваше над преплетения тропически храсталак и стигаше до вилите. Чернокожите пазачи се катереха като два огромни паяка в джунгла, лазеха бързо и с лекота от някой клон към камък или пълзящо растение и при това спазваха темпото на двамата души, които следяха. Борн следваше втория мъж с радио, включено на приемане, от което изригваха ядните думи на Фонтен. Джейсън се подхлъзна. Беше пленен! Намираше се оттатък крайбрежната стена и левият му крак бе попаднал в дебели преплетени увивни растения. Не можеше да го освободи — не му достигаше сила! Раздвижи глава, рамене. Гореща, остра болка се стрелна през врата му. Това е нищо. Тегли, дърпай, късай! Чувстваше, че белите му дробове изгарят от усилието, а кръвта му измокри ризата. Но успя да се освободи и отново се запромъква. Внезапно бликнаха светлини, — Напред бяха двамата командоси, приведени един до друг под стената. Те се обърнаха и погледнаха Джейсън — лицата им изглеждаха зловещо от цветните светлини и му казваха нещо, което той знаеше прекрасно. От този момент нататък той трябваше да взема всички решения. Бяха го съпроводили и довели до врага му. Останалото зависеше от него. Неочакваното рядко обезпокояваше Борн. Но този път не беше така. Дали Фонтен не бе сбъркал? Дали старецът беше забравил за пазача от хотела и бе предположил погрешно, че той е човекът на Чакала? Може би старческите му очи го бяха подвели и бяха взели охраната не за когото трябва? Всичко беше възможно, но като се има предвид миналото на французина, животът му на човек, който винаги оцелява, и състоянието на пъргавия му мозък, такава грешка беше нереална. Тогава в съзнанието му се избистри друга възможност, от която му прилоша. Дали пък пазачът не е бил убит, подкупен или заменен с друг човек? Карлос бе майстор да преобръща нещата. Разправяше се, че е изпълнил договора си за убийството на Ануар Садат, без да гръмне дори веднъж. Просто бе заменил охраната на египетския президент с неопитни наемници и си бе възвърнал десетократно пръснатите из Кайро пари от антиизраелски съмишленици в Средния изток. Ако това беше истина, акцията на остров Транкуилити за него бе детинска игра. Джейсън се изправи, прихвана се за крайбрежната стена и бавно, мъчително, терзан от силната болка във врата, се качи на перваза. Запридвижва се сантиметър по сантиметър, като прехвърляше една след друга ръцете си, вкопчвайки се в другия ръб на стената. Бе смаян от това, което видя! Фонтен стоеше неподвижен, разтворил широко уста, с очи, разширени невярващо. Към него приближаваше друг мъж в светлокафяв габардинен костюм и обгърна с ръце стария герой на Франция. Фонтен го отблъсна в паника и смущение. От радиото в джоба на Борн изригнаха думите му. — Claude! Quelle secousse! Vous êtes ici!12 Старият приятел му отговори на френски с неуверен глас. — Това е привилегия, разрешена ми от нашия Монсеньор. Да видя сестра си за последен път и да успокоя своя приятел, нейния съпруг. Аз съм тук и съм с теб! — С мен? Той те е накарал да дойдеш? Ами разбира се! — Трябва да те заведа при него. Този велик мъж иска да говори с теб. — Знаеш ли какво правиш… Какво си — Аз съм с теб и с нея. Какво друго има значение? — Тя е „ — Елате с мен, моля — каза любезно русокосият на френски, но в гласа му се долавяше ледена заповедна нотка. — Ти — продължи той, обръщайки се към стареца в светлокафявия габардинен костюм. — Ще останеш там, където си. Стреляй при най-лекия шум… Вземи това. Дръж го в ръка. — Да, мосю. Джейсън гледаше безпомощно как Фонтен бе отведен през вратата на параклиса. От джоба на якето му изригна остър звук, последван от изщракване. Радиото на французина бе намерено и разбито. И все пак нещо не беше както трябва, бе не на място, небалансирано — или пък прекалено симетрично. Не виждаше никакъв смисъл в това Карлос да използва за втори път един неуспял капан, никакъв смисъл! Появата на брата на съпругата на Фонтен бе необичайна стъпка, достойна за Чакала. Една наистина неочаквана стъпка във вихъра на объркването, но все пак — не и това. Не и безполезният параклис на Транкуилити Ин. Твърде системно беше, твърде повтарящо се, твърде очевидно. „И именно затова правилно? — разсъди Борн. — Ив него се заключава нелогичната логика на логичния убиец, изплъзнал се от стотици специални клонове на международната разузнавателна общност? Не би могъл да го направи — това е лудост!… О, да, би могъл, защото знаем, че ние мислим, че е лудост.“ Беше ли Чакала в параклиса или не? Ако не — Смъртоносната шахматна игра бе не само безпределно сложна. Тя бе и грандиозно интимна. Може да умрат и други хора, но само един от тях ще оживее. Това бе единственият изход от нея. Смърт за продавача на смърт или смърт за този, който го предизвиква. Единият иска да съхрани легендата, другият — да запази семейството си и самия себе си. Предимството е на страната на Карлос. В края на краищата той ще рискува всичко, защото, както бе разкрил Фонтен, той бе умиращ човек и нищо не го интересуваше. Джейсън слезе от стената, от която надолу се спускаше пропаст. Запълзя напред към бившите командоси и прошепна. — Взеха Фонтен вътре. — Къде е охраната? — попита човекът, който беше по-близо до Борн. В шепота му се долавяха гняв и объркване. — Лично аз го поставих там със специални инструкции. Да не пуска вътре — Тогава се опасявам, че не го е видял. — Кого? — Един рус мъж, говорещ френски. Двамата командоси извърнаха рязко глави един към друг, спогледаха се и вторият се извърна към Джейсън. — Моля ви, опишете го — заговори тихо той. — Средновисок, с широки гърди и рамене… — Достатъчно — прекъсна го първият. — Нашият човек го е видял, сър. Той е третият началник на военната полиция, говори няколко езика и оглавява борбата с наркотиците. — Но защо той е тук, мон? — попита вторият командос, като гледаше колегата си. — Господин Сен Жак каза, че кралската полиция не е уведомена и че те не участват с нас във всичко това. — Сър Хенри. Той има шест или седем кораба, които обикалят непрекъснато и спират всекиго, който иска да напусне Транкуилити. Това са кораби за борба с трафика на наркотици. Сър Хенри казва, че се провежда учение на патрулите, така че съвсем естествено е шефът на отдела за борба с наркотиците да бъде… — оживеният шепот на командоса замря по средата на изречението. — Защо тогава той не е там, мон? На водещия кораб, мон? — Харесвате ли го? — попита инстинктивно Борн, изненадан от собствения си въпрос. — Искам да кажа — уважавате ли го? Може би греша, но като че ли долавям нещо… — Не грешите, сър — отвърна първият човек. — Началникът е жесток и не харесва „пенджабците“, както ни нарича. Винаги бърза да ни обвини за нещо и много хора си загубиха работата заради прибързани обвинения. — Защо не се оплачете и не се избавите от него? Британците ще ви изслушат. — Не и губернаторът, сър — обясни вторият командос. — Той е много привързан към строгия шеф на отдела за борба с наркотиците. Те са близки приятели и често излизат заедно на риболов. — Разбирам. — Джейсън наистина разбираше и изведнъж бе разтревожен, много разтревожен. — Сен Джей ми каза, че преди е имало пътека зад параклиса. Предположи, че може да е обрасла, но смята, че не е изключено да я има още. — Така е — потвърди първият командос. — Все още се използва от прислугата, за да отива долу до водата. — Колко е дълга? — Тридесет и пет — четиридесет метра. Води до едно нанадолнище, по което има изрязани стъпала в скалите, които стигат до брега. — Кой от двама ви е по-бърз? — попита Борн и бръкна в джоба си, откъдето извади макарата с рибарското влакно. — Аз. — Аз. — Избирам теб — каза Джейсън и кимна с глава към първия човек от охраната, който беше по-нисък, и му подаде макарата. — Иди там, където почва пътеката, и кръстосай през нея колкото може по-гъсто това влакно. Омотавай го в стебла, стволове и по-здрави клони. Не трябва никой да те види, така че внимавай в тъмнината. — Никакъв — Имаш ли нож? — А имам ли очи? — Добре. Дай ми твоя узи. Човекът запълзя покрай покритата с увивни растения пропаст и изчезна в листака отвъд нея. — Всъщност, сър, аз съм много по-бърз, тъй като краката ми са по-дълги — каза вторият кралски командос. — Именно затова избрах него и подозирам, че ти е ясно. Тук дългите крака не са предимство, а само пречка, в което аз вече лично се убедих. Освен това, тъй като е доста по-нисък, е по-трудно да бъде забелязан. — Винаги дребните получават по-добрите назначения. В строя ние сме отпред и нас ни вкарват в боксовите рингове да се бием по правила, които не разбираме, но все дребните войници са късметлиите. — „Късметлии“? Искаш да кажеш, че им възлагат по-добрата работа? — Да, сър. — Най-опасната работа? — Да, сър. — Примири се с това, големи приятелю. — Какво правим сега, сър? Борн погледна над стената към меките потоци цветна светлина. — Нарича се игра на нерви. Постепенно те изпълва ненавист, тъй като искаш да живееш, а други искат да те убият. Тя е несравнима с всичко останало, защото не можеш да направиш нищо. Единственото, което ти остава, е да предполагаш какво прави врагът ти и дали се е досетил за нещо, за което ти не си помислил. Както веднъж каза някой, бих предпочел сега да съм във Филаделфия. — Къде, сър? — Никъде. Това не е вярно. Внезапно до тях достигна продължителен вик, изпълнен с мъка, който изпълни въздуха със смразяващ ужас. Последваха думи, в които се долавяше болка. — Non, non! Vous êtes monstrueux!… Arrêtez, arrêttez, je vous supplie13! — Cera! — извика Джейсън и преметна през рамо ремъка на своя узи. Хвърли се върху стената, хвана се за ръба и се надигна нагоре. Усети, че от врата му потече кръв. Не можеше да се — Автоматът на високия командос засвятка и потоците светлина от двете страни на пътеката към параклиса експлодираха. Във възцарилата се тъмнина отново две силни черни ръце го вдигнаха на крака. Появи се самотен сноп жълта светлина и започна да се движи във всички посоки. Тя идваше от мощния халогенен фенер в лявата ръка на командоса. По-нагоре върху пътеката лежеше потопено в кръв сгърчено тялото на стареца със светлокафявия габардинен костюм. Гърлото му беше прерязано. — Спрете! В името на всемогъщия Бог, спрете, където и да сте! — достигна до тях гласът на Фонтен откъм параклиса. През полуотворената врата се виждаше трептящата светлина на електрическите свещи. Двамата приближиха входа с вдигнати оръжия, готови за непрекъсната стрелба, но… неподготвени за това, което видяха. Борн затвори очи. Гледката бе прекалено болезнена за него. Старият Фонтен бе прострян подобно на младия Ишмаел върху аналоя на издигнатия подиум под прозорците с разбити цветни стъкла на лявата стена. Лицето му беше нарязано и от него течеше кръв. За тялото му бяха прикачени кабели, водещи към черни кутии от двете страни на параклиса. — Върнете се! — изкрещя Фонтен. — Бягайте, глупаци! Свързан съм… — О, Господи! — Не жалете мен, мосю Хамелеон. С радост ще последвам жена си! Този свят е прекалено грозен. Вече не го намирам за забавен. Бягайте! Взривът ще избухне. Те ви наблюдават! — Хайде, мон! Бързо! — изрева командосът, сграбчи Джейсън за якето и го поведе бързо към стената. Като го държеше здраво, двамата се прехвърлиха през каменната преграда в плътната зеленина. Експлозията бе мощна, ослепителна и оглушителна. Изглеждаше като че ли тази малка част от този малък остров бе унищожена от топлинно ориентирана ядрена ракета. В нощното небе изригнаха пламъци, но поради тихия вятър огнената маса бързо бе ограничена само в горящите останки. — — Състоянието ви е лошо… — Аз ще се погрижа за себе си, а ти се погрижи за теб! — Смятам, че вече се погрижих и за двама ни. — В такъв случай ще получиш един скапан медал, а аз ще добавя към него доста пари. Сега ми помогни да стигнем до пътеката! Командосът теглеше и буташе Борн, чиито крака накрая се движеха като машина извън всякакъв контрол. Двамата стигнаха до началото на пътеката, на тридесет стъпки зад тлеещите останки на параклиса. Запълзяха в буренака и след секунди ги намери първият командос. — Те са сред южните палми — каза им той, останал без дъх. — Изчакват да се разнесе пушекът, за да видят дали има някой жив, но не могат да останат дълго. — Ти си бил там? — попита Джейсън. — С тях? — Това не беше никакъв проблем, сър, вече ви казах. — Какво стана? Колко души са? — Четирима, сър. Убих човека, чието място заех. Беше чернокож, така че в тъмното не се разбра нищо. Бях бърз и действах тихо. Прерязах му гърлото. — Кой остана? — Разбира се, шефът на отдела за борба с наркотиците от Монсера и още двама… — — Не можах да ги видя добре, но мисля, че единият също беше чернокож, висок, почти плешив. Третият въобще не можах да разгледам, тъй като той или тя носеше странни дрехи, а на главата си беше наметнал нещо, подобно на дамска слънчева шапка или воал против насекоми. — Жена? — Възможно е, сър. — Жена?… Те трябва да се махнат оттам — той трябва да се махне! — Много скоро ще изтичат към тази пътека, за да се спуснат надолу към брега, където ще се скрият в горите край залива, докато дойде лодка да ги вземе. Нямат друг избор. Не могат да се върнат в хотела, тъй като веднага биха ги забелязали. И макар че сме далеч и метал-съставът гърми яко, сигурно охраната, разположена отвън, е чула експлозията и ще съобщи за нея. — Слушайте ме — каза Борн с дрезгав, напрегнат глас. — Един от тези тримата е човекът, когото търся, и аз го искам за мен! Така че ще изчакате със стрелбата, защото когато го видя, ще го позная. Не ми пука въобще за другите. Можем да ги изкараме по-късно от залива. Изведнъж откъм тропическата гора се чу стрелба, придружена от писъци, идващи откъм осветения преди коридор оттатък сенките на параклиса. После от преплетените храсталаци запрепускаха към пътеката една след друга няколко фигури. Първият, който се хвана, бе русокосият полицейски служител от Монсера. Невидимото рибарско влакно на височината на талията му го спъна и той падна в прахоляка, разкъсвайки тънката, опъната корда. Вторият мъж — слаб, висок, с тъмно лице и малка ивица коса на плешивата си глава, бе непосредствено зад него. Вдигна го на крака и гледката или инстинктът го накараха да размаха автомата си в разпарящи дъги, които късаха спъващите ги жици над пътеката за брега. Появи се трета фигура. Това не беше жена. Бе мъж в одеяние на монах. Свещеник. Беше той. Борн се изправи на крака, излезе от храсталака и стъпи на пътеката с автомат в ръцете. Победата беше негова, негова беше свободата, негово беше семейството му! Когато тъмната фигура стигна до началото на примитивното стълбище, издялано в скалите, Джейсън натисна спусъка и го задържа. От автомата последва залп от куршуми. Монахът се изви назад, после падна, тялото му се преметна, затъркаля се с разперени крайници по стъпалата, издълбани във вулканичната скала, и накрая падна долу на пясъка. Борн запрепуска по неравномерното и неравно стълбище и двамата командоси го последваха. Стигна брега, изтича при трупа и вдигна качулката. Видя ужасен чертите на Самюъл — чернокожият брат-свещеник от остров Транкуилити. Юдата, продал душата си на Чакала за тридесет сребърника. Изведнъж в далечината се чу ревът на два мощни двигателя. От тъмната страна на залива изскочи огромна моторна лодка и пое към пролуката в рифовете. Блесна лъчът на търсещ прожектор, който освети скалите, подаващи се от леко развълнуваната вода, и на пътя му попадна развяващия се флаг на правителствения флот за борба с наркотиците. Лодката премина опасния процеп в рифовете, моторите й завиха и тя се хвърли в открити води. Тогава през отдалечаващ се високоговорител изригнаха думи с метален тембър, произнесени със силен акцент на английски, които заехтяха из тропическата гора. — Борн се строполи в плискащите се вълни. Раната на врата му се беше разтворила и от нея в морската вода капеше кръвта му. |
|
|